Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-305-0

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №90

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Стражите акуратно хвърлиха Стен в тъмната килия. Той тупна върху нечие неоплакващо се тяло, претърколи се встрани и понечи да се извини, след което подуши въздуха. От три дни изобщо не можеше да чува.

Изправи се. В килията беше много тъмно. Очите му зашариха, а дробовете му преминаха на режим на хипервентилация. Ирисите му се разшириха. Гледката не си заслужаваше дори една свещ.

Затворът се връзваше добре с пещерния профил, характерен за Саксон. Построяваш една-единствена неразрушима клетка и хвърляш в нея всички, които не ти харесват. Храниш ги толкова, че да не вдигат шум, докато мрат от глад, и ги забравяш. Какво става вътре в китката не те интересува.

Надяваше се само, че Са’фаил все още е жив.

Добра се до една стена и опря гръб в нея. Зачака. „Отвратително“ — помисли си. Минаха цели десет минути преди бичето и главорезите му да изникнат от мрака.

Стен не си направи труда да пита. Дланта му отблъсна злодея назад, а страничният удар го събори, докато преглъщаше остатъците от ларинкса си. Вторият получи юмрук зад ухото, докато Стен отскачаше от мъртвия им главатар.

Запокити втория труп срещу връхлитащите юмруци на третия, след което се извърна, вдигнал крак за ритник. Третият мъж предпочете да остане долу.

— Са’фаил. От Черните шатри. Къде е?

Разбойникът отвърна с гримаса. Мисленето очевидно не беше в списъка на основните му оперативни способности. Стен беше търпелив.

Главорезът погледна стегналия се за удар Стен и изпъшка.

— Ей в оня ъгъл. Изметта се държи настрана.

Стен му се ухили с благодарност и го изрита. Хрущялът изпука, мъжът изрева и рухна. Стен реши, че засега не се налага да го убива. Извергът щеше да е твърде зает с кървенето на носа си поне час, преди да реши да скочи на Стен откъм гърба — а това, надяваше се искрено той, беше предостатъчен срок.

Запробива си път сред трупове и изнемощели тела, подвиквайки тихо името на номада. И го намери. Са’фаил си имаше антураж. Стен ги изгледа от глава до пети. Удивително здрави за затворници. Зачуди се дали не рециклират съкафезниците си, за да се задържат здрави толкова време.

Номадът изправи гръб и поглади брадата си.

— Ти не си от Народа — каза онзи, който трябваше да е дясната ръка на Са’фаил.

— Не съм, о, Герой на Пустинята, Ти, що караш тинята К’рийя да трепери — отговори Стен на техния език. — Но отдавна ти се възхищавам отдалече.

Номадът се ухили.

— За мен е висока чест, че си намерил възхищението си към мен за толкова непреодолимо, че е трябвало да ме посетиш тук, в палата ми.

— Дошъл съм колкото да изразя почитта си, о, ти, който караш уадихите да тръпнат — заяви Стен, — толкова и да предложа на теб и твоите хора да се преместите ей до онази стена. Имате — Стен помисли за миг — не много време.

— Какво ще става? — попита Дясната ръка на Са’фаил.

— Много скоро по-голямата част от този зандан ще престане да съществува.

Номадите дърдореха, след което Са’фаил им махна с ръка и те изведнъж млъкнаха.

— Това не е някаква шега, нали?

— Ако беше, щеше да ми се стори много по-малко смешна дори и от теб… Както искате, макар че размишленията ви тук едва ли ще продължат дълго.

Са’файл се замисли. После гъвкаво се изправи.

— Ще изпълним желанието на този странник. Каквото и да стане, скуката поне ще свърши.

 

 

Дромът заплю Алекс. Той се наведе и заби четири пръста в хълбоците на животното. То издуха въздух и лениво се изправи. Останалите членове на „Богомолка“ мразеха дромите, тези вонящи, упорити животни, които се използваха за транспорт на Саксон. Те обаче не притесняваха Алекс. Веднъж той беше имал лошия късмет да служи в гвардейско парадно подразделение на Земята и се беше натъквал на камили.

Но изобщо не съжаляваше за това, което скоро щеше да сполети точно този дром. Животното се оригна.

„Няма да забравиш последното си ядене“ — помисли си той и се отдалечи от вързания звяр. Облечен в роба на уличен търговец, с фалшифицирана пластина за пропуск на врата, Алекс се бе промъкнал покрай охраната по сигурността, обикаляща около затвора.

„Може да търсят колкото щат — помисли той. — Не е лесно да намериш бомба, когато е в корема на животно. Видяхте ли пушкалата в боклука в малката кола, а? Не ги видяхте.“

Долепи се до стената и изчака да изтекат няколкото последни секунди.

 

 

Фрик прехвръкна и кацна близо до Фрак. Полувербална, полуинстинктивна връзка: нищо необичайно. Останалите членове на екипа бяха по местата си. Хващателният пръст на крилото на Фрик натисна спусъка на предавателя.

— Нищо. Нищо. — Изключи комуникатора и двойката се зарея към градските стени.

Ако останеха някои членове на групата, с които да се свържат, щяха да ги срещнат отвън. След няколко секунди.

 

 

„Може би когато зарядът се задейства — помисли си убиецът. — Ще ми трябва всичкото оръжие, с което разполагам.“

 

 

Йоргенсен нервно галеше завития на масур заряд, окачен на врата му. Ако признаците на живот не се засичаха непрекъснато от вградените в тялото монитори, взривът, който щеше да последва, нямаше да остави нищо, което да идентифицира един боец на „Богомолка“ или неговото снаряжение.

„Още един ден по-близо до фермата“ — помисли си тъпо Йоргенсен. Това беше единственият възможен начин да се погледне на нещата. После разви парцала и надигна уилигъна.

 

 

— Знам, че го измисли нарочно — изпърха Доктора. — Знаеш много добре, че ние от Алтаир изпитваме антипатия към смъртта.

— Тц — отвърна Винетца. — Не съм. Но и аз да бях, това е адски добра идея.

Доктора беше приседнал точно на входа на един мавзолей, стиснал пистолет в малките си дебели лапички. Винетца провери за последен път ракетомета и уилигъна си, след което стегна с еластичния ремък уилигъна под мишницата си.

— Отмъстителност. Типична, неприятна човешка черта — каза Доктора.

— Твоите хора никога ли не си го връщат?

— Разбира се, че не. Антропоморфизъм. Е, от време на време сме принудени лично да изравняваме мярката, която — вашата дума е „съдбата“ — е наложила.

Винетца понечи да му отговори, но в този момент първият взрив изплющя през гробището.

И двамата затичаха към помещенията на охраната, разположени в един тунел пред тях.

 

 

Седмица преди това подкупени стражи бяха зазидали заряда в караулната колиба на стражата при главната порта.

Първата експлозия беше малка. Алекс я беше съставил от експлозив, глинено гърне и парченца мрамор, напъхани в него. Сега мраморчетата се разхвърчаха, поразявайки десетината стражи, разположени около портите.

Алекс беше разположил заряда под нивото на кръста.

— Колкото повече рев и ранени, повече ще се разсеят — беше казал.

 

 

Винетца настрои ракетомета на обхват и заряд и го вдигна. Прицели се. Докато броеше до десет, чу виковете на офицерите, които подкарваха отделенията си за борба с безредици, за да ги преведат през тунела в затвора…

Натисна бутона. Ракетата изфуча от гърлото, изкашля се за проба и мощният заряд се натресе в целта.

Винетца залегна. Плътният заряд проби тухлената стена и експлодира в тунела.

Докато тя се надигаше, покривът пред очите й рухна. Тя скочи и затича към позицията на Алекс.

 

 

— Ако не бях глупак, нямаше да съм тук. Втори и трети заряд. — Алекс натисна взривяващия панел под робата си. Нови два отвличащи заряда избухнаха от различни посоки на затвора. — Гвардията е наш дом. — Четвърти и пети заряди. — Изгърмя и тях. — Време е да си ходим. — Завъртя ключа на главния заряд. И се обърна. С любопитство.

Дромът престана да съществува. Както и стената.

Ударната вълна издуха главната стена, огромни тухли полетяха през тясното пространство и разбиха вътрешната стена на затвора. Тя се срина. Затворниците зареваха от страх и болка.

Алекс грабна уилигъна от земята до себе си и го надигна, готов за стрелба.

През зейналата стена се запрепъваха зашемтени затворници.

— Дай! Дай! — зарева той. Те нямаха нужда от голямо насърчаване. — Хайде, Стен, момко мой! Време е да се махаме. — И врътна последния ключ. Змиевидният заряд, разстлан по паважа само преди няколко мига, изгърмя право нагоре, към нахлуващите стражи.

Той подхвърли в движение оръжието на Стен.

— Да се махаме! Взе да ми омръзва да се мотам тук без работа.

Стен се засмя, коленичи и запръска куршуми по улицата. А след това номадите, все още слисани, последваха двамата тичащи бойци.

 

 

Доктора махна небрежно с лапа. Изтрещяха два уилигъна. Четиримата пазачи на портата рухнаха, щом куршумите се взривиха в гърдите им.

Йоргенсен и Винетца заслизаха надолу с насочени оръжия, докато Стен, Алекс и номадите тичаха нагоре към тях. Алекс продължи към портите, откопча чантата с взрива и натисна брояча. Обърна се и закрачи към групата.

— По-добре да залегнем, иначе ще си гледаме собствената леш.

Всички се хвърлиха на земята.

Нов взрив и портите отхвърчаха настрани. Парчета желязо и греди се посипаха върху залегналите бойци.

— Тоя малко не съм го изчислил добре — промърмори Алекс.

Скочиха и затичаха към пустинята.

 

 

— Вие почакайте тук — нареди Са’фаил. — Моите хора наблюдават града. Ще слязат надолу да видят кой е толкова тъп, че да излезе извън Атлан без войници, които да го пазят.

Екипът автоматично зае кръгова отбрана, след което се примъкна зад скалите. Винетца измъкна от колана си манерка.

— Фал’иките са ви длъжници — заяви Са’фаил на Стен, след като отпи.

Стен погледна към Доктора. Беше негов ред. Мечокът пристъпи в средата и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Мустачките му помръдваха леко.

Стен усети как напрежението се стопи. Автоматично всички — бойци и номади — почувстваха, че дребното същество е техният най-добър приятел. В това се състоеше механизмът за оцеляване на Доктора. Неговият вид всъщност бяха храбри ловци, които бяха унищожили почти напълно дивия живот на родния си свят. Мразеха всички, в това число се мразеха и един-друг, освен по време на половата си активност и в един кратък период, след като се роди мечето. Но излъчваха обич. Доверие. Горко на съществото, което имаше неблагоразумието да спре, за да се окъпе в добрите чувства, излъчвани от това дребно създание.

— Защо — бе попитал веднъж Стен, посред тренировките им в „Богомолка“ — не мразиш нас?

— Защото — отвърна му мрачно Доктора — ме убедиха. Постепенно ни убеждават всички. Обичам те, защото трябва да те обичам. Но това не означава, че трябва да те обичам.

Доктора се поклони на Са’фаил.

— Зачитаме ви, Са’фаил, като човек на честта, тъй както вашата раса е почетна.

— Ние, Фал’иките, сме си такива. Но ония градски боклуци… — Помощникът на Са’фаил се изплю в прахта.

— Предполагам — продължи Са’фаил, — че ни освободихте поради някаква причина.

— Наистина — отвърна Доктора. — Бихме искали да ни направите една услуга.

— Ваше е всичко, което Народът на Черните шатри може да предложи. Но първо трябва да уредим един дълг с К’рийя.

— Сигурно ще разберете — каза Доктора, — че и повече от един дълг може да бъде платен наведнъж.

 

 

В шатрата беше опушено, горещо и смърдеше. Защо, помисли си Стен, романтичният номад трябва да вони толкова? Никой от принцовете им, изглежда, не разполагаше с повече вода за къпане от съплеменниците си.

Той се ухили, като видя как Са’фаил пъха церемониално с шепа храна в устата на Доктора. „Дано успее да си издърпа навреме пръстите“ — помисли си Стен.

Но общо взето, всичко вървеше добре.

Той сърдечно потупа Винетца, която седеше до него. Мъжете от племето доста неохотно бяха удостоили Айда и Винетца с пълен статут като останалите членове на „Богомолка“. Помогна това, че една нощ Винетца бе нападната от трима нахалници от племето и пред свидетели беше убила и тримата само с четири удара.

Алекс го тупна по гърба.

— Аз ти давам това като знак на чест, момко мой.

Стен отвори уста да попита за какво става дума и Алекс му напъха хапката. Стен се насили и преглътна. Стомахът му изръмжа сърдито.

— Какво беше това?

— Оченце. От домашно животно.

Стен реши да преглътне още няколко пъти, за по-сигурно.

Шатрите се простираха на мили околовръст. Екипът от „Богомолка“ и придружителите им пристигнаха в дома на Са’фаил и веднага след това ездачи на дромове препуснаха навътре в пустинята. И племената се стекоха. На самия Са’фаил се беше наложило да впрегне цялото си красноречие, за да убеди анархистично настроените племена да го последват, и само непрестанните, гръмогласно произнасяни присъди все още сдържаха буйните номади заедно.

„Още един ден“ — замоли се Стен. Повече не му трябваше.

 

 

Стен и Винетца седяха чинно на една канара високо над черните шатри и наблюдаваха примигващите светлини на лагерните огньове. На няколко метра от тях крачеше часови.

— Утре — каза Стен. — Ако подейства… което е малко вероятно — какво правим?

— Вдигаме се от планетата — отвърна Винетца — и прекарваме цяла седмица във ваната. Търкаме си… ох, най-добре ще е да започнем с гърбовете.

Той се ухили, изгледа за миг часовоя, който гледаше настрана, и я целуна.

— А Атлан си остава пустиня и К’рийя се пекат на бавен огън.

— Искаш да кажеш, че ще е по-добре?

Стен кимна.

— Да стане по-зле ще е по-добре. Стен, любов моя, теб наистина ли те интересува какво точно ще стане тук?

Стен се замисли. После се изправи и подаде ръка на Винетца да стане.

— Не. Защо да ме интересува?

И закрачиха надолу по склона към шатрата си.

 

 

Убиецът гледаше Стен, докато слизаше по склона, и изруга наум. Щеше да е напълно възможно — и щеше да се припише на някой от номадите. Но този часовой. Рискът все още беше прекалено голям. Но утре все трябваше да се появи възможност. На убиеца му беше омръзнало да чака.

 

 

За щурма екипът се раздели на две. Доктора, Йоргенсен, Фрик и Фрак тръгнаха с номадския щурм.

Номадите се заизсипваха от околните хълмове в предутринния мрак, понесли дълги стълби. Нагласиха ги по щурмови отделения под стените. Стражите не бяха много-много нащрек. Единственото предимство на тази атака беше в това, че никой в паметта на тукашното човечество не я беше пробвал. Което означаваше, както Доктора обясни на Стен, поне от десет години насам.

Номадските стрелци вдигнаха тайното си оръжие — прости лъкове, които бойците на „Богомолка“ им бяха показали как да си направят преди месец, тетивите затрептяха беззвучно и от бойниците западаха стражи. И стълбите се надигнаха.

Стрелците стреляха, докато можеха — което означаваше, докато някой не успееше да се покатери на върха на стената, без някой да го посече.

Четиримата бойци от „Богомолка“ се придържаха около Са’фаил. Щеше да е от помощ — за номадите, — ако той останеше жив след щурма. А като повечето варварски вождове, той смяташе, че най-подходящото място за него е на три метра пред първата вълна.

Последваха крясъци и зад стените се заиздигаха пламъци, поглъщащи зданията сред касапското дрънчене на блъскащи се мечове. Беззащитни граждани тичаха шумно, търсейки спасение. И не намираха.

М’лан се сражаваха до последния мъж. Или бяха твърде тъпи, за да им хрумне нещо друго, или твърде умни, за да съобразят, че няма да се церемонят кой знае колко с тях.

Йоргенсен потръпна, гледайки как номадските орди нахлуват в харемите на К’рийя.

Доктора се попипа по долната част на робата и каза:

— Деца. Просто искат хубаво да си поиграят.

Мустачките му потръпнаха и Йоргенсен потисна моментното си желание да изрита приличащото на панда същество.

И всичко това продължаваше.

 

 

Винетца погледна през долината към горящия на три километра от тях град.

— Може би това е достатъчно. На тези номади ще им трябват поне пет години, докато се научат да сглобяват каквото и да било.

— Може би — каза Стен. — Но тези машини са почти автоматизирани. Като им срежем енергията, ще сме по-сигурни.

— Освен това — намеси се Алекс — няма да ме лишите от една хубава, пълнеща душата експлозия, нали?

Стен се засмя. Заловиха се за работа в електростанцията на бента, надвиснал над долината — източника на енергия за всички машинни цехове, пръснати под него.

По указание на Алекс започнаха да поставят взривовете, грижливо свързани с детониращата жица, включена в часовниковия механизъм. Извършиха всичко по грижливо съставена схема и добавиха поддържаща система.

— Имаме две предимства — поясни Алекс. — Първо, ще сме скрити, и второ, няма да се моткаме. — Без никакво усилие надигна един бетонен блок, който тежеше поне триста килограма, и „затапи“ с него поредния заряд.

— Минете оттам за последно. Аз ще мина от тази страна.

Стен и Винетца се затичаха по дългия ехтящ бетонен коридор.

Стен се наведе над първите заряди, провери връзката на детонатора и прокара пръсти по фитила да се увери, че не е скъсан.

На десет метра от него Винетца вдигна пистолета си. Бавно, с двете ръце, много внимателно.

Алекс изруга. Стен не му беше върнал клещите. Обърна се и затича по коридора. И щом видя партньорите си, замръзна.

Винетца се прицелваше, наслаждавайки се на последната секунда на изпълнението.

Без да мисли, Алекс отскубна широкия диск на изолатора над една от машините и го запокити.

Изолаторът се понесе в дъга, зафуча, докато Винетца натискаше спусъка…

И я улучи точно над лакътя. Костта й изпука и рукна кръв — дискът отнесе ръката й заедно с оръжието.

Стен се изправи с вдигнато оръжие и видя Винетца. С лице, сгърчено от болка, тя измъкна с единствената си останала ръка втори пистолет от колана на кръста си и…

Първият заряд се взриви в бетона и Стен се метна встрани.

Направи го съвсем автоматично, както беше учен: дясната ръка горе, лявата на спусъка, дръпваш до края…

Главата на Винетца се взриви сред виолетово кълбо от кръв и мозък. Тялото й рухна на пода.

Рамото на Стен се блъсна в бетонната настилка. Алекс дотича и се наведе над него.

— Добре ли си, момко?

Стен кимна. Все още беше рано да изпита каквото и да било.

Алекс гледаше изумено.

— Момето сигурно се беше шашнало.

Стен с мъка успя да коленичи.

— Ранен ли си, Стен?

Стен поклати глава. Алекс го вдигна, после погледна тялото на Винетца и каза:

— Няма време сега за поздрави. Аз обаче ще поплача по-късно. Тя беше добра. — Замълча. — Имаме работа, момче. Имаме още работа.

 

 

Взривът на Алекс беше прецизна работа. Електростанцията се разтресе и стените й се сринаха. Огромни късове от покрива рухнаха в язовира и няколко хиляди кубика вода шльопнаха през стената.

Но бентът удържа.

На екипа му остана време да огледа плода на труда си и погълнатия от пожари град Атлан преди Имперският кръстосвач да кацне до тях.