Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-305-0

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №90

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Рюкор на свой ред също беше щастлива. В ума й бушуваха диви арктически морета. Вълните им се извисяваха към сивите, покрити с облаци небеса, а от глетчерите се откъртваха ледени планини.

Излезе на повърхността, завъртя се, изхвърли бурен фонтан, плавниците й запляскаха по водата и тя заподскача волно от вълна на вълна, на мощни, изящни тласъци. Някой я потупа по рамото.

Рюкор отвори едното си око, завъртя го нагоре и изгледа кисело Фрейзър — един от асистентите.

— Какво искаш? — избоботи тя.

— Има видео за теб. От Първичния свят.

Рюкор изпухтя под мустаците си и опря двете си мишци в стените на резервоара. Надигна огромното си туловище и се прехвърли върху гравикреслото. Гънки мас се плеснаха върху облегалките, докато изпадналото в паника кресло не ги натика обратно и не ги прибра по местата им. Тя натисна няколко клавиша и креслото я плъзна през стаята към главния дисплей. Фрейзър защъка край нея.

— Във връзка с онзи нов гвардейски наемник. Онзи, на чийто файл поставихте личния си ключ.

— А, ясно — промърмори Рюкор. — Сега пак ще ми заразправят тъпи шеги за моржове. Каквото и да означава това „моржове“.

Екранът беше празен, с изключение на единствения ред примигващи букви. Рюкор беше леко изненадана, но докосна клавиша ШИФЪР и добави кодовата линия. Даде знак на Фрейзър да се дръпне.

Екранът се изчисти и срещу нея засия лицето на Махони.

— Помислих, че мога да си позволя да ти отнема малко време, Рюкор, и да те помоля да провериш за един от момците ми.

Рюкор натисна един клавиш и светна втори екран.

— Стен?

— Виж, на това му се вика добро предположение.

— Предположение? С личния ти код, добавен към компютърния ключ?

— Ей това е вечният ми проблем. Така и не се научих на дискретност.

Рюкор не си направи труда да отвърне на остроумието му. Твърде лесна мишена.

— Искаш му точките?

— Щях ли да досаждам на цял главен психолог, ако ми трябваше само нещо, което може да ми изчете и най-дребният чиновник? Знаеш много добре какво бих искал.

Рюкор си пое дълбоко дъх.

— Съпоставяйки фактите, излиза, че явно е от онзи тип, за който съм чувала израза „змийско гнездо“. — Махони изглеждаше озадачен, но реши да пропусне това покрай ушите си. — Изключително високо ниво на интелигентност, добре интегриран във времево планиране и персонална оценка. Което не се връзва. Би трябвало да е или кататоник, или маниакален психопат. Вместо това той е прекалено здрав душевно. Можем, разбира се, да го подложим на по-интензивни изпитания, но съм убедена, че е първично функционален, тъй като личностният му опит все още не е асимилиран.

— Обясни.

— Анализ — препоръчително е изкарването на тези проблеми, на неизявените му емоции на повърхността.

— Препоръчително за какво? — каза Махони. — Ние няма да изграждаме поет. На мен ми трябва войник. Няма ли да поддаде при тренировките?

— Невъзможно да се предскаже със сигурност. Персоналното чувство — сигурно не. Той вече е подлаган на твърде много стрес, извън поносимите граници.

— Що за войник ще стане от него?

— Отвратителен.

Махони я изгледа изненадано.

— Проявява твърде слаб емоционален отклик на конвенционални стимули, на почести и одобрение, малко, да не кажа никакъв интерес към конвенционалните отличия на Гвардията. Висока вероятност за неподчинение на заповед, за която би сметнал, че е безсмислена или ненужно опасна.

Махони скръбно поклати глава.

— Караш ме да съжалявам, че го наех. И то в собствения ми, скъп на сърцето ми полк.

— Много е възможно — отвърна сухо Рюкор — да е защото профилът му твърде много прилича на твоя собствен.

— Хм. Може би затова предпочитам да стоя по-надалеч от собствения си любим полк. С изключение на парадите.

Рюкор изведнъж се разсмя. Смехът й се завихри като звукова вълна и тежкото й тяло се затресе, от което нещастното кресло под туловището й за малко щеше да се разпадне. Смехът й рязко прекъсна.

— Имам чувството, Ян, че напусто запълваш Мрежата на Старите същества.

Махони поклати глава.

— Грешиш. Не искам това момче да бъде глезено по време на тренировките. Ако не се справи…

— Ще го върнеш на родния му свят?

— Ако не се справи — отвърна тихо Махони, — просто ще загубя всякакъв интерес към него.

Рюкор помръдна рамене.

— Между другото сигурно знаеш, че това момченце крие нож в ръката си.

Махони заподбира думите си внимателно.

— Обикновено фразата е, че крие нож в ръкава си, ако не възразяваш.

— Имам предвид точно това, което казах. Той има нож, изработен от някакъв неизвестен кристален материал, пъхнат в хирургическа модификация в долната част на дясната му ръка.

Махони се почеса по брадичката. На Вулкан беше пропуснал да забележи някои неща.

— Искаш ли да му го махнем?

— Отговор отрицателен. — Махони се ухили. — Ако инструкторите не могат да се справят с това… или ако той е достатъчно тъп, че да го извади срещу някой от тях… това ни осигурява съвсем благовиден изход. Нали?

— И ще искаш да се следи развитието му, разбира се?

— Естествено. А, и Рюкор, знам, че това не влиза в професионалните задължения на главния психолог, но ще ти бъда много благодарен, ако досието му се засекрети. И ако ти лично свършиш тази работа.

Рюкор се втренчи в образа.

— Разбирам.

Махони отвърна с половин усмивка.

— Знаех си.