Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Четиринадесета глава

Хоторн, фамилното имение на дванайсет поколения на семейство Таунсенд, се състоеше от петдесет хиляди акра гори, паркове, красиви хълмове и плодородни ниви. Тежки железни порти със семейния герб отделяха имението от пътя. Униформен лакей бързо изскочи от каменна къщичка и отвори портата, за да може луксозната карета да влезе.

Седнала до старицата, Александра надзърна през прозореца, докато кочияшът завиваше по красива алея, виеща се сред тучни зелени поляни.

Въпреки че сега имението принадлежеше на Антъни, Алекс го прие като дом на Джордан. Съпругът й бе роден и израсъл тук. Тук тя щеше да има възможност да го опознае, да научи всичко за него.

— Имението е най-прекрасното място, което някога съм виждала — възкликна.

Антъни се засмя на реакцията й.

— Чакай да видиш къщата.

Алекс подозираше, че домът на съпруга й е огромен, но въпреки това, когато каретата зави покрай едно възвишение, не се сдържа и ахна. На около километър пред тях се простираше имението. Къщата бе триетажна с много прозорци, сгушена в полите на няколко зелени хълма, заобиколена от градини и бистри сини потоци. В двора се бе ширнало голямо езеро, в което плуваха снежнобели лебеди.

— Невероятно е! — прошепна Алекс.

Поне шестима слуги се бяха подредили на стълбите пред входа. Потискайки чувството, че се държи невъзпитано, Александра последва старицата и подмина прислугата, сякаш не я забеляза.

Вратата бе широко отворена. Придържаше я мъж, когото Алекс веднага определи като главен иконом на домакинството. Възрастната херцогиня го представи като Хигинс, сетне застана до снаха си и я въведе в дома.

Красиво мраморно стълбище се извиваше към втория етаж, минаваше през просторна тераса и се насочваше към третия етаж. Старицата въведе Александра в елегантен апартамент, в който доминираше мек розов цвят.

— Би ли искала да си починеш? Вчера бе тежък ден и за двете ни — рече възрастната жена.

Алекс почти не си спомняше погребалната служба на съпруга си. Знаеше само, че мъката я бе сломила напълно и че стотици мрачни хора се бяха взирали подозрително в нея, докато стоеше мълчаливо край старата херцогиня в огромната църква. Майката на Антъни и по-малкият му брат бяха стоели до нея през цялото време, потънали в скръб. Александра ги харесваше и се радваше, че имението им е недалеч от Хоторн.

— Вместо да почивам, мога ли да отида да видя стаята му, мадам? Бях омъжена за Джордан, но така и не успях да го опозная. Детството му е минало в този дом, юношеството, целият му живот… Искам да науча колкото се може повече за него. Това е една от причините, поради които се съгласих да се преместя тук с вас.

Възрастната жена се разнежи и понечи да погали снаха си по лицето, но бързо се осъзна и рязко рече:

— Ще кажа на Гибънс, главния лакей, да дойде при теб.

След минута се появи Гибънс — здрав, възрастен мъж, който придружи Алекс до покоите на господаря — невероятен апартамент на втория етаж.

Тя веднага долови лекия, едва осезаем аромат на одеколона, който Джордан използваше. Скръбта отново я връхлетя. Въпреки това искаше да бъде тук. Така четиридневният й брак с този невероятен мъж нямаше да й се струва като сън.

Огледа с любов стаята. Таванът бе украсен е гипсови орнаменти, а килимите бяха меки и дебели в син и златист цвят. Две огромни камини се оглеждаха една в друга от двата края на просторната спалня. Леглото бе огромно, покрито с морскосиня сатенена кувертюра със златисти бродерии.

— Бих искала да разгледам — прошепна Алекс на лакея, сякаш се боеше да не накърни светостта на мястото.

Нежно докосна бюрото от палисандрово дърво и се надигна на пръсти, опитвайки се да се огледа в огромното огледало над него. Огледалото на Джордан. Беше огромно. Дори на пръсти успя да зърне само челото и очите си. „Колко беше висок!“ — помисли си тъжно.

От спалнята се влизаше в гардеробна, кабинет с високи до тавана библиотеки и още едно помещение, което я накара да ахне. То представляваше полукръгла стая със стени от череп мрамор със златисти жилки. В средата на стаята имаше нещо като дупка на пода.

— Какво, в името на Бога, е това място?

— Баня, господарке — отвърна лакеят и се поклони.

— Баня ли?

— Господин Джордан вярваше в модернизацията, ваша светлост.

— Предпочитам да ме наричаш просто госпожица Александра — меко рече тя. Човекът така се ужаси, че тя побърза да добави: — Тогава ме наричай лейди Александра. Познаваше ли добре съпруга ми?

— По-добре от който и да е друг от прислугата, с изключение на господин Смарт — главния коняр. — Усетил, че в лицето на лейди Александра има вярна публика, Гибънс бързо предложи да я разведе из имението. Обиколката продължи цели три часа и Алекс успя да види любимите детски скривалища на Джордан и да се запознае със Смарт, който й предложи да й разказва за господаря, когато пожелае.

Късно следобед Гибънс приключи с обиколката, като я заведе на едно място, което веднага й стана любимо. Беше голям коридор, в който висяха портрети в цял ръст на предишните носители на титлата херцог на Хоторн.

— Съпругът ми е бил най-красив от всички — заяви Александра, след като разгледа портретите.

— С господин Хигинс твърдим същото.

— Но портретът му не е тук.

— Веднъж чух господарят да казва, че има по-важни неща, които да върши от това да стои мирно и да изглежда важен. — Мъжът кимна към портретите на стената: — Това там е той като малко момче, а после и като шестнайсетгодишен младеж. Баща му настоя да позира за този портрет и господарят Джордан направо побесня.

Александра се усмихна. Тя наблюдаваше момчето на портрета — то бе с тъмна къдрава коса и гледаше сърдито, застанало до красива руса жена с прекрасни сиви очи. От другата страна на жената и момчето бе застанал мъж с мрачно и гордо изражение.

Последното място, на което Гибънс я отведе, бе малка стая на третия етаж, в която миришеше на застояло. Сякаш никой не бе влизал там от години. Три малки бюра бяха поставени едно до друго срещу много по-голямо и масивно писалище. Наблизо имаше и огромен глобус върху стойка.

— Това бе учебната стая. Господарят губеше повече време да измисли как да се измъкне, отколкото всъщност прекарваше тук. Въпреки това научи много. Имаше ум като бръснач.

Когато лакеят най-сетне я остави да си почине, Алекс отново се отби при портретите. Застана пред портрета на Джордан като младеж и мрачно промълви:

— Ще те накарам да се гордееш с мен, любов моя. Заклевам се.

 

 

Александра се посвети изцяло на тази клетва. Наизустяваше родословия и изчиташе на един дъх всички томове по етикеция и правила на поведението, които й носеше старата херцогиня. С отдадеността си бързо спечели одобрението на старицата. Само едно нещо смущаваше възрастната жена. Затова тя повика Антъни едва седмица след като бяха пристигнали в Хоторн.

— Александра се е сприятелила с Гибънс и Смарт — заяви тя на внука си. — Вече си е говорила с тях повече, отколкото аз съм общувала с двама им в продължение на четирийсет години.

Антъни само повдигна вежди и направо каза:

— Тя се отнася с прислугата като със семейство. Това стана ясно още като ни помоли да приберем иконома и лакея й. Безобидно е.

— Като се запознаеш с Филбърт и Пенроуз, няма да ти се сторят безобидни. Пристигнаха сутринта.

Антъни си припомни описанието на Алекс за слугите й като старци и каза:

— Те са…

— Глух и сляп! — прекъсна го баба му. — Икономът няма да чуе нищо, освен ако не изкрещиш в ухото му, а лакеят се блъска във вратите и в иконома! Въпреки обичта на Александра към тях ще се наложи да ги държим надалеч, когато имаме гости. — Тони изглеждаше развеселен, но не и разтревожен. Херцогинята още повече се ядоса: — Щом това ти се струва забавно, значи няма как да те убедя да престанеш да се дуелираш с Александра всяка сутрин. Знаеш, че това е напълно неприемливо занимание за една млада дама… Освен това за него се изисква тя да носи бричове!

Антъни отново не се съгласи с баба си:

— За мое добро и за доброто на Александра се надявам, че няма да й забраниш да тренира с мен. Безобидно е и на нея й харесва да се фехтува. Казва, че така си поддържа формата.

— За твое добро ли? — раздразни се старицата. Антъни се засмя.

— Тя е невероятен противник и поддържам формата си, като се фехтувам с нея. Двамата с Джордан бяхме едни от най-добрите фехтовчици в Англия, ала когато тренирам е Александра трябва доста да се поизпотя, за да не загубя. Въпреки това обаче тя доста често ме побеждава.

Когато внукът й си замина, старицата тъжно се взря в празното кресло. Знаеше, че няма да може да говори с Александра по тези въпроси. Не можеше да прекърши духа на снаха си, като знаеше какви усилия полага тя да изглежда весела. Само за няколко дни момичето бе успяло да разведри мрачната къща с лъчезарната си усмивка и музикалния си смях. Старицата осъзнаваше, че причината Александра да се смее не бе, защото беше весела. Младата жена просто се опитваше да повдигне духа на всички в имението. Тя бе много нежно, добро и смело момиче и херцогинята вече го знаеше.

Без да осъзнава, че е станала причина за тревога, Алекс се опитваше да се настрои към строгите порядки в благородническото семейство. Пролетта скоро отлетя и лятото я смени, ала тя продължаваше да учи и да се разхожда до конюшните, където Смарт й разказваше чудни истории за съпруга й. Съвсем скоро коняря бе напълно запленен от очарователното момиче, за което се бе оженил господарят му.

Въпреки че Александра беше много ангажирана, Джордан не преставаше да тревожи мислите й. Месец след смъртта му по нейна молба в имението бе поставена надгробна плоча.

Мястото бе красиво и се намираше не в семейното гробище, а край езерото, близо до гората и до беседката.

Алекс харесваше кътчето и не й се искаше плочата да се намира в отдалеченото, мрачно и самотно гробище зад хълмовете. Въпреки това, когато поставиха плочата, тя не остана доволна. Посети главния градинар и го помоли да й даде семена, за да засади цветя край беседката. Работеше в малката си градинка, а когато приключи и цветята израснаха и цъфнаха, осъзна, че без да иска е пресъздала копие на местността, в която Джордан й бе казал, че му напомня на портрет на Гейнсбъро.

Още повече се влюби в мястото и прекарваше безброй часове в беседката, съзерцавайки малката китна полянка, припомняйки си всеки прекаран миг с Джордан. Беше се оженил за нея само за да я предпази от сплетните; беше й купил кученце за рождения ден, а дори не го харесваше. Припомняше си целувките му, жадуваше за тях. Мечтаеше, че ако бе останал жив, щеше да падне на колене с ръка на сърцето и да й признае колко много я обича. Колкото повече мечтаеше, толкова повече се убеждаваше, че Джордан наистина бе започнал да се влюбва в нея, преди съдбата да й го отнеме.

На Александра така и не й хрумна, че Гибънс и Смарт може да преувеличават качествата на господаря си и да не й споменават за неговите недостатъци. Слугите така и не й бяха казали за красивата балерина и жените преди нея, топлили ложето на съпруга й.

От разказите на лакея и коняря тя остана с впечатление, че Джордан е известен с честта, достойнствата и смелостта си. Дори не подозираше, че се носеха легенди за похожденията му, за безбройните флиртове и скандалните връзки с жени, които красяха обществото единствено с хубостта си.

Застанал пред прозореца, Антъни удивено наблюдаваше Александра, която яздеше пред къщата. Беше облечена в яркосин костюм за езда и изглеждаше великолепно.

— Изумително е как се промени за една година. Сега е красавица — рече той на баба си.

— Въобще не е удивително. Тя има прекрасна фигура и правилни черти. Просто бе много слабичка. Още не се бе наляла… аз самата бях като нея — къснозрейка.

— Наистина ли? — засмя се Тони.

— Да — отсече старицата и мрачно добави: — Тя все още носи цветя на надгробната плоча край гората. Всеки ден. Веднъж през зимата едва не се разплаках, когато я видях да крачи през снега със свежи цветя в ръцете. Береше ги от оранжерията.

— Знам — тъжно отвърна Антъни и отново се загледа в момичето.

Алекс ги забеляза и весело им махна. Косата й вече бе дълга и вятърът немирно си играеше с нея. Големите й очи с цвят на бистър аквамарин блестяха под дългите ресници, а страните й розовееха от ездата и дългата разходка.

Джордан я бе сбъркал с момче. Сега никой не можеше да направи такава грешка. Алекс се бе превърнала в хубавица. Тони с гордост остана пред прозореца да наблюдава изящната й походка и гордата осанка. Всеки мъж би се загледал в Александра и повече не би отвърнал поглед от нея.

— След няколко седмици, когато направи дебюта си в обществото, ще се наложи да гоним с тояги тълпите от ухажори — рече той.