Катрин Каултър
Измамата (25)

Двадесет и пета глава

Еванджелин се закова в подножието на широката вита стълба. Във фоайето бяха строени мирно шест лакея, до един в ливреи с цветовете на херцога — пурпурно и златно. Грейсън, в официално черно, контрастираше с тях, докато инспектираше белоснежната чистота на ръкавиците им.

— Мадам, херцогът и нейно благородие са в гостната и ви очакват. Точна сте — нещо, на което нейно благородие много държи.

И тъй като в случая точността не бе нейна заслуга — събуди я някаква начумерена прислужница, — Еванджелин се задоволи само с въпроса:

— Кога пристигат гостите, Грейсън?

— След пет минути, мадам. Никой, включително и принцът-регент, не се осмелява да закъснее за прием.

— Не се и съмнявам.

Грейсън отвори двойните дъбови врати и се отдръпна, за да й стори път. Херцогът стоеше небрежно облегнат на полицата на камината, с кръстосани пред гърдите ръце и се усмихваше на нещо, което майка му тъкмо казваше. Изглеждаше великолепно в черно-бялото си вечерно облекло. Еванджелин се запита дали сам си е вързал шалчето, или Бъниън му е помогнал — то така искреше, че изглеждаше леденостудено. Докато говореше, жестикулираше разпалено с дългите си пръсти. Представи си как тези пръсти галят нежно бузата й. Брадичката… Шията… После се спускат към гърдите… Пое си дълбоко дъх. Нямаше право да мисли за него по този начин, защото знаеше, че страстта се отразява в очите й. Знаеше също, че когато започнеше да си представя подобни неща, той я усещаше.

Но беше млада, прекалено млада, за да изживее живота си съвсем сама…

Херцогът млъкна по средата на изречението, щом я зърна. Никога досега не бе виждал по-красива жена. Изглеждаше разкошно в кремавата рокля на Мариса от сатен и дантела. Високата талия очертаваше и повдигаше гърдите й. Бяха прекалено много на показ. Такова изобилие на плът. Кларъндън се смръщи. Май ще трябва да си поговори с нея. Усети накъде литва въображението му, но не можеше да се спре. Ако останеше само за миг насаме с нея, щеше да я прегърне, да смъкне роклята й до кръста, да я изпие с поглед, а после и с устни. Взря се в очите й. Защо ли беше тъжна и унила? Нямаше никаква причина, освен ако не се чувстваше нещастна тук, в Лондон. С него. Усети, че майка му го наблюдава. Трябваше да се стегне и овладее.

Налагаше се да каже нещо — нещо, което няма нищо общо с желанието му да смъкне роклята й и да я обладае направо пред камината. Прочисти си гърлото, пристъпи две крачки и спря просто защото нямаше доверие на ръцете си.

— Закъсняваш, Еванджелин, но няма да коментирам постъпката ти. Беше толкова уморена. Пък и нали вече си тук.

— Изобщо не съм закъсняла, ваше благородие. Дори и Грейсън отбеляза, че съм много точна.

— Е, за малко да закъснееш. — Съзнаваше, че се държи като глупак.

Еванджелин не го удостои с повече внимание, а се обърна към херцогинята и направи дълбок реверанс.

— Ваше благородие!

— О, боже — възкликна Мариан Клотилд. — Скъпи мой, ще трябва да пазиш Еванджелин! Тя е абсолютно неустоима! Опасявам се, че господата ще бъдат така запленени от нея, че ще си изгубят ума.

— И с пълно право! Само погледни деколтето й, майко! Едва ли не до кръста! Прекалено много плът е изложена на показ! Но тъй като всички присъстващи тази вечер господа са джентълмени, надявам се, че ще направят всичко възможно поне да не я изпиват открито с поглед. Ако някой обаче се осмели да прекрачи границите, ще го привикам зад твоите розови храсти и ще му смачкам фасона.

— Уверявам ви, ваше благородие, че никой от господата няма да ме удостои с повторен поглед. Аз съм вдовица, нямам пари и външността ми е повече от обикновена.

Ала още докато изричаше тези думи, покри с ръце гърдите си. Беше се опитала да спори с Дори, но без успех.

Докато се усети, херцогът вече стоеше само на крачка от нея и й шепнеше:

— Ако кажеш още нещо от този род, ще те напердаша! Разбираш ли ме?

Еванджелин се насили да се усмихне и да отмести ръцете си.

— Разбирам думите ви, но не и вас.

— Никога не искам да се подценяваш! Но деколтето на роклята ти е твърде ниско. Ще кажеш на Дори да го вдигне поне с пет сантиметра. Не желая друг мъж да вижда гърдите ти.

— Защо?

— Защото са мои!

Едва се въздържа да не се озове в обятията му. Той го усети и й се усмихна.

— Скъпи, да не би пак да дразниш Еванджелин?

— О, не, майко. Просто я уведомих какво очаквам от нея тази вечер.

Мариан Клотилд се смръщи леко, но в този миг до ушите й достигнаха гласове и смях от фоайето. Какво ли е казал синът й на Еванджелин? Момичето се бе изчервило като рак. Щеше й се да може да го попита и после и тя самата да се изчерви. За първи път съжали, че гостите й са толкова точни!

Това ли бе представата на херцогинята за малка приятелска вечеря? Еванджелин обходи с поглед огромната маса в трапезарията, на която се бяха разположили двадесет и пет изискано облечени гости. Лейди Пембърли я бе поздравила дружелюбно, но все пак не бе пропуснала да отбележи, че е изложила на показ прекалено много плът, а тази забележка бе причинила гръмотевичното смръщване на херцога. Фелиша пък, която в този момент се опитваше да привлече вниманието на лорд Петигрю, като го потупваше деликатно по ръката с ветрилото си от слонова кост, се обърна и през смях заяви, че херцогът е допуснал огромна грешка, като е държал Еванджелин скрита в Челси толкова дълго.

— Имах нужда да остана в провинцията — бе отвърнала Еванджелин, свивайки рамене.

— Но, както виждам, вече нямате, мадам.

Знаеше, че той ще дойде, но не бе осъзнала, че вече е пристигнал и че стои точно зад нея. Обърна се бавно, за да се изправи лице в лице с човека, когото с удоволствие би убила. Вдигна гордо брадичка.

— Както сам виждате, сър Джон, така е.

Сър Джон се поклони.

— Позволете ми да ви придружа до масата за вечеря, мадам. За нас е голямо удоволствие, че сте решили да напуснете провинцията. Сигурен съм, че тук, в Лондон, ще откриете много интересни неща, с които да запълвате времето си. Вероятно след вечеря ще обсъдим някое друго развлечение.

Еванджелин усещаше, че херцогът наблюдава и нея, и сър Джон. Свела поглед, тя тръгна към официалната трапезария.

За нейна най-голяма изненада, лично Кларъндън я чакаше до стола. Лично той го дръпна, за да може тя да седне. Лакеят стоеше като истукан, ококорен изумено. Накрая се усети и отстъпи назад. Джон Еджъртън се задоволи да покаже учудването си само с леко повдигане на веждите и зае мястото си малко по-надолу на масата, при което Еванджелин тайничко въздъхна с облекчение. Столът вдясно от нея бе запазен за лорд Джордж Уолис, военен в оставка с големи бакенбарди, който имаше обезпокоителния навик да вмъква странни забележки във всеки разговор, случайно достигнал до ушите му. При това мразеше Наполеон от дъното на душата си — загубил беше и двамата си братя в сражение с войските му.

Срещу нея седеше лейди Джейн Белърман, най-голямата дъщеря на някакъв граф — хубавичко момиче с рокля от розов сатен и газ, което й отправи дълъг изучаващ поглед, а после се втренчи студено в нея. Еванджелин въздъхна и, без да вдига глава, продължи да гони едно парченце сьомга из чинията си.

Блюдата се редяха. Лакеите непрекъснато бяха нащрек. Започваше да я боли глава. Лорд Джордж Уолис я угощаваше с нескончаеми разкази за битките в Испания.

— Тези мръсници са все още сред нас! — Боецът преполови чашата си с вино на един дъх. — И така ще бъде, докато той не изгние в земята.

— Толкова го искам! — реагира с патос Еванджелин.

— Сигурно знаете, че убиха Робърт Фарадей. Горкият Роби! Ако херцогът открие убиеца му, мръсникът ще бъде мъртъв, преди да е успял да си отвори устата, за да моли за милост.

— Абсолютно вярно — намеси се Кларъндън.

Лейди Джейн Белърман заговори с тих изкусителен глас:

— Кое е вярно, ваше благородие? Че обичате да танцувате валс? Чувала съм, че сте неотразим в танците. Ще ми доставите ли удоволствие да се убедя в това по-късно?

— Тази вечер няма да има танци.

Очите му не се откъсваха от Еванджелин — тя изглеждаше толкова бледа, че се уплаши да не припадне върху чинията с телешко. Целият този разговор за Наполеон, за смъртта на приятеля му… Не беше никак приятен за една дама. Върху лицето му падна сянката на безпокойството.

Точно в този момент Еванджелин вдигна поглед и той видя гнева в очите й. Определено нямаше опасност да припадне. Но какво ставаше тук, за бога?!

Знаеше, че той много лесно улавя настроенията й. Затова се опита да изтрие яростта от лицето си, но никак не беше лесно да запази спокойствие, докато слуша за всички безчинства на Наполеон. Втренчи се в Грейсън. Стоеше като страж зад масивния стол на господаря си. Внезапно до ушите й достигна смеха на лейди Джейн. Обърна се и забеляза, че дамата я гледа.

— Да? — Също се усмихна.

— Лейди Джейн ви каза нещо, скъпа моя — информира я лорд Джордж, докато си вземаше голямо парче от специалитета на готвачката — пай със свинско „Мелтън Мобрей“. После въздъхна щастливо и допълни: — Всичко се оправя с този пай.

Когато Еванджелин най-сетне й обърна внимание, лейди Джейн отбеляза:

— Тъкмо казвах на херцога, че очевидно вечерята не ви е приятна. Сигурно е много потискащо да видиш, че някой от гостите ти е отегчен до такава степен, не сте ли съгласна с мен, мадам дьо ла Валет?

— Признавам, че мислите ми бяха далеч, лейди Джейн — отвърна непринудено тя, — но сега цялото ми внимание е насочено към масата. Готова съм да бъда очарована и, надявам се, да съумея да отговоря подобаващо чаровно.

Херцогът й отправи многозначителна усмивка над чинията си.

— Негово благородие каза, че вие наскоро сте пристигнали от Франция, мадам.

— О, не! — Лорд Джордж се втренчи в нея, като че ли я виждаше за първи път и онова, което виждаше, никак не му харесваше. — Но вие звучите като истинска англичанка! Нищо не разбирам.

— Аз съм наполовина англичанка, лорд Джордж. Израснах в Самърсет. Бях омъжена за французин, но той беше роялист. Мразеше Наполеон, както го мразя и аз.

— Тъкмо казвах на негово благородие — продължи лейди Джейн, — че подобна тема едва ли е подходяща за тържествена вечеря. Негово благородие положително е на мнение, че вие потискате гостите му.

„Нещастница!“, помисли си Еванджелин. Лорд Джордж почервеня, а херцогът не посмя да вдигне глава. Знаеше, че в действителност едва сдържа смеха си.

— Да, аз съм лош гост. — Усмихна се над чашата с вино.

— Абсолютно вярно — кимна лейди Джейн и добави тихо и поверително: — Може би ще е най-добре да напуснете масата. Вероятно най-разумно ще бъде да се върнете във Франция, където несъмнено ви е мястото!

Еванджелин внимателно остави вилицата си и отново се усмихна на дамата срещу себе си, изваждайки на показ прекрасните си бели зъби.

— Ако херцогът желае да се забавлява, единственото, което трябва да направи, е да се обърне към други, готови да се отзоват на повика му.

— Ще го направи, и то много скоро. — Лейди Джейн потупа черния ръкав на Кларъндън с бялата си ръка. Херцогът й отправи ленив поглед, а в тъмните му очи проблесна обещание за възмутително порочни удоволствия.

Ала не порочните удоволствия го занимаваха в момента. Защо майка му бе поставила тази лейди Джейн до него, по дяволите? Естествено, тя не е имала представа, че той не възнамерява да се развлича с въпросната дама. Погледна към Еванджелин — тя седеше безмълвно, с очи, приковани в парчето свински пай, което изстиваше в чинията й.

— Предполагам, че се дължи на английската ви кръв — заключи лейди Джейн с ангелско гласче.

Еванджелин наклони глава.

— Много е възможно.

Не знаеше точно къде в тези думи е брадвата на палача, но бе сигурна, че всеки момент ще се стовари върху главата й.

— Не сте ниска и тъмна като повечето ваши сънародници.

Сведе поглед към остатъците от пая си. Поклати отрицателно глава, когато лакеят тихо я запита дали желае ябълкова тарталета. В това ли се състоеше брадвата? Не й се стори чак толкова остра. Затова се задоволи да отвърне:

— Преценката е ваша, лейди Джейн.

— Наистина! Оказва се, че в този случай смесването на кръвта е довело до доста лош резултат. Дамите тук определено се чувстват миниатюрни спрямо вас.

Еванджелин се запита защо тази дама се принизяваше до такива плоски обиди, само и само да привлече вниманието на херцога. Когато заговори, в гласа й бликаше топъл хумор:

— Твърде показателно е, че именно вие го казвате, лейди Джейн. Аз самата също го забелязах, само че си мислех по-скоро за трътлести форми, отколкото за миниатюрни.

Лейди Джейн си пое дълбоко дъх и присви злобно очи.

— Голямо нещастие е, че вие сте вдовица. За разлика от французите, англичаните рядко биват привличани от дами, които вече са били омъжени, освен, разбира се, по обяснимите причини.

Херцогът прочисти гърлото си.

— Джейн, знаеш ли, че майка ми е по-висока от Еванджелин?

Лейди Джейн го погледна безпомощно. „О, не!“, помисли си Еванджелин. „Не ме карай да те съжалявам!“

— Но, ваше благородие, майка ви е необичайна в много отношения! И така трябва да бъде, щом е ваша майка.

„Това пък какво беше?“, изуми се херцогът.

Лейди Джейн си кротуваше. Ала сега вече изпитваше чиста и неподправена омраза към тази отвратителна жена.

Като че ли съжалила, че е била твърде добра и благородна към дамата срещу себе си, Еванджелин продължи:

— Знаете ли, не чувствам никаква необходимост да привличам вниманието на който и да било английски джентълмен. Аз просто гостувам, а не съм на лов за съпруг. И, честно да ви кажа, не мога да си представя по-отвратително нещо от това даден мъж да ме вземе за неприемлива само защото съм вдовица. Ако англичаните са такива задръстеняци, може да си ги задържите за себе си.

Тези думи очевидно допаднаха много на лейди Джейн. Тя вдигна глава и се усмихна широко на херцога. А той каза:

— Виждам, че майка ми е готова да изведе дамите от трапезарията.

Мариан Клотилд тутакси изрече високо и ясно с приятния си глас:

— Дами? Какво ще кажете да оставим господата с техния портвайн?

„Как успяват да действат в такъв синхрон?“, запита се Еванджелин. Позволи на един лакей да й дръпне стола и на ставане се обърна към лорд Джордж:

— Свинският пай беше разкошен.

Не й се наложи повече да отбива атаките на лейди Джейн Белърман, тъй като, щом дамите се настаниха удобно на групички в гостната, лейди Пембърли и бъбривата Фелиша я обсебиха изцяло.

Фелиша описа в най-големи подробности какво и колко е изяла. Лейди Пембърли й подхвърли, че ако продължава да се тъпче като прасе, лорд Петигрю скоро ще насочи вниманието и усилията си другаде.

Еванджелин, която беше хапнала съвсем малко, натовари душата си с поредната лъжа:

— Вечерята беше великолепна и аз съм напълно съгласна с казаното от госпожица Сторли. Истинска благодат е, че на дамите вече не се налага да носят онези ужасяващи корсети.

Тъкмо разговаряше с Полин, виконтеса Демстър, когато чу зад себе си гласа на херцога:

— Извинете, милейди. Току-що пристигнаха едни мои скъпи приятели, на които държа да представя мадам дьо ла Валет.