Катрин Каултър
Измамата (29)

Двадесет и девета глава

Мариан Клотилд се обърна към сина си:

— Едмънд поиска да му дам примери за ирония, скъпи. Бях изумена. И знаеш ли, не можах да се сетя за нито един пример. Каза, че имал нужда от ирония за историята си.

— Какъв по-добър пример за ирония от настоящата ситуация! — възкликна херцогът, който се питаше какво става с живота му.

— Сравнението ти е много интересно. Надявам се, си даваш сметка, че Едмънд се разбира много добре с Еванджелин. Тя го обича от все сърце, а той я обожава. Идеята да стане негова бавачка се оказа много удачна. Все пак не мога да си обясня, скъпи — тя отпи от чая си, — защо Еванджелин категорично отказа да дойде на бала с маски у Сандерсън под претекст, че няма подходящ костюм. Предложих да й осигуря, но заяви, че в никакъв случай не може да го приеме. Нямах намерение да я карам да се чувства като бедна роднина. В този случай гордостта й е ненужна. Защо не поговориш с нея? В последно време е станала много мълчалива, рядко излиза от къщата и е започнала да отслабва. Не знам какво не е наред, скъпи, но трябва да оправиш нещата. Знам, че ще се радва да отиде на бала та кой ли не би се радвал! Ще се погрижиш ли? Дори и Грейсън разсъждаваше на глас по този въпрос, което е крайно необичайно. Той явно също е много привързан към нея.

Херцогът се загледа смръщено в искрящите въглени в камината. От деня, в който едва не я облада в стаята на сина си, тя го държеше на разстояние. Какво ли щеше да се случи, ако Грейсън не беше съобщил за пристигането на шивача. Всъщност отлично знаеше какво щеше да се случи и едва се въздържа да не простене на глас, когато си представи как прониква в нея.

Тя го желаеше. Много. Очевидно бе достатъчно само да я докосне и се отпускаше в обятията му. Това му доставяше неизмеримо удоволствие. В същото време обаче съзнаваше, че никога, ама никога повече не трябва да го прави. Но явно просто не можеше да си удържа ръцете, когато бе сам с нея. Наистина трябваше да разрешат тази ситуация. Само че изобщо не бе сигурен какво да прави, тъй като не я разбираше. Когато заговори, думите му бяха насочени по-скоро към огъня:

— Мисля, че съм почти за Бедлам^[1].

— Глупости! Вярно е, че никога досега не съм те виждала в подобно състояние, но за майка ти, която те обича и познава, е ясно, че поне засега не си луд.

Погледна я измъчено.

— Спести ми майчинските си съвети и проклетите майчински забележки.

— Добре. Ще си седя тихо и кротко и ще наблюдавам как пропадаш — преживяване, напълно ново за теб.

— Преживял съм всичко, което може да сполети един мъж! — отвърна рязко херцогът и срита с ботуша си един горящ въглен.

— Ти си мислиш така, но ти предстои да преминеш през още много неща.

— Ще говоря с Еванджелин. Държа да отиде на този проклет бал. Ще й кажа, че трябва да дойде с нас. И да приеме доминото и костюма от теб. Няма да ми откаже.

Мариан Клотилд сведе поглед към изящните си дълги бели пръсти.

— Защо за разнообразие не се опиташ да използваш малко хитрост?

Херцогът се смръщи.

— Тя ще прави онова, което аз й кажа! В противен случай ще…

— Както вече отбелязах, господарските ти маниери надали биха ти били от полза.

Стовари яростно юмрук върху полицата на камината, но само след миг примигна от болката, която сам си беше причинил.

— Може би именно вие се нуждаете от малко хитрост, мадам! Докато ме обвинявате, че твърде здраво дърпам юздите, вие всъщност се опитвате да ме задушите! Изтънчеността ви едва ли може да се нарече изящна!

— Добре, скъпи, няма да кажа нищо повече — отвърна Мариан Клотилд през смях, от който на херцога му се прищя да хвърли през прозореца един от безценните й столове. — Не бих желала да си мислиш, че си пъхам носа където не ми е работа.

— Ха-ха! Ще изпратя Едмънд при теб, тъй като в момента той несъмнено е с нея, а не желая да обсъждам въпроса пред сина си.

С тези думи Кларъндън напусна решително гостната.

Както бе предполагал, Еванджелин беше в детската стая. Двамата с Едмънд седяха с кръстосани крака пред камината, прилепили глави, и разглеждаха албум с илюстрации на Париж.

— А това, Едмънд — тъкмо казваше тя, — е Бастилията. Когато френският народ останал без храна, когато хората разбрали, че вече нямат никаква надежда, превзели този гигантски мрачен затвор и го съборили камък по камък. Именно това сложило началото на Френската революция през 1789 година.

Едмънд се замисли дълбоко.

— Не смяташ ли, че това е добра идея за нова история? — предложи деликатно Еванджелин.

— Да — кимна детето. — Вероятно в нея би могло да има едно момиченце, затворено в Бастилията, защото отказало да изяде ужасната вечеря, приготвена от мащехата му, и едно момченце, което отива да го спаси.

Херцогът си прочисти гърлото.

— И кое ли ще бъде това момченце, Едмънд?

— Естествено, че аз, татко!

— Така си и помислих. Предполагам, че после ще й даваш да яде само превъзходна храна.

— Да. Ще помоля госпожа Дент да й я приготвя. Тогава няма да има нужда да се връща в Бастилията, защото тя е едно много сладко момиченце, на което не искам да се случи нищо лошо.

На херцога му се прииска да сграбчи сина си и да го притисне силно в обятията си. Понякога не можеше да повярва, че това великолепно дете е негово. Та то бе истинска божия благословия! Почувства внезапно стягане в гърлото. Като че ли съвсем ясно чу как баща му му казва, че на света няма по-добър син от него. Затвори очи. След малко отново се изкашля.

— Извинявай, Еванджелин, но на Едмънд баба му го очаква долу в гостната. Вместо лошата мащеха, която мъчи децата с гнусни бисквити, готвачката му е приготвила любимите лимонови тарталети.

— Истински тръпчиви лимонови тарталети? От онези, от които ти изтръпват устните?

— Точно от тях.

— Може ли да отида, Ева?

— Тъй като сполучливо успя да си придадеш вид на умиращо от глад дете, нямам друг избор, освен да те пусна. Но тази вечер вероятно ще ми разкажеш повече за момиченцето, което момченцето спасява от Бастилията.

— Ще си помисля. — Едмънд я целуна и излетя от детската стая.

Еванджелин се усмихна на херцога.

— Късно е. Не съм усетила как е отлетяло времето. Благодаря, че го спасихте.

— Всъщност много се радвам, че и ти не скочи след него.

— Не съм особено голяма почитателка на лимоновите тарталети.

— Но щеше да скочиш, за да не оставаш насаме с баща му.

Тази нейна брадичка! Пак се вирна.

— Казах ви, че не се страхувам от вас.

— Но се страхуваш от себе си, страхуваш се за мен — което е пълна безсмислица — и преди всичко се страхуваш от онова, което ти се иска да направиш, когато съм близо до теб.

„Абсолютната истина“, помисли си тя, но когато му отговори, гласът й беше натежал от презрение:

— Самочувствието ви надминава всякакво приличие, ваше благородие.

— Не се настройвай така войнствено. Както виждаш, спазвам дистанция. Ще бъда непоколебим в това отношение. Би било върхът на глупостта от моя страна да те докосна — така както направих оня ден. Защото този път току-виж се озовем голи пред камината. А междувременно поне десетина души могат да се появят в стаята.

Очите й се присвиха. Изглеждаше едновременно войнствена и възбудена. Начинът, по който го гледаше, беше най-омайният афродизиак. Беше невъзможно да й устои. Херцогът отстъпи две крачки назад. Тогава забеляза тъмните кръгове под очите й. Майка му беше права — тя вехнеше. Приличаше на сянка, а нервите й бяха опънати като струна. Загрижеността му придаде на гласа му необичайна дрезгавост.

— Дошъл съм да си изясним нещата, Еванджелин.

— Не ви разбирам. — Много добре го разбираше. Дали ще поиска от нея да му стане метреса? В крайна сметка, тя е била вече омъжена веднъж и…

— Откога си гувернантка на Едмънд?

От изненада едва не се свлече на пода.

— Нека си помисля, ваше благородие. — Втренчи се в ноктите си. Не трябваше да забравя, че той е мъж с неустоим чар и огромен опит. Въздъхна и се насили да се усмихне. — Аз не съм гувернантка, а по-скоро бавачка. За да е гувернантка, една жена трябва да бъде много по-добре образована от мен. По-скоро съм компаньонка на Едмънд, която поназнайва това-онова, но нищо повече.

— Ядосваш ме, Еванджелин. Крайно време е да спреш да се подценяваш. Според моите изчисления ти носиш отговорност за Едмънд вече почти два месеца. А все още не ти е платено.

— Не ви разбирам, ваше благородие. Вие не само ми подарихте всички рокли на Мариса, но и се отнасяте с мен като с почетен гост. Това е много повече, отколкото заслужавам.

Не й обърна внимание.

— Искам да възнаградя всичките ти усилия. — Извади банкнота от джобчето на жилетката си. — Надявам се, че петдесет лири ще ти се сторят достатъчно добра сума.

Еванджелин бавно се изправи. Беше толкова зашеметена, че изобщо не й идваше наум какво да отвърне. Накрая заговори с едва сдържана ярост, натъртвайки всяка дума:

— Как не ви е срам да ми предлагате заплащане, като че ли съм ви прислужница?! Не ви искам проклетите пари!

Ръцете го засърбяха да стисне бялото й вратле, затова следващите няколко секунди посвети на прецизно оправяне на къдричките по маншетите си. Беше се изчервила чак до корените на косата си. Изобщо не можеше да я разбере.

— Естествено, че не си ми прислужница. — Вгледа се в бялата й шия, после в надигащите се от възмущение гърди и добави ледено: — Както вече ти казах, петдесетте лири са за услугите ти до днешна дата. И ти би трябвало да ги приемеш благосклонно — така както са предложени.

Изгледа го тъжно — нямаше повече сили да се гневи. Той дори не осъзнаваше какво й причинява!

— Не искам парите ви. Защо правите всичко това? За да ме накарате да проумея какво искате от мен ли? По дяволите, така ли плащате на проклетите си метреси?

Жестоката обида преля чашата. Това ли е мнението й за него? Един женкар, който не иска нищо друго, освен тялото й?

— Не бих казал, мадам. Плащам на метресите си за тяхната красота, чар и умения. В мое присъствие вие сте показали само първото и около една стотна от второто. Нека си изясним нещата, мадам, защото виждам, че езикът ви сърби да ми се разкрещите. Взимаш петдесетте лири, иначе, кълна се, Еванджелин, ще оголя задните ти части и ще те напердаша!

Пристъпи към него и размаха юмрук.

— Значи аз имам красота и миниатюрна прашинка чар? Прави ми впечатление, че не изисквате интелект от метресите си. Напълно в стила на мъжете! Метресите да припадат и въздишат по вас, ви е пределно достатъчно, нали?

Гледаше я като омагьосан. Не можеше да откъсне очи от нея.

— Вероятно. Ала има и още нещо. Забрави уменията. Те идват след припаданията и въздишките. Дори и след брака си с божествения и непрежалим Андре ти не си научила кой знае колко. Съпругът ти е бил дръвник, но ти очевидно си твърде глупава, за да го осъзнаеш. Явно се опитвам да споря с една тъпанарка.

Като подивяла котка, тя затърси нещо, за да го хвърли по него. Книгата с илюстрациите! Наведе се, сграбчи я и я метна. Кларъндън я хвана ловко.

— Тази книга е принадлежала на баба ми. Искам да те помоля много да внимаваш с моите вещи.

— Аз не съм ви прислужница и вие не сте ми господар! Не можете да ми заповядвате! Съжалявам за книгата на баба ви. Няма да се повтори. Но ме чуйте добре, ваше благородие! Взимайте си обидите и безценните пари и вървете по дяволите!

На секундата скочи до нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— А сега вие си затворете проклетата уста и ме слушайте, мадам! Държите се като зла вещица! Каквото и да кажа, вие го възприемате по най-лошия начин. Ако понякога ви говоря надменно и властно, то е, защото се запъвате като магаре на мост и отказвате да ме слушате. И ако в случая става дума за гордост, то тогава вашата интелигентност недвусмислено е под въпрос.

В този миг си даде сметка, че той изобщо не е искал да я обижда, а е възприел поведението й като проява на излишна гордост. Просто не я е разбрал. Затова го шокира, когато зарови лице във вълнения му жакет и каза приглушено:

— Съжалявам. Говорете си каквото искате. Повече няма да се опитвам да ви удрям.

Притисна я към себе си, погали я по гърба и целуна косата й.

— Просто искам да разполагаш с твои собствени пари, не можеш ли да разбереш? Не желая да се лишаваш от нещо, което би ти било приятно само защото джобовете ти са празни. Нищо повече. Старая се да си щастлива. — Усети, че мускулите й са напрегнати. — Има и още нещо, което не ти дава мира, нали? Не е само това, че се страхуваш от себе си и ти се иска непрекъснато да се караш с мен. За какво се тревожиш? Позволи ми да ти помогна! Знаеш, че ще го направя. — Млъкна и зачака да му заговори. Но след известно време осъзна, че нищо няма да му каже. Заболя го. Неочаквано за самия него го заболя. Ужасно. — Свързано е със страха ти за мен, нали? Какво означава това?

— Нищо не ме тревожи, ваше благородие. Вече ви казах, че не харесвам Лондон. И като че ли наистина не се чувствам много добре тук. Това е.

— Можеш да си тръгнеш, когато решиш. Само трябва да ми кажеш датата, на която желаеш да се върнеш в Челси.

Глупачка! Съзнаваше, че той вижда ужаса в очите й. Но не бе получила никакви по-нататъшни инструкции от Джон Еджъртън, нищо, с което да я уведоми кога може да си тръгне. Трябваше да го види, за да разбере! Поклати глава.

— Добре, ваше благородие.

— Ще ми се да ми се довериш. — Тя замълча. — Е, добре, може би скоро ще промениш решението си. А сега бих искал да дойдеш с мен тази вечер на бала с маски у Сандерсън.

— Но аз нямам… — Усмихна се. — Сега разбирам. Спасителните петдесет лири. Майка ви… Моята гордост… — Въздъхна. — Доста добре се опитахте да ме преметнете, ваше благородие. Всъщност, ако не изгарях от желание да ви удуша, ходът щеше да проработи чудесно. Е, сега си имам мои собствени пари. Но не желая нито пени повече.

— Ти ме принуди да прибягна до такива средства. Струва ми се, че бих искал да те видя в пурпурночервено. Какво ще кажеш?

— Пурпурночервеното е порочно… Изключително много ми харесва!

— И на мен.