Катрин Каултър
Измамата (19)

Деветнадесета глава

Еванджелин едва не хукна навън, за да го настигне, но се спря навреме. Може би така е по-добре. Първо ще събере подробни сведения за операцията. Ще натрупа доказателства за измяната на Еджъртън. И тогава ще изпрати куриер.

Да, така наистина е най-добре. Само трябва да сдържа нервите си. Не бива да позволява на Еджъртън да заподозре какво се кани да направи.

Нямаше търпение да тръгне към пещерата. Затова се измъкна по-рано от замъка и се обви плътно с пелерината. Топлото лятно време си бе отишло. Студът отново се бе завърнал. Слезе бавно по дългата пътека, осветявана от лунния сърп. Когато стигна до пещерата, се обърна за миг към морето. Вълните се зараждаха бавно, после се гмурваха спокойно и величествено, превръщаха се в къдрава пяна, а когато достигаха брега, погалваха нежно пясъка и се отпускаха върху него като въздишка.

Не искаше да влиза в страховитата тъмна пещера. Приближи се до една скала близо до входа, седна и зачака. Може би Еджъртън нямаше да дойде. Може вече да е разкрит и баща й да е спасен. Напразни надежди. Знаеше, че не е добра актриса, но тази вечер с Джон Еджъртън се налагаше да бъде точно такава. Той трябваше да види в нея единствено покорство.

А утре ще изпрати съобщение до херцога. Той ще се върне и ще й помогне.

Усети, че огромният товар на вината се вдига от раменете й.

Застудяваше. Потрепера. Къде ли е Еджъртън? Да не би да не е разбрала правилно инструкциите му, да не би…

— Добър вечер, Еванджелин. За разлика от повечето жени, ти си точна. Това ме радва и успокоява.

Извърна се рязко. Едва не падна от скалата. Силуетът се очертаваше под лунната светлина на входа на пещерата. Откога ли я чакаше там и я наблюдаваше?

Изправи се бавно и се обгърна плътно с пелерината.

— Установила съм, че много по-често мъжете, а не жените са неточни. Може би се дължи на желанието им да се появят триумфално в стаята, когато всички останали вече са се събрали.

— Ти си много млада, нямаш достатъчно опит и следователно мненията ти не са от особено значение. Ако беше закъсняла, може би щях да заподозра искреността на намеренията ти. Снощи нямах възможност да ти кажа колко се радвам, че отново те виждам. Бих предпочел, естествено, тази среща да бе при други обстоятелства, но уви, не било писано. Май се отклонявам от важното. Следващия път си носи фенер. А сега ела.

Влязоха. Той сложи своя фенер на пода и приклекна да го запали. После се изправи до нея.

— След двадесет минути ще дадеш сигнал с фенера. — Спря и се загледа лицето й. — Ти се страхуваш. Това не е чак толкова лошо. Страхът ще ти помогне да не допускаш грешки, които биха могли да се окажат фатални за баща ти.

Замълча.

— А сега ме слушай. На дока ще трябва да се срещнеш с няколко мъже. Аз ще чакам тук, за да се уверя, че всичко върви добре. Нямаме много време. Колебаеш се? Това е една много голяма стъпка за теб. Тази вечер ти ще извършиш държавна измяна срещу Англия. После жребият вече ще бъде хвърлен. За теб няма да има връщане назад.

Ако имаше пистолет, щеше да го застреля на място, без да се поколебае нито за миг. Без никакви угризения.

— Вие сте глупак, сър Джон. Смятате, че това е някаква игра, в която ме превъзхождате. Не се самозалъгвайте! Нещастен старец! Ошар държи баща ми. Знаете отлично, че нямам никакъв избор. А останалото са само декори за една безвкусна мелодрама. Давайте по същество!

Помисли си, че ще я удари. И наистина той вдигна ръка, но после бавно, много бавно я спусна.

— Предизвикваш ме, Еванджелин. Вероятно смяташ, че все още си спомням момичето, което някога желаех и което твоят жалък баща ми отказа?

— Не баща ми, аз ви отказах.

Еджъртън се усмихна. В сумрака на пещерата усмивката му беше зловеща.

— Но сега си под моята власт, Еванджелин! Не го забравяй! Намирам перченето ти за доста забавно. Дори ми се ще да продължим в същия дух, обаче не тази вечер. Сега имаме да свършим по-важни неща и трябва да побързаме.

— Вие сте англичанин. Защо предавате родината си?

Сви рамене и се втренчи намръщено в пламъка на фенера. После вдигна очи към нея.

— Всеки от нас прави своя избор, Еванджелин. Аз избрах да подпомогна един велик мъж да осъществи голямата си цел. Тази цел ще очертае далечното бъдеще и аз ще бъда част от него. Но стига толкова. Не очаквам от теб да ме разбереш. Няма смисъл да се опитваш да спориш с мен. Времето ни изтича. Това, с което сме се заели тази вечер, е изключително сериозно. Твоите задължения няма да те изложат на никаква опасност. Основната ти функция ще бъде да служиш като пропускателен пункт. Никой не ще бъде препращан при мен, докато ти не удостовериш, че е онзи, за когото се представя.

Извади от джоба на наметалото си сгънат лист хартия и й го подаде.

— Всички съобщения, които ще получаваш, ще бъдат написани с този шифър. Знаем го само ти, аз и Ошар. Ще се срещаш с човека, за когото си получила инструкции и ще преглеждаш внимателно документите му. Няма да даваш разрешително на никого, докато не се увериш, че те са автентични. После ще напишеш инициалите си в долния край на всяка страница, с което ще удостовериш, че потвърждаваш съобщението. Това се прави с цел да предпази и мен, и Ошар. А двамата с теб ще разполагаме с още едно средство за защита. Никой няма да знае истинските ни имена. Ще бъдеш известна като Орела — „L’Aigle“, а аз, като Риса — „Le Loupcervier“. Разучи шифъра. Ти си умна, ще се справиш.

Еванджелин се приближи до фенера и коленичи.

— След няколко минути ще ти се удаде възможност да го приложиш на практика.

Вдигна глава.

— А какво да правя, ако някой носи съобщение, което не е автентично?

— Ако си сигурна в това, няма да правиш нищо. Просто ще насочиш човека към този адрес в Лондон. — Подаде й малка визитка. — Не смятам, че някой би могъл да проникне в нашата мрежа, но понякога се случват и такива неща. Опитваме се да предвидим всичко. Надявам се, че ще се стараеш. Ако направиш грешка, било то нарочна или случайна, можеш да бъдеш сигурна, че ще ти е последната.

Погледна визитката.

— Значи всеки, когото изпратя на този адрес, ще бъде убит.

— Естествено. А ето и моята визитка, с която ще насочваш хората, за които си сигурна.

— Къде е писмото на баща ми? Ошар ми обеща, че ще ми го изпрати.

— Ще получиш писмото си, когато пристигне лодката със следващите инструкции. Оставаш в Челси! Ако настъпят някакви промени, ще ти известя. Херцогът опита ли се вече да те вкара в леглото си?

— Не. Мисля, че изобщо не му пука за мен. Всъщност преди малко замина за Лондон.

— Няма значение. А снощи се представи великолепно. Впечатлен съм.

— Нямах никакъв избор. И херцогът, и лорд Петигрю ви считат за свой приятел, за човек, на когото могат да имат доверие.

— Така е. Много години се трудих упорито, за да спечеля доверието им. А младата дама, която ти представи, бе перфектна.

— Тук вече грешите. Аз не съм добра актриса. Ако херцогът не беше заминал от Челси, вероятно вече щеше да подозира, че нещо не е наред. Всъщност, макар че съм тук само от два дена, вече има човек, който ме подозира. Госпожа Нийдъл е една безобидна старица, но май се досеща, че нещо около мен не е наред. А кой ще бъде следващият, който ще се усети? Ако наистина съм толкова прозрачна, явно вие и Ошар няма да имате особена полза от мен.

— Коя е тази старица?

Еванджелин поклати нетърпеливо глава.

— Няма значение. Тя като че ли вижда през мен. Може да се намери и някой друг с нейните способности.

— Надявам се, че както заради себе си, така и заради скъпия си баща, ще усвоиш бързо занаята. Жените имат вроден талант за измама. Те само с това се занимават. Сигурен съм, че ти не си по-различна.

— Мнението ви за моя пол не е много благосклонно.

— Напротив, боготворя пола ти. Всички мъже ви обожават, когато стане въпрос за задоволяване на нуждите им. Но на нито една жена не може да се има доверие.

— Тогава защо искахте да се ожените за едно седемнадесет годишно момиче?

— Точно по тази причина. Заради младостта. Тогава все още не беше успяла да доведеш до съвършенство женските си умения. Щях да те науча на всичко и да те моделирам по мой вкус. — Извади часовника от джобчето на жилетката си. — Време е. Гледай внимателно какво правя.

Извади една носна кърпичка, покри фенера и го изнесе до входа на пещерата. В далечината се мярна кратко проблясване. След секунда — още едно.

Еджъртън смъкна кърпичката от фенера и го вдигна високо.

— Винаги ще получаваш двоен сигнал. Трябва да отвърнеш с постоянна светлина, достатъчно продължителна, за да могат мъжете да се ориентират. Ще навлязат в заливчето и ще акостират на дока. Там ще ги посрещнеш.

След тези думи той отново свали фенера, покри го с кърпичката и го остави в пещерата.

— При прилив пещерата се наводнява.

— Хората са предупредени. Те никога няма да се приближат, ако ти самата не им подадеш сигнала. — Вдигна ръка. — Слушай!

Долови тихия ритмичен звук на весла.

— Отивай. И не забравяй, скъпи мой Орел, че си една от нас. Ще поздравиш мъжете и ще ми донесеш пакета с инструкциите. Тази вечер ще ги разшифроваме заедно.

Еванджелин кимна и забърза по дългия док. Малкият платноход на Едмънд се полюшваше леко на котвата си. Малко по-нататък се мержелееше една по-голяма, корабна лодка. Двама мъже, загърнати в черни палта, се насочиха към нея. Единият от тях пристъпи напред и заговори на перфектен английски:

— Всичко върви добре. Вие трябва да сте Орела.

Еванджелин само кимна. Не смееше да си отвори устата. Човекът я изгледа.

— Бях уведомен, че свръзката ни ще бъде жена, но не очаквах, че е толкова млада и красива.

Прииска й се да се изплюе върху ботушите му. Когато заговори, гласът й бе хладен и режещ като нощта.

— Дайте ми инструкциите си.

Остави мъжете да я чакат на дока и се насочи към пещерата. Там отвори пакета и извади документите. Имаше два плика — в единия беше писмото от баща й. Другият съдържаше документи и съобщение с шифъра на Ошар. Ръцете й трепереха. Мисълта й се луташе трескаво. Непрекъснато объркваше буквите.

— Успокой се, Еванджелин. Мъжете ще те чакат. Опитай пак.

Изминаха още петнадесет минути, докато се увери, че съобщението наистина е от Ошар. Документите представляваха препоръки и характеристики за някой си Алън Данърд, кандидатстващ за поста „секретар на лорд Джордж Барингтън“ в Лондон. Еванджелин никога не бе чувала името на този благородник, но можеше да се обзаложи, че е свързан по някакъв начин с Военното министерство. Постара се да запомни и двете имена, за да ги предаде на херцога.

— Редовни са.

Джон Еджъртън извади от джобчето на жилетката си малко парче въглен.

— Напиши инициалите си в долния край. Без тях хората не могат да продължат за Лондон.

Когато подаде пакета на единия от мъжете и им каза адреса на Риса, те кимнаха.

— А bientot, Mademoiselle L’Aigle.^[1]

Единият докосна устни с пръстите си.

— Може би ще се видим отново, при по-различни обстоятелства.

— Не мисля, но бъдете сигурен, че аз никога няма да ви забравя.

Щом лодката се скри зад вдадената в морето скала, Джон Еджъртън излезе от пещерата.

— Справи се добре, Еванджелин. Както вече ти казах, следващите инструкции ще откриеш в плика. — Направи пауза и докосна леко бузата й. Тя се отдръпна рязко. — Съжалявам, че съм злодеят в тази драма, макар че именно тя те доведе отново при мен, а в крайна сметка точно това бе съкровеното ми желание. Пак ще се виждаме, Еванджелин. Вероятно с течение на времето ще се смириш и ще проявиш по-голяма отстъпчивост.

— Изключено!

— Ще видим, ще видим! Съвсем ясно е изписано на лицето ти, че все още се колебаеш. Вероятно се чудиш дали няма да можеш да се откопчиш от нас. Не можеш! Слушай ме внимателно. Ако нещо се случи с мен, издал съм заповед лорд Едмънд да бъде убит. Бързо и прецизно. Малкото му тяло ще бъде заровено там, където никой няма да го намери. Ще умре изцяло по твоя вина. А да не забравяме и скъпия ти баща. Два трупа, Еванджелин, ако ме предадеш на херцога или на когото и да било! Разбираш ли ме?

Осъзна, че е победена. Вероятно и той го разбра по изражението й. Не и Едмънд! Не и момченцето, което й ставаше все по-скъпо с всеки изминал ден! Нямаше да го по-не се.

— Разбираш ли ме?

— Да…

— Чудесно! Съветвам те да съхраниш в съзнанието си една картина: баща ти, притиснал малкия Едмънд в обятията си, лежащи дълбоко погребани в един и същи гроб.

Не каза нищо. Изражението й остана непроменено. Усети, че се вледенява и й прилошава. Еджъртън бе спечелил.

Не знаеше колко време е минало, когато бавно пое нагоре по скалната пътека, притиснала до сърцето си писмото от баща си. Всичко свърши. За нея вече всичко свърши. Беше предала Англия.

Беше предала и херцога.

Вече нямаше връщане назад.