Алън Кол, Крис Бънч
Стен (24)

Глава 24

Според Махони, Императорът се бе побъркал съвсем. Шеташе около огромен бълбукащ казан, наполовина пълен с някаква зловеща на вид смес, и си говореше сам.

— Малко от това. Малко от онова. Малко чесънче, малко масчица. А сега — пащърнак. Само една щипка. Може би — още една. Не. Я да сложа аз повечко. Такаа. — Императорът най-сетне забеляза Махони и се усмихна. — Идваш тъкмо навреме — каза той. — Подай ми ей оная кутия.

Махони му подаде грижливо гравираната дървена кутия. Императорът я отвори и изсипа шепа дълги червеникави неща. На Махони му заприличаха на изсушени екскременти на извънземни.

— Виж ги само — похвали се той на Махони. — Десет години мъка в биолабораториите, за да се получат.

— Какво са те?

— Чушки, тъпако! Чушки. Люти!

— О, страхотно. Страхотно!

— Не знаеш ли какво означава това?

Махони трябваше да признае, че не знае.

— Чили, човече. Чили. Нямаш ли чушки, нямаш чили.

— И това е много важно, така ли?

Императорът не каза нищо. Само пусна чушките в казана, натисна няколко бутона върху готварската си конзола, разбърка, след което гребна огромна лъжица от кашата и я поднесе на Махони. Загледа го напрегнато, докато Махони опитваше. Не беше ло… и после лицето му пламна, ушите му се изпотиха и той се закашля, за да си поеме дъх. Императорът го потупа по гърба с широка усмивка, след което му подаде чаша бира. Махони я изгълта. И изхриптя.

— Май съм го улучил — каза Императорът.

— Искаш да кажеш, че си го направил нарочно?

— Разбира се. От това нещо би трябвало да ти щръкнат космите на задника. Иначе няма да е чили. — Императорът наля две бири, подкани Махони да се присъедини към него и се разположи върху огромния, отрупан с възглавници диван. — Окей. За този месец си заслужи чека. Сега какво ще ми кажеш за следващия?

— Имаш предвид Торесен?

— Да. Имам предвид Торесен.

— Нула, нула, нула.

— Може би трябва да ускорим нещата.

— Щях да го препоръчам в доклада си. Но е опасно. Можем да издъним цялата работа.

— Как така?

— Заради Лестър. Той казва, че проект „Браво“ доста се е придвижил. И е успял да се добере до него. Лошото е, че ако го спипат, ще останем без човек отвътре.

Императорът се замисли за момент. После въздъхна.

— Кажи му да продължава. — Пресуши чашата си и си наля пак. — А какво става с другото нещо?

— Контрабандата на оръжие? Все още не мога да го докажа.

— Но е факт? Факт е, нали?

— Да — отвърна Махони. — Знаем със сигурност, че четири планети — уж все наши конфедерати — превозват оръжия до Вулкан.

— Пак Торесен. По дяволите! Хайде да спрем да си играем игрички с този човек. Прати Гвардията. Премажи го.

— Тази идея не е от най-умните. Искам да кажа…

— Знам. Знам. Слаб дипломатически ход. Но какво да кажем за моите „приятелчета“ на онези, другите четири планети? Не виждам причина да не мога да ги премахна.

— Направено е.

Императорът се ухили. Най-после малко действие.

— Секция „Богомолка“?

— Изпратих четири екипа — отвърна Махони. — Гарантирам, че оръжията ще спрат.

— И без дипломатически усложнения?

— Нито шепот.

На Императора това му хареса още повече. Стана от дивана си и се приближи до бълбукащия казан. Подуши го. Хубаво. Започна да пълни две дълбоки чинии.

— Нали ще останеш да вечеряш с мен, Махони?

Махони бързо скочи от дивана и се запъти към вратата.

— Благодаря, шефе. Всяка друга вечер, но не и тази. Имам…

— Люто гадже?

— Да — отвърна Махони. — Каквото и да означава това. Но не толкова люто, колкото това в казана.

И духна. Императорът се върна при чилито си. И се зачуди кои членове на Императорския двор заслужаваха да споделят компанията му тази вечер.