Катрин Каултър
Измамата (11)

Единадесета глава

— Маккоумър! — Херцогът се обърна към един висок костелив мъж с домашно тъкани дрехи и е най-красивите кожени ботуши, които Еванджелин бе виждала някога. Лицето му бе обрулено от ветровете, а ръцете приличаха на клони на стар чепат дъб. Изглеждаше силен като Херкулес.

— Добър ви ден, ваше благородие. Императора пръхти, откакто ви чу. Ще му се един хубав галоп. Можете да заложите най-разкошната си карета, че ще се опита да ви хвърли. Помислих си, че Бискит^[1] ще е подходяща за младата дама. Томи вече оседлава понито на лорд Едмънд.

Като чу името си, детето подаде глава иззад вратата на конюшните.

— Татко, тъкмо показвам на Томи пистолета си!

След миг долетя равномерен пукот като от стрелба.

— Не знам колко добре умеете да яздите — херцогът се обръщаше към Еванджелин. — Бискит е добро старо момиче, не е причинило неприятности на никого през всичките си дванадесет години. Обича парченца ябълка. Дайте й само две и тя ще преплува дори Ламанша с вас и още три куфара на гърба си. А за цяла ябълка, ще прелъсти всеки жребец в областта.

— Добро момиче си е моята Бискит. Малко е тромавичка, но няма значение. Тя е единствената кобила, която нейно покойно благородие яздеше.

Конярят сви широките си рамене и я погледна така, все едно искаше да каже: „Вие вероятно не сте много добра ездачка. По-добре се качете на старото момиче.“

Огромен черен жребец с широка бяла ивица в средата на муцуната се появи като вихър от конюшните и се изправи на задните си крака. Някакво притеснено ратайче се опитваше да го обуздае. Животното беше високо поне седемнадесет педи. Изглеждаше величествено и отлично го съзнаваше. Отметна глава и шумно изпръхтя. На Еванджелин това й прозвуча като предизвикателство. Херцогът се засмя и се отправи с широки крачки към коня си.

— Невероятен е!

— Да — кимна Маккоумър, без да откъсва очи от господаря си, когото Императора се опитваше да отблъсне назад с мощната си глава. — Жребецът е много добро момче. С характер. Негово благородие би убил човек заради него. Баща му му го подари преди четири години.

— А той беше ли добър човек?

Дори и да сметна въпроса за странен и прекалено личен, Маккоумър с нищо не го показа. Само се почеса по главата и отвърна:

— Да, старият лорд беше огромен и силен мъж. Обичаше живота и семейството си повече от всичко на света. Не трябваше да умира толкова рано. Много нелеп нещастен случай. Опита се да възпре двама приятели да не се дуелират, а загина той.

— Но това е ужасно! И какво стана после?

— Господарят — Маккоумър кимна към херцога, — отиде да се срещне с въпросните приятели. Ала незнайно защо те напуснали Англия само три дена след нещастието. Оставили семействата си тук и се изпарили. Чух господаря да казва на нейно благородие майка си, че му се иска да ги застреля и да ги захвърли в някоя канавка. Все пак направи всичко възможно да изгубят онова, което е най-важно за тях. А-а, ето я и старата Бискит.

„Боже мой, да убият баща ти по толкова нелеп начин!“ Запита се какво ли би направила тя на негово място. После вдигна глава и видя пред себе си една кротка стара черна кобила с буйна грива, хлътнал гръб и благородни очи, която меко пръхтеше.

Представи си двата коня един до друг: единия — буен и своенравен, а другия — кротко пристъпващ и помахващ с опашка. Това я разсмя.

— О, не, Маккоумър, не и скъпата Бискит! Това би било кощунство! Нямате ли някой кон с достатъчно характер и дух, който да подхожда повече на Императора?

Херцогът, който в този момент едва не бе съборен в храстите от темпераментния си жребец, извика:

— Маккоумър, доведи й Доркас. Ще изпробваме куража й.

Доркас се оказа кадифена дореста кобила с лукави кафяви очи. Беше много по-ниска от Императора, но имаше силни крака, широк гръден кош и горда осанка. Еванджелин си пое дълбоко дъх. Може би реагира малко прибързано. Не бе яздила, откакто с баща й се бяха върнали във Франция. Вдигна поглед към ясното небе. Усети как тилът й се навлажнява. Отправи кратка гореща молитва.

Херцогът се приближи. Императора го следваше, дъвчейки парченце ябълка. Помогна й да възседне Доркас. Еванджелин се втренчи в чакълената алея, която й се стори на страховито огромно разстояние от очите й. Всъщност никога не се бе считала за опитна ездачка. Така че ситуацията се очакваше да й донесе интересни преживявания. Дано не и счупен врат. Сграбчи здраво юздите, защото знаеше, че и при най-малката възможност кобилата ще я хвърли.

Панзи беше шотландско пони с дълъг златист косъм. След година вече щеше да бъде малко за Едмънд, който поне в него не се целеше. Херцогът поведе малката кавалкада по оградената с липи алея към горичката на север от замъка. Заобиколи я и пое на изток, успоредно на брега. Минаха покрай множество васални ферми, чиито оградени парчета земя превръщаха местността в шарен юрган.

— Татко, хайде да слезем към плажа! Да покажа на братовчедката Ева лодката си. Искаш ли да я видиш, Ева? Кажи „да“, моля те!

— Да, разбира се. Моля ви, ваше благородие!

В същия момент Еванджелин си мислеше, че трябва да опознае много добре заливчето и целия терен между него и замъка. Не знаеше кога точно Ошар ще изпрати някого, но бе сигурна, че ще е скоро. Потънала във всичко това, тя дръпна силно юздите на Доркас. Кобилата изпръхтя, вдигна глава, изправи се на задните си крака, а после се приземи така рязко, че едва не изби зъбите й. Минаха няколко секунди, докато успее да я овладее.

— Еванджелин, внимавайте!

— Просто се бях замислила за нещо, ваше благородие.

Ако си спомняше правилно указанията на Ошар, пещерата се намираше точно в това заливче, в южния му край, малко преди вдадената в морето ивица суша.

— Хайде, Едмънд! — Еванджелин насочи Доркас към скалата.

Пътеката към брега изобщо не беше стръмна. Широка и добре отъпкана, тя се виеше зигзагообразно надолу. Очевидно бе много стара. Може би направена още от някой древен друид… Обърна се и погледна назад към замъка, опитвайки се да прецени разстоянието. Беше не повече от осемстотин метра. Теренът не криеше опасности. Значи ще може спокойно да се движи по него, без риск да се нарани.

Плажът на замъка Челси имаше предимството да бъде разположен в закътано заливче, скрито от избуяли храсти, дървета и тридесетметрови скали. Оказа се наистина усамотено място.

„Предателите трябва да се крият“, помисли си Еванджелин и й се прииска да умре. Но нямаше право да се поддава на съвестта си. Това би струвало живота на баща й. Никой и нищо не бяха по-важни от него. И Ошар го знаеше много добре.

Преди да успее да слезе сама от гърба на Доркас, херцогът я сграбчи през кръста и я смъкна долу. Но не я пусна веднага. Стоеше и я гледаше.

— Вие сте голямо момиче. Ще ми бъде приятно да танцувам валс с вас, без да се излагам на риск от изкривяване на врата.

— Добре е, че и вие сте голямо момче.

Кларъндън отметна назад глава и се засмя, а смехът му така стресна чайките, че те се разхвърчаха неспокойно.

— Татко, какво каза Ева, че те разсмя така? Мога ли да пострелям по чайките? Те са стотици. Няколко убити ще са без значение, нали?

— Стреляй на воля, Едмънд. Имаш предостатъчно патрони. А що се отнася до думите на братовчедка ти, тя ме постави на място. Хайде, Ева, нека ви покажем лодката на Едмънд.

Тръгнаха към малък едномачтов платноход, закотвен в края на дълъг дървен док, а детето се втурна мълниеносно пред тях. Размахваше пистолета си и крещеше като пират, открил съкровище.

— Внимавай, Едмънд! — извика баща му, а на Еванджелин рече: — Няма страх от нищо. Преди шест месеца падна от едно дърво право в трънаците и когато се показа оттам, се заливаше от смях. Вероятно това му е вродено… — Допълни го по-скоро на себе си, отколкото за нея. Обърна се и видя, че е спряла и се е втренчила в заливчето и стръмните скали наоколо. Беше напълно погълната от гледката. Докосна леко ръката й. — Красиво е, нали?

„Не!“, искаше й се да му изкрещи, „Кошмарно е!“ Но нямаше никакъв избор. Абсолютно никакъв… Той я бе приел в дома си, бе поверил на грижите й сина си, бе й осигурил дрехи, а тя се канете да го измами и предаде.

Погледна към пясъка под ботушите си. Идеше й да завие от болка.

— Въздухът е толкова свеж и зареден с енергия. Обичам плясъка на вълните. Нестихващ… Дори когато нас няма да ни има, той няма да умре. Винаги ще бъде тук…

— Да не сте дете, сменено от феите?

— Не мисля. Баща ми винаги казваше, че съм копие на майка ми, когато е била млада. А сега все повече заприличвам на него.

— Не ме разбрахте правилно. И чичо ви, и братовчедка ви Мариса мразеха морето. Мариса никога не слезе тук казваше, че соленият въздух е прекалено студен и от него я побиват тръпки; А от плясъка на вълните я заболяваше главата. От неприятните водни пръски пък косата й се разваляше.

— Доколкото знам, ваше благородие, чичо ми се страхува от морето, защото едва не се удавил, когато е бил малък. Вероятно е предал страха си на Мариса. А защо в такъв случай тя се е съгласила да живее тук? Не е като да нямате други къщи.

Знаеше, че въпросът й е много нетактичен, но не можа да се въздържи да не го зададе. Зачака. Изражението му не се промени. Само засенчи с ръка очите си и се загледа в Едмънд, който се люлееше в малкия си платноход.

— Баща ми и майка ми смятаха, че в Челси е много романтично — идеално място за двама младоженци. Затова те се върнаха в Лондон, а нас оставиха тук. — Засмя се, ала смехът му не бе никак весел. — Тази романтика, за която говореше баща ми… Никога не съм си представял, че е възможен подобен идиотизъм. Двама души, които да си гугукат, да си шепнат глупости, да се гледат непрекъснато в очите, да прекарват часове наред в леглото… — Отново се засмя и този път смехът му бе направо зловещ. — Е, последното може би… Но то няма нищо общо с романтичните чувства. И след брака с вашата братовчедка ми е още по-трудно да си представя подобно нещо. Единственият път, когато ми е шептяла, беше, за да ми заяви, че не желае никога повече да я докосвам. — Въздъхна и прокара пръсти през гъстата си коса. — Простете ми. Нека забравим за това, Еванджелин. Нека оставим мъртвите на спокойствие. Мариса беше много млада. Не трябваше да умира. Трябваше да живее и да обича сина си. Щеше да живее в Лондон.

— Известно ми е само че е починала при нещастен случай.

— И вероятно искате да знаете как точно. Добре. Мариса се ужасяваше, че ще умре по време на раждане. Когато забременя повторно, отиде при една жена в Портсмут, за да се отърве от детето. И получи кръвоизлив. Почина, преди да е успяла да се прибере в замъка. Нелепо. Не знаех нищо. Едва когато намерих и прочетох дневника й след погребението, разбрах колко много се е страхувала. Ако знаех, никога не бих я докоснал.

— Много съжалявам — прошепна Еванджелин.

— Да, знам.

Кларъндън се отдалечи от нея, насочвайки се с широки крачки към дока, където Едмънд се канеше да отвърже платнохода от халката.

— Едмънд! Ако паднеш във водата и ме принудиш да влизам да те спасявам, ще те предам на Бъниън. Той ще ти отреже ушите, момчето ми, в случай че хесенските ми ботуши подгизнат със солена вода.

Едмънд не можеше да развърже въжето. Опита три пъти. Накрая се прицели в него и стреля.

Еванджелин изчака, докато се увери, че бащата и синът са потънали в задълбочен разговор, и отново насочи вниманието си към плажа. Опита се да си представи лицето на братовчедка си, или поне онова, което помнеше от детството си. Горката Мариса! Горкото момиче! Каква трагедия!

Вдигна поглед към пътеката, толкова широка и удобна, по която векове наред са вървели стотици крака и са чаткали конски копита. Дори понито на Едмънд не се бе поколебало да тръгне надолу. Трите коня стояха на пясъка, изцвилваха от време на време и съзерцаваха чайките, които летяха и се спускаха над главите им. Огледа и скалите. Опитваше се да открие пещерата, за която й бе говорил Ошар. Нищо. Изведнъж й се стори, че вижда някаква сенчеста вдлъбнатина и тръгна към нея. Оказа се само остър завой. Но къде е тази проклета пещера?

Извърна се рязко, стресната от силен смях. Херцогът беше вдигнал момчето високо над главата си и се правеше, че всеки момент ще го хвърли във водата. После го смъкна надолу и го хвана под мишница — като малко, цвъртящо вързопче.

— Мисля, че той е наполовина риба — заяви Кларъндън, оставяйки го най-накрая на земята.

— Искаш да кажеш, татко, както Ева е наполовина чужденка?

— Да, точно така. — Очите му я обходиха и се спряха на гърдите й. Отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори. После се обърна към сина си: — Имай търпение, Едмънд. Ще зарежем братовчедка ти някъде и ще се върнем да поплуваме. Ако, разбира се, се задържи все така топло, смяташ ли, че Ева би искала да се присъедини към нас?

— Пистолетът ми ще потъне…

— Вярно.

— Нямаме и подходящи дрехи…

— Още е много малък — вметна херцогът.

Ошар й го бе описал в детайли, но този човек бе много по-жизнен, много по-възмутителен и напълно порочен! Беше в Челси от толкова кратко време, а вече чувстваше как тази порочност я обгръща и се просмуква все по-дълбоко в нея. И все повече й харесва.

— Много е вероятно аз да се окажа по-добър плувец от баща ти, Едмънд. Ако топлите дни продължат, може би двамата с теб ще поплуваме заедно и ще го оставим далече зад нас. Но все пак не забравяй, че днес, колкото и да е топло, все пак е февруари. Водата сигурно е ледена.

— Какво е, „ледена“?

— Това означава — намеси се херцогът, — че частите на момичето ще изстинат прекалено много, за да се движи. Няма да потъне — просто ще замръзне. И няма да бъде никак забавно с нея.

— Нямам ни най-малка представа какво казахте току-що — обади се Еванджелин, — но вероятно бе много порочно.

— И как така вие, една стара омъжена жена, не знаете нищо за замръзването?

— Не съм стара!

— Но си по-стара от мен — заяви Едмънд. — А татко казва, че вече съм почти млад джентълмен.

Еванджелин изгледа първо бащата, а после сина. Трябваше да се предаде. Вдигна ръце и се засмя.

— Оттеглям се от бойното поле, напълно сразена.

— Чудесно! Не е здравословно за една дама да печели каквато и да е битка. Не забравяй това, Едмънд. Макар че, вярно е и друго — понякога един джентълмен трябва да се престори, че дамата побеждава. Това също не го забравяй.

— Ще го запомня, татко, макар че не го разбрах.

— Скоро ще го разбереш. И с това уроците ти за жените няма да свършат — мъжете не престават да се учат от шамарите им чак до сетния си дъх.

— Вие сте циник, ваше благородие.

— Не, просто реалист, мадам.

С това разговорът приключи. Еванджелин изпита огромно облекчение, когато конете поеха обратно по скалната пътека.