Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Двадесет и втора глава

От кабинета на Джордан Александра се насочи направо към фоайето, където каза на иконома, че Пенроуз и Филбърт вече не трябва да работят само в кухните, после помоли Хигинс да изпрати и двамата в дневната и се отправи по коридора.

Обикновено дневната със слънчево-жълтите си мебели и с изгледа си към градината я успокояваше, но сега, щом влезе и затвори вратата след себе си, престана да се усмихва. Останала без сили, Алекс бавно се приближи до прозореца. Чувстваше се така, сякаш бе водила битка с гиганти и бе загубила.

Срам и ужас я обзеха и тя закри лицето си с ръце, осъзнавайки горчивата истина — физически не можеше да устои на Джордан. Можеше да понесе гнева, но не и усмивката, не и целувките му. Сладките му и властни ласки бяха опустошили тялото, душата и сърцето й. Въпреки опита, който бе придобила през последните няколко месеца, въпреки всичко, което бе научила за съпруга си, Джордан Таунсенд все още можеше да запали пожара на желанието у нея, както бе направил и когато тя бе младо и неопитно седемнайсетгодишно момиче.

След всичкото това време усмивката му все още можеше да я разтопи, а целувките му — да я накарат да пламне от страст и да се предаде изцяло на властта му. Александра въздъхна унило и опря чело в гладкото стъкло на прозореца. От момента, в който бяха напуснали църквата вчера, бе напълно убедена, че не изпитва нищо към него. А само една негова усмивка, едно докосване, една целувка я бяха сломили.

— Мили Боже! — възкликна тя на глас, каква беше магията, с която този мъж влияеше така на жените и на нея. Тя нямаше илюзии, че той би могъл да изпитва някакви чувства към нея…

Какво в този мъж я караше да почувства, че е постигнала нещо чудно, когато го разсмиваше или го караше да се усмихва. И защо все още наивно вярваше, че ако се старае, някой ден ще го накара да изпитва нещо към нея, че ще го укроти, че ще стопи студения цинизъм в погледа му? Без съмнение той влияеше по същия начин на всички жени. Сигурно точно затова дори изискани и опитни кокетки правеха невъзможното, за да го впечатлят. Те обаче не бяха изложени на същата опасност като нея, защото не бяха негови съпруги. И тази нощ за жена си херцогът имаше нещо повече наум от целувките.

„Въпросът за угаждането можем да го обсъдим довечера в леглото.“

Довечера в леглото… в леглото… В съзнанието й предателски изникнаха мъчителни спомени за нощта в хана и Алекс тръсна глава. Не можеше и нямаше да му позволи да я вкара в леглото си тази вечер или която и да е друга вечер. Как смееше да се връща отново в живота й и да иска да влиза в спалнята й, без дори да се опита да я ухажва, както вече знаеше, че е прието да прави един джентълмен. Джордан никога не си бе давал труд да я ухажва, помисли си младата жена ядно.

Доколкото зависеше от нея, тази вечер той можеше да отнесе любовното си настроение в едно от дузината легла тук в Лондон, на една от дузината си любовници, които според клюките винаги бяха готови да приемат неговите милувки. Без съмнение снощи бе направил точно това. Вероятно бе отишъл при любовницата си. Тази вечер със сигурност щеше да направи същото, преди да се върне в нейното легло.

Мисълта толкова я разгневи, че направо й прилоша. Тя огледа стаята, сякаш търсеше начин да избяга. За собственото си добро трябваше да се махне оттук. От него. Не искаше още веднъж да се изправи пред емоционално унищожение. Търсеше само спокойствие. Мир и спокойствие до края на живота си.

При мисълта да напусне Лондон и новите си приятели я прониза чувство на загуба, но то бе заглушено от копнежа да намери мир и спокойствие другаде. Той си бе вкъщи само от един ден, а ревността вече започваше да я мъчи. Идеята да се върне в Моршам, която й бе хрумнала вчера по време на разговора й с Мелъни, сега й се стори още по-привлекателна.

Но ако искаше да си възвърне стария начин на живот, знаеше, че не бива да чака помощ от съдбата. Съдбата никога не бе на нейна страна. Съдбата я бе насилила да се омъжи за човек, който не я искаше и който на всичкото отгоре бе женкар. Съдбата го бе върнала и сега от нея се очакваше да се предаде на чара на мъж, който все още не я искаше и не само че бе прелъстител, но бе арогантен, безчувствен и тираничен!

Жените, както бе научила с болка, бяха за него като добитъка, и по-точно тези от по-висшето общество, където заради потеклото бяха избирани като кобили от мъже, които се чифтосваха с тях, за да създадат наследник. После кобилите бяха пускани на паша. Тя обаче не беше от висшето общество, напомни си Александра окуражително. Тя се бе грижила за себе си, за майка си, за къщата си и за двама възрастни прислужници доста добре още когато бе едва на четиринайсет години.

Със сигурност сега, когато вече бе жена, можеше да се върне към предишния си начин на живот и да продължи да се справя дори и още по-добре. Щеше да върши това, на което се бе надявал дядо й — щеше да продължи оттам, докъдето бе стигнал той, а именно да учи децата да четат и да пишат. Сега тя бе почтена, омъжена жена и бе сигурна, че селяните няма да я отлъчат от обществото заради мимолетно отклонение от приличието. А дори и да го направеха, Алекс си помисли, че би предпочела да живее като отхвърлена, докато й простят, вместо да е в сегашното си положение — перце, подвластно на поривите на вятъра, съдбата и на един груб и неукротим мъж.

Беше време, реши тя непоколебимо, сама да определя как да живее. Изглеждаше й съвсем просто да се върне назад. Ще си отиде вкъщи и ще бъде господарка на живота си. Но за да постигне това, трябваше да разубеди неразбрания си мъж да се откаже от желанието си да я задържи като съпруга. Освен това се нуждаеше от пари.

Точно това я притесняваше най-много. Парите, с които разполагаше, бе последната тримесечна издръжка, която Тони й бе дал, но те нямаше да стигнат, за да наеме къщурка, да купи дърва за зимата и други продукти, от които тя, Филбърт и Пенроуз щяха да се нуждаят. За тази цел щяха да са й нужни поне десет пъти повече. Можеше да продаде бижутата, които херцогинята и Тони й бяха дали, но те бяха семейно наследство и не й принадлежаха. Единственото ценно нещо, което притежаваше, бе часовникът на дядо й. Щеше да го продаде, реши младата жена с болка. Щеше да й се наложи да го продаде, и то бързо, без да губи ценно време. Защото времето, както бе разбрала, бе съюзник на Джордан и неин враг. Ако Джордан разполагаше с достатъчно време и близост, тя се опасяваше, че той щеше да я накара да се разтопи в прегръдките му.

Почувствала се малко по-добре сега, когато имаше план, Александра отиде до масата, където винаги пиеше чай след фехтовката си с Тони, и седна. Тъкмо си наливаше чай, когато двамата й възрастни приятели застанаха пред нея.

— Божке, госпожице Александра, този път наистина се забъркахте в голяма каша — възкликна Филбърт нетактично, взирайки се с късогледите си очи в лицето й. Като кършеше ръце с безпокойство, той седна срещу нея, както бе правил винаги когато бяха едно „семейство“ в Моршам. Пенроуз се настани срещу него и се приведе напред, напрягайки се да чува, когато Филбърт продължи: — Чух какво ви каза херцогът, когато останахте насаме, и го разказах на Пенроуз. Вашият съпруг е корав човек и това си е чистата истина, иначе нямаше да ви се сопне така. Какво ще правим? — попита той.

Алекс погледна двамата старци, които се бяха грижили за нея през целия й живот, и се усмихна сърдечно. Знаеше, че няма смисъл да ги лъже.

— Искам да се върнем в Моршам — рече, отмятайки косата от челото си.

— Моршам! — прошепна почтително Пенроуз, сякаш казваше „рай“.

— Но за това са ми нужни пари, а са ми останали само парите от последната издръжка.

— Пари! — каза мрачно Филбърт. — На вас никога не са ви достигали парите, госпожице Александра. Дори и когато татко ви бе жив, да бъде проклет…

— Престани — прекъсна го веднага Алекс. — Не е хубаво да се говори така за мъртвите.

— Аз — съобщи Пенроуз със силна неприязън — съжалявам, че спасихте живота на Хоторн. Вместо да застреляте неговия убиец, трябваше да застреляте него.

— А после — изрече Филбърт — трябваше да пронижете сърцето му с кол, така че вампирът да не се връща от мъртвите и да ви преследва!

Тази гневна реч накара Алекс да потрепери и да се засмее. После стана сериозна, пое си дълбоко дъх и с решителен и нетърпящ възражения тон каза на Пенроуз:

— Златният часовник на дядо ми е в шкафче до леглото ми. Искам да го вземеш, да отидеш на Бонд Стрийт и да го продадеш на бижутера, който ти предложи най-много.

Старецът отвори уста да противоречи, но видя упоритото изражение на лицето й, и неохотно кимна.

— Направи го сега, Пенроуз — изрече тя с болка в гласа, — преди да съм размислила.

Когато той излезе, Филбърт се протегна през масата и докосна господарката си.

— С Пенроуз сме скътали малко парици през последните двайсет години. Не е много — седемнайсет паунда и два шилинга.

— Не. В никакъв случай — каза упорито Алекс. — Вашите пари са…

В коридора се чуха стъпките на Хигинс и Филбърт скочи на краката с учудваща лекота.

— Хигинс посинява всеки път, когато ни види да разговаряме приятелски — изрече той, грабна жълтата ленена салфетка на Александра и енергично започна да бърше масата. Тъкмо така го завари Хигинс и закима одобрително, когато влезе в стаята, за да съобщи за сър Родерик Карстеърс, който искаше да разговаря с нейна светлост.

След малко в дневната влезе Роди, настани се удобно и кимна на Филбърт да му налее чай. Сетне заразказва „пикантните подробности“ от посещението си при Хоук миналата вечер. Потресена, Алекс скочи на крака и обвинително извика:

— Ти си му казал всичко за мен! Ти?

— Не ме гледай така, сякаш току-що съм изпълзял от пещерата. Казах му всичко това само за да разбере, че си била най-желаната през този сезон. Затова като научи, което те уверявам, че ще стане, че така си се изложила заради него, когато пристигна в града, той въобще няма да е толкова самодоволен. Снощи Мелъни ме посъветва да постъпя точно така, ала аз и сам бях стигнал до този извод. Освен това постъпих така, защото исках да видя физиономията му. Всъщност това беше първото благородно дело, което съм извършвал в живота си, а това е знак, че съм развил слабост на характера, за което пък си виновна ти.

— Аз ли? — гневно повтори Алекс. — За каква слабост ми говориш?

— Благородство, скъпа моя. Когато ме погледнеш с тези големи, красиви очи, имам усещането, че виждаш нещо по-добро в мен от това, което виждам, когато заставам пред огледалото. Снощи внезапно почувствах нужда да направя нещо добро, затова отидох у Хоук с благородното намерение да спася честта ти. Доста отблъскващо, като се замисля. — Той изглеждаше толкова отвратен от себе си, че младата жена трябваше да прехапе устни, за да скрие усмивката си. — За съжаление удивителната ми постъпка може да е била и напразна. Не съм убеден, че Хоук ми обърна внимание.

— Напротив, не се съмнявай — сухо рече тя. — Тази сутрин лично ми връчи списък с всички тези факти и настоя или да призная, или да отрека.

Очите на Роди грейнаха от задоволство.

— Наистина ли? Стори ми се, че съм го жегнал, но когато си с Хоук, никога не знаеш. Ти призна ли или отрече?

Прекалено напрегната и притеснена, за да седи спокойно в креслото си, Александра остави чашата си и нервно отиде до диванчето край прозореца, за да оправи малките възглавнички на жълти цветя.

— Признах си, естествено.

— Струва ми се, че не всичко между вас двамата е наред. — Алекс нищо не каза, само поклати разсеяно глава. — Предполагам се досещаш, че хората вече са наточили зъби и са вперили взор в теб, очаквайки отново да се поддадеш на чара на Джордан. В момента залозите са четири към едно за това, че до деня на състезанието на кралицата ти отново ще се превърнеш в любящата жена на херцога на Хоторн.

Александра рязко се извъртя и гневно впи поглед в приятеля си.

— Какво?! — прошепна. — Какви ги говориш?

— Говоря ти за залози. Четири към едно, че ще вържеш панделката си на ръкава на Джордан в деня на състезанието.

— Хората залагат за такива неща?

— Естествено. Традиция е в деня на състезанието дамата да покаже симпатията си към мъжа, завързвайки панделката си на ръкава му за късмет. Това е една от малките публични прояви на обич, която ние във висшето общество насърчаваме. Предполагам, че го правим заради удоволствието от възможността да поклюкарстваме през дългите зимни месеци.

Внезапно обзета от подозрение, Алекс любопитно изгледа Роди и попита:

— Ти на кого залагаш?

— Все още не съм направил залога си. Искаше ми се първо да се отбия тук, да опипам почвата, преди да отида в „Уайтис“. — Роди се изправи. Целуна ръка на младата херцогиня и предизвикателно попита: — Е, скъпа моя, какво ще стане? Ще вържеш ли панделката си на ръката на херцога на седми септември?

— Разбира се, че не! — сопна се тя и потрепери от мисълта, че може да се изложи така пред всички заради мъж, който не се интересуваше от нея.

— Убедена ли си? Не ми се иска да изгубя хиляда лири.

— Няма да се наложи — горчиво отвърна тя и се отпусна на диванчето, втренчила поглед в ръцете си. Роди вече бе на прага, когато Александра внезапно скочи на крака и весело извика: — Роди, ти си чудесен! Ти си брилянтен! Ако не бях омъжена, щях да предложа на теб!

Сър Карстеърс не отвърна нищо на ласкателството, само удивено повдигна вежди.

— Моля те, моля те, кажи, че ще ми направиш една мъничка услуга — поиска тя.

— Каква?

— Ти би ли… направил залог от мое име?

Роди внезапно разбра намерението й и се развесели.

— Предполагам, че ще мога. Можеш ли да си платиш, ако загубиш?

— Няма да загубя! Ако съм разбрала правилно, за да спечеля, трябва само да отида на състезанието и да не завържа панделката на ръкава на съпруга си.

— Именно.

Алекс сграбчи Роди за ръката и настойчиво го погледна в очите.

— Кажи, че ще го направиш за мен. Много по-важно е, отколкото осъзнаваш.

Иронична усмивка заигра на устните му.

— Разбира се, че ще го направя. Със съпруга ти никога не сме били приятели, както може би си се досетила. — Забеляза обърканата усмивка на младата жена и престорено въздъхна. — Ако съпругът ти си беше останал „покойник“, а Тони — наследник, аз или децата ми щяхме да бъдем носители на титлата на Хоторн. Ти познаваш малкия брат на Тони — Бърти. Той е болнаво момче. Казвали са ми, че нещо се е объркало при раждането му.

Александра, която дори не подозираше, че Роди има такова високо положение в обществото, поклати глава и каза:

— Знаех, че имаш родствени връзки с Таунсенд, но мислех, ме сме четвърти или пети братовчеди.

— Така си е. Но с изключение на бащите на Тони и на Джордан, останалите от фамилията са дарени със злочестата съдба да имат само дъщери. Мъжете от рода имат ужасна орис и умират млади, без да оставят наследник.

— Причината, боя се, се крие във вас. Висшето общество има нужда от свежа кръв или скоро всички вие ще започнете да се чешете зад ушите и да оплешивявате.

Роди се изсмя.

— Непочтително момиче! Вече знаеш как да се прикриваш, когато си шокирана, но мен не можеш да заблудиш. А сега да се върнем на бизнеса. Колко ще заложиш?

Алекс прехапа устни. Боеше се да не прогони късмета е алчността си.

— Две хиляди — рече и млъкна, когато Филбърт се появи зад гърба на Роди и шумно се покашля.

Алекс усмихнато погледна късогледия старец и бързо се поправи:

— Две хиляди и седемнайсет…

— Хъм-хъмм — покашля се отново Филбърт.

— Две хиляди и седемнайсет лири и два шилинга. — Роди бавно се обърна и се втренчи във възрастния мъж, за когото отдавна знаеше, че е бил с Александра от най-ранното й детство.

— А твоето име е? — попита той и изумено се вгледа в мъжа пред себе си.

— Филбърт, милорд.

— Предполагам, че ти си притежателят на седемнайсет лири и два шилинга?

— Ахъ, милорд. Аз и Пенроуз.

— А кой е Пенроуз?

— Заместник-икономът — отвърна Филбърт и внезапно се ядоса, — или поне беше, докато негово благородие не го понижи днес.

— Колко интересно — промърмори Роди, сетне официално се поклони пред Алекс — Предполагам, че няма да те видя на бала довечера?

Тя се поколеба за миг и дяволито отвърна:

— Предполагам, че след като съпругът ми е зает довечера, ще мога да дойда.

Невероятно, но щеше да има достатъчно пари да живее уютно в Моршам поне десет години. За пръв път през живота си се чувстваше независима, свободна и това чувство бе блажено, бе сладко… божествено. Бе по-опияняващо и от вино. Вдъхваше й смелост. С блеснали от наслада очи тя каза:

— И, Роди, ако все още искаш да изпробваш уменията си с рапирата срещу мен, мисля, че утре сутрин би било най-подходящото време. Покани когото искаш да наблюдава. Покани целия свят, ако желаеш!

Той за пръв път изглеждаше неуверен.

— Дори скъпият Тони, който ти беше отпуснал края, не позволяваше да се фехтуваш с други мъже. Едва ли е разумно, скъпа моя, и съпругът ти най-вероятно ще се разгневи, щом разбере.

— Съжалявам, Роди. — Алекс веднага се разкая. — Не бих искала да правя нещо, с което да ти навлека неприятности…

— Притеснявам се за теб, сладко дете, не за себе си. Мен нищо не ме застрашава. Хоук не би ме предизвикал надуел — ние с него сме прекалено цивилизовани, та публично да проявяваме характера си, а точно това представляват дуелите. От друга страна — добави той откровено, — съм убеден, че скоро ще потърси възможност да ми промени физиономията насаме. Но не се бой — изрече, — мога да се справям и с юмруците си. Противно на твоето мнение под тези изящни дрехи се крие истински мъж — целувайки и ръка, той сухо добави: — Ще се оглеждам за теб тази вечер на бала на Линдуърди.

Когато Роди си тръгна. Александра се засмя и погледна нагоре.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — извика тя на Господ, на съдбата и на украсения таван. Роди бе решението на първата част от проблема й, а сега бе намерила и решение и на втората. Джордан Таунсенд, както бе забелязала през последните два дни, изискваше безпрекословно подчинение от всеки около себе си, включително от съпругата си. Той не понасяше да му се противопоставя друг… мъж, жена или прислужник.

Александра реши, че противопоставянето е ключът към свободата й. Нямаше да му се подчинява. Щеше да наруши спокойствието му, да се присмее над тиранията му и най-важното, да му покаже най-лесното разрешение, а именно, че без нея щеше да му бъде много по-добре.

— На негово височество — обади се Филбърт — няма да му хареса, че ще залагате срещу него и че ще излизате тази вечер. — Леко притеснен и намръщен, добави: — Подслушвах и го чух, когато каза, че не трябва да го правите.

Александра се засмя и прегърна загрижения старец.

— Той няма да узнае за залога. А ако не му харесва, че излизам, предполагам, че може да ме изпрати обратно… Отправяйки се към вратата, тя добави ликуващо: — Обратно в Моршам! Или пък да се съгласи на развод!

Тананикайки си весело, младата херцогиня премина тържествено през фоайето и се изкачи по стълбите. След два месеца, когато щеше да прибере печалбата си, щеше просто да остави Джордан Таунсенд и да си тръгне като богата жена. Още по-голямо задоволство й доставяше фактът, че щеше да изкара парите благодарение на собствената си съобразителност и че Джордан никога нямаше да разбере откъде са се взели те. На прага на кабинета си, докато се канеше да изпрати гостите си, херцогът спря, обърна се и се загледа в съпругата си, докато тя се изкачваше по стълбите с лека усмивка на лице. Алекс, осъзна той, имаше много хубав глас. Прекрасен глас. А бедрата й се полюшваха съблазнително. Изключително съблазнително.

 

 

Александра застана пред тоалетката си и погледна часовника над камината. Преди час и половина Джордан бе влязъл в спалнята, която бе до нейната, и тя бе чула как казва на камериера си, че тази вечер ще бъде в „Уайтис“. А преди двайсет и пет минути бе излязъл.

„Уайтис“ бе близо до къщата на Линдуърди и за да не рискува да срещне Джордан, младата херцогиня реши да изчака достатъчно, преди да потегли.

Със сигурност вече трябваше да е пристигнал, реши тя и се обърна към камериерката, която старата херцогиня бе наела за нея.

— Как изглеждам. Мари? — попита весело, макар да знаеше, че никога не е изглеждала по-добре.

— Ще ги зашеметите, ваша светлост — отвърна камериерката.

— Точно от това се притеснявам — усмихна се Александра, хвърляйки поглед към прекрасната шифонена рокля с цвят на нежно-жълт нарцис.

Носеше подходящи ръкавици. На шията и ушите й проблясваха диаманти.

Семплата прическа подчертаваше чертите на лицето й, придаваше й по-изискан вид.

Когато взе малката си, украсена с мъниста чантичка, Александра рече весело:

— Не ме чакай. Мари. Ще прекарам нощта в дома на приятел. — Това не бе точно така, но тя нямаше никакво намерение да позволи на Джордан Таунсенд да я люби пак.

„Уайтис“, най-престижният мъжки частен клуб в Англия, изглеждаше точно така, както когато Джордан го бе посетил за последен път преди повече от година. Но все пак от момента, в който влезе, усети, че тази вечер има нещо различно.

Беше различно, но и същото. Около ниските масички все още бяха подредени кресла, така че господата да се облягат удобно назад, докато губят или печелят състояния на карти. Голямата книга, където се записваха залозите — тя бе толкова свята за комарджиите, колкото Библията за вярващите — все още стоеше на обичайното си място. Само че тази вечер около нея се бе събрала доста по-голяма тълпа и докато минаваше край посетителите, Джордан кимна.

— Хоторн! — възкликна възторжено някой — прекалено възторжено, а мъжете, навели се над книгата, се изправиха и бързо тръгнаха към него.

— Чудесно е, че се върна, Хоук — каза лорд Хърли, разтърсвайки ръката на Джордан.

— Радвам се да те видя — продължи някой друг, докато приятелите и познатите му го притиснаха във въодушевлението си да го поздравят. Даже прекалено въодушевени, помисли си херцогът.

— Пийни нещо, Джордан — мрачно изрече Джон Камдън, взе чаша с мадейра и я пъхна в ръката на приятеля си.

Усмихнат и леко объркан от странното поведение на Камдън, Джордан върна чашата на сервитьора.

— Уиски — каза, извини се и застана пред книгата за залози. — На какви глупости залагат днес младежите? — попита. — Надявам се не и на състезания с прасета.

Шестима души рязко застанаха на пътя му, закривайки книгата, и едновременно започнаха да говорят.

— Какво странно време… Само през какви ужаси сте минали… Разкажете ни… Как е лорд Антъни?… Добре ли е баба ви?

Без Джордан да забелязва, Джон Камдън поклати глава, показвайки по този начин колко безполезна е тази блокада пред книгата за залози, и мъжете, застанали на пътя на херцога, се отдръпнаха смутено.

— Баба ми е добре, Хърли — отвърна той проправяйки си път до книгата. — Тони също. — Започнала разлиства страниците, за да стигне до днешната дата. Имаше всякакви залози. Кога ще е първата снежна буря или колко ще тежи първородното дете на стария Баскомб.

Преди осем месеца, забеляза насмешливо той, младият лорд Торнтън бе заложил хиляда лири, че младият му приятел Ърл Стенли ще остане в леглото си със стомашни болки след два месеца на двайсети декември. На деветнайсети декември Торнтън се бе обзаложил със Стенли за сто лири, че няма да може да изяде две дузини ябълки наведнъж. Стенли бе спечели този облог. Но на следващия ден бе загубил хиляда лири. Джордан се изсмя, хвърли поглед към приятелите си и сухо отбеляза:

— Виждам, че Стенли е все толкова наивен.

Бе традиция по-възрастните и по-мъдри членове да обсъждат залозите на по-младите.

Преди забележката на Джордан би предизвикала приятелите му да отвърнат с весели разкази за други залози или с шеговити припомняния за някои негови издънки. Но днес мъжете му се усмихнаха неспокойно и замълчаха.

Той им хвърли объркан поглед и отново насочи вниманието си към книгата за залози. Всички застинаха, а господата по масите прекъснаха играта си. Само след миг той бе сигурен, че знае причината за странната атмосфера около него — през месеците май и юни страниците на книгата бяха пълни със залози за това за кой от ухажорите си, а те бяха дузини, щеше да се съгласи да се омъжи Александра.

Раздразнен, но не и изненадан, Джордан обърна страницата и видя залози за състезанието на кралицата и за това дали Алекс ще върже панделката си на неговия ръкав.

Повечето от залозите бяха за него… въпреки че няколко души бяха заложили срещу него: Карстеърс, херцогът поклати иронично глава, бе заложил хиляда лири срещу него. Типично!

Следващият залог също бе срещу него — беше доста голям — от две хиляди и седемнайсет лири и два шилинга — Карстеърс бе гарант, но залогът бе от името на…

Гневът обзе Джордан, докато се изправяше и се обръщаше към приятелите си.

— Извинете ме, господа — изрече той, — но току-що си спомних, че тази вечер имам друг ангажимент. — И без дори да ги погледне, излезе.

Шестимата мъже се спогледаха.

— Отива при Карстеърс — мрачно обяви Джон Камдън и всички кимнаха.

Но грешаха.

— Към дома — нареди Джордан на кочияша си. По горната част на Брук Стрийт цареше спокойствие, докато той се чудеше какъв урок да даде на упоритата си и крайно невъзпитана съпруга.

Никога през живота си не се бе изкушавал да удари жена, но сега единственото, което му хрумваше, бе да влезе при жена си и да я натупа. Това бе, реши той, достатъчно наказание за детинското й неподчинение.

А след това, помисли си, щеше да упражни съпружеските си права!

В настроението, в което бе в момента, щеше да го направи. Но както го уведоми Хигинс, когато бързо мина покрай него и се насочи нагоре. Александра не си бе вкъщи.

При новината, че съпругата му открито не се подчиняваше на изричната му заповед и е излязла, кръвта му направо кипна.

— Доведи ми камериерката й — настоя Джордан с глас, който накара Хигинс да отстъпи към стената, преди да се затича да изпълни задачата.

След пет минути херцогът пътуваше към имението на Линдуърди.

 

 

В същото време икономът на Линдуърди обявяваше:

— Нейна светлост, херцогинята на Хоторн!

Алекс грациозно слезе по огромното стълбище и се присъедини към най-авантюристичната група от хора, пред която се бе показвала. Младата жена реши, че й отива, защото се чувстваше много смела тази вечер.

Стигнала до средата на стълбището, тя хвърли поглед към препълнената бална зала, търсейки или Роди, или Мелъни, или старата херцогиня. Първо видя херцогинята сред групичка от възрастни приятели и се насочи към нея. Младата жена беше прекрасна, очите й блестяха ярко като бижутата й, докато се спираше от време на време, за да кимне царствено на някой познат.

— Добър вечер, мадам — каза весело Александра и целуна сухата буза на старицата.

— Виждам, че си в добро настроение, дете — изрече нейна светлост. — И аз съм щастлива, че Хоторн е послушал отличния ми съвет тази сутрин и е отменил глупавата си възбрана да излизаш.

Алекс й се поклони грациозно, после вдигна глава и радостно обяви:

— Не, мадам, не го е направил.

— Искаш да кажеш…

— Точно така.

— О!

Тъй като знаеше отношението на старата херцогиня към съпружеските задължения, реакцията й не помрачи доброто й настроение. Всъщност не мислеше, че каквото и да било може да помрачи вечерта. Изведнъж Мелъни се втурна към нея ужасена.

— О, Алекс, как можа да направиш такова нещо! — извика тя, прекалено развълнувана, за да обърне внимание на старата жена. — В тази зала няма съпруг, който не би ти извил врата — включително и моя, когато разбере за това! Ти прекрачи всички граници! Не можеш…

— За какво говориш? — прекъсна я Александра.

— Говоря за облога, който си накарала Роди да направи от твое име в книгата за залози на „Уайтис“, Алекс!

— От мое име… — ужасено възкликна Александра. — О, мили Боже! Не би го направил!

— Какъв облог? — рязко попита старицата.

— Би го направил и го е направил! И всички в тази зала знаят.

— Мили Боже! — промълви младата жена.

— Какъв облог? — попита тихо и настоятелно старата херцогиня.

Твърде разгневена, за да й отговори, Александра остави това да направи Мелъни. Привдигайки полите си, тя се обърна, търсейки Роди. Но видя само дузина враждебни мъжки лица.

Най-накрая го забеляза и се нахвърли върху му с убийствен поглед и наранено сърце.

— Александра, любима — каза усмихнато той, — изглеждаш по-ослепително от… — Протегна ръка, за да поеме нейната, но тя се отдръпна.

— Как можа да ми причиниш такова нещо! — попита. — Как можа да запишеш залога ида сложиш моето име до него!

— Какво имаш предвид? — попита тихо Карстеърс. — Направих това, което поиска от мен. Ти искаше да докажеш на висшето общество, че не възнамеряваш да се хвърлиш в краката на Хоук, и аз направих облога на такова място, че всички да разберат за чувствата ти. И никак не ми бе лесно — продължи раздразнено. — Само членове на „Уайтис“ имат право да записват облозите си там, точно затова се наложи да впиша името си като гарант…

— Исках да заложиш вместо мен от свое име, а не от мое, и точно това те помолих да направиш! — възрази Александра. — Един много дискретен и невписан джентълменски залог!

Роди се намръщи:

— Не се прави на идиотка! Какво, за Бога, би спечелила от дискретен и невписан залог?

— Пари! — отчаяно възкликна тя. Той зяпна.

— Пари! — повтори. — Направила си облога, защото си искала пари?

— Разбира се! — отговори. — Че защо иначе ще залага човек?

Гледайки я удивено, Роди я информира:

— Човек залага, защото обича да печели. Ти си омъжена за един от най-богатите мъже в Европа. Защо са ти притрябвали пари?

На този въпрос, въпреки че той бе напълно логичен, Алекс можеше да отговори само ако искаше да сподели намеренията си.

— Не мога да ти обясня — изрече отчаяно, — но искам да ти се извиня, че те обвиних.

Приемайки извинението й, Роди спря един сервитьор, взе две чаши шампанско от подноса му и подаде едната на Александра.

— Как мислиш, има ли шанс Хоук да не е разбрал за залога ми? — попита тя, без да обръща внимание, че всички гости са се смълчали.

Роди, който рядко пропускаше да забележи нещо, се огледа любопитно.

— Не бих казал — рече и с леко движение на ръката насочи вниманието й към по-горната тераса.

Точно в този момент икономът на Линдуърди обяви гръмовно:

— Негова светлост, херцогът на Хоторн!

Алекс вдигна глава, а очите й се присвиха от уплаха, докато наблюдаваше облечения в черно мъж, който слизаше по стълбището. Джордан слезе в залата и хората започнаха да го приветстват.

Бе висок и от мястото си Александра го видя да се усмихва разсеяно, сякаш слушаше какво му говорят хората, но очите му оглеждаха тълпата и търсеха. И Алекс се опасяваше, че търси нея. Изплашена, подаде на Роди празната си чаша, той й връчи своята.

— Пий — рече сухо. — Ще ти е нужно.

Тя се огледа наоколо като лисица, търсеща дупка, в която да се скрие и да избегне търсещия поглед на Хоук. Застана до стената и несъзнателно поднесе чашата към устните си.

Точно в този момент срещна погледа на старата херцогиня. Старицата я погледна, после се обърна и заговори бързо на Мелъни. След миг Мелъни се насочи към Алекс и Роди.

— Баба ти каза — бързо заговори приятелката й, щом ги достигна — за пръв път в живота си да не прекаляваш и да не се безпокоиш, защото според нея Хоторн ще знае точно как да постъпи, когато осъзнае, че си тук.

— Каза ли нещо друго? — запита я отчаяно Александра.

— Да — отвърна тя, кимайки енергично. — Каза да те следвам като сянка и да не те оставям, каквото и да се случва гази вечер.

— Мили Боже! — проплака Алекс. — Нали беше казала да не се безпокоя!

Роди се усмихна.

— Хоук може да не е разбрал за залога ти, така че не бъди толкова напрегната.

— Не се притеснявам само за залога — поясни му мрачно тя, наблюдавайки Джордан и опитвайки се да прецени накъде ще се насочи той, когато се освободи от заобикалящата го тълпа, така че да може да поеме в обратната посока.

— Притеснявам се, че ще разбере, че ще разбере, че съм… — Някой отдясно на херцога му каза нещо и той обърна глава, а погледът му се спря на Александра. — Тук — едва изрече Алекс.

— Мисля, че току-що разбра — подразни я Роди.

Отвръщайки поглед от Хоук, младата жена потърси място, където да се скрие. Обаче съпругът й препречваше единствения път за бягство. Реши, че ще е най-добре да се разхожда сред гостите, докато Джордан я изгуби от поглед.

— Е, ще се смесим ли с останалите, скъпа моя? — предложи Роди, очевидно достигнал до същото заключение.

Алекс кимна, но когато мина покрай лорд и лейди Мосби и лорд Норд, които стояха покрай покритата с огледала стена на балната зала, идеята вече не й се струваше толкова добра. Лейди Мосби хвана Александра и изрече с глас, изпълнен с възхищение:

— Чух за залога ти, Александра.

Учтивата усмивка замръзна на лицето й.

— Беше… беше просто шега — намеси се Мелъни Камдън. Гледайки Алекс неодобрително, лорд Норд сухо каза:

— Чудя се дали Хоук ще я намери за смешна.

— На негово място аз нямаше, уверявам ви — мрачно рече Александра.

Лорд Мосби пое ръката на съпругата си и я отведе далеч от Алекс, а лорд Норд се присъедини към приятелите си.

— Проклет да съм! — промърмори Роди, мръщейки се на изпънатите гърбове на отдалечаващите се мъже. Замисли се и после бавно обърна поглед към шокираното лице на Александра. — Явно доста съм те компрометирал с този залог в „Уайтис“ — каза. — Естествено очаквах някои от най-превзетите мъже да се възмутят. Но за съжаление не съобразих, че като се противопоставяш открито на съпруга си с този залог, ще възмутиш цялото мъжко съсловие на висшето общество.

Алекс почти не го слушаше.

— Роди — каза, — много мило от твоя страна, че стоиш до мен, но си доста висок и…

— А ще те забележат доста по-трудно, ако не съм до теб — предположи той и Алекс кимна. — В такъв случай ще се отдалеча.

— Благодаря ти.

— Тъй като се чувствам отговорен за проблема, най-малкото, което мога да направя, е да се разкарам и да те оставя да избягаш.

Той се поклони и се отдалечи от Мелъни и Александра. Пет минути по-късно, обърната с гръб към балната зала, Алекс погледна напрегнато Мелъни.

— Виждаш ли го?

— Не — отвърна приятелката й. — Вече не е до стълбището или някъде насред пътя ти.

— В такъв случай смятам да си вървя — каза бързо Алекс, целувайки Мелъни по бузата. — Ще се оправя… не се притеснявай. Ще се видим утре, ако имам възможност…

— Няма да можеш. Съпругът ми смята, че въздухът в Лондон не е подходящ за мен. Решил е да ме върне в провинцията и да останем там, докато се роди бебето.

Мисълта, че няма да може да се съветва с най-добрата си приятелка, направи Александра нещастна.

— Ще ти пиша — обеща тя, чудейки се отчаяно дали щеше да види Мелъни отново. Повдигна полите си и започна да си пробива път към стълбището. Мелъни извика, но тя не я чу и забърза покрай стената.

Без да спира, се наведе, за да постави чашата си от шампанско на една масичка, и едва потисна писъка си, когато нечия ръка я сграбчи силно под мишницата и я завъртя. Джордан застана между нея и погледите на гостите. Облегна се на стената и с тялото си препречи пътя на жена си. Изглеждаше като спокоен джентълмен, погълнат от интимен разговор с дамата си.

— Александра — изрече със застрашително спокоен глас, — в тази зала има близо четиристотин мъже, повечето от които смятат, че е мое задължение да те дам за пример, като те извлека оттук и те заведа вкъщи, където да ти налея малко здрав разум в главата, което съм напълно склонен да направя — и дори с нетърпение бих направил. — После за нейно учудване взе чаша шампанско от подноса и й я подаде, преструвайки се, че водят нормален разговор, и продължи: — Въпреки че залогът, който си направила, и безобразното ти неподчинение, идвайки тук тази вечер, заслужават публична разправа, аз ще ти предложа две възможности и искам да ме изслушаш много внимателно.

За свой срам и ужас Александра установи, че е толкова изплашена, че можа само да кимне в отговор. Джордан й съобщи първата възможност.

— Или ще си тръгнеш с мен веднага — тихо и по собствено желание или ритайки и крещейки — за мен няма значение. Във всеки случай, ако си тръгнем, всеки в тази зала ще знае защо.

Когато той спря, Алекс преглътна конвулсивно и прошепна:

— А каква е втората възможност?

— Да спасиш гордостта си — отговори той. — Готов съм да танцувам с теб, преструвайки се, че двамата смятаме залога за една безобидна шега. Но каквото и да избереш — довърши той, — все пак ще се разправям с теб, когато се приберем вкъщи, разбираш ли ме?

Последните му думи бяха достатъчни, за да накарат Алекс да се съгласи на всичко… всичко, което би отложило прибирането им у дома.

Въпреки че бе ужасно объркана, тя си помисли, че като й предлага да запази гордостта си, той всъщност се отнася към нея с повече разбиране, отколкото тя с него, когато направи залога. От друга страна, Алекс не можеше да му бъде благодарна, че й спести публичното унижение.

— Предпочитам да потанцуваме — изрече съвсем спокойно.

Джордан се загледа в бледото й лице и се възхити от смелостта й. Учтиво й подаде ръка, а Алекс, трепереща, се облегна на нея.

Щом съпругът й се отмести, тя видя как няколко души бързо се извърнаха и осъзна, че доста хора са наблюдавали задушевния им разговор.

Тя с достойнство премина заедно с херцога през учудената тълпа, която се разтвори като Червено море пред Мойсей, за да им направи път.

Александра обаче загуби контрол, когато двойката, застанала на пътя им, се обърна, за да им направи път, и се озова лице в лице с Елизабет Грейнджърфийлд, чийто възрастен съпруг наскоро бе починал. Шокът от срещата с бившата любовница на Джордан едва не я събори на земята, а съпругът й и Елизабет въобще не се притесниха и се поздравиха учтиво.

— Добре дошли, ваша светлост — каза бързо и дрезгаво тя.

— Благодаря ви — отвърна херцогът с учтива усмивка, целувайки подадената ръка.

Докато наблюдаваше сцената, Александра се почувства така, сякаш някой я бе ударил с юмрук. Успя да задържи учтивата си усмивка, докато се отдалечаваха, но когато стигнаха до дансинга и Джордан се опита да постави ръка на кръста й, тя рязко се отдръпна и го изгледа вбесено.

— Да не предпочиташ да си тръгнем веднага? — попита меко той, а около тях хората се завъртяха в танц.

Прекалено разгневена, за да забележи, че стотици погледи са се насочили към тях от момента, в който стъпиха на дансинга, Александра постави ръка на ръкава на черното му сако, но изражението й красноречиво говореше, че допирът до него й е неприятен.

Двамата се понесоха заедно с останалите двойки.

— Ако имаше и най-малко здрав разум… или ако се бе научила на обноски и поведение — каза сдържано, — щеше да изтриеш това измъчено изражение от лицето си и да се опиташ да изглеждаш доволна.

Думите му, както и арогантната му надменност, породиха желание у Александра да го зашлеви.

— Как смееш да ми говориш за обноски, когато току-що любезничеше със скъпата си любовница в присъствието на собствената си съпруга!

— А какво, по дяволите, очакваше от мен? — попита я съпругът й. — Да я отместя настрани ли? Та тя беше точно на пътя ни!

— Можеше да включиш и мен в разговора ви — сопна му се Алекс, прекалено възмутена, за да си даде сметка, че това щеше да бъде още по-унизително за нея.

Спорът им не остана незабелязан от присъстващите. Танцуващите двойки се блъскаха една в друга в усилието си да чуят нещо. Музикантите се накланяха ту на една, ту на друга а страна, за да виждат по-добре.

— Да те включа… — повтори Джордан изумено. — Да те включа в разговор с жена, с която…

Алекс учтиво му подсказа:

— …С която си споделял леглото си, ли?

— Нямаш право да ми говориш за обноски, мадам. На всички е ясно, че твоето поведение през последните седмици в никакъв случай не е било подобаващо на жена, която е моя съпруга!

— Моето поведение, ли? — възкликна младата жена. — Ако се държах подобаващо на твоя съпруга, трябваше да се опитвам да съблазня всеки мъж, изпречил се на пътя ми!

Думите й толкова стреснаха Джордан, че му се прииска да я разтърси заради обидното й държание, но в същото време осъзна, че тя ревнува. Гневът му се смекчи. Той вдигна поглед и осъзна, че повечето от танцуващите са се отдръпнали от дансинга, за да наблюдават по-лесно него и немирната му съпруга. Останалите открито ги бяха зяпнали. Той изкриви устни в пресилена усмивка и изсъска:

— Усмихни се, по дяволите! Всички ни зяпат.

— Нямам такова намерение — отвърна тя, но успя да наложи спокойно изражение на лицето си. — Аз все още съм сгодена за братовчед ви.

Това извинение бе толкова нелепо, толкова неочаквано, че той едва не се изсмя.

— Имате много странни морални принципи, любима. В момента по случайност сте омъжена за мен.

— Не смей да ме наричаш любима и най-малкото, което можеш да направиш, е да вземеш под внимание мястото на Тони в тази бъркотия. Помисли колко унизен ще бъде, ако всички решат, че веднага съм се хвърлила на врага ти. Нямаш ли и капка лоялност към братовчед си?

— Наистина трудна морална дилема? — съгласи се замислено Джордан, — но в този случай лоялността ми е насочена изцяло към мен самия.

— Проклет да си!

Херцогът се втренчи в разярената млада красавица в предизвикателна нежно-жълта рокля. Изведнъж си спомни последния път, когато тя бе носила дрехи в този цвят — застанала в градината на баба му, вдигнала чаровното си лице към небето, докато му обясняваше: „Всеки сезон от годината идва с обещанието, че нещо прекрасно ще ми се случи някой ден. През зимата обещанието идва с уханието на снега… През лятото го чувам в тътена на гръмотевиците и в проблясването на светкавиците… Но най-вече го чувствам сега, през пролетта, когато всичко е в зелено и черно…“

Тя се бе надявала на нещо прекрасно, а бе получила четиридневен брак, последван от петнайсет месеца вдовство, придружени от объркващите новини за живота, който бе водил, преди да се ожени за нея.

Яростта му премина, когато видя блесналите й очи, и стомахът му се сви при мисълта да я заведе вкъщи и да я разплаче.

— Кажи ми нещо — помоли я меко. — Все още ли мислиш, че пръстта мирише на парфюм?

— Дали мисля какво? — повтори тя и се намръщи удивено. — О, сега си спомних, и не, не мисля така — добави, спомняйки си, че той я бе смятал за жалка. — Пораснах.

— Да, виждам.

Гневът на Александра също бе започнал да утихва. Напомни си, че публичният залог и враждебното й поведение на дансинга — където той я бе завел, за да запази гордост да й бяха непростими. Вече не се чувстваше невинна и потърпевша. Прехапа устни и вдигна поглед към него.

— Примирие? — предложи й той е усмивка.

— Само докато излезем оттук — на мига се съгласи Алекс и когато му се усмихна колебливо, можеше да се закълне че в загадъчните му сиви очи блесна одобрение.

— Какво стана с кученцето, което ти купих? — попита той и се усмихна още по-весело.

— Хенри е в Хоторн. О, ти не бе прав — добави тя, — момчето, което ти го продаде, не е излъгало… той е чистокръвен.

— Огромен ли е? — попита херцогът. — С лапи колкото чаени чинийки?

Тя поклати глава.

— Колкото големи чинии.

Джордан се засмя. Двойките продължиха да танцуват, а разговорите бяха подновени. Когато танцът приключи, Хоук хвана жена си за лакътя и я поведе през тълпата, но приятелите му се струпаха около тях, нетърпеливи да го поздравят.

Александра очакваше той да я изведе бързо, но вместо това съпругът й прекара следващия половин час в разговори с приятели. Ръката му здраво стискаше нейната.

Алекс стоеше с нежелание до него, опитвайки се да изглежда спокойна, сякаш да стои до Джордан бе все едно да стои до Тони.

Опитваше се да се отнася с херцога така, както се отнасяше с Антъни, но веднага си даде сметка, че висшето общество не постъпва като нея. Бяха се отнасяли сърдечно с Тони и с уважението, което рангът му изискваше, но никога с благоговението, което демонстрираха на Джордан тази вечер. Докато наблюдаваше как жените му правят реверанси, а елегантни джентълмени се покланят почтително пред него и му стискат ръка, младата жена осъзна, че за тях Тони бе просто носител на титлата, докато Джордан олицетворяваше титлата.

Той бе истински Хоторн.

Застанала до него, тя си помисли, че може би няма да успее да го принуди да я върне в Моршам. След като бе живяла във висшето общество, Алекс бе направила грешката да сравнява Джордан с другите аристократи, с които се бе запознала — излъскани, префинени и изтънчени. Но и мекушави. Кротки.

Сега, наблюдавайки го как общува с другите мъже, тя тъжно си даваше сметка, че въпреки възпитанието и изтънчеността той въобще не прилича на тях.

Джордан наведе глава към нея и заговори:

— Ако ми обещаеш, че ще се прибереш право вкъщи, можеш да си тръгнеш веднага. Така ще излезе, че ти продължаваш своите занимания, а аз моите. Ще те последвам след петнайсет минути.

Удивена от съобразителността му и доволна, че това улесни плана й, Алекс кимна и тръгна към стълбището, но ръката му я сграбчи.

— Дай ми думата си, Александра — настоя той.

— Давам ти дума, че ще се прибера право вкъщи — отвърна тя с усмивка и си тръгна.

Джордан я изгледа и се замисли каква е причината за тази усмивка. Зачуди се дали можеше да се довери на съпругата си. Предложи й да си върви не толкова, защото й вярваше, а по-скоро защото не вярваше, че би му се противопоставила отново. Не и сега, когато знаеше докъде е готов да стигне, за да е сигурен в послушанието й. Освен това, помисли си той, отново насочил внимание към приятелите и познатите си, къде другаде би могла да отиде? Никой не би посмял, дори и баба му, да я скрие от него.

— Хоук възнамерява да се разправя с нея, когато се прибере вкъщи. — Лорд Огивли увери хората край себе си. — Бъдете сигурни, че няма да остави поведението й ненаказано още една вечер. И още нещо, той ще носи нейната панделка на състезанието на кралицата.

— Със сигурност! — съгласи се младият сър Билоуби.

— Несъмнено! — потвърди графът на Търстън.

— Няма никакво съмнение — заяви уверено лорд Карлтън. Лейди Карлтън погледна херцогинята на Хоторн, която се изкачваше по стълбите, и смело отвърна:

— Надявам се всички вие да грешите. Хоторн е разбил доста сърца. Крайно време е някоя жена да разбие неговото!

Младата и срамежлива съпруга на сър Билоуби вдигна брадичка и заяви:

— Надявам се да даде панделката си на някой друг!

— Не ставай смешна, Онора — каза съпругът й. — Ще се обзаложа на сто лири, че ще даде панделката си на Хоук.

Двете дами се спогледаха и после погледнаха мъжете.

— Милорд — продума лейди Онора и шокирайки съпруга си, извади сто лири, — ще приема този облог.

— Както и аз! — обяви лейди Карлтън.

Когато Алекс се качи в каретата си, в балната зала бяха заложени достатъчно пари, че да подхранват хазната на Прини с години, и залозите се бяха покачили на двайсет и пет към едно. Хората вече смятаха, че Александра ще бъде първата жена, устояла на херцога на Хоторн.