Стивън Кинг
Тялото (7) (Есен над детството)

7

„Конския град“ от Гордън Лашансе. Публикувано за първи път в „Грийнстоун куортърли“, брой 45, есен, 1970. Препечатано с разрешение.

Март.

Чико стои до прозореца със скръстени ръце, а лактите му се опират на перваза. Той е гол и гледа навън, дъхът му замъглява прозореца. Притиска корема си до чекмеджето. Долното дясно стъкло е счупено и заменено с парче картон.

— Чико.

Той не се обръща. Тя не го повиква отново. Той вижда върху стъклото, че нейният призрак седи на кревата, от което одеялата не са смъкнати долу напук на земното притегляне.

Чико премества погледа си отвъд нейния призрак, вън от къщата. Вали. Снежните петна се топят и под тях се открива гола земя. Той вижда пожълтяла миналогодишна трева, пластмасова играчка на Били, ръждясало гребло. Доджа на брат му Джони е на трупчета, голите джанти стърчат като пънове. Той си спомня времето, когато двамата с Джони го стягаха, слушайки супер-хитове и най-хубавите стари парчета от радиостанцията в Люистън, които се лееха от стария транзистор на Джони. На няколко пъти Джони ще му подаде бира. Тя ще избяга бързо, Чико, ще рече Джони. Тя ще погълне всичко на това шосе: от Гейтс Фолс до Касъл Рок. Само почакай малко.

Но онова беше тогава, а това е сега.

Зад Доджа на Джони се разстилаше магистралата. Шосе 14 води до Портланд и Ню Хемпшир-юг, чак до Канада-север, ако завиеш наляво по №1 на САЩ при Томастън.

— Конски град — рече Чико на стъклото. Той пушеше цигара.

— Какво?

— Нищо, бейби.

— Чико? — В гласа й звучеше недоумение. Той ще смени чаршафите преди татко да се върне. От нея течеше кръв.

— Какво?

— Обичам те, Чико.

— Вярно.

Мръсен март. Дърта курва, помисли си Чико. Мръсна, скапана, стара курва с торбести цици е тоя месец, а на лицето си носи дъжд.

— Тази стая беше на Джони.

— На кой?

— На брат ми.

— О! Той къде е?

— В армията — рече Чико, но Джони не беше в армията. Миналото лято той работеше на скоростната писта в Оксфорд, колата загуби контрол и се насочи през вътрешната част на пистата към мястото, където Джони сменяше задните гуми на специален стенд. Няколко момчета му извикаха да внимава, но Джони не ги чу. Едно от момчетата, които извикаха, беше Чико, братът на Джони.

— Не ти ли е студено? — попита тя.

— Не. А, само краката. Малко.

Внезапно му идва мисълта: „О, боже! Всичко, което стана с Джони, ще ми се случи и на мен, рано или късно.“

Но пак вижда същата картина: неуправляемият плъзгащ се Форд мустанг, прешлените на гръбначния стълб на брат му, които стърчат сред многобройни вдлъбнатини по бялата му тениска; той се беше навел да извади една от задните гуми на „Чевай“. Успя само да види как гумата отхвръква от колелата на летящия Мустанг, как неговите увиснали заглушители пускат искри по вътрешната част на пистата. Автомобилът щеше да блъсне Джони, даже да беше се изправил на крака. После избухна жълт пламък.

Е, можеше да бъде и по-бавен, мисли той и се сеща за дядо си. Болницата миришеше. Хубава млада сестра носеше подлога. Последният измъчен дъх. Имаше ли полезен изход?

Той потръпва и мисли за бога. Докосва малкия сребърен медальон с образа на свети Кристофър, който виси на верижка около врата му. Не е католик и със сигурност не е мексиканец: истинското му име е Едуард Мей, но всичките му приятели го наричат Чико заради черната коса, която маже с брилянтин, заради островърхите ботуши с кубински токове. Не е католик, ала носи този медальон. Може би, ако Джони носеше такъв талисман, колата нямаше да го засегне. Кой знае?

Той пуши и зяпа през прозореца, а зад него момичето става от леглото и бързо отива при него малко превзето, навярно от страх, че ще се обърне и ще погледне към нея. Тя слага топлата си ръка на гърба му. Гърдите й се притискат към него отстрани. Коремът й докосва задника му.

— О, студено е!

— Тук е така.

— Обичаш ли ме, Чико?

— Можеш да се хванеш на бас — казва той студено, после малко по-сериозно: — Ти беше череша.

— Какво…

— Беше девствена.

Ръката й се плъзва нагоре. Един от пръстите й минава по кожата в долната част на шията му.

— Нали ти казах.

— Лошо ли беше? Заболя ли те?

Тя се смее.

— Не. Но се страхувах.

Те гледат дъжда. Един нов Олдсмобил минава по шосе №14 и от него хвърчат пръски.

— Конски град — казва Чико.

— Какво?

— Онова момче. Отива в Конския град. С новата си конска кола.

Тя нежно целува мястото, което е докоснал нейния пръст, а той се отърсва от нея, сякаш е муха.

— Какво има?

Той се обръща към нея. Очите й поглеждат към члена му и той веднага се вдига нагоре. Отдръпва ръце, за да се прикрие и ги отпуска надолу от двете си страни. Косата й е черна, а кожата — снежнобяла, с цвят на крем. Гърдите и са стегнати, а коремът може би малко мек. Трябва само да помни, мисли си Чико, че това не е кино.

— Джейн?

— Какво?

Той усеща, че е готов. Не започва, а вече е готов.

— Всичко е наред — казва той. — Ние сме приятели. — Той я оглежда бавно и я обсипва с ласки. Когато я поглежда отново в лицето, то е порозовяло. — Може ли да те гледам?

— Аз… не. Не, Чико.

Тя се връща назад, затваря очи, сяда на леглото и ляга на гръб с разтворени крака. Той я вижда цялата. Мускулите й, нейните мускули от вътрешната страна на бедрата потрепват неволно и внезапно бледорозовата перла на нейната вагина го възбужда повече от щръкналите й гърди. Възбудата го разтърсва като малък клоун на конци. Любовта може да е божествена, както казват поетите, мисли си той, но сексът е клоунът Бозо, който се дърпа от конци. Как може жена да гледа възбуден член, без да избухне в див смях?

Дъждът чука по покрива, по прозореца, по картонената кръпка, затуляща долната му част. Той слага ръце на гърдите й, така за миг прилича на римски артист, готов да изрече репликата си. Ръката му е студена. Той я плъзва отстрани по тялото й.

— Отвори очи. Казах ти, ние сме приятели.

Тя ги отваря покорно и го гледа. Очите й стават виолетови. Водата, която се стича по стъклото, хвърля трептящи линии върху лицето, шията и гърдите й. Както е легнала на леглото, коремът й се стяга. В този момент тя е съвършена.

— О! — прошепва тя. — О, Чико, чувствам се толкова странно!

Тя потръпва. Пръстите на краката й се свиват ненадейно. Той вижда петите й. Те са розови.

— Чико! Чико!

Той пристъпва към нея. Тялото й трепери, очите и са широко отворени. Тя казва нещо, само една дума, но той не разбира какво е това. Не е време за питане. Той коленичи за миг пред нея, загледан в тавана, смръщен и съсредоточен, и докосва краката й малко над коленете. Той прави движение напред. Отдръпването е съвсем леко, фантастично. Изчаква малко по-дълго.

Единственият звук иде от едва чутото тиктакане на будилника на нощното шкафче, стъпил с месинговите си крачета на куп комикси. Дишането й става все по-бързо. Мускулите й се стягат леко, когато той се движи напред и назад. Те започват. Това е най-хубавия миг. Навън дъждът разяжда снега.

След половин час Чико я разтърсва и я буди от леката дрямка.

— Да се поразмърдаме — казва. — Татко и Вирджиния ще се върнат вкъщи всеки момент.

Тя поглежда ръчния си часовник и сяда. Този път не прави опит да се прикрива. Целият й вид — говорът на нейното тяло — е променен. Не е станала по-зряла, макар да вярва в това, не е научила нещо по-важно от завързване на връзки за обувки, ала видът й все пак е променен. Той кимва и тя му се усмихва плахо. Той посяга към цигарите на нощното шкафче. Докато тя си обува чорапогащника, в ума му нахлуват думите от една стара песен: „Играй, докато пробия, тъга… играй си номерата, тъга. Вържи ме, кенгуру“ на Ролф Харис. Той се усмихва. Джони често си пееше тази песен. Тя завършваше: „Когато умря, ощавихме му кожата, Клайд, сега тя виси на сайванта.“

Тя закача кукичките на сутиена си и започва да закопчава блузата си.

— Защо се усмихваш, Чико?

— Ей-така — казва той.

— Ще ми затвориш ли ципа?

Той отива при нея, все още гол, и затваря ципа й. Целува я по бузата.

— Отиди в банята и си оправи лицето — предлага той. — Само не се бави много, а?

Тя пресича грациозно стаята, а Чико я гледа и пуши. Тя е високо момиче, по-висока е от него, и трябва да наведе леко глава, когато минава през вратата на банята. Чико намира слипа си под леглото. Хвърля го в торбата за мръсно бельо, която виси от вътрешната страна на вратата в килера, изважда нов слип от скрина. Обува го и докато отива към леглото, той се подхлъзва и едва не пада върху светлото петно, свободно от картона.

— По дяволите — прошепва той сърдито.

Той оглежда стаята, която беше на Джони до смъртта му (защо ли й казах, че е в армията, за бога, мисли си той малко смутен). Шпертплатовата стена е толкова тънка, че чува как нощем баща му и Вирджиния се блъскат в нея, а освен това не стига до тавана.

Подът е леко наклонен и вратата на стаята остава отворена само ако я залостиш, а ако забравиш, тя се затваря тихичко, преди още да си се обърнал. На отсрещната страна е залепен афиш от филма „Безгрижен пътешественик“ — „Двама мъже тръгват да търсят Америка и не могат да я открият никъде“. В стаята имаше повече живот, когато Джони живееше тук. Чико не знае как и защо, това е самата истина. Той знае много добре и още нещо. Знае, че понякога стаята му говори нощем. Понякога си мисли, че вратата на килера ще се отвори и Джони ще се появи с потъмняло, овъглено, сгърчено тяло; пожълтелите пломби на зъбите му са извадени като восък, който е бил разтопен и после е застинал. И Джони ще прошепне: Махай се от стаята ми. Чико. И ако пипнеш с пръст моя Додж, ще те убия. Загря ли?

Загрях, братко, мисли Чико.

За миг застава неподвижен, гледа смачкания чаршаф с петно от кръвта на момичето, сетне с едно бързо движение застила одеялата. Тук. Точно тук. Харесва ли ти това. Вирджиния? Как ти харесва тая работа? Обува панталоните си, високите си ботуши и взема пуловера.

Той вчесва на сухо косата си пред огледалото, когато тя се връща от банята. Изглежда елегантно. Мекият й корем не се подава под жилетката. Тя поглежда към леглото, пипва го оттук-оттам и то вече е оправено, вместо просто застлано.

— Добре — казва Чико.

Тя се засмива малко смутено и пуска кичур коса край ухото си. Жестът е предизвикателен и трогателен.

— Да вървим — казва той.

На излизане минават по коридора и през дневната. Джейн спира пред цветната студийна снимка върху телевизора. На нея са баща му, Вирджиния, Джони на гимназиална възраст, Чико — ученик в началното училище, и невръстният Били. На снимката Джони държи Били. Всички са със застинали каменни усмивки, всички, освен Вирджиния, която е със сънено, непроницаемо лице. Тази снимка, спомня си Чико, е направена няма и месец след като баща му се ожени за кучката.

— Това баща ти и майка ти ли са?

— Това е баща ми — отговаря Чико. — Тя е Вирджиния, мащехата ми. Хайде!

— Още ли е толкова хубава? — пита Джейн, като си взема палтото и подава на Чико винтягата му.

— Струва ми се, че моят старец мисли така — казва Чико.

Те излизат през гаража. Това е влажно и неприветливо място — вятърът минава през цепнатините на жалките му стени. Тук има куп стари износени гуми, тук е старият съвсем разнебитен велосипед на Джони, който Чико наследи на десетгодишна възраст, камара детективски списания, бутилки от Пепси за връщане, мръсен двигателен блок, оранжева щайга, пълна с евтини книги, стара репродукция, на която един кон стои на прашна зелена трева.

Чико й помага да продължи пътя си навън. Дъждът продължава да вали с отчайващо постоянство. Старият Седан на Чико, спрял в локва на автомобилната пътека, представлява тъжна гледка. Макар и без мотор, с полиетиленово платно на мястото на предното стъкло, Доджа на Джони изглежда далеч по-елегантен. Колата на Чико е Буик. Боята е олющена, а цялата кола е изпъстрена с ръждиви петна. Предната седалка е тапицирана с кафяво войнишко одеяло. На голяма табелка върху козирката за слънце пише: „АЗ ГО ИСКАМ ВСЕКИ ДЕН“. На задната седалка е захвърлен ръждясал стартер. Ако някога спре да вали, той ще го махне, мисли си, и може би ще го сложи в Доджа. А може и да не го сложи.

Буикът миришеше на плесен и стартерът дълго вие, преди двигателят да запали.

— От акумулатора ли е? — пита тя.

— От проклетия дъжд, предполагам.

Той излиза на заден ход на шосето, включва чистачките и изчаква за миг, гледайки към къщата. Тя има неприятен воднист цвят. Сайвантът се издава напред като някоя съборетина от парцали, стара хартия и голи дъски.

Радиото гърми и Чико веднага го затваря. Зад челото му започва неделното следобедно главоболие. Те минават край Грейндж Хол, зданието на доброволците-пожарникари и магазина на Броуни. Колата на Сали Морисън — Т-Бърд, е паркирана до помпата на Броуни и Чико вдига ръка да я поздрави, когато завива на стария Люистън Роуд.

— Коя е тази?

— Сали Морисън.

— Хубава жена. — Казва го съвсем безразлично.

Той посяга за цигарите си.

— Два пъти е омъжвана, два пъти разведена. Сега е градска кофа, ако може да се вярва на половината приказки в този лайнян малък град.

— Изглежда млада.

— Млада е.

— Бил ли си някога…

Той плъзва ръка по крака й и се усмихва.

— Не. Може би брат ми, но не и аз. Макар че харесвах Сали. Получава издръжка, има голяма бяла кола Бърд и не й пука от хорски приказки.

Това започва да прилича на дълго пътуване. Вдясно Андроскогин изглежда сив и навъсен. Целият лед по него вече се е стопил. Джейн е спокойна и замислена. Единственият звук е постоянното чукане на чистачките по стъклото. Когато колата минава през ниските места, там от земята се надигат изпарения, които на сутринта ще изпълзят от тези дерета и ще надвиснат над целия Ривър Роуд.

Те навлизат в Обърн, Чико дава мигач и завива по Майнот Авеню. Четирите платна са почти празни и всички къщи от предградието сякаш са опаковани. Те виждат момче в жълт найлонов дъждобран, минаващо по пътеката за пешеходци, което внимателно стъпва по камъните.

— Давай, човече — тихо казва Чико.

— Какво? — пита Джейн.

— Нищо, бейби. Спи си.

Тя се смее малко подозрително.

Чико завива по Кестън Стрийт, после по алеята на една от опакованите къщи. Той не изключва двигателя.

— Влез, ще ти дам сладки — казва тя.

Той клати глава.

— Трябва да се връщам.

— Зная. — Тя го прегръща и го целува. — Благодаря ти за най-прекрасния миг от живота ми.

Изведнъж той се усмихва. Лицето му грейва. Става нещо вълшебно.

— Ще се видим в понеделник, Джейни-Джейн. Още сме приятели, нали?

— Знаеш, че сме приятели — отговаря тя и го целува отново, но когато той хваща гърдите й през жилетката, тя се отдръпва. — Недей. Баща ми може да види.

Той я пуска да си отиде, от усмивката му остава много малко. Тя излиза от колата и изтичва под дъжда към задната врата. След миг изчезва, Чико изчаква да си запали цигарата и включва на заден ход по алеята. Буикът спира, стартерът вие цяла вечност преди двигателят да запали. Започва дългото пътуване до дома.

Когато пристига, голямата кола на баща му е спряла на пътеката. Той минава покрай нея, влиза в сайванта и изключва мотора. Остава за малко в колата, смълчан и заслушан в дъжда. Сякаш се намира в тенекиен барабан.

Вкъщи Били гледа по телевизията Карл Стормър и неговите момчета. Когато Чико влиза. Били скача и се провиква:

— Еди, хей. Еди, знаеш ли какво казва чичо Питър? Казва, че през войната той и куп момчета са потопили швабска подводница. Ще ме вземеш ли да ти покажа другата събота?

— Не зная — отговаря Чико и се усмихва. — Може би ако една седмица целуваш обувките ми всяка вечер преди вечеря.

Той вече е свалил връзката си и е откопчал горното копче на ризата си. Слага два-три зачервени хотдога в чинията. Наденицата е пъхната в бял хляб. Сам Мей маже горчица направо върху него.

— Къде беше. Еди?

— У Джейн.

Чува се звука от пусната вода в тоалетната. Вирджиния. Чико веднага си мисли дали Джанет е оставила някой косъм на мивката или червило, или някоя шнола.

— Трябваше да дойдеш с нас да видиш чичо си Пит и леля Ана — казва баща му. Той яде на три бързи хапки.

— Тук започваш да ставаш като чужденец, Еди. Това не ми харесва. Поне докато ти даваме легло и храна.

— Някакво легло — казва Чико. — Някаква храна.

Сам го поглежда бързо, отначало засегнат, после побеснял. Когато започва да говори, Чико забелязва, че зъбите му са пожълтели от горчица. Той изпитва смътна погнуса.

— Устата ти. Твоята проклета уста. Още си малък, сополанко.

Чико свива рамене, отчупва си парче „Чудо-хляб“ от франзелата, сложена върху поднос на телевизионната масичка от страната на баща му, и го намазва с кетчуп.

— До три месеца си отивам.

— За какво говориш, по дяволите?

— Поправям колата на Джони и отивам в Калифорния. Да търся работа.

— О, да. Вярно. — Той е едър мъж, по касапски едър, но Чико мисли, че е станал по-малък, откакто се ожени за Вирджиния, и още по-малък след смъртта на Джони. В ума си той чува как казва на Джейн: Брат ми, но не и аз. И в края на това: Играй си номерата, тъга.

— С тая кола няма да отидеш по-далеч от Касъл Рок, забрави за Калифорния.

— Така ли мислиш? Лапай само шибания ми прах.

За миг баща му се взира в него, после хвърля бурканчето, което държи. То удря Чико в гърдите и опръсква с горчица пуловера му и стола.

— Кажи още веднъж тая дума и ще ти счупя носа, тарикат.

Чико вдига бурканчето и го оглежда. Евтино червено бурканче, оплескано с френска горчица. Блести на светлината. Той го хвърля срещу баща си. Сам става, лицето му е с цвета на стара тухла, вената тупти насред челото му. Бедрото му закача таблата на телевизора и я обръща. Били застава на кухненската врата и ги гледа. Той носи чиния с фасул, чинията се накланя и фасулената яхния се разлива на пода. Очите на Били са ококорени, устата му трепери. По телевизията Карл Стормър и местните момчета се носят през „Дългата черна завеса“ с главоломна бързина.

— Трепеш се да ги отгледаш, а те плюят върху теб — казва грубо баща му. — Ами! Така става. — Той се тръсва сляпо на седалката на стола и хваща наполовина изядения хотдог. Държи го в юмрука си като втвърден фалос. Невероятно, но той започва да яде. В същото време Чико го чува да крещи: — Ами, те плюят върху теб, ей така става.

— Добре де, защо, по дяволите, се ожени за нея? — изтръгва се от него, след това продължава: — Ако не беше се оженил за нея, Джони щеше да е още жив.

— Това не е проклетата ти работа — ръмжи Сам Мей през сълзи. — Това си е моя работа.

— О! — кресва Чико. — Така ли? Трябва само да живея с нея. Аз и Били трябва да живеем с нея. Виж й зъбите. Ти даже не знаеш…

— Какво? — казва баща му и гласът му внезапно става нисък и зловещ. Парчето от хотдога, което държи в стиснатия си юмрук, прилича на окървавено парче кост. — Какво не зная?

— Не знаеш кое е лайно, кое — цвете — казва той и сам се ужасява от това, което се изтръгва от устата му.

— Стига толкова — казва баща му. — Или ще избия дявола от теб, Чико. — Той го нарича така само когато наистина е много ядосан.

Чико се обръща и вижда, че Вирджиния стои в другия край на стаята, оправя си полата и го гледа с големите си, спокойни кафяви очи. Очите й са хубави, останалото не е чак толкова хубаво, толкова самообновяващо се, но очите й ще се запазят още дълги години, мисли Чико и болезнената омраза се връща. — Когато умря, ощавихме му кожата, Клайд, сега тя виси на сайванта.

— Тя ти пробутва изтърканата си путка и ти нямаш здрави гащи да направиш нещо.

Тези крясъци са прекалено силни за Били, той издава стон на ужас, изтърва чинията си с фасула и скрива лицето си с ръце. Яхнията оставя петна върху неделните му обувки и се разлива на пода.

Сам прави една крачка напред и спира, когато Чико му дава едва забележим подканващ знак, сякаш казва: Хайде, опитай се, какво толкова се каниш? Те застиват сякаш са статуи, докато се намесва Вирджиния; нейният глас е нисък и спокоен като кафявите й очи.

— Идвало ли е в стаята ти момиче, Ед? Знаеш какво мислим за това баща ти и аз. — И почти като допълнение: — Забравила си е кърпичката.

Той се взира в нея, неспособен от ярост да изрече това, което чувства — колко е мръсна, колко безпогрешно стреля назад (със задника си?), как ти се хвърля на гърба и прерязва сухожилието ти.

И да искаш, не можеш да ме нараниш, казват спокойните кафяви очи. Зная, че знаеш какво ставаше преди да умре. Но това е единственият начин да ме нараниш, нали, Чико? И то ако баща ти повярва. А ако повярва, това ще го убие.

Баща му се хвърля в нова схватка като мечка:

— Да не си се чукал в къщата ми, малко копеле?

— Подбирай си думите, моля те, Сам — казва спокойно Вирджиния.

— Затова ли не искаше да дойдеш с нас. Да можеш да чу…, да можеш да…

— Кажи го — проплаква Чико. — Не я оставяй да го каже вместо теб. Кажи го. Кажи какво мислиш.

— Махай се — казва той тъпо. — И не се връщай, докато не се извиниш на майка си и мен.

— Да не си посмял! — кресва Чико. — Как смееш да наричаш тая курва моя майка? Ще те убия.

— Стига, Еди! — пищи Били. Думите са заглушени и неясни, защото минават през ръцете му, с които той е покрил лицето си. — Стига си крещял на татко. Стига, моля те!

Вирджиния стои на вратата. Спокойните й очи все така гледат Чико.

Сам се дръпва крачка назад и краят на люлеещия се стол го удря отзад в сгъвките на краката. Той се тръшва на стола и скрива глава зад косматата си ръка.

— Не искам да те гледам, когато от устата ти излизат такива думи, Еди. Караш ме да се чувствам толкова зле!

— Тя те кара да се чувстваш зле. Защо не искаш да го разбереш?

Той не отговаря. Напипва друга наденица с хляб на телевизионната масичка. Търси пипнешком горчицата. Били започва да плаче. Карл Стормър и неговите местни момчета пеят своята автомобилна песен. „Екипажът ми е стар, ала никак не е бавен“, казва Карл на своите зрители от Западен Мейн.

— Момчето не знае какво говори, Сам — казва кротко Вирджиния. — На неговите години е трудно. Трудно е да пораснеш.

Тя го избърсва. С това всичко свършва.

Той обръща глава към вратата, която води през навеса навън. С отварянето на вратата обръща глава към Вирджиния и тя го поглежда спокойно, когато чува името си.

— Какво има, Еди?

— На чаршафите има кръв. — Той спира за малко. — Пръснах й ципата.

Струва му се, че нещо трепва в очите й, ала само така му се иска.

— Сега си върви, Ед, моля те. Плашиш Били.

Той излиза. Буикът не ще да запали и той вече се е примирил с мисълта, че ще излезе под дъжда, когато най-после моторът започва да боботи. Той запалва цигара и на заден ход излиза на шосе №14, превключва с натискане на съединителя и кара повече от километър, когато колата започва да се задавя. Лампичката на генератора му светва два пъти съкрушително и колата спира под кривата круша. Най-сетне вече е поел пътя си и пълзи по шосето към Гейтс Фолс.

Той хвърля към Доджа на Джони последен поглед.

Джони можеше да получи постоянна работа в „Гейтс Милс енд Уийвинг“, но само в нощна смяна. Нощната смяна не му пречеше, така каза той на Чико, и заплатата беше по-висока, отколкото в „Плейнс“, но баща им работеше денем, а след нощната работа в завода той щеше да остане вкъщи сам с нея, сам или с Чико в другата стая… а стените са тънки. Не мога да спра, тя не ме оставя, каза Джони. Да, зная какво ще му причини това. Но тя е… тя не иска да прекъсне, аз също не мога да спра… лепнала се е за мен, разбираш какво искам да кажа, виждал си я. Били е много малък да разбере, но ти си я виждал.

Да. Беше я виждал. И Джони започна работа в „Плейнс“, като обясни на баща си, че ще може да вземе евтини резервни части за Доджа. Ето как той отиде да сменя гума, когато Мустанга удари спирачки, започна да се пързаля, а от ауспуха му излитаха искри; ето как неговата мащеха уби брат му, но продължавай да свириш, докато се измъкна, тъга, защото отиваме в Конския град с тоя скапан Буик. Той си спомня как миришеше гумата и как прешлените на гръбнака на Джони оставиха малки кръстовидни сенки на чистата му бяла тениска, спомня си, че вижда как Джони се надига от мястото, където сменя гума, и Мустанга го блъсва и го смачква между своите буфери и другата кола, Чевай, чу се едно тъпо „бум“, когато Чевай се откачи от криковете, сетне избухна светъл жълт пламък и се разнесе тежката миризма на бензин…

Чико натиска спирачката с двата си крака, седанът със скърцане и вибрации се завърта на едната си мокра страна. Той се навежда бясно над седалката, отваря вратата от другата страна и повръща жълтеникава течност върху калта и снега. Видът на повърналото го кара да повърне отново, а мисълта за това му донася още един спазъм на стомаха. Колата е загубила скорост, но той я овладява навреме. Лампичката на генератора свети съвсем слабо, докато включва двигателя. Той седи и изчаква пристъпите на повръщане да отминат. Бял нов Форд профучава край него и хвърля мътни пръски вода, премесена с киша.

— Конски град — казва Чико. — А той — в нова конска кола. Шибано!

Той усеща повърнатото по устните, гърлото и синусите си. Сега не иска цигара. Дани Картър ще го пусне да преспи. Утре ще има достатъчно време за нови решения. Той се връща на шосе №14 и поема напред.