Катрин Каултър
Измамата (10)

Десета глава

Лорд Едмънд изтърпяваше процедура по измиване на лицето и ръцете, извършвана от разцъфналата в усмивка Елън, която редуваше ожесточеното търкане с целувки.

Щом видя баща си, Едмънд изкрещя, стрелна се към него и скочи в обятията му — това бе обичайният му начин на посрещане. Херцогът го гушна, подхвърли го високо във въздуха и предизвика водопад от детски смях, който стопли бащиното му сърце.

— Е, момчето ми, успял си да измиеш почти всичкото яйце от устата си. Добро утро, Елън. Изяде ли си Едмънд закуската?

— Справи се много добре, ваше благородие.

— Къде е братовчедката ми, татко? Донесла ли ми е подарък? Нали няма да й позволяваш да ме потупва покровителствено по главата? — Детето внезапно млъкна. Погледна над рамото на баща си и прошепна разтревожено: — Това ли е дамата, която е дошла да ме види?

— Косата й с цвят на мед ли е? — Херцогът едва сдържаше смеха си. — А очите — много кафяви? Като кал… Висока ли е почти колкото мен?

— Да, татко, голяма е. Обаче не съм сигурен за очите й…

— Исках да дойда първо сам, за да те подготвя, но очевидно тя е вървяла след мен.

Без да пуска Едмънд, херцогът се обърна:

— Еванджелин, това е синът ми Едмънд. Едмънд, запознай се с братовчедка си.

Детето я заразглежда внимателно.

— Не мисля, че очите й приличат чак толкова на кал. А сега ме пусни, татко, за да мога да се поклоня както трябва.

Изумен, баща му го остави на пода. Едмънд направи дълбок реверанс, като „показа великолепен крак“, както би се изразила баба му, и изрече:

— Добре дошли, братовчедке Евалин. Елън каза, че госпожа Роли й е обяснила, че си наполовина чужденка. Французойка.

— Да, наистина съм наполовина чужденка.

Еванджелин клекна, за да се изравни с него.

— Добре дошли в моя дом. Това е Челси.

— Благодаря.

— Представи се великолепно, Едмънд! Браво! — Херцогът се обърна към Елън: — Справила си се много добре.

Елън, която никога не можеше да погледне господаря си, без да се изчерви, отвърна:

— Лорд Едмънд настоя да се упражняваме, ваше благородие. Каза, че честта му зависи от това.

— И е напълно прав. Едмънд, защо не наричаш братовчедка си Ева? Много по-лесно е. Нали нямате нищо против, мадам?

— Разбира се, че нямам. Аз бях първа братовчедка на майка ти, Едмънд. Отдавна искам да се запозная с теб.

Едмънд постави малките си пръстчета в дланта й и запита:

— Приличаш ли много на мама? Аз не си я спомням добре.

— Не особено. Майка ти беше красива, истински ангел нежна и бяла, със златисторуса коса и небесносини очи. Като изключим по-тъмната ти кожа, ти малко приличаш на нея. — Разбирайки, че последните й думи не се харесаха особено на лорд Едмънд, тя добави: — Но мисля, че ще станеш голям и красив мъж като баща си. Имаш неговата черна коса и същото дяволито пламъче в очите. И прекрасен смях. Знаеш ли, много е важно да можеш да се смееш от сърце. А тъй като вече съм чувала как баща ти се залива от смях, сигурна съм, че и ти ще заприличаш на него.

— Точно това искам и аз — кимна Едмънд. — А мама ниска ли беше? Нямам никакво желание да бъда нисък, когато порасна.

— Да, но не забравяй, че тя беше вълшебна принцеса. Принцесите са винаги ниски, ефирни, грациозни и красиви. Що се отнася до теб, ти си син на принц, а принцовете никога не са ниски и ефирни. Да, ти ще станеш точно като баща си. Няма защо да се притесняваш. Погледни си краката, Едмънд. Огромни! Тялото ти ще израсне съразмерно с тях. Имаш и дълги тънки пръсти. Да-а, пред себе си виждам бъдещ великан. Може дори да надминеш баща си. Всъщност той не е чак толкова висок, прекрасен и забележителен.

— Винаги съм мислел, че кучетата растат съразмерно с лапите си — отбеляза херцогът, без да се обръща конкретно към никого.

— Да, и те — съгласи се Еванджелин.

— Значи аз съм принц?

— Образно казано, ваше благородие.

— Харесва ми да бъда принц. Но наистина ли не съм забележителен? Не ми ли казахте само преди час, че съм прекрасен?

— Не си спомням…

— Наистина ли ще стана по-висок от татко?

— За мен няма никакво съмнение.

Едмънд засия от щастие.

— Тогава много се радвам, че ти си тук, а не Филип или Роуън. Знаеш ли някоя история за Джили?

— Засега не, но можеш да бъдеш сигурен, че ще открия такава.

— А дали случайно ми носиш подарък?

— Едмънд, ти си едно алчно просяче! — намеси се херцогът. — Братовчедката ти ще си помисли, че те лишавам от играчки.

— Всъщност аз ти нося подарък, Едмънд. Надявам се да ти хареса. — Еванджелин извади от джоба на роклята си малка опакована кутийка.

На Кларъндън му стана много приятно, че се е сетила за сина му. Детето разкъса хартията, а когато отвори капака, ахна от удоволствие и извади красиво изработен дървен пистолет. „Как изобщо си го е позволила? Възможно ли е да е похарчила последните си грошове за играчка за сина ми?“

Едмънд не можеше да повярва на късмета си. Прегърна пистолета, после го вдигна пред очите си и започна да го гали и да му се възхищава.

— Боже мой! Има си истинска цев, татко! Сега вече мога да се дуелирам. Дори да заставя Елън да не ми дава повече зелен боб! — Стисна пистолета с малката си ръчица и се прицели в момичето. — Засега не се притеснявай за зеления боб, Елън, просто се упражнявам. След като престанеш да ми го поднасяш, ще се преструваш на бандит, за да мога да се упражнявам да те убивам.

Елън се изправи, изпъна рамене и заяви:

— Разбира се, лорд Едмънд, винаги съм на ваше разположение да ме убивате.

„Страхотно! Събудих инстинкта за убиване у едно дете!“

— Татко, ще ме научиш ли да се целя точно?

— Само ако обещаеш да не тормозиш Елън.

— Обещавам! — Детето вече обаче не гледаше към нея, а беше приковало поглед в Еванджелин. И този поглед бе пълен с неподправено обожание. — Благодаря ти, Ева! Филип никога не ми е носил пистолет. Нито пък Роуън. Филип не обича оръжията.

В този момент Еванджелин си даде сметка, че Ошар е надминал и най-смелите си очаквания. Ако зависеше от нея, тя, подобно на Филип, никога не би подарила такава играчка на малко дете, но Ошар бе настоял, че момчето ще се побърка от радост.

После тримата тръгнаха заедно надолу по стълбите. Едмънд подскачаше щастливо между Еванджелин и баща си и размахваше дървения си пистолет.

— Да вземем ли братовчедката да поязди с нас, Едмънд? Бихме могли да й покажем някои от пътеките, които водят към тайните ни места. Денят е прекрасен. Умберто, нашият градинар — италианец, смята, че ще имаме удоволствието да се насладим на два великолепни летни дни, толкова горещи, че ще се потим като прасета.

Еванджелин се закова на място и поклати глава.

— Много съжалявам, но не мога. Нямам костюм за езда. А с тази рокля… Наистина съжалявам.

Херцогът забеляза, че тя всеки момент ще се разплаче, и безгрижно отвърна:

— Как ми се ще понякога — ей така, от време на време да се сблъсквам с истински проблем, който ще ми позволи да покажа на какво съм способен. Този, уви, не е такъв. Просто едно мъничко проблемче, за което вече съм се погрижил. Може би това ще ви накара отново да ме видите като принц. Вървете в спалнята си, Еванджелин. Ще ви изпратя госпожа Роли.

— Но защо? Няма никакъв смисъл. Тази рокля няма да се превърне в костюм за езда.

— Познавате ме вече почти от двадесет и четири часа, Еванджелин. Давал ли съм ви досега причина да не ми вярвате?

— Не. Но вие сте мъж, а мъжете понякога имат странни представи за женските дрехи, пък и…

Той постави леко пръст на устните й.

— Вървете!

И тя тръгна.

— Вярвай на татко — дочу зад себе си гласа на Едмънд.

Но той гледаше не нея, а пистолета. Запита се дали изобщо е чул за какво си говорят.

След половин час Еванджелин отново слизаше по широкото, богато украсено с орнаменти стълбище, изтупана в елегантен костюм за езда в кралско синьо, а върху сплетената й и вдигната коса беше кацнала весела шапчица с перо. Когато бе влязла в спалнята си, тя бе онемяла от изненада — там я очакваше усмихнатата госпожа Роли, вдигнала пред очите си красивия костюм на Мариса.

— Доколкото си спомням, нейно благородие го облече само веднъж. Изработен е от любимата й лондонска модистка, мадам Фалие.

— О, боже! Но аз не мога да облека костюма за езда на братовчедка си! Пък и няма да ми стане. Много по-едра съм от нея. Не, госпожо Роли!

Икономката поклати спокойно глава.

— Надявам се не смятате, че това беше единственият й костюм за езда! Този просто е най-новият, поръчан само няколко месеца преди смъртта й. Рано тази сутрин негово благородие нареди да бъде преправен за вас, мадам. За нещастие, имах време само да отпусна подгъвите. Откакто почина нейно благородие, не разполагаме с постоянна шивачка в замъка.

— Седем сантиметра и половина — заяви Еванджелин, заставайки до херцога и Едмънд, който тъкмо обясняваше на Басик устройството на пистолета си. — Госпожа Роли е отпуснала подгъва със седем сантиметра и половина! Вижте, полата почти покрива глезените ми.

— Да, виждам. Глезените ви със сигурност биха причинили огромен смут в душата ми. Това допълнително парченце плат върху тях значително ме успокоява.

— Това беше много мило от ваша страна. — Докосна рамото му. — Успяхте да предвидите, че няма да разполагам с костюм за езда. Много сте внимателен, ваше благородие.

— Виждам, че са настъпили и някои други промени! — Херцогът отново се втренчи в гърдите й. Тя тутакси се прегърби и предизвика смеха му. — Моля ви, не правете това. Предполагам, че госпожа Роли вече има идеи как да разшири жакета поне с още тринадесет сантиметра?

— Да, каза, че ще трябва плат от полата. Жакетът е доста стегнат в талията ми.

— Надявам се, че ще има достатъчно излишен плат, за да се покрият и… хм… някои други ваши части.

Басик погледна неодобрително господаря си и си прочисти гърлото.

— Действахте много бързо — отбеляза Еванджелин.

— Да, обикновено действам бързо, когато не се изисква особено задълбочено обмисляне.

Усещаше, че се шегува, но тъй като не схвана добре, просто кимна.

— Значи това мина покрай ушите ви и замина, така ли? Шокиран съм, по-скоро — потресен, че не разбрахте безочливия ми намек, Еванджелин. Безгрешният Андре вероятно е преминавал от едно нещо към друго само когато е бил напълно сигурен, че е избрал правилния ход?

— Наистина бе изключително предпазлив. — Стрелна го е унищожителен поглед.

— Аха… — Кларъндън оправи боядисаното в синьо перо на шапчицата й. — И в какво точно се изразяваше предпазливостта му?

Еванджелин се обърка. После си спомни прецизните сметки на баща си по поддържане на домакинството.

— Андре никога не плащаше на месаря, докато не си спомнеше всяко парче бут, което е влязло в дома ни. А това налагаше готвачката да пази всичките си менюта, при това подробно описани.

— Всяко парче бут?!

Еванджелин го изгледа победоносно.

— Едмънд? Готов ли си да тръгваме? Ще ми покажеш ли тайните си пътеки?

Детето пое напред, пъхнало пистолета в колана на панталоните си. Басик се обърна тихо към херцога:

— Но тя е млада дама, ваше благородие!

— Знам, Басик — кимна господарят и погледна загрижено сина си, който ръкомахаше възбудено към един от пауните в парка. — Знам. Наистина е странно…

Басик проследи с разтревожен поглед херцога, който тръгна след въпросната млада дама и прехласнатия си син. Как е могло до й хрумне да донесе пистолет на лорд Едмънд? Опитът му недвусмислено показваше, че дамите не могат да понасят дори гледката на тези грозни предмети. Тя несъмнено бе твърде необикновена.

После чу как херцогът и извиква:

— Ботушите стават ли ви?

— Не. Стискат ми. — Спря и вдигна полата си, под която се откриха собствените й къси ежедневни ботушки. — Но няма значение — моите са си добре. Все пак много ви благодаря, че ми заехте костюма за езда.

— Не съм ви го заел — той вече е ваш, както и всички останали дрехи на Мариса.

— Много сте мил, но не мога да приема дрехите на бедната си братовчедка.

— И защо не? С парите, които са дадени за гардероба й, може да се храни цяло село в продължение на година. А сега дрехите си висят и никой не ги използва. Майка ми ме е учила да не бъда разточителен. Така че вие ми помагате да съм добродетелен. Пък и, ако ви видят елегантно облечена, съседите ще бъдат по-благосклонни.

— Татко, току-що застрелях Рекс!

— Изстрелът не беше много точен — извика херцогът. — Виж, все още продължава да се клатушка. Паунът — поясни за Еванджелин.

— О, аз нямах намерение да го уча да убива! Бедната птица!

— А какво очаквахте да прави с дървен пистолет?

Погледна го объркано и уплашено. Той докосна леко брадичката й.

— Не се притеснявайте. Подаръкът е чудесен. По-късно ще си поговоря с него като баща със син, макар че за сега не ми идва наум какво точно да му кажа. Доколкото ми е известно, децата са дивачета, жадни за кръв — или поне момченцата. Като бях малък, се биехме със саби, ножове, камъни, клони… А и не бих тъжал много за Рекс, ако отиде в птичия рай. Този нахалник никога не млъква — сега не знам как така е притихнал, може би защото Едмънд го застреля.

В този момент Рекс изкряка и детето пак се прицели.

— Едмънд! — извика баща му. — Прибирай пистолета в колана си и кажи на Маккоумър да ти оседлае Панзи.

Величествените конюшни на Челси бяха разположени близо до северното крило. В двора пред тях ароматът на прясно окосено сено се смесваше със соления мирис на море. Еванджелин спря и се загледа във водата, която се простираше на около триста метра от скалистия нос, върху който бе построен замъка. Морето бе тъмносиньо и спокойно. Тук-таме само се белееха шапчици пяна. Душата й се зарея над морската шир. Свободна… Не! Принудена да живее в лъжа!

— Не се вижда Франция оттук, дори и в най-ясните дни. Ако искате, можем да отидем с яхтата ми до остров Уайт^[1]. Притежавам малко имение близо до Вентнор. Едмънд много обича да ходи там. Има си едно закътано заливче, където плува и държи платноходката, която му купих миналата година.

— Обичам разходки с лодка… Но в морето… Сигурно е доста различно.

— О, да, ще видите. Много по-вълнуващо е. Умеете ли да плувате?

Еванджелин кимна и тръгна след него към конюшните. Защо ли бе предложил да отидат да остров Уайт и какво ли имаше предвид, когато говореше за предпазливост?