Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Шестнадесета глава

По време на бала у лорд и лейди Донлий, Александра вече бе толкова напрегната и нещастна, че бе почти безчувствена. Имаше усещането, че вече никога няма да се засмее или да заплаче.

По изрично настояване на херцогинята танцува с лорд Понсънби, тромав и превзет мъж на средна възраст, облечен като паун. По време на танца благородникът със задоволство заяви, че е известен сред хората със завидния си интелект.

Когато танцът свърши, вместо да придружи Александра до мястото й при старата херцогиня, лордът, за когото Алекс бе дочула, че си търси богата съпруга заради затрудненото си финансово положение, решително я отведе в другия край на залата.

— Трябва да ме придружите до онова усамотено кътче, ваша светлост. Херцогинята ми спомена, че се интересувате от философия. Затова реших да ви разкажа някои неща за един от най-великите философи — Хораций.

Александра веднага се досети, че старицата сигурно се бе отчаяла от липсата на интерес към снаха си, за да реши да проговори за познанията й.

— Но, моля ви, не се притеснявайте — продължи лордът, който погрешно разбра тъгата на младата вдовица. — Няма да забравям, че сте жена и че ще ви е доста трудно да разберете същността на логиката. Можете да разчитате на мен, че ще поддържам разговора на много ниско ниво.

Александра бе толкова отчаяна, че дори не се подразни от обидните му забележки. Не и бяха останали сили да се съпротивлява, затова не обърна внимание на мъжа, който имаше ум в главата си само колкото да се облече като блюдо с разноцветни цитрусови плодове.

Насили се да бъде учтива и позволи на кавалера си да я отведе в съседната зала, отделена от дансинга с тежки кадифени завеси. Залата обаче не бе празна. Александра веднага забеляза пищно облечената млада дама с гъста коса с цвят на старо злато. Непознатата бе с гръб към тях и явно се опитваше да се порадва на усамотението си и на свежия въздух.

Когато Алекс и лордът влязоха, дамата се обърна и Александра веднага я позна. Лейди Мелъни Камдън, красивата млада съпруга на граф Камдън, която тъкмо се бе върнала в Лондон след посещението си при сестра си в провинцията. Александра бе присъствала на бала, на който лейди Мелъни бе направила своя дебют за сезона. Тогава всички я бяха посрещнали е широки усмивки, много прегръдки и топли думи. „Тя наистина е успяла!“ — помисли си Алекс.

Младата херцогиня скришом се усмихна на графинята, задето бяха прекъснали усамотението й и лейди Мелъни се усмихна разбиращо.

Лорд Понсънби или не забеляза жената, или просто не желаеше да се разсейва заради присъствието й. Той си наля пунш, облегна се на мраморните колони и се впусна в безкрайна тирада върху произведенията на Хораций, без да откъсва очи от деколтето на Александра.

За пръв път в живота си Алекс бе поставена в такова положение — мъж я оглеждайте похотливо, докато правеше грешни изводи и бъркаше цитати от Сократ и Хораций. Притеснена от поведението му, тя почти не забеляза грешките, нито видя как младата графиня се извърна рязко и стреснато погледна лорда.

— Напълно съм съгласен с думите на Хораций — „Амбицията е толкова неудържима страст, че колкото и далеч да стига човек, никога не е доволен…“ — рече Понсънби.

Раздразнена от немигащия му взор, без да съзнава, че лейди Мелъни се е обърнала и слуша тирадата с неверие и зле прикрит присмех, Александра едва пророни:

— Макиавели…

— Хораций — заяви лордът. — Може би сега разбирате защо… — За ужас на Алекс смехотворно облеченият мъж се опита да се прави на съблазнител и вдигна чаша към устните си, понечвайки да се облегне на мраморната колона. За беда обаче не успя. — Може би сега наистина ще разберете… А-а-а-а… — Сър Понсънби не успя да уцели колоната, загуби равновесие и се стовари право върху масичката с пунша, приземявайки се в краката на трима изумени гости.

Алекс не можа да сдържи смеха си. Притисна длани към устните си и се извърна. Когато се обърна, се озова лице в лице с графиня Камдън, която също бе притиснала ръце към устата си и се мъчеше да не се засмее с глас. Без да си продумат, двете жени изтичаха на терасата, където избухнаха в смях.

Когато най-сетне престана да се смее, Мелъни задъхано рече:

— Беше се пльоснал на земята и приличаше на огромен шарен папагал, паднал от дървото.

— На мен пък ми заприлича на каша от смлени плодове… не всъщност на плодов пунш.

— Горкият Понсънби — изкикоти се графинята, — изложи се точно когато се опитваше да припише на Хораций думите на Макиавели.

— Това бе отмъщението на Макиавели! — засмя се отново Алекс.

Двете дами отново избухнаха в смях, неспособни да се овладеят. Когато най-сетне се успокоиха, Мелъни любопитно попита:

— Как разбрахте, че той бърка Хораций и Макиавели?

— Чела съм произведенията и на двамата автори.

— Така ли? Аз също.

— Бях останала с впечатлението, че ако жена чете класиците, това я превръща в скучна сухарка.

— Обикновено е така, но в моя случай висшето общество избра да си затвори очите.

— Но защо?

Лейди Камдън се усмихна нежно и промълви:

— Защото съпругът ми ще унищожи всекиго, който се опита да твърди, че не съм истинска дама. — Внезапно младата жена се взря строго в Алекс и попита: — Свирите ли на някакъв инструмент? Защото ако свирите, предупреждавам ви, без значение дали сме приятелки или не, няма да дойда и да слушам изпълненията ви. Дори само като чуя Бах или Бетовен, бягам от стаята, а при вида на арфа направо ми прилошава.

Александра бе прекарала последната година в опити да се научи да свири на пиано, защото старата херцогиня я бе убедила, че е абсолютно задължително да умее да свири поне на един музикален инструмент. Сега не можеше да повярва на ушите си, че тази млада и уважавана графиня говори толкова открито и с такова неудоволствие за предпочитаните дамски занимания.

— Взимах уроци по пиано, но не свиря достатъчно добре, че да карам хората да ме слушат.

— Чудесно. Обичате ли да обикаляте магазините?

— Всъщност ми е доста скучно да го правя.

— Идеално. Пеете ли?

Александра, която с неохота си бе признала, че може да свири на пиано, сега отново призна истината:

— Боя се, че да.

— Никой не е идеален. Освен това цяла вечност чакам да се запозная с жена, която е чела Макиавели и Хораций, и няма да загубя приятелка като вас само защото можете да пеете. Освен ако не пеете наистина като славейче, така ли е?

Алекс се засмя. Знаеше, че наистина пее много добре. Мелъни се досети какъв е отговорът и с престорен ужас попита:

— Но поне не пеете често, нали?

— Не — отвърна Алекс, задавяйки се от смях, — и ако това ще ме издигне в очите ви, смело мога да заявя, че не понасям любезните безсъдържателни разговори и гледам да ги избягвам.

— В такъв случай — весело заяви Мелъни — отсега нататък ще сте наистина ценена приятелка. Близките ми ме наричат само Мелъни.

Александра се зарадва. Беше си намерила истински приятел. Сетне обаче настроението й отново се развали. Никой нямаше да я допусне в кръга на младата графиня. Вече се бе превърнала в нещо като отрова за висшето общество. Благородниците я бяха оценили като недостойна. Явно Мелъни Камдън дълго бе отсъствала от Лондон и не знаеше подробностите. Сърцето й се сви, когато си представи какви укорителни погледи ще трябва да изтърпи новата й приятелка, когато влязат заедно в балната зала.

— Теб как те наричат приятелите ти?

„Вече нямам приятели“ — натъжи се Алекс и се наведе да приглади полите на роклята си, опитвайки се да прогони сълзите, които пареха в очите й.

— Наричаха ме… наричат ме Алекс. — Реши да приключи познанството си с Мелъни още сега, вместо да очаква презрението й, когато се срещнат друг път. — Оценявам добронамереността ги, но… много съм заета тези дни с всичките балове и обеди и… И се съмнявам… че ти… че ние ще намерим време да се срещнем. Сигурна съм, че вече имаш дузини приятели, които…

— Които мислят, че ти си най-глупавото момиче, което някога се е появявало в Лондон.

Преди Алекс да успее да каже нещо, на балкона се появи Антъни. Тя се приближи към него с облекчение и заговори бързо:

— Търсихте ли ме, ваша светлост? Може би е време да си вървим. Лека вечер, лейди Камдън.

— Защо отказа предложението за приятелство? — гневно попита Тони веднага щом се качиха в каретата.

— Аз… нямаше нищо да се получи. Не се движим в едни и същи кръгове, както се изразявате вие.

— Знам това. Освен това знам защо. Роди Карстеърс е причината.

Алекс се отчая от факта, че той очевидно знае за неуспеха й в обществото.

— Утре съм поканил Роди у дома — рязко изрече Тони. — Трябва да го накараме да промени мнението си за теб ида го умилостивим, все пак ги го остави сам на дансинга пред всички.

— Да го умилостивим? Антъни, той каза ужасни… неща… за баба ти.

— Той непрестанно обижда хората. Най-много му харесва да сплашва жените и когато успее, им се подиграва заради плахостта им. Предполагам, че си казала нещо или си го стреснала, за да реагира така.

— Съжалявам. Не знаех.

— Има много неща, които не знаеш — процеди херцогът. — Но ще променя това.

Внезапно необясним страх сграбчи Александра. Прибраха се и Тони кимна към едно меко канапе. Накара я да седне и си наля уиски. Когато се обърна към нея, изглеждаше разгневен и нещастен.

— Алекс, този сезон ти трябваше да си най-невероятното нещо, което висшето общество е виждало. Бог ми е свидетел, че притежаваш всички качества. Вместо това обаче ти се превърна в най-големия провал на десетилетието. — Прииска й се да потъне в земята от срам, но той усети това и вдигна успокоително ръка. — Вината е моя, не твоя. Скрих някои неща от теб, а можех да ти кажа още преди време. Ала баба ми забрани. Каза, че не бива да те обезсърчавам. Сега обаче двамата с нея сме на едно мнение — трябва да знаеш всичко, преди да провалиш шансовете си да бъдеш щастлива в този град. — Антъни отпи, сетне рече: — Откакто си тук не може да не си чула, че познатите на Джордан го наричат Хоук[1]. Според теб защо го наричат така?

— Предполагам, че е галено име, произлизащо от Хоторн.

— Някои са на твоето мнение, но мъжете имат нещо различно предвид, като го наричат така. Ястребът е хищна птица с остър поглед, дарена със способността да покосява жертвата си, преди тя да осъзнае, че над главата й е надвиснала беда. — Александра го наблюдаваше с любопитство, без да разбира нито една дума от казаното. Тони се ядоса и прокара нервно ръка през косата си. — Джордан получи прякора си преди години. Бяха се хванали на бас, че няма да може да омае една млада и красива дама, за която всички ергени се редяха на опашка. Той ги победи, като я покани на танц и тя се съгласи. — Антъни се наведе над Алекс и твърдо обясни: — Александра, ти сама се заблуди, че обичаш и че си била обичана от мъж, който е светец. Истината обаче е, че Хоук бе по-скоро демон, поне по отношение на жените. Всички го знаят. Разбираш ли? Всеки в Лондон, който е чул как говориш за съпруга си като за светец, знае, че ти си просто поредната му жертва. Просто една от многото жени, която се е оплела в мрежите му. Хоук не се опитваше да прелъстява жените и се дразнеше, когато те се влюбваха в него. Но те продължиха да се влюбват, също както направи и ти. Ала за разлика от всички останали ти си прекалено невинна и честна и не се опитваш да го криеш.

Александра се изчерви от неудобство, но все още не бе убедена, че Джордан е бил виновен, задето жените са се влюбвали в него.

— Обичах го като брат, но истината е, че той беше непоправим женкар. Не ми вярваш, нали? Тогава чуй останалото. В нощта на първия бал ти коментира с гостите красотата на две дами — лейди Алисън Уитмор и лейди Елизабет Грейнджърфийлд. И двете са му били любовници. Разбираш ли? Разбра ли ме?

Александра пребледня. Любовницата бе жена, която споделя ложето на мъж и му позволява да прави интимни неща с тялото й. Неща, каквито Джордан бе правил с нея.

Антъни забеляза реакцията й, но решително продължи:

— На същия бал ти попита дали Джордан е харесвал балета и околните почти ти се изсмяха в лицето, защото Елиз Грандю му беше любовница до смъртта му. Алекс, когато спряхте в Лондон на път за кораба, той отиде при нея. Вече бяхте женени. Хората са го видели да излиза от дома й. И тя разказала на всички, че бракът ви е просто едно неудобство за него.

Александра скочи на крака и тръсна глава:

— Не е вярно. Не ти вярвам. Той никога не би…

— Напротив! И го е направил, по дяволите! Освен това е възнамерявал да те отведе в Девон и да те остави там, а сам е щял да се върне в Лондон при любовницата си. Той лично ми го каза! Джордан се ожени за теб само защото се чувстваше длъжен да го направи, но нямаше никакво намерение, нито пък желаеше, да те обича и почита като своя съпруга. Към теб изпитваше само съжаление.

Алекс рязко извърна глава, сякаш Тони я бе зашлевил.

— Съжалявал ме е? — извика сломено. Младата жена стисна полата си толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Изведнъж се сети за нещо, от което й прилоша. Джордан е мислел да постъпи с нея, както баща й бе постъпил с майка й — да се ожени за нея и да я изостави на някое далечно място, за да навестява нежеланата си съпруга само от време на време.

Тони понечи да я прегърне, но тя се отдръпна, все едно бе по-лош и от Джордан.

— Как можа! — избухна тя. Гласът й трепереше от гняв и болка. — Как можа да ми позволиш да го жаля така. Как можа да ми позволиш да се изложа пред всички! Защо ме остави да си мисля, че го е било грижа за мен?

— Тогава си мислехме, че е за твое добро — рече старата херцогиня, която тихо бе влязла в стаята.

Александра бе прекалено огорчена, за да мисли за старицата.

— Отивам си у дома! — едва промълви.

— Не! Няма да ти позволя! — сряза я Антъни. — Майка ти обикаля островите. Ще пътешества цяла година. Не можеш да живееш сама.

— Не ми е нужно разрешението ти, за да си отида. Нито пък ми е нужна финансова подкрепа. Според баба ти имам пари, завещани ми от Хоук! — горчиво довърши тя.

— На които аз съм настойник — напомни й Тони.

— Не ми трябва настойничеството ти. Живея сама от четиринайсетгодишна.

— Александра, изслушай ме. Знам, че си обидена и разочарована, но не можеш да бягаш от нас или от Лондон. Ако го направиш, случилото се ще те преследва цял живот. Ти не си обичала Джордан…

— О, така ли? — ядно го прекъсна Алекс. — Кажи ми тогава защо прекарах цяла година, мъчейки се да заслужа честта да се наричам негова съпруга?

— Ти обичаше един блян. Блян, който сама си създаде, защото си идеалистка и романтичка…

— И глупава, и невежа, и сляпа!

Едва когато остана сама в спалнята си, Алекс избухна в сълзи. Плачеше заради глупостта си, заради неопитността си, заради годината, която бе прекарала в учение само за да заслужи името на мъж, който не бе почтен човек. Плака, докато се отврати от себе си. Проливаше сълзи за мъж, който не я заслужаваше.

Принуди се да седне. Избърса очи, ала продължаваше да се терзае заради собствената си глупост. Спомни си как бе стояла пред него в градината в деня, преди да се оженят. „Ще ме целунеш ли?“ — беше попитала тогава, а когато той го бе направил, тя едва не припадна в прегръдките му. Беше му казала, че го обича.

Мери-Елън й бе казала, че джентълмените обичат да знаят, че са харесвани, и Алекс бе приела съвета й. „Мисля, че си точно като Давид на Микеланджело…“ — беше изрекла, след като я бе целунал.

Тя изплака на глас от срам. Спомените обаче не я напускаха. Мили Боже! Беше му подарила часовника на дядо си.

Беше му казала, че дядо й ще го хареса, защото е почтен, благороден човек. Да го хареса ли? Дядо и сигурно би изгонил този подъл тип от дома им!

В каретата отново бе позволила на Джордан да я целуне. Бе лежала върху него като някоя глупачка. Беше му позволила да прави интимни неща с тялото й, а когато бе приключил с нея, бе отишъл да прави същото с любовницата си. Същата нощ!

Вместо да простреля бандита онази нощ, трябваше да убие Джордан Таунсенд! Колко ли скучна му се бе струвала неопитността й. Сега вече не се учудваше, че той не бе желал да слуша наивните й признания в любов.

 

 

— Още колко? — прошепна Джордж в ухото на Джордан.

— Около час, после може да опитаме.

— Сигурен ли си, че ги чу да казват, че войските ви са на шейсетина километра южно оттук? Не ми се ще да вървим шейсет километра в грешната посока. Аз съм куц, а и ти си ранен в крака.

— Това е само драскотина — рече Джордан, говорейки за раната, която бе получил, докато предишния ден се биеше с тъмничаря.

Пещерата, в която се криеха, откакто бяха избягали, бе твърде тясна. Болката отново проряза крака му и Джордан престана да се движи. Отчаяно се вкопчи в спомена за Александра. Опита се да си представи как ли изглежда тя сега, но виждаше само едно момиче с искрящи зелени очи. То държеше кученце в ръце и го гледаше с цялата любов, на която бе способен човек. Затвори очи и се опита да си припомни лицето й. Болката в краката му утихна до неприятно туптене. И преди бе правил така, за да се съвземе. Този начин на съсредоточаване винаги бе работил безотказно.

През дългите дни и нощи, изкарани в плен, когато болката от мъченията го подлудяваше, единствено споменът за Александра го бе спасявал. Джордан бавно си бе припомнял всеки миг с нея.

Времето, прекарано с Александра, обаче бе съвсем кратко. Споменът за него не бе достатъчен, за да му помогне да преодолее мъченията, на които го подлагаха. Трябваше му друго нещо, за което да копнее също чака силно, че да отбягва гласа, който тихичко му нашепваше да се предаде, да обърне гръб на живота. Затова започна да си измисля моменти с Александра, несъществуващи мигове, които му даваха сили и го караха да желае живота. Херцогът знаеше, че ако веднъж се поддаде на отчаянието, смъртта няма да закъснее.

Само заради нея, само заради мисълта, че очарователното момиче се нуждае от него, той планира бягството си. За да се върне при съпругата си. Сега, когато бе живял в плен толкова дълго, вече бе готов да позволи на Александра да му покаже своя красив и ведър свят, в който винаги я очакваше „нещо прекрасно“. Желаеше да се изгуби в добротата й и до безкрай да слуша мелодичния й смях. Копнееше да се пречисти от мръсотията на затвора и от грозотата на пропиления си живот.

Освен всичко това обаче той мечтаеше за още нещо. Нещо, което не бе така благородно като цел, но бе не по-маловажно. Мечтаеше да открие човека, който бе виновен за отвличането му. Искаше отмъщение. Тони бе човекът, който щеше да спечели най-много от смъртта му. Джордан знаеше това, но не можеше да понесе мисълта. Не още. Не сега. Не и без доказателства. Тони му бе като брат.

Бележки

[1] Hawk — ястреб (англ.) — Б.пр.