Катрин Каултър
Измамата (36)

Тридесет и шеста глава

Ярките слънчеви лъчи на утрото погалиха лицето й. Бавно отвори очи. Дългата нощ най-сетне бе свършила. Често се бе стряскала насън, от ужас, че всеки миг ще дойдат за нея. Но никой не бе потропал на вратата й. Сега лежеше, преизпълнена с благодарност към този нов ден. Опита се да забрави болките в тялото, защото не можеше да си помогне с нищо, и да се съсредоточи върху по-съществени неща.

Дали хората на лорд Петигрю бяха хванали Пол Трейзон и другия мъж? Или само единия от тях? Спомни си за писмото, което бе дала на Пол Трейзон. Добре, че не бе използвала нито своето име, нито това на Джон Еджъртън.

Претърсваха околността за английски изменник. Търсеха мъж — освен, ако някой от французите не е признал пред лорд Петигрю, че изменникът е жена. В такъв случай е разкрита.

Вероятно вече са пристигнали в Челси. Не можеше да остане повече в леглото си. Трябваше да се държи естествено. Ако заяви, че е болна, херцогът може да заподозре нещо, а и лорд Петигрю би го счел за доста странно. Въпреки че не беше много добра актриса, днес се налагаше да играе добре.

Замисли се за баща си. После за Едмънд. Ако иска да ги спаси, трябва първо да спаси себе си. Но когато се видя в огледалото, едва не припадна. Косата й беше сплъстена и полепнала по лицето. А останалото… Трябваше да поприкрие някак си всичко!

Два часа минаха, докато успее да си подсуши и накъдри косата. После избра една изключително женствена, дори малко лекомислена рокля, която подчертаваше гърдите й и оттам се спускаше свободно и ефирно надолу. Ако някога бе изглеждала като олицетворение на беззащитната крехка женственост, то това бе именно сега. Погледна ръцете си и си сложи чифт бели ръкавица.

Долу не видя никого. Тъкмо се бе запътила към стаята за закуска, когато отвън по чакълената алея затрополиха колела. Забърза към гостната, дръпна тежките завеси и видя лорд Петигрю, който тъкмо слизаше от каретата. Изглеждаше много уморен.

После чу гласа на Басик. Не закъсня и гласът на херцога:

— Дрю, радвам се, че си тук! Преровихме всеки храст и всяка ферма. Не открихме изменника, да се продъни в ада дано! А вие?

„Благодаря ти, господи! Търсят мъж!“

— Открихме нещо, което би представлявало някакъв интерес — отвърна тихо Дрю. — Но нека поговорим насаме.

Еванджелин затаи дъх, докато стъпките им заглъхваха надолу по коридора. После си наложи да изчака малко, преди да ги последва.

Дори и на Басик внезапната й поява откъм гостната да се видя твърде странна, той не го показа с нищо — само се поклони и й пожела „добро утро“. Запази самообладание, отвори ведро и се насочи тържествено към библиотеката. Пое си дълбоко дъх пред вратите, отвори ги и влезе с най-лъчезарната си усмивка.

Дрю Халси тъкмо бе започнал да говори, когато Еванджелин се появи. Тя беше невероятно изящна, красива и женствена. И двамата мъже се ококориха изумено. След миг Дрю се овладя и се смръщи — нямаше търпение да обсъди новините с херцога. После забеляза как очите й се разширяват и се насили да се усмихне. Не беше в стила му да плаши една млада жена. Никога досега не я бе виждал толкова прекрасна, с озарено от ведра усмивка лице. Спомни си за Фелиша и се усмихна още по-широко.

— Добро утро, Еванджелин! — Пое облечената й в ръкавица ръка и целуна пръстите й. — Тази сутрин изглеждате забележително!

Издърпа леко ръката си и се засмя на комплимента му.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо важно. И двамата имате толкова сериозен вид. Помислих си, че с негово благородие бихме могли да поразходим Едмънд до Рай^[1]. О, боже, да не би да се е случило нещо? С Фелиша?

Херцогът стоеше до бюрото си, с кръстосани на гърдите ръце. Бе приковал поглед в гъстата й медноруса коса, вдигната небрежно, така че къдравите кичурчета да се спускат очарователно над ушите. Изглеждаше като изящен образец на модерната дама. Чак до белите ръкавици. Ала гласът й… Тя звучеше така, сякаш се опитваше елегантно да приложи женските си хитрини.

— Не, не се притеснявайте, Еванджелин! — Дрю побърза да премахне страха от прекрасните й очи. — Фелиша е много добре. Всъщност аз съм тук вече от два дена. Тя остана в града.

— Добро утро, Еванджелин — поздрави и херцогът. Приближи се мълчаливо до нея, бавно кимна и добави: — Значи казваш да пояздим до Рай с Едмънд?

— Да, ваше благородие. — Тя бързо отмести поглед. Херцогът отново замълча, после се оттегли до камината.

— Постой тук и ни изчакай, Еванджелин. След това тримата с Едмънд със сигурност ще извършим нещо вълнуващо, като започнем със закуската. Смятам, че трябва да чуеш какво сме направили досега, затова остани.

— Сигурен ли си, Ричард? Но тя е дама! Не искам да я тревожим излишно.

— За какво става въпрос, ваше благородие? — В собствените си уши звучеше невинна и безхитростна като монахиня. Надяваше се, че и херцогът я чува по същия начин. — Боже, колко сте мистериозни! Мисля, че трябва да седна, за да не припадна.

Херцогът не каза нищо. Тя седна. Дрю Халси погледна първо единия, после другия, сви рамене и се насочи към бюрото.

Кларъндън се загледа в нокътя на палеца си и се намръщи, когато забеляза, че е нащърбен. Дали не я е наранил с него? Поклати глава, съзнавайки накъде се насочват мислите му, и започна:

— Не съм ти казвал досега, защото не исках да те тревожа. Когато получих писмото ти за убийството на госпожа Нийдъл, наех частен детектив и го изпратих тук да разследва случая. Той ми разказа, че е ходил в заливчето и е забелязал твърде странни неща там — светлина от фенер и някакви крайно загадъчни елементи с лодка. Според него французи. Споделих го с Дрю и той сметна, че си заслужава сам да разследва случая. Колко време, Дрю, прекараха хората ти, скрити зад дърветата покрай скалната пътека?

— Почти две седмици. А снощи и аз бях с тях. Твоят частен детектив, Ричард, се оказа напълно прав.

Еванджелин постави ръка на гърдите си и се втренчи в него, обзета от неистов ужас.

Дрю погледна притеснено към херцога, но той отново сведе очи към нокътя си.

— Да, моля те, продължавай, Дрю.

— Късно снощи забелязахме две фигури с пелерини на дока. Те се срещнаха с трети човек. После двама тръгнаха по скалната пътека. Пресрещнахме ги. Те се уплашиха и побягнаха. Бяхме принудени да стреляме. Не знам как другият — оня, който ги вкара в страната — избяга, но го направи. Нямам представа как успя. Толкова са коварни скалните склонове. Винаги съм смятал, че са напълно гладки. Но той явно се е изкатерил по тях и е съумял да ни се изплъзне. Снощи беше много студено и тъмно като в рог. Хората ми се натъкваха на какви ли не сенки, но нито една от тях не се оказа предателят.

— Ужасно! — възкликна Еванджелин, без да сваля облечената в ръкавица ръка от гърдите си. — Имате ли доказателства, че хората, които сте убили са французи?

— Да, Еванджелин — кимна Дрю. — В един от убитите намерихме пакет, съдържащ шифровани инструкции. Ние ще ги разшифроваме — сигурен съм, че ще успеем. Предателят е надраскал инициалите си в долния десен ъгъл. Освен това, преди да умре, човекът, в когото бяха инструкциите, прошепна нещо на френски. Единствените думи, които успях да различа, бяха „l’aigle“ и „traotre“^[2]. Очевидно той смяташе, че човекът, който ги посрещна, ги е предал. В джоба му имаше още едно писмо, адресирано до Риса — сигурно това е свръзката им в Лондон. И него ще разшифроваме. То е подписано „Орел“. — Обърна се към херцога и продължи: — Както знаеш, Ричард, после тръгнахме на север. Нищо. Предателят ни се измъкна. Крайно неприятно! Но ще го хванем! Не мога да си представя размера на това, което е причинил до този момент! Още снощи възложих разшифроването на документите на трима от хората си. Сигурен съм, че скоро ще имаме резултат.

— Доста мислих по този въпрос — намеси се херцогът. — Този човек трябва да е от местните. Проклетият мръсник през цялото време е използвал моите земи, за да вкарва в страната шпиони! Ще го удуша със собствените си ръце рамо да го пипна!

— Ако го откриеш преди мен, моля те, не го убивай. Необходима ми е цялата информация, която мога да изкопча от него. После ще го обесим и ще ти спестим омърсяването на ръцете. Знам колко си бесен, че французите са използвали твоя плаж за проникване в Англия. Както и допуснахме, Ричард, убийството на госпожа Нийдъл някак си е свързано с всичко това. Тя сигурно е открила нещо. Знаеш, че продължаваше да се разхожда из околността, въпреки напредналата си възраст, така че шансовете да е подочула или видяла нещо са значителни. Бих искал да ми разрешиш да разпитам слугите ти. Не храня големи надежди, но може пък някой да е забелязал снощи нещичко.

Херцогът кимна мълчаливо. После погледна към Еванджелин.

— Можеш ли да помогнеш с нещо на Дрю? Забеляза ли снощи нещо? Може би си била будна и си стояла до прозореца към полунощ?

— Беше толкова студено. Изобщо не съм мърдала от леглото си. За бога, та това звучи направо невероятно!

За огромно нейно облекчение, Дрю Халси най-накрая се накани да си тръгне. Докато се изправяше, каза:

— Хората ми няма да забавят много прислугата ти. Ще те държа в течение. Съмнявам се, че Орела ще посмее отново да използва твоя плаж, но за всеки случай ще оставя няколко души на пост.

Еванджелин също стана.

— Надявам се, че ще откриете този човек, милорд. Аз самата надали ще мога да заспя тази нощ. А сега, господа, моля да ме извините! Трябва да се погрижа за Едмънд.

И с лъчезарна усмивка напусна библиотеката. Херцогът се загледа след нея, но отново остана безмълвен.

— Днес що отседна в „Рейвън Ин“, Ричард. Тази вечер тръгвам за Лондон. Последните ми разузнавателни данни сочат, че Наполеон всеки момент ще се насочи към Белгия. Уелингтън го очаква. Надявам се, че ще мога да зарадвам министерството с разшифрованите инструкции.

— Питам се дали тази шпионска група няма нещо общо със смъртта на Роби. В крайна сметка, той беше мой приятел и прекарваше доста време тук, в Челси, а онези са използвали именно това място за проникване в Англия.

— Вече съм напълно сигурен, че е така. Представи си, копелетата да използват твоя частен плаж! Невероятна наглост!

— Всъщност вече изобщо не ми изглежда толкова невероятно — отбеляза безизразно херцогът.

После даде съответните инструкции на Басик, кимна на двамата мъже, които лорд Петигрю бе оставил да разпитат прислугата, и се запъти към детската стая. Не я откри там. Влезе в стаята й, видя, че е празна, и тъкмо щеше да излезе, когато нещо прикова вниманието му.

След десет минути я намери в една малка слънчева стая на втория етаж. Стоеше до прозореца и гледаше към Ламанша. Беше с гръб към него. Кларъндън затвори с трясък вратата зад себе си и се облегна на нея. Еванджелин не се обърна, но той знаеше, че е наясно кой е влязъл.

— Изпълнението ти беше великолепно. Дрю или се възхищаваше на красотата ти, или проклинаше глупавите ти женски бръщолевения. Ти, естествено, дойде там, за да смъкнеш евентуалните подозрения от себе си и да разбереш какво знаем. Представи се много добре. Ала не съобрази само едно нещо, Еванджелин. Наистина ли смяташе, че ще успееш да излъжеш мен?

Тя затвори очи при тези спокойно изречени думи. После поклати глава и, без да се обръща, отвърна:

— Не разбирам за какво говорите, ваше благородие. Та всяка дама би била ужасена от случилото се! Предател тук, в Челси!

Кларъндън не помръдна. След малко заговори със същия спокоен глас, но този път той предвещаваше буря:

— Да, нека си поговорим за предателите в Челси. Но как всъщност да те наричам — Еванджелин или Орел?

Тя бавно се обърна и го погледна. Всичко беше свършило, но все пак реши да опита.

— Това е абсолютна безсмислица, ваше благородие! Погледнете ме. Приличам ли ви на мъж?

— Вероятно ще трябва да те погледна по-отблизо. — Приближи се. Не откъсваше очи от лицето й. — Колко странно, че си с ръкавици! Никога досега не съм те виждал да носиш такова нещо.

Сграбчи ръцете й и смъкна маскировката им.

— Надявам се, че не си се сдобила с тези драскотини по време на нашата любовна нощ? — Поклати глава. — Не си прави труда да ме лъжеш, Еванджелин, освен, ако нямаш обяснение и за мокрите разпокъсани дрехи под гардероба. Дяволите да те вземат, Еванджелин, най-сетне ще ми кажеш ли истината!

Лицето му бе почервеняло от гняв. Вече нямаше никаква надежда. Той знаеше. Какво щеше да стане с баща й? Ами с Едмънд?

— Е, добре.

— Ти си този проклет Орел?

— Да.

Не си позволи да я докосне, защото сам не знаеше какво би могъл да направи.

— Никога досега не съм се считал за човек, сляп за недостатъците и грешките на хората. Обаче ти успя да ме направиш на глупак. Роднина, изпаднала в крайна нужда, красива жена, която търси помощта ми и ме гледа така, като че ли всеки момент ще скочи, ще ми разкъса дрехите и ще ме прелъсти. Всъщност накрая ме прелъсти. Смяташ, че това ще ми повлияе по някакъв начин, когато вече знам каква си? Боже мой, та ти си една проклета лъжкиня, измамница и предателка!

Погледна ръцете му, свити в юмруци.

— Направих само онова, което трябваше да направя.

— Кажи ми, какво те накара да дойдеш в леглото ми? Да не би да си решила, че може все пак да открия нещо, и си прибягнала към отвличане на вниманието ми? Наистина ли смяташе, че ще се поколебая да те предам на палача само защото съм ти отнел проклетата девственост?

— Нямах никакъв избор. Стига, ваше благородие. Трябва да ми позволите да ви обясня.

— Естествено! Сигурен съм, че си обмислила обяснението си много отдавна. В края на краищата, играеш опасна игра. Нормално е да си готова с трогателни извинения, в случай че някога те хванат.

Изведнъж задръжките му се изпариха. Сграбчи я и започна бясно да я разтърсва. Тя отвори уста, примигна и прошепна:

— О, не! Това не може да се случва в действителност! И се строполи в безсъзнание в обятията му.