Катрин Каултър
Измамата (31)

Тридесет и първа глава

— Не бъдете толкова шокирана, мадам Орел. Аз съм добре приет в обществото. Вие също, тъй като сте роднина на херцога. Почти се бях отказал да разговарям с вас. Както забелязах, тази вечер сте доста популярна.

— Какво искате, Деуит?

— Спомняте си името ми?

— Спомням си името на всеки предател, с когото съм се срещала. Какво искате?

Направи крачка към нея.

— Не ме ядосвайте, мадам! Аз съм убеден, че вие сте опасна за нас, независимо какво казва Еджъртън. Той ме увери, че ви държи много здраво, въпреки покъртителните ви опити да ни избягате и крехката ви добродетелност. Но по-добре да приключваме с тази работа. Риса ме помоли да дойда. Ето и неговото съобщение за вас.

Подаде й някакъв плик, който тя бързо мушна в дамската си чантичка.

— А писмото от баща ми?

— Вътре е. — Загледа я изпитателно. — Аз лично продължавам да се съмнявам във вас, независимо какво е онова, с което Еджъртън ви държи. Той уби някаква си изкукала старица, за която на никого не му пука, и вашата деликатна женска съвест се срути из основи.

— Но на мен ми пукаше, господин Деуит. Кажете на Еджъртън да ме освободи от всичко това.

— Иска ви се, нали? Не, няма да бъдете освободена, поне засега. Нашият император е в Париж. И скоро, мадам, той ще унищожи съюзническите армии и отново ще властва с цялата си мощ. Името и династията му ще пребъдат. Тогава ще бъдете свободна, но не по-рано.

— Наполеон никога няма да властва както преди! Това, с което разполага, е една-единствена страна, пълна с откачалки.

Видя, че ръката му трепери, докато изваждаше емайлираната табакера от джобчето на жилетката си и я отваряше. Вдиша дълбоко от емфието и заговори с нисък, овладян глас:

— Не ви харесвам, Орел. Наистина намирам жените понякога за полезни, но смятам, че страстта на Еджъртън по вас го е заслепила. Вие сте опасна! Той ми каза, ако усетя, че възнамерявате да ни се измъкнете, да ви напомня за две убийства. От изражението ви виждам, че предупреждението има ефект.

Внезапно той я сграбчи и я обърна към себе си. Еванджелин почувства яростта му и толкова се уплаши, че едва не си прехапа езика.

— Пуснете ме!

— О, не, още не! Искам да те притисна към парапета ида те обладая тук и сега! Искам да разбера с какво толкова си успяла да омагьосаш Еджъртън — защото ти си му позволила да спи с теб, нали? Е, какво ще кажеш? Сигурно и херцогът е бил ощастливен, защо не и аз?!

— Глупак! Тук е много студено! — Изплю се в лицето му.

Като продължаваше да стиска лявата й ръка, той пусна дясната, извади кърпичка и се изтри. После каза спокойно:

— Ще си платиш за това. Известен съм като красив мъж и добър любовник. Да не би всичко да е заради този проклет херцог? Богаташът с титла. Именно това търсят малките курвички като теб. По-добре не се опитвай да ме риташ, защото ще те хвърля през парапета. Изобщо не ме интересува, че няма да доживееш до следващата си задача. Ще намерят онова писмо в дамската ти чантичка и всички ще разберат, че си предателка.

— Ще ми се сторите приятен едва когато ви видя на бесилото!

— Малка кучка! Аз ще…

— Еванджелин!

Конан Деуит я пусна и лениво се отдръпна. Еванджелин вдигна очи и видя херцога, който тъкмо излизаше на терасата. Стисна здраво чантичката си и бързо заобиколи Деуит.

— Ваше благородие!

Херцогът погледна първо към Конан, а после към нея — лицето й беше бледо като луната. Прииска му се да убие някого. Но когато заговори, гласът му бе спокоен и безизразен:

— Деуит, мога ли да знам какво правите тук с моята братовчедка? Доста е студено.

„Значи го познава!“

— Тъкмо обсъждахме колко променливо е времето в Англия. Казвах на мадам, че ще настине, ако продължава да стои тук. Видях я, че излиза на терасата и пожелах да се запозная с нея. Тя беше така добра да ме информира за мнението си за Англия и англичаните. Но сега дори и аз усещам как костите ми замръзват. Ваше благородие… мадам.

Кимна и на двамата и се отдалечи. На Кларъндън му се прииска да го сграбчи и да го удуши, но се овладя. А Еванджелин като че ли всеки момент щеше да припадне.

Беше я видял да напуска дансинга и да се насочва към терасата. Някакъв мъж със сиво домино и маска я бе последвал. Тръгна след нея веднага щом успя да се откопчи от лейди Уинтроп, която все го преследваше, за да го вкара в леглото си, от момента, в който се бе хванала на бас с най-добрата си приятелка, че ще го спечели.

Тази нейна бледност. Изглеждаше напълно съсипана. Придърпа я към себе си точно както бе сторил и Конан Деуит. Притисна я нежно.

— Обиди ли те с нещо? Какво ти каза?

Огромното му тяло трепереше. Ядосан? Облегна се на рамото му и поклати глава.

— Просто искаше да ме прелъсти. Но аз се справих с него, ваше благородие. — Ужаси се, че той ще тръгне след Деуит.

Усети как цялото му тяло се опъва като тетива на лък. Затова припряно продължи:

— Не, моля ви! Бяхте напълно прав за баловете с маски. Вече поне половин дузина мъже се опитаха да ме прелъстят. Само първите трима ме позатрудниха. Деуит щеше да полети през парапета, ако се беше опитал да направи нещо. Кой е той? Откъде го познавате?

— Отскоро е в Лондон. Запознах се с него чрез Дрю. Доколкото знам, е от Лейк Дистрикт^[1]. Секретар е на лорд Хамптън и е замесен във всичките му политически ходове. А сега ми кажи защо излезе тук сама?

Опита се да се отдръпне от нея, ала тя не го пусна. Притисна се още по-плътно към него и го хвана за реверите.

— Исках да остана за малко сама. Нищо друго. Видях ви, че танцувате. Танцувахте почти с всяка присъстваща тук дама. А с мен — само веднъж. Моля ви, нека си тръгваме вече!

„Но какво става тук, по дяволите?“ Прииска му се да й се разкрещи, обаче знаеше, че с това няма да спечели нищо.

— Добре. Ала първо ще трябва да ме пуснеш.

— Много не ми се ще, но ще го направя. — Пусна го. В следващия миг положи ръце на гърдите му и вдигна очи към него. — Благодаря ви. Благодаря ви, че тръгнахте след мен.

Това го обезоръжи. Напълно.

— По дяволите! Тръгнах, за да те напердаша, дето си такава глупачка да излизаш тук съвсем сама! А когато видях, че Деуит е след теб, едва не захвърлих партньорката си в купата с пунш.

Усмихна й се. Все още беше малко гневен. Но, слава на бога, поне не се беше разкрещял и разбеснял.

— Благодаря — повтори Еванджелин и отстъпи, стиснала здраво чантичката си.

— Деуит има доста съмнителна репутация. Чувал съм да казват, че обича да наранява жените. Да ги поставя на колене — както в леглото, така и извън него. Но определено е направил голяма грешка, когато те е последвал, нали?

— Изплюх му се в лицето.

— А какво щеше да направиш, ако това се бе оказало безрезултатно?

— Щях да го сритам в слабините. От баща си знам, че трябва да прибягвам към това като крайна мярка за спиране на наглите мъже.

— Със сигурност дава резултат. А сега, ако ме извиниш, бих искал да говоря с Деуит. Нищо особено — просто ще му дам един малък урок, който ще подобри обноските му за в бъдеще.

Сграбчи го за ръката със сила, която не подозираше, че притежава, и изкрещя:

— Не!

Черните му вежди се извиха изумено нагоре.

— Не! Моля ви, не се приближавайте до този мъж! Той не е човек на честта! Пред вас ще се усмихва и прави на възпитан, но ще ви забие нож в гърба веднага щом се обърнете. Не отивайте при него, моля ви! Забравете го! Моля ви!

Изглеждаше ужасена, побъркана. Защо се страхуваше? Отново го обезоръжи. И ядоса.

— Моля ви! Искам да се прибера вкъщи. Моля ви, не отивайте при него! Той не е добър като вас. Той е животно!

Кларъндън рязко свали доминото си и я хвана за ръката.

— Хайде да вземем майка ми и да си тръгваме.

Еванджелин се засмя.

— Ако в този момент имахте къса тежка сабя, картинката щеше да бъде пълна. О боже! Но аз се смея, вместо да треперя като лист!

— Каква картинка?

— Когато свалихте доминото си, приличахте на истински пират, особено с тази луна зад вас.

— Ако бях пират, щях вероятно да заповядам да те насинят от бой с камшици. Караш ме да се възприемам по начин, по който никоя друга жена не е успявала. Хайде!

Час по-късно бяха пред вратата на спалнята й.

— Спомняте ли си обещанието, което ми дадохте?

— Кое по-точно?

— Че мога да се върна в Челси тогава, когато пожелая.

— Да.

— Е, искам още утре да се върна в Челси.

Изгледа я продължително и мълчаливо.

— Би ли била така добра да ми кажеш какво става?

— Искам да се върна в Челси.

— Защо? — Гласът му беше спокоен и много благ. — Защо искаш да се върнеш там?

Думите, които излязоха от устата й, го накараха да премигне от изненада.

— Сега, след като Наполеон е на власт, какво ще стане?

Херцогът поклати замислено глава.

— Наполеон е човек, който трябва да властва — и то не само над един град или една държава. Той трябва да има всичко. Затова никога няма да се спре. Никога. Уелингтън вече е в Брюксел с Принца на Оранж^[2]? Може би след месец-два ще настъпи развръзката. Несъмнено кървава, но аз не съм лош пророк като повечето ни сънародници. Всеизвестен факт е, че армията на Наполеон намаля десеторно след зле организираната инвазия в Русия. Сега му се налага да попълва редиците си с неопитни момченца. Уелингтън ще победи^[3]. Трябва да победи!

— Аз също съм сигурна, че ще победи. Благодаря ви. — Не го погледна. — Тръгвам утре сутринта. Ще взема Едмънд с мен, ако нямате нищо против. Не е необходимо да ни придружавате до Челси.

— Не ставайте смешна! Естествено, че ще ви заведа в замъка.

Отвори уста, за да поспори с него, но се отказа.

— Благодаря ви.

С тези думи се обърна, влезе в стаята си и тихо затвори вратата след себе си.

Остана втренчен в проклетата затворена врата. Тя беше от другата страна. Единственото, което трябваше да направи, бе да отвори и да влезе при нея. Знаеше, че ако го стори, ще се люби с нея — до безсъзнание. Постави ръка на бравата. После бавно я отдръпна.

Утре сутринта ще я види. Възнамеряваше да я вижда всеки ден до края на живота си. Ала първо трябваше да разбере какво я кара да го отбягва. Какво не е наред. Проблемът вероятно беше дребен и незначителен и той лесно щеше да го разреши. А дори и да е голям, пак ще го разреши. Нали синът му винаги му казва, че е най-силният и умен татко на света?

Тръгна към стаята си, като си подсвиркваше безгрижно.

 

 

— Не е необходимо да се връщате с нас, ваше благородие. Сигурна съм, че тук има много повече развлечения.

— Не и този път, Еванджелин. Реших, че имаш нужда от моите напътствия и силното ми рамо. Защото винаги когато те изпусна от поглед, ти допускаш грешки и едва ли не си просиш да бъдеш прелъстена, а щом ти се притека на помощ, не ме пускаш да си тръгна.

Еванджелин не спа добре. Сънува как Еджъртън се промъква в стаята на Едмънд. Така че единственото й желание в този момент бе да напусне Лондон колкото се може по-скоро.

— Няма да се хвана в капана ви!

Мариан Клотилд прегърна внука си.

— Синът ми ще се погрижи и за двама ви, Еванджелин. Оставете всичко в негови ръце. Изглеждате уморена, скъпа моя. Помолете Едмънд да ви остави да поспите. Може би той ще бъде така добър.

— Ако тя ми обещае до направи времето отново топло, бабо, ще й позволя да подремне с мен.

— Божествено дете! — Мариан Клотилд го целуна. — Предполагам, че за Еванджелин няма да бъде проблем да се справи с английското време.

— И аз така си помислих — кимна детето.

Баба му пак го целуна.

— Благодаря ви за добротата и вниманието, ваше благородие. Надявам се, че пак ще се видим някога.

— И още как! Предполагам, че двете ще се виждаме доста често в бъдеще. Извинявай, скъпи, може ли да поговоря с теб?

Щом Еванджелин изведе Едмънд от гостната, Мариан Клотилд се обърна към сина си:

— Желая ти късмет! Усещам, че тази работа е гнила. Да си тръгне толкова внезапно… Нещо не се връзва. Недоумявам каква може да е причината. А ти?

— Аз също — поне засега. На ако има проблем, който я тревожи, ще го премахна.

— Радвам се, че Едмънд е толкова привързан към нея. Надявам се, че няма да използваш сина си като примамка?

Нейният красив, прекалено самоуверен и понякога арогантен син сбърчи чело.

— По дяволите, майко, наистина ли мислиш, че съм способен да падна толкова ниско?

— Еванджелин е жена с много силен характер…

Беше му на устата да каже, че тя ще направи онова, което той й заповяда, но си даде сметка, че любящата му майка ще му се изсмее. Той самият би си се изсмял.

— Ако се наложи, ще използвам дори Бъниън, стига това да ми гарантира победата.

Мариан Клотилд вдигна поглед към портрета на съпруга си.

— Колко жалко, че тя беше все още дете, когато баща ти реши да те ожени. Предполагам, че нещата биха протекли по съвсем различен начин, ако тогава Еванджелин беше на възрастта на Мариса.

— Татко често ми казваше, че ако винаги гледам напред и се обръщам назад към миналото, не за да хленча, а само за да се уча от грешките си, тогава ще стана по-добър човек и всичко ще се нареди както трябва. — Херцогът прегърна майка си и я притисна силно в обятията си. — Татко ми липсва не по-малко, отколкото и на теб. Обаче той се оказа прав. Защото един вдовец и една вдовица са наистина перфектна двойка.

— Аз пък смятам, че ти и баща ти сте двама от най-прекрасните мъже, които някога са се разхождали по земята. Обичах го с цялото си сърце. И предполагам, че чувствата на Еванджелин към теб са не по-малко силни.