Катрин Каултър
Измамата (26)

Двадесет и шеста глава

Докато вървяха през гостната, Кларъндън раздаваше наляво и надясно усмивки и комплименти. Накрая се обърна към нея с думите:

— Определям те за победител в този турнир.

В първия момент Еванджелин не разбра за какво става въпрос.

— Лейди Джейн.

— О-о, тя ли! Тази ревнива малка нещастница! Не ви трябва за съпруга, ваше благородие. Повярвайте ми. Ще ви отегчи много бързо с глупостите си. Можете ли да си представите, тя се почувства заплашена от мен?! Точно от мен!

Той се вторачи в нея като хипнотизиран.

— Изненадващо, нали? Заплашена от теб — старата вещица без грам красота, интелект, без дори следа от чар, без апетитна фигура, която да отвлича мъжете от по-съществените неща!

— Не е необходимо да стигате чак толкова далече. Е, кои са тези ваши приятели, с които държите да ме запознаете?

Сети се за Джон Еджъртън. Трябваше да говори с него, преди той да си е тръгнал. В този момент се озоваха в огромното фоайе.

— Извини ни, Ричард — каза един красив благородник и пристъпи към тях. Погледна към Еванджелин и се представи: — Аз съм Филип Мерсьоро, виконт Деренкур. А това е съпругата ми Сабрина. Що се отнася до бебето ни, то все още не се вижда. Ала жена ми ме уверява, че дъщеря ни е добре.

Младата дама с разкошна кестенява коса, вдигната високо на главата, сръга съпруга си и се засмя.

— Простете, мадам. Аз съм Сабрина. Вярно е, че съм бременна и че Филип иска момиченце, но май ще е момче. О, боже, толкова съжалявам, че закъсняхме. Обадиха се Роуън и Сузана Карингтън. Нямаха време да дойдат с нас и много съжаляват.

— А това е Еванджелин дьо ла Валет — представи я херцогът.

— Особено ми е приятно! — Филип поднесе ръката й към устните си. — Доколкото разбирам, понастоящем вие се грижите за Едмънд. Ако Сабрина толкова настоява да ме дари със син, бих искал да прилича на него.

— Той наистина е чудесно момченце! А вие знаете ли, че спечелих победа над вас, милорд? Подарих на Едмънд пистолет играчка, с който изпозастреля всички пауни. А сега разработва военни стратегии с Бъниън. Каза, че вашите подаръци са нищо в сравнение с моя.

— Този малък неблагодарник! — възкликна Филип и присви очи. — Досега съм го затрупвал с изненади, а той се е отрекъл от мен само срещу някакво си ваше подаяние! Ричард, поговори със сина си! Трябва да го убедиш, че лоялността към собствения му пол е единственото нещо, което спасява мъжете от попадане под женски чехъл.

Еванджелин се разсмя от сърце, но внезапно забеляза, че Сабрина отправя странни погледи към съпруга си.

— Боже господи, но какво е това?

— Имате предвид начина, по който го изпивам с поглед?

— Именно. Как го постигате?

— Тайна. Лейди Шарлот, майката на Роуън Карингтън, която е най-красивата жена на света, ми даваше известно време уроци по игра с очи, за да мога да съблазнявам съпруга си, когато ми се прииска.

— Изумително! — възкликна херцогът. — Последното, което чух за лейди Шарлот, е, че е отпрашила за Русия с някакъв неустоим мъжки екземпляр.

— Не, Русия беше миналото лято. Или Венеция? Във всеки случай наистина отпраши за някъде миналата седмица. — Филип сведе поглед към жена си и неговите собствени очи едва не се кръстосаха. — Прелъстява ме доста ефикасно. Не знам точно на какво я е учила Шарлот, но действа. Безотказно!

— Все пак да не забравяме — уточни херцогът, — че вие сте женени отскоро. Никога не съм чувал мъжът да има нужда от окуражаване на толкова ранен етап от брака.

Филип се приближи и прошепна поверително на приятеля си, но така, че жените също да го чуят:

— Не я обезкуражавай, Ричард! Тя се мисли за кралица на прелъстяването. А на мен това ми е приятно.

— Да, и още как! — разсмя се Сабрина.

С периферното си зрение Еванджелин забеляза Джон Еджъртън, който стоеше на прага на гостната и гледаше към нея. Затова се усмихна на приятелите на херцога, които вероятно никога повече нямаше да види, и каза:

— Роклята ми се скъса. Налага се да я оправя. Освен това трябва да поговоря със сър Джон. За мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви! Милорд, милейди! Моля да ме извините!

И изчезна, преди Сабрина да успее да й предложи помощта си. Херцогът се втренчи слисано в нея. Забеляза, че заговаря Джон Еджъртън, а после видя как двамата влизат обратно в гостната. Какво ставаше тук, по дяволите? Усети, че ще се пръсне от ярост.

— Вие изглеждате като пълноправен член на семейството, скъпа моя.

Еджъртън я беше извел на малкия балкон на библиотеката.

Беше много студено. Имаше луна и безброй звезди, но на Еванджелин изобщо не й беше до тях.

— Трудно ми е да повярвам, че ти изостави виконт и виконтеса Деренкур, за да дойдеш с мен. Херцогът те желае. Сигурно вече го знаеш — това никога не убягва на жените.

— Мисля, че по-скоро херцогът би ме изхвърлил през прозореца.

— Дали да не те помоля за обяснение? Но нямаме много време. Не искам да събудя подозренията на милия домакин. Ти си тук, в Лондон, макар че не съм ти давал разрешение да напускаш Челси. Защо не ми се подчини? Забрави ли, че ще се погрижа малкият Едмънд скоро да легне в гробче, с пистолетчето на гърдите си. — Забеляза дивата, омраза в очите й, засмя се и щракна с пръсти. — Не си помисляй да ме предаваш!

Беше толкова побесняла и същевременно толкова уплашена, че гласът й трепереше.

— Мръсник! Защо заповяда да удушат госпожа Нийдъл? Бедната старица не беше сторила никому нищо! Не разбираш ли, че сега аз съм отговорна за смъртта й!

— Ти си виновна, скъпа моя! Ако не ми беше казала нищо, старата чанта можеше все още да си вари смрадливите отвари. Но за едно си права — аз действах. Винаги действам, когато е необходимо. И ще действам също така безмилостно, ако ти хрумне да ме предадеш! А сега ми отговори — защо дойде в Лондон?

— Защото не можех повече да остана там.

Джон Еджъртън бавно извади табакера с емфие от джобчето на жилетката си и с умело движение на палеца и показалеца щракна капачето. Забележително прецизно щипна малко от ароматния прах и го вдиша. После смръкна деликатно и бавно затвори табакерата.

— Имаш лесно ранима съвест, Еванджелин. Това ме радва. Очевидно няма защо повече да се притеснявам, че ще изпееш всичко на херцога. Никой не е в състояние да те спаси. Нито за миг не забравяй за Едмънд, Еванджелин! Все пак ще ти позволя да останеш тук.

— Не мога повече да издържам! — Цялата трепереше. Беше толкова уплашена и нещастна, че й се искаше едновременно да се разреве и разпищи. — Моля ви, не мога повече! Вече достатъчно ви помогнах. Пуснете ме да си вървя!

— Затваряй си устата! Не забравяй, че наоколо има слуги, които обичат да подслушват. Никакви въпроси! А сега, ако благоволиш да се успокоиш, ще разбереш, че няма да те накажа за неподчинението ти. — Направи пауза и се втренчи в табакерата си. — Случайно се оказва, че има една малка услуга, която можеш да ми направиш, докато си в Лондон.

— Не мога. Не мога. Моля ви, не! Не разбирате ли? Как да продължа да върша всичко това в името на запазването на живота на баща ми и на Едмънд, след като вие убивате невинни хора?

— Започваш да ставаш истерична и мелодраматична. Успокой се и ме чуй. Както вероятно вече си научила от лорд Петигрю и останалите, Наполеон се очаква да пристигне в Париж. Всичко ще приключи скоро, много скоро. Тогава ще бъдеш свободна, обещавам ти.

Не беше чула нищо. Наполеон е на свобода? О, боже, не можеше да е истина!

— И как именно ще приключи? Като това чудовище започне отново да коли, беси и плячкосва?

Сър Джон сви нехайно рамене. Очите му блестяха от луд фанатизъм.

— Е, ще видим. Този път Наполеон ще победи. Съюзниците ще бъдат смазани. Тогава ще видим.

— Можете ли да се закълнете, че баща ми ще бъде освободен? Можете ли да се закълнете, че животът на Едмънд ще бъде пощаден? Можете ли да се закълнете, че няма да убивате повече невинни хора?

Лъжите му се удаваха лесно и безпроблемно. И тя разбра, че я лъже. Имаше чувството, че над главата й бавно, но неумолимо и безвъзвратно започва да се затваря капакът на собствения й ковчег. Беше напълно безпомощна. Сър Джон отметна назад глава и се засмя с цяло гърло.

— Ти си такова дете! Да, скъпа, Риса ти се кълне за всичко това.

— Какво още искате от мен?

Джон Еджъртън се усмихна нежно и я потупа по ръката.

— Не говори повече. Сама ще измислиш как да свършиш онова, което искам. А сега… сега… — Сграбчи я и я придърпа към себе си. — Изстинала си. Защо не ми каза? Нека те стопля. Позволи ми! — Целуна студените й устни. Натисна с език, за да ги отвори. Зашепна: — От толкова дълго време те желая! Нека те имам сега, Еванджелин! Отдай ми се и аз ще освободя баща ти със собствените си ръце. Ела при мен, още тази вечер. Сега! Искам да спя с теб! Трябва…

Сви крака си и го удари силно с коляно в слабините. Той се присви, дъхът му секна за миг, после просъска:

— Ще съжаляваш! Боже, как ще съжаляваш!

— Отвратително, гадно копеле! Ще изпълнявам онова, което искаш от мен, но само да си посмял да ме докоснеш отново с мръсните си ръце!

Побягна към библиотеката. Беше така измръзнала, че се зачуди как още не се е напукала на хиляди парченца. Не можеше да издържа повече. Хукна нагоре към красивата Розова стая и заключи вратата след себе си. Уви се във всички одеяла, които можа да намери. Седна и се втренчи в нищото. Колко дълго остана така — и тя самата не знаеше.

 

 

— Военното министерство? Защо, по дяволите, искаш да разгледаш Военното министерство?

Еванджелин се усмихна невинно и сви рамене.

— Струва ми се интересно място. Та това е сърцето на английското правителство! Доколкото разбрах, Наполеон е на свобода и всеки момент ще влезе в Париж. Затова искам да посетя министерството — да почувствам напрежението, очакването.

— Това е най-странното нещо, което съм те чувал да казваш.

— Така ли? Е, не е необходимо да ме придружавате. Ще си наема файтон. Не е кой знае какъв проблем.

Кларъндън й отправи унищожителен поглед.

— Кога искаш да предприемеш това вълнуващо приключение?

— Днес следобед. Не е нужно да се притеснявате, че няма да ви пуснат да влезете, ваше благородие. Снощи говорих с лорд Петигрю и той ми каза, че за него ще бъде удоволствие да ме посрещне. И вас също, разбира се.

— Дрю е прекалено любезен, да го вземат мътните! Последното нещо, което му трябва там, е някаква дама да си вре носа в работата му. Възнамерявах да те закарам в Ричмънд^[1]. Съмнявам се, че ще успееш да намериш пътя до центъра на лабиринта, но имах желание да ти позволя да опиташ.

Еванджелин се надигна от масата за закуска и прикова очи в него.

— Ако смятате да бъдете в такова отвратително настроение, бих предпочела компанията на някой лакей. — Хвърли салфетката си върху чинията.

Кларъндън се надигна с трясък.

— Стига, момиче! Трябва да знаеш, че като твой домакин и като човек, под чието покровителство си, аз нямам абсолютно никакъв избор. Сега пък къде тръгна? Още не сме свършили!

— Отивам да видя Едмънд. На вас нямам какво повече да ви кажа, ваше благородие.

Херцогът замачка салфетката си.

— Аз вече ходих да го видя. Елън го тъпчеше с препечени филийки, Бъниън му изнасяше лекция как трябва да се държи един млад джентълмен, когато се разхожда по магазините, а майка ми му предлагаше да я застреля с пистолета си. Когато видя мен, поредния роб, ми позволи да го науча да играе шах.

— Хитрец! — Еванджелин се засмя и лицето й светна. — Аз бях започнала да го уча, но вече явно се счита за майстор в играта.

— Онова, от което има нужда — каза бавно херцогът, свеждайки поглед от устните към гърдите й, покрити тази сутрин с бледожълта рокля, — са братя и сестри.

Еванджелин преглътна.

— Вероятно лейди Джейн би могла да бъде обучена на по-голяма човечност. Как мислите?

— Ами — в очите му проблеснаха дяволити пламъчета, — тя наистина увери снощи всички, че е девственица. Това доста натежава везните в нейна полза.

Еванджелин веднага се хвана на въдицата.

— Надуто, арогантно, английско копеле!

Изпъна рамене и войнствено сви юмруци, но видя, че той се смее.

— Ще дойда с теб да видим Едмънд. Може двамата да му дадем урок по шах.

— Върви по дяволите! — завъртя се на пети и напусна с гръм и трясък стаята за закуска.

Дълбокият му и галещ смях я настигна и така я зашемети, че се сблъска с един лакей.