Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Единадесета глава

Рано на следващата вечер спряха за кратко в Лондон и докато съпругът й бе зает с някаква работа, кочияшът я разхожда с каретата цели два часа из града. Александра бе убедена, че Лондон е най-вълнуващият град на света.

Слънцето потъваше бавно в морето, когато на следващия ден пристигнаха на пристанището. Алекс бе опиянена от пейзажа и звуците на пристанището. Наблюдаваше как хамалите слизат и се качват по траповете с големи сандъци върху раменете си, докато огромни кранове повдигаха натоварени мрежи от доковете и ги товареха в корабите. Страховити бойни кораби с внушителни мачти бяха зареждани с провизии и приготвяни да се присъединят към блокадата на американските колонии или да продължат морската битка с французите. Едри моряци се разхождаха по доковете, прегърнали жени с гримирани лица и с рокли, пред които дрехите на Александра бледнееха.

Капитанът на „Попътни ветрове“ ги приветства лично, докато се качваха на борда, и ги покани да се присъединят към него в каютата му за скромна вечеря. „Скромната вечеря“ се състоеше от четиринайсет блюда, всяко сервирано с различен вид вино, придружени с оживени разговори относно войните, които Великобритания водеше с Франция и Америка. В Моршам, когато Алекс бе чела за кървавите сухопътни битки с войските на Наполеон и за морските сблъсъци, всичко бе изглеждало далечно и нереално. Но сега с всичките тези бойни кораби, пуснали котва край брега, войната изглеждаше истинска и плашеща.

Когато Джордан я придружи до каютата, тя бе изпила толкова много вино по настояване на капитана, че се чувстваше замаяна и много й се спеше. Куфарите на съпруга й бяха донесени в каютата и Александра се усмихна, чудейки се дали той възнамерява да се любят тази вечер. Държеше се хладно с нея и когато най-накрая се бе върнал от срещата си в Лондон миналата вечер, не се бе любил е нея в хана, в който спряха да нощуват. Но я бе целунал и я бе държал в прегръдките си цяла нощ.

— Да вляза ли в ролята на камериерка? — попита Джордан. И без да дочака отговор, я обърна и започна да разкопчава дългата редица от копченца, покрити с розова коприна.

— Люлее ли се лодката? — запита Алекс, сграбчвайки дъбовата масичка до себе си. Той се засмя.

— Това е кораб, а не лодка, и ти си тази, която се люлее, сладка моя, опасявам се, че това е резултат от виното, което изпи на вечеря.

— Капитанът настояваше да опитам всяко от вината — оправда се тя. — Много е мил — добави доста весело.

— Няма да мислиш така на сутринта — подразни я съпругът й.

Учтиво се обърна, докато тя се преобличаше, после я настани в леглото и я зави чак до брадичката.

— Милорд — запита го Александра, — няма ли да си лягате?

Надяваше се да не й се налага винаги да се обръща към него с „ваша светлост“ или с „милорд“, но строгата херцогиня й бе обяснила категорично, че трябва да го нарича така, освен ако той сам не й позволи да го нарича другояче. А той още не го бе направил.

— Ще се кача за малко на палубата — отговори съпругът й. Спря да вземе пистолета си и го затъкна в колана си.

Младата жена заспа още преди да е изкачил тесните стъпала, водещи към горната палуба.

До перилата Джордан бръкна в джоба си и извади гънка пура, както правеше винаги след вечеря. Сви ръце, запали я и после зарея поглед към Ламанша, размишлявайки над проблема с Александра. След многогодишно общуване е изискани, платени и повърхностни жени, след като бе осъждал целия женски пол въз основа на впечатленията си от тези жени, той се бе оженил за това непринудено, мило, интелигентно и щедро момиче.

И не знаеше какво да прави с него.

Александра си беше втълпила глупавата идея, че той е благороден, нежен и красив. А той добре знаеше, че е презадоволен циник, презиращ морала. През краткия си живот бе отнел живота на прекалено много хора, вече не им знаеше броя, и бе прилъгал в леглото си толкова много жени, че вече не си спомняше точно колко.

Александра вярваше в откровеността, доверието и любовта и бе твърдо решена да го накара да сподели възгледите й. Той обаче не искаше да има нищо общо е доверието и любовта.

Тя бе романтичка и мечтателка, а той — убеден реалист.

Съпругата му всъщност бе такава романтичка, че вярваше, че ще й се случи „нещо прекрасно“. Ала това не го учудваше. Алекс също така смяташе, че мократа пръст ухае на парфюм.

Тя желаеше да го накара да види света през нейните очи — свеж, красив и чист, но за него бе прекалено късно. Можеше само да направи всичко възможно да запази света за Алекс такъв, какъвто го виждаше в момента. Той обаче нямаше да се затвори в него. Не желаеше да го прави. Мястото му не беше там. В Девон Александра щеше да бъде в безопасност, далеч от обществото, далеч от разврата и шлифовката на елита — свят, в който той се чувстваше уютно и от него не се очакваше да изпитва неща като любов; свят, в който никой нямаше да го кара да се доверява и да разкрива най-съкровените си мисли и чувства…

С ужас очакваше мига, в който щеше да види болката, изписана на красивото й лице, когато осъзнаеше, че той не възнамерява да остане с нея в Девон. Защото нямаше да остане там. Не можеше да го направи.

Ламаншът се простираше до хоризонта. Сребърната му повърхност проблясваше. Джордан раздразнено изхвърли запалената пура във водата, когато се сети, че му е последната. Предната вечер беше оставил златната си табакера в дома на Елиз в Лондон.

Изнервен от дните, прекарани в тясната карета в опити да разреши проблема с Александра, той се отдалечи от перилата и се загледа към брега, където от таверните се лееше светлина, а пияните моряци се клатушкаха, прегърнали разголени леки жени.

На три-четири метра двама мъже припряно се отдръпнаха в сенките на кораба и се снишиха между навитите въжета, далеч от погледа на благородника.

Джордан прекоси палубата и се отправи към мостика. Надяваше се да си купи качествени пури в таверната. Две тъмни сенки се появиха иззад въжетата и сандъците и го проследиха.

Джордан знаеше, че крайбрежието е опасно през нощта. Бандитите се нахвърляха върху нищо неподозиращите си жертви и ги захвърляха по палубите на бойните кораби на негово височество, краля, където те се събуждаха, за да открият, че са станали моряци за месеци или дори години, преди корабът отново да пусне котва на родна земя. Но пък той бе въоръжен и на брега се виждаше само един самотен пиян моряк. А херцогът на Хоторн бе прекарал години в кървави битки в Испания и не се плашеше от няколкото метра, делящи го от сушата и таверните.

— Стой, глупако, нека иде на брега — прошепна единият бандит, докато двамата се промъкваха тихо зад богаташа.

— К’во, по дяволите, чакаме — ядоса се вторият разбойник. — Трябваше да го цапнем по главата и да го хвърлим във водата. Щеше да е лесно, докато беше на кораба.

Другият бандит се ухили злобно.

— Имам по-добра идея. Няма да е по-трудно, но ще ни донесе повече кинти.

Джордан излезе от таверната с три дебели пури във вътрешния джоб на палтото си. Но след като вече си ги бе купил, се съмняваше, че иска да ги изпуши. Зад него сенките леко се раздвижиха, изскърца дъска и той се ослуша. Без да променя изражението си, той пъхна ръка в джоба на палтото, където бе пистолетът му, но преди дори да успее да го докосне, в главата му избухна ослепителна болка и той падна в несвяст. После се понесе към приветлива светлина, която сякаш го зовеше в края на тунел.

 

 

Александра се събуди призори от виковете на моряците. Екипажът на горната палуба подготвяше кораба за отплаване. Въпреки че беше замаяна, искаше да бъде на палубата, когато освободят въжетата и отплават. Явно и Джордан бе навън, хрумна й, докато обличаше чиста рокля, върху която сложи наметало от мека вълна с цвят на лавандула. Съпругът й вече се бе събудил и бе излязъл от каютата. Сиво-розова ивица прорязваше хоризонта, когато Александра се качи на палубата. Моряци бързаха по задачите си, заобикаляха я, докато развиваха въжета и се катереха бързо по такелажа. Помощник-капитанът се бе изпъчил, стоеше с гръб към нея и раздаваше заповеди на хората, катерещи се по мачтите. Младата жена се огледа за Джордан, но, изглежда, тя бе единственият пътник на палубата. По време на вечерята беше чула съпруга си да казва на капитан Фарадей, че винаги е обичал да наблюдава кораба. Повдигайки роклята си, тя се запъти към капитана, който тъкмо се качваше на палубата.

— Капитан Фарадей, случайно да сте виждали съпруга ми?

Забелязала нетърпението му, Александра бързо обясни причината да го откъсва от работата му:

— Не е в каютата, нито е някъде на палубата. Къде другаде би могъл да бъде?

— Знам ли, ваша светлост — отговори разсеяно той, загледан в небето, преценявайки колко време остава до разсъмване. Ако ме извините…

Притеснена, Александра слезе в тяхната каюта, застана в средата и несигурно се заоглежда. Решавайки, че Джордан е отишъл да се поразходи по кея, тя взе кафявото палто, което той бе преметнал на облегалката на стола, след като се бяха качили на кораба миналата вечер. Понесе го към гардероба, допря буза до меката тъкан, вдишвайки аромата на одеколона на съпруга си, след което го прибра. Той бе свикнал камериерът да разтребва. Потърси и тъмносиньото палто, което бе носил, когато се качи на палубата, но не го намери в каютата. Нямаше ги и дрехите, е които бе облечен миналата вечер.

Капитан Фарадей разбираше притеснението й, но нямаше намерение да изпусне отлива и го заяви открито. Ужасяващо предчувствие разтърсваше Александра, караше я да трепери, но тя разбираше, че с молби няма да трогне капитана.

— Капитан Фарадей — изрече, надявайки се, че успява да имитира студенината и хладнокръвието на старата херцогиня, — ако съпругът ми лежи някъде ранен, отговорността ще бъде изцяло ваша не само за нараняванията му, но и за това, че сте отплавали, вместо да го заведете на лекар. Още повече — допълни тя, опитвайки се да прикрие треперенето на гласа си, — освен ако не съм разбрала какво ми каза съпругът ми вчера, той притежава част от компанията, чиято собственост е този кораб.