Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

ISBN 954-585-305-0

Поредица: „Избрана световна фантастика“ №90

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Ланцота изглеждаше щастлив.

На Стен му се дощя да се скрие някъде в по-задните редици на строя. Този път щеше да е лошо.

Холстед отвори уста да изкомандва „мирно“. Ланцота махна с ръка да го прекъсне и каза спокойно:

— Току-що се случи нещо много интересно, деца.

Крачеше напред-назад. Този път наистина щеше да е много лошо.

— Току-що получих писмена забележка от, как да се изразя, висшестоящото началство. Изглежда, че аз, може би, не изпълнявам дълга си така, че да отговоря най-добре на нуждите на Империята.

На Стен му се дощя да си намери някакво много дълбоко, много добре укрепено укритие. Искаше му се да си повярва, че не разбира какво точно става.

— Аз, изглежда, може би на удостоявам някои от своите обучаеми с нужното внимание. Особено при издигането в звание. Изглежда, началството се чуди дали по този начин не потискам развитието на някои твърде способни бъдещи командири. Мда. Много интересно писмо.

Усмивката на Ланцота изчезна, заменена от искрена загриженост.

— А аз не бих искал да греша в службата си на Императора, нали така? Грегър!

Стен си помисли, че точно този момент е най-подходящият да се умре. Грегър изтича пред строя, удари токове и отдаде чест.

— Новобранец Грегър? Сега вие сте новобранец ротен командир.

Някой от последния ред каза: „Скапано!“ Много високо.

Ланцота явно бе решил временно да оглушее.

— Поемете командването на ротата, новобранец ротен командир Грегър. Разполагате с един час да подготвите частта за транспортиране и бойно учение.

 

 

Много бе възможно човек да си помисли, че някой има лош дъх, само като слуша хъхренето му по радиото. Засърбя го между плешките. Някой гений беше конструирал вакуумния щурмови костюм така, че боецът да го сърби там, където не може да се почеше. Стен си каза, че не го сърби, и продължи да слуша хъхренето на Грегър по командната вълна.

„Хайде — помисли си той. — Напрегни си малко мозъка.“

— Първи взв… тоест, едно-едно.

Стен включи микрофона си.

— Давай.

— Корабът е патрулен клас „В“. Това означава, че проникваме през двигателните тръби. Чух, че първият ми сержант потвърди. Те са страхотни.

Стен се отцепи от астероида, зад който се беше „скрил“ с взвода си, и се изнесе малко напред.

Старият корабен корпус, увиснал в мрака на два километра от тях, беше повече или по-малко нащърбен, така че да прилича на клас „В“, но…

Стен включи на командната вълна.

— Шест? Тук едно-едно. Моля осигуровка.

Грегър изпъшка и изключи от линията останалата част от ротата.

— Влизането през тръбите е атака по наръчника, сър.

— Разбира се, Стен. Точно затова…

— Не допускате ли, че ония, лошите, може също да са чели книжката? И да имат програма?

— НСВ, боец. Ти какво искаш? Някой шантав фронтален удар ли?

— По дяволите, Грегър! Пъхаме се в тръбите и предполагам, че някой ни чака отсреща. Ако можеш да ни пуснеш бараж, ще преведа взвода по фланга.

— Продължавай… едно.

Стен сви рамене. От опит глава не боли.

— Ще отворим черупката. Ще им съдерем обвивката и ще им пуснем вътрешното налягане да изтече. Това ще ги отхвърли и тогава можем да ги забучим на вилка.

Ново хъхрене. Стен се зачуди защо богатият баща на Грегър не е могъл да си позволи да му плати операцията.

— Престани, един. Дадох заповед.

Стен съзнателно не изключи радиото.

— Слушам, сър. Край.

Гласът на Карудърс изпука.

— Едно. Нарушаваш сигурността на връзката. Непоряд в кухнята.

Грегър прикри кикота във включения си микрофон.

— Тук е шест. По номера… Атака жабешки скок… маневриращ елемент… напред.

Стен погледна табулограмата и веднага престрои взвода.

Отвличащ лазерен огън над главата му от другите два взвода. Стен въведе произволна зигзаг програма във взводния компютър. Продължиха напред към корпуса на учебния звездолет.

Докато приближат кърмата, половината от взвода увиснаха безпомощно в пространството, изключени като „жертви“ от тактическия компютър.

Стен извъртя огромния прожектор на багажника с екипировката и го насочи. Тъкмо се канеше да се напъха точно под коремните отверстия и…

И пред очите му светна ярка светлина. Филтърът на Стен премина през всички оттенъци на черното и той зяпна в примигващото „ИЗВЪН СТРОЯ“ на конзолата на скафандъра.

До този път беше свикнал много пъти да „умира“. Между другото, за пръв път това му хареса. Не мислеше, че някой от „убитите“ ще може да възстанови всички дребни детайли, когато се върнат в района на казармата.

Ланцота си беше хванал доста едра риба за барбекю. Или вече доста дребна.

 

 

Ланцота беше с каменно лице и стоеше пред тях много спокоен.

Стен въздъхна облекчено и стрелна Грегър с око.

— По наръчника ли проведохте операцията, новобранец ротен командир?

— Тъй вярно, сержант.

— Направихте ли си труда да проверите електромагнитния обхват?

— Съвсем не, сержант.

— Ако бяхте го направили, щяхте да разберете, че противникът е пренастроил соларните си екрани в излъчватели. И ги е насочил право назад към обикновено незащитената кърма. Защо не проверихте, стажант ротен командир?

— Няма извинение, сър.

— Обмислихте ли алтернативна атака?

— Съвсем не, сержант.

— И защо не?

— Защото… защото така е препоръчано във фиша за атака на кораб клас „В“, сержант.

— А ако не бяхте го направили по наръчника, можехте да си създадете неприятности. Така ли е, новобранец ротен командир Грегър?

— Ъъ…

— ОТГОВОРЕТЕ НА ВЪПРОСА МИ!

Стен и останалите подкочиха около метър. За пръв път Ланцота си беше позволил да кресне.

— Съвсем не знам, сержант.

— Аз знам. Защото си мислиш, че докато я караш по книжката, си в безопасност. Не посмя да рискуваш скапаните си капитански ромбчета. И затова изби половин рота гвардейци. Прав ли съм?

Грегър не отвърна нищо.

— Свалете си такъмите, господинчо — каза Ланцота. И дръпна Гвардейската тренировъчна раница от комбинезона на Грегър. След което си тръгна.

Карудърс изтича пред строя.

— Марш за мамбо. Проверка на снаряжението в двайсет и един нула нула.

Никой не погледна към Грегър, докато маршируваха към бараката. Той остана дълго навън, самичък.

Когато Стен и останалите се върнаха от столовата, Грегър и принадлежностите му бяха изчезнали, сякаш изобщо не бяха съществували.

 

 

— Първи сержант! Докладвай!

— Сър! Обучаеми роти А, Б и В са преброени и са налице. Петдесет и три процента състав, шест процента в болница, двама изпратени за преглед.

Обучаемият началник-школа поздрави. Стен отдаде чест, извърна се към Ланцота и отново отдаде чест.

— Всички са преброени и налице, сержант!

— Сега е осемнайсет нула нула, стажант капитан. Вие трябва да поемете командването на своята рота и да я преведете в марш на скок до Шестнадесета учебна зона. Ще развърнете хората си в стандартен отбранителен периметър. Ще останете на позиция до смрачаване, което значи до деветнайсет и седемнайсет. Някакви въпроси?

— Съвсем не, сержант Ланцота!

— Поемете командването на ротата.

Стен отдаде чест и се обърна кръгом.

— РОТА…

— Взвод… ’вод… ’вод… — отекнаха взводните командири на Стен.

— Надяс-с — НО! Оръжия на ре-е… мък! Ходоом… марш… бегом… марш.

Дългата колона се заизвива в здрача. Стен леко подтичваше край строя. Вече се беше научил да върви, да марширува или да тича — с отворени очи, седемдесет процента нащрек — и в същото време да е напълно заспал. Ланцота беше преувеличил, когато им каза, че обучаемите могат да спят само около четири часа през нощта.

В началото може би наистина беше така. Но когато обучаемите започнаха да се спускат по стръмното нанадолнище към края на обучението си, скоростта ставаше все по-голяма. Сега отпаданията бяха много по-малко, но беше много по-лесно да се провалиш.

Ланцота беше обяснил това на Стен, когато му връчи ромбчетата на стажант ротен командир.

— През първите няколко месеца се опитвахме да ви скършим физически. Отървахме се от слабаците, от тези, които могат лесно да причинят нещастни случаи, и от симулантите. Сега ви извайваме. Ако ти или някой друг гвардеец допусне гаф по време на бойните учения, направо се превръщате в тор. Освен това в този цикъл все още имаме твърде много хора. Твърде много. Ако приемем условието (на което Стен лично не държеше особено) за процеса на подбор един на сто хиляди, то сега от три роти по сто души всяка сте сведени само до шестдесет и един души.

Твърде голям процент.

Не всеки отпадаше. Преобръщането на бойна кола причини смъртта на четирима, падания по време на планински учения убиха още двама, а пробитият скафандър осигури на още един от новобранците пищна полкова погребална церемония.

Ланцота смяташе, че е много впечатляващо един обучаем да бъде зачислен като редовен боец на полка преди да бъде погребан. Стен смяташе, че това е съвсем незначително, скапано утешение. Беше сигурен, че да си мъртъв е много продължително и досадно и че храната за червеите не се интересува от погребални церемонии.

Все едно.

Сега обаче напредваха от отдельонни, през взводни, до пълни ротни учения.

Стен се зачуди какви ли забавни изненади им е замислил Ланцота за тази вечер. След което отново си сложи тампоните на мозъка. Имаше нужда от почивка. Остави долната си челюст да се тръска, включи краката на автопилот и заспа.

 

 

Със затворени очи включи ушите си на сонар около билото на хълма. Четири минути двадесет и седем секунди. Всички звуци на нощни животни са се върнали към нормалното. Всички позиции в готовност. Не е зле.

Ланцота пропълзя до Стен и светна лампичката на планшета.

— Добре. Изтласкахте ги надолу много точно. Втори взвод е струпан твърде много. И смятам, че трябваше да поставиш командния си пост по-близо до фронтовата линия. Но… не е зле.

Стен се стегна. Ланцота беше твърде учтив. Знаеше със сигурност, че на това упражнение ще падат глави. Ланцота предложи:

— Твоята рота провежда помитаща офанзива в продължение на две местни денонощия. Понесли сте, чакай да видим, петдесет и шест… не, седемдесет и пет процента жертви. Тц, тц… Заповядали са ви да атакувате силно укрепена вражеска позиция… ето там!

Ланцота извади симулиращото миниустройство от калъфа на колана си и натисна един бутон. На хълма срещу тях блеснаха няколко светлини.

— За съжаление, позицията се е оказала добре осигурена с числен състав и сте били принудени да се оттеглите на този хълм. Твърде много сте напред за артилерийска поддръжка и по оперативни причини обичайната въздушна и спътникова поддръжка я няма. Евакуирали сте пострадалите в медицинския пункт, така че нямаш ранени, за които да се тревожиш. Задачата е съвсем проста. Много, много скоро, противникът ще предприеме мощна контраатака. Вероятно няма да можете да задържите тази позиция. Полковият командир ти е заповядал да действаш според обстоятелствата. Нашите позиции са… — Той посочи зад себе си и натисна друг бутон. На билото на острия планински рид стимулаторите очертаха силно укрепена, не много добре замаскирана позиция. — Там. Между твоята рота и нашите позиции се предполага, че действат две бригади вражески командоси, с леко въоръжение и малки бойни машини. Изборът е изцяло твой. Някакви въпроси?

Стен тихо подсвирна.

— Стажант-капитан, поеми хората си. Разполагаш с две минути да решиш проблема.

Ланцота запълзя назад и се скри в мрака.

Стен даде знак на Моргхан, своя първи сержант, и двамата се изнизаха от командния пункт. Стен дръпна ултравиолетовия филтър на очите си и светна заслонената с ръка лампичка на планшета.

— Sauve qui peut[1] и прочие лайна — прошепна Моргхан. — Що не се предадеш веднага, да избегнем поне утрешната гонка.

— Ние, гвардейските убийци, никога не се предаваме.

— Смяташ, че те юрка нагоре?

— По дяволите. Като нищо. Отстъплението е кучешка работа, така ни казаха.

— Ти го измисли, Стен. Аз се хващам да уча вражеския. — Моргхан пропълзя обратно в КП-то при чакащите свръзки.

— Четири… три… две… едно — чу се гласът на Ланцота някъде от мрака. — Начало.

Сигурно беше включил симулаторната програма. Висок вой… „Почва се!“ — изрева някой, и теренът се разтърси. Точно над главите им лумна виолетов лазер. Стен се надяваше, че автоматичните верижни транспортьори, осигуряващи „вражеския огън“, не са нацелени прекалено ниско, нито са в режим на случаен огън или с автоматичен насочвач.

Включи каналния селектор на гърдите си на ВСИЧКИ КАНАЛИ и накратко очерта плана си на слушащите го подразделения.

— Шест… тук две-едно. Имаме раздвижване пред фронта ни. — Беше Томика, играеща заместник-взводен командир на Втори взвод.

Стен настрои на команден режим.

— Преценка, две-едно?

— Сондираща атака. Вероятно уловка. Приблизителна сила — два взвода. На сто метра пред нас, във фронт.

— Две-едно, тук шест. Задръж огъня. Едно-едно? Някаква активност на твоя фронт?

— Не… чакай. Тоест, да. Проникващи елементи по хълма… ще… оу, по дяволите!

Намеси се гласът на Ланцота.

— За съжаление, командирът на първи взвод се изложи на огън и беше поразен. Фатално.

Стен пренебрегна Ланцота.

— Едно-две. Приеми команда. Оценка?

— Потвърждавам. Проникващи. Около рота. Вариант — атака. Да открием ли огън?

— Не. Когато пресекат петдесетметровата линия, сигурно те ще открият огън. Вариант — артилерийска поддръжка. Първо и трето отделение ще се оттеглят на двадесет и пет метра, шумно. Второ и четвърто отделение влизат в бой, когато достигнат позицията ви, и първо и трето контратакуват. Вариант — нова уловка. Отгоре! Получаваш оръжейния взвод, застилаш тила им и пречупваш втората вълна. Вземи КП-то, аз се прехвърлям при трети взвод.

Изключи микрофона.

— Свръзка! Давай!

Двамата се понесоха в мрака. Стен се ориентираше по сенките на дърветата. Огънят се усили и земята под тях се заогъва.

При внезапния вой на сигурно около хилядата сирени Стен подскочи.

— Психоатака — каза той на свръзката. — Само шум. Давай напред!

След секунди скочи в окопа на командира на Трети взвод.

— Какво става отпред?

Стен затаи дъх и затвори очи. Вслуша се. Завъртя глава и изруга.

— По дяволите! Броня!

— Аз не чувам нищо!

— Ще чуеш. Звучи ми като две единици. Стърже ми на поддържащи влекачи.

Включи радиото.

— Оръжеен, тук шест. Приемаш ли?

Една свръзка се материализира в нощта и се претъркули в траншеята.

— Всички единици. Чакай команда. Превърти на Ер-седем.

Комуникаторът избра прост код и заключи приемо-предавателите към него. Кодът щеше да се разбие след няколко секунди, ако врагът имаше анализатори. Но дотогава Стен щеше да довърши плана си.

— Две-едно. Преведи бойците си покрай КП и подсили едно-две. Действай! Две. По команда, започвате веднага фронтална атака.

Стен си пое дълбоко дъх. Това учение изглеждаше толкова истинско, че дори симулираното самоубийство му се струваше ужасно.

— Три-едно. Твоите хора задържат бронята под вашата позиция. Заповедта ви е да се държите на всяка цена. Ако пробием, ти и хората ти се измъквате поединично. Всички единици. Ротата ще предприеме фронтална атака срещу уловката в сектора на Втори взвод. Пробиваме и всеки действа поединично. Имате разположението на приятелските линии. Ще избегнете плена и ще се присъедините към полка на заранта. Това е всичко. Запазете водата, основното оръжие и по два пълнителя. Захвърлете всичко, включително радиостанциите. Успех. Действай!

Изключи радиото. Ланцота се появи до него.

— Административна забележка, стажант-капитан Стен. При изключени радиостанции контролиращият учението не може да ви нанася поражения.

Стен намери време да се ухили.

— Сержант, това изобщо не ми мина през ума.

Беше съвсем искрен.

После се обърна към отделението на КП.

— Чухте. Хвърляйте ги и да потичаме.

— Ланцота току-що помете оръжейния ни взвод. Вика, че било контрабатарея на твоята огнева подготовка.

Стен изстена.

— Лендън.

— Давай, Стен.

— Скочи пет метра надолу и ми подай ръка.

— Но тогава загивам!

— Тогава загиваш.

— Кво пък, може труповете да ни повозят до казармата.

Свръзката изскочи от окопа, измъквайки гранатомета от колана си, натисна бутона за огън и пламъкът засвистя нагоре. Един скенер го засече и дръпна лоста. Приемникът на симулатора се нажежи до червено. Лендън изруга и се повлече към сборния пункт.

Пламъкът разцъфна и Стен видя две… пет… седем щурмови верижни машини, които запълзяха нагоре от подножието на хълма.

— Светни ги.

Взводният командир натисна контролния оръжеен клавиш и цистерните с газ под налягане се отприщиха и засвистяха. Газът се смеси с атмосферата и играещият лейтенант запали сместа.

Огненото кълбо се изтъркули към подножието, помете три от влекачите и те се взривиха.

— Назад! Шестдесет метра и затягате вътрешен периметър.

Стен се изтъркули през траншеята и хукна на прибежки назад към командния пункт.

Докато се добере и залегне до Моргхан, вече си бе съставил план.

Сенки преминаха пред фронта му по посока на Втори взвод. Огънят изведнъж се удвои откъм периметъра на все още държащия се Трети.

Стен с благодарност захвърли раницата си и командирската радиостанция, метна оръжието през рамо и пое след тях.

 

 

В кабинета цареше мъртва тишина.

Стен стоеше мирно, вирнал брадичка.

— Четирима оцелели, новобранец ротен командир. Бяхте пометени.

— Тъй вярно, сержант Ланцота.

— Би ми било интересно да чуя вашата прогноза за ефекта от подобни действия при реално сражение. Върху останалата част от полка.

— Ами… много лош.

— Много очевидно. Но вие не знаете защо. Войските ще поемат масивни поражения и ще поддържат пълна бойна ефикасност само при две условия: първо, тези поражения трябва да се поемат за кратък период. Бавното настъпление унищожава всяка единица, дори и най-елитната. Второ, тези жертви трябва да бъдат довършени. Разбирате ли, Стен?

— Не съвсем, сержант.

— Ще ви обясня по-ясно. Върху примера на снощния ви разгром. Ако бяхте удържали този хълм и бяхте загинали до последния човек, полкът щеше да се гордее с вас. Това щеше да донесе бойна слава и вероятно някоя пиянска песен. Хората щяха да са горди, че сред тях е имало такива герои. Въпреки че щяха адски да се радват, че не са били сред тях.

— Разбирам.

— Вместо това вашата единица беше загубена в опита си да се спаси. Много добре, и хубаво е да си говорим, че трябва да се оцелее, за да се сражаваме и на следващия ден. Но не това е духът, който в крайна сметка печели войните. Вашият провал като ротен командир е в неразбирането на всичко това. Схващате ли?

Стен не отговори.

— Не казах, че сте длъжен да се съгласите. Но нали ме разбирате?

— Тъй вярно, сержант.

— Много добре. Но аз не ви освободих и не ви заключих в бараката по тази причина. Точките от изпитите ви показват високо равнище на интелигентност. Арестувах ви, защото показахте, че сте напълно непригоден за Гвардията, дори като обикновен гвардеец. Считано от този ден, вие сте отстранен от тренировъчния курс.

Стен го изгледа невярващо.

— И това ще ви обясня. Представете си един войник. Той взима нож, начерня си лицето, оставя всичкото си оръжие. Промъква се сам през вражеските линии и прониква в бункера на противниковия генерал. Убива го и се връща. Герой ли е този човек? От една страна, да. Но не е гвардеец.

Ланцота вдиша дълбоко.

— Гвардията съществува като последен юмрук на Императора. Средство да се нанесе мощен удар на точно определено място и да се изпълни точно определена задача. Гвардията ще се сражава и ще загине за Императора. Като бойно тяло, а не като индивиди.

Стен се обърка.

— Като гвардеец, от вас се очаква да проявявате храброст. В замяна Гвардията ще ви осигури подкрепа. Морална и духовна при обучението и в гарнизона, физическа — в боя. За повечето от нас сделката е повече от честна. Следите ли мисълта ми?

По-голямата част от съзнанието на Стен се чудеше какво го чака сега — дали ще го ометат в тилов батальон? Или направо ще го изхвърлят обратно на Вулкан? Стен се постара да се съсредоточи върху думите на Ланцота.

— Ще продължа. Един гвардеец непрекъснато се обучава, за да стане нещо повече. Той трябва да е в състояние да поеме задълженията на своя взводен сержант и да изпълни задачата в случай, че сержантът загине. Един сержант трябва да е способен да поеме задълженията на ротния си командир. А това означава, че колкото и да е брилянтен в тактическата си подготовка, ако не разбира инстинктивно характера на хората, които командва, той е повече от безполезен. Той е опасен. А аз съм ви го казвал неведнъж… моето задължение е не само да правя гвардейци. Но да помогна на тези хора да останат живи.

— Това ли е всичко, сержант? — попита Стен сухо.

— Четирима оцелели. От петдесет и шест души. Да, Стен. Това е всичко.

Стен вдигна ръка към кепето си.

— Не. Не приемам чест — нито връщам — от отпаднали. Свободен сте.

 

 

Стен хапна, сдаде тренировъчното си оборудване и легна, завит в дебелото одеяло на самотата. Искаше му се някой от приятелите да му каже нещо. Просто така, за довиждане. Но така беше по-добре. Стен беше видял твърде много отпадащи и знаеше, че е по-лесно за всички, ако провалилият се си отиде незабелязан.

Зачуди се защо още се бавят, а не идват да го вземат. Обикновено отпадналият изчезваше само час-два, след като го изритат. Предположи, че може би е заради сериозността на провинението му. Началниците искаха да го позадържат още малко, за нагледен урок.

Това му даде време да размисли за собствените си планове.

Ако го изпратеха в тилов батальон… той потръпна. Това от една страна. Той не дължеше нищо повече на Империята, така че щеше да дезертира при първа възможност. Може би. А може би беше по-лесно да си завърши службата и да запраши към Първопроходния сектор. Предполагаше се, че по границите на Империята хората никога не достигат и такъв като него, с гвардейско обучение, щеше да бъде ценен.

Но на Вулкан… Пръстите на Стен докоснаха дръжката на ножа в ръката му. Ако се върнеше там, Компанията щеше да го убие. По-добре да вземе да изчезне бързо, преди да са дошли да го отведат. Освен това винаги имаше шанс…

„Само един“ — реши той и се загледа тъпо в тъмния таван.

Стен усети леко движение — пръстите му се присвиха за канията — и ръката на Карудърс се стегна около неговата.

— Последвай ме.

Стен — беше легнал облечен — стана от нара. Автоматично нави дюшека и взе малкото си лично куфарче.

Карудърс му махна към вратата. Стен я последва. Слисан. Едва сега осъзна, че Карудърс го беше спряла така, сякаш знаеше за ножа. Но защо досега не му го бяха конфискували?

Карудърс спря пред един роботизиран оръжеен превозвач, посочи единствената седалка и Стен се качи.

Карудърс набра кода за направление и колата забръмча. Карудърс отстъпи назад. И отдаде чест.

Стен я зяпна. Отпадналите не се радваха на почит, но Карудърс задържа ръката си до кепето. Стен беше слисан. Автоматично отвърна на поздрава.

Карудърс се обърна и се затича назад, докато колата се издигаше.

Стен погледна напред. Колата зави под ъгъл над тренировъчната зона, на няколко стъпки от терена, след което се издигна на двадесет метра. На екрана пробяга: НАПРАВЛЕНИЕТО Е ОГРАНИЧЕНА ЗОНА. МОЛЯ КОД ЗА ДОСТЪП. Компютърът на колата се изкиска тихо и започна да отпечатва числа на екрана. После екранът се изчисти и се появи: ДОСТЪП ДО СЕКЦИЯ-Б РАЗРЕШЕН. ЗАБЕЛЕЖКА. ПРИ КАЦАНЕ ЧАКАЙ ЕСКОРТ.

Стен се слиса съвсем.

Бележки

[1] „Бягай и се спасявай“ (фр.) — Б.пр.