Стивън Кинг
Тялото (28) (Есен над детството)

28

След двайсет минути Крис изкачи насипа и седна до нас. Облаците се поразсеяха, през пролуките паднаха снопове слънчеви лъчи. Храстите като че бяха получили три пласта тъмно зелено през последните четиридесет и пет минути. Крис беше съвсем кален от едната страна и под кръста от другата. Косата му стърчеше на кални фитили. Единствената чиста част от тялото му бяха белите кръгове около очите му.

— Прав си, Горди — рече той. — Никой не получава плячката. Навсякъде мошеничество, а?

Кимнах. Минаха пет минути. Всички мълчахме. Започнах да си мисля какво ще стане, ако те извикат Банерман. Слязох по насипа и отидох на мястото, където стоеше Крис. Паднах на колене и пуснах пръсти във водата и тревата.

— Какво правиш? — попита Теди, като дойде при мен.

— Вляво от теб, мисля — рече Крис и посочи с ръка.

Погледнах нататък и след минута-две намерих и двете гилзи. Те блеснаха на слънцето. Дадох ги на Крис. Той кимна и ги пъхна в джоба на джинсите си.

— Тръгваме — каза Крис.

— Хей, хайде! — извика Теди е истинска мъка. — Аз ще го взема.

— Слушай, кукло — рече Крис, — ще ни вкарат в поправителен дом. Както каза Горди. Онези момчета могат да наприказват какво ли не. Ами ако рекат, че ние сме го убили, а? Ще ти хареса ли?

— Пет пари не давам — каза навъсено Теди. Сетне ни погледна с напразна надежда. — Освен това, могат да ни дадат няколко месеца. Най-много. Искам да кажа, ние сме на дванайсет шибани години, няма да ни тикнат в Шоушенк.

Крис рече спокойно:

— С черни точки няма да те вземат в армията, Теди.

Бях сигурен, че това е опашата лъжа, но в момента трябваше да си трая. Теди дълго гледа към Крис с разтреперана уста. Най-подир успя да произнесе:

— Без майтап?

— Питай Горди.

— Прав е — рекох и се почувствах като огромно старо лайно. — Той е прав, Теди. Преди един доброволец да влезе в армията, проверяват името му в списъка.

— Мили боже!

— Ще си затътрим задниците до моста — каза Крис. — После оставяме линията и се връщаме в Касъл Рок от обратната посока. Ако някой ни попита къде сме били, ще речем, че сме ходили към Брикярд Хил и сме се загубили.

— Майло Пресман знае най-добре — възразих аз. — Оня тип от Флорида Маркет също.

— Е, ще речем, че Майло ни е уплашил и сме решили да тръгнем към Брикярд.

Кимнах. Това можеше да мине. Ако Теди и Върн можеха да го запомнят.

— А какво ще стане, ако нашите родители се срещнат? — попита Върн.

— Тревожи се, ако толкова ти се ще — каза Крис. — Баща ми ще е наквасен.

— Хайде, тогава — рече Върн, забил поглед в дърветата между нас и Бак Харлоу Роуд. Изглежда очакваше да се появи Банерман с трясък и няколко кучета. — Да се омитаме, докато е време.

Станахме на крака, готови за път. Птиците пееха като луди, зарадвани от дъжда, слънцето и затоплянето, от всичко на света. Всички се обърнахме, сякаш ни дръпнаха конците, и погледнахме Рей Броуър.

Той лежеше, отново останал сам. При обръщането ръцете му се разпериха и сега с разперените си ръце сякаш поздравяваше слънцето. За миг той изглеждаше съвсем добре в най-естествена сцена на смъртта, която някой някога е представил в залите за поклонение на гробището. После виждаш синините, съсирената кръв по челюстта и под носа, подпухналото тяло. Виждаш, че със слънцето се появиха мухите-месарки и наобиколиха тялото с лениво бръмчене. Спомняш си дъхът на гнило, тежък и силен, като пръдня в затворена стая. Той беше момче на наша възраст, беше мъртъв и аз отхвърлих мисълта, че нещо свързано с него може да е естествено; отхвърлих я с ужас.

— Добре — каза Крис. Искаше да бъде рязък, но думите излязоха от гърлото му като шепа суха козина от стара метла. — Второ полувреме.

Поехме в тръс по обратния път. Мълчахме. Не зная за другите, но аз бях много зает, за да говоря. Тревожеха ме някои неща за тялото на Рей Броуър; тревожеха ме тогава, тревожат ме и сега.

Имаше натъртване по лицето, разкъсване по скалпа, окървавен нос. Нищо друго, поне видимо. Някои хора излизат от бой с пръти в по-лошо състояние и отиват да пийнат. Влакът трябва да го е блъснал, как иначе щяха да му изхвръкнат гуменките? Дали влакът не го е изхвърлил, без да го убие? Мислех, че е така, при различни обстоятелства това би могло да стане. Дали влакът го е друснал здравата, когато се е опитал да се махне от линията? Да го е ударил и запокитил презглава назад в изровената яма? Дали е лежал с часове изнемощял и разтреперан в мрака, все още жив, но объркан и откъснат от света? Може и да е умрял от страх. Точно така умря в ръцете ми една птица със смачкана опашка. Нейното тяло трепереше слабо, човката й се отваряше и затваряше, нейните блестящи черни очи ме гледаха. После трепетът спря, човката застина полуотворена, а черните й очи помътняха. Може да е станало така и е Рей Броуър. Може да е умрял просто защото е бил много уплашен, за да оцелее.

Но имаше и нещо друго, което ме тревожеше повече от всичко. Той е тръгнал за боровинки. В новините, струва ми се, споменаха, че носел канче за боровинките. Когато се върнахме, отидох в библиотеката да прегледам вестниците и видях, че съм прав. Тръгнал за боровинки и носел кофа или канче, нещо такова. Но ние не намерихме нищо. Ние го открихме, намерихме и гуменките му. Сигурно е бил блъснат някъде между Чембърлейн и блатистото място в Харлоу, където е умрял. Може би отначало е стискал канчето, сякаш то го свързва с дома и безопасността му. Но с нарастването на страха и с чувството, че е съвсем сам, без шансове за спасение освен онова, което направи със свои сили, с надигането на хладния ужас, той може да е хвърлил канчето в гората от едната или другата страна на линията и едва ли е забелязал, че го няма.

Мислех да се върна и да го потърся — може ли това да те порази болезнено? Мислех да подкарам новия си Форд-комби по Бак Харлоу Роуд, да сляза от него в едно ясно утро съвсем сам, без жена ми и децата, останали в един друг свят, където е натискането на ключа лампите светват в мрака. Мислех си какво ли ще стане. Ще извадя раницата си от багажника и ще я сложа на буфера, докато внимателно събличам ризата си и я връзвам около кръста си. Ще намажа гърдите и раменете си е препарат против насекоми и ще тръгна през гората към мястото, където беше заблатения ров, мястото, където го намерихме. Дали тревата там ще е пожълтяла около силуета на неговото тяло? Не, разбира се, не е останал никакъв знак, но ще има да се чудиш колко малка е разликата между практичното мъжко, облекло на писателя с кожени кръпки на сакото от рипсено кадифе и весело подрипващия гордънов мит за детството. После ще прекося насипа, сега обрасъл с бурени, и ще тръгна по ръждясалите релси и изгнилите траверси към Чембърлейн.

Глупава фантазия. Една експедиция за намиране на двайсетгодишна кофа за боровинки, хвърлена навътре в гората или потънала под булдозерите, разчистили два декара място за къща, или пък обрасла с плевели и храсти, не може да се открие. Но аз съм сигурен, че тя е още там, някъде по старата линия, и понякога нуждата да тръгна и да я видя е чисто безумие. То идва обикновено сутрин, когато жена ми е под душа и децата гледат „Батман“ или някое друго предаване но канал 38 от Бостън. Тогава се чувствам като пубертетния Гордън Лашанс, който някога обикаляше земята, вървеше, приказваше и понякога пълзеше по корем като влечуго. Това момче бях аз, струва ми се. Мисълта, която ми идва веднага и ме облива като студен душ, е: „Кое момче имаш предвид?“

Докато си пия чая и гледам слънчевите лъчи, проникващи през прозореца на кухнята, докато слушам телевизора от едната страна и душа от другата страна на къщата, докато усещам пулса зад очите си, който показва, че като почнах с една бира, съм изпил доста миналата нощ, придобивам усещането, че мога да намеря кофата. Ще видя чист метал, проблясващ под ръждата, яркото лятно слънце ще се отрази в него към очите ми. Ще мина отстрани на насипа, ще разбутам тревата, поникнала плътно около дръжката, после ще… какво? Защо не, просто ще я извадя от времето. Ще я повъртя в ръцете си, ще си помисля за усещането от нея, учуден от факта, че последният човек, който я е докоснал, отдавна е в гроба. Да речем, че на нея има надпис: „Помощ, загубих се!“ Това, разбира се, не може да бъде — момчетата не отиват за боровинки с лист и молив, — но ако само допуснем това, думите ще са съвсем потъмнели. И все пак, мисълта да държа тази кофа с двете си ръце е символ на моя живот и неговата смърт, тя ми напомня, че наистина зная кое беше това момче от нас петимата. Ще я подържа. Ще прочета всяка година в дебелия пласт ръжда и помътнелия й блясък. Ще я почувствам, ще се опитам да разбера слънцето, което е блестяло над нея, дъждовете, паднали върху нея и снеговете, които са я покривали. И ще си помисля къде съм бил, когато е ставало всяко нещо в нейното усамотено място, къде съм бил, какво съм правил, кого съм обичал, как съм вървял напред, къде съм бил. Ще я държа, ще я разгадая, ще я усетя… и ще видя своето лице в отражението, което е останало. Загряваш ли?