Стивън Кинг
Тялото (33) (Есен над детството)

33

Върн Тесио загина през 1966 година при пожар, в който изгоря жилищна сграда в Люистън. В Бруклин и Бронкс наричат такива жилищни сгради съборетини, струва ми се. Пожарникарите съобщиха, че пожарът започнал в два часа през нощта и призори къщата станала на пепел. Голямо къркане паднало — нали Върн беше там? Някой заспал в една от спалните със запалена цигара. Може и да е Върн, задрямал човекът и сънувал своите стотинки. Разпознаха го с още четирима други по зъбите.

Теди си отиде при катастрофа с една стара таратайка. Беше през 1971 година или в началото на 1972 година. По онова време, когато още не бях пораснал, имаше една приказка: „Ако тръгнеш сам, ти си герой. Вземеш ли някой със себе си, ти си пикльо“.

Теди, който искаше само да служи в армията от времето, когато стана достатъчно голям да иска нещо, беше отхвърлен от военновъздушните сили и определен като негоден от наборната комисия. Всеки, който е виждал очилата му и слуховия апарат, знаеше какво ще стане, всеки, освен Теди. В прогимназията му дадоха тридневна ваканция за това, че надрънкал куп лъжи на педагогическия съветник. Библиотекарят забелязал, че Теди идва често, почти всеки ден, да търси книги за нова военна служба. Той казал на Теди да помисли за друго поприще и тогава Теди избухнал.

Той остана една година заради чести отсъствия и породеното от тях изоставане по предметите… но се дипломира. Имаше стар Шевролет Бел Еър и обичаше да се навърта там, където Ейс, Фузи и останалите се навъртаха преди него: плувния басейн, танцовата зала, кръчмата на Съки, която сега е затворена, и „Мелоу Тайгър“, която още работи. Случайно получи работа в касълрокския отдел за обществена работа. Запълваше дупки по пътищата с асфалт.

Катастрофата стана в Харлоу. Шевролетът на Теди беше пълен с приятели (имаше и двама от групата, в която той и Върн властваха през 1960 година), които си бяха пийнали по нещо. Те се блъснаха в един стълб, гътнаха го и Шевролетът се обърна шест пъти. Едно от момичетата остана формално живо. Лежа шест месеца в болница, включена в това, което сестрите и санитарите наричат „зеле и ряпа“. Сетне някой милосърден фантом издърпал тръбичката на системите. Теди беше удостоен посмъртно с наградата „Пикльо на годината“.

Крис влезе в курса за колежи на втората година от прогимназията. И двамата знаехме, че ако изчака още, ще бъде много късно и никога няма да влезе. Всички му натякваха това: родителите му, които си мислеха, че витае в облаците, приятелите, които го гонеха, сякаш е курва, неговият педагогически съветник, който не вярваше във възможностите му, и най-вече учителите, които не одобряваха неговата опашка, коженото му яке и високите обувки, с които се появяваше без предупреждение в час. Можеш да забележиш как видът на тези обувки и якето с многобройните ципове ги дразнеше, когато се съчетаеше с такива високоинтелектуални предмети като алгебра, латински и география; това облекло беше предназначено само за търговския курс. Крис седеше сред добре облечените, жизнени момчета и момичета от средната класа на Касъл Рок и Брикярд Хил като мрачно чудовище, което всеки миг може да се нахвърли срещу тях с ужасно ръмжене, като рева на шумозаглушител, и да ги погълне с техните мокасини, с разкопчаните ризи от мек вълнен плат, с всичко.

През тази година той напускаше поне десет пъти. Баща му все лаеше, че Крис се мисли за по-добър от своя старец, обвиняваше Крис, че искал „да влезе в колеж и да ми докара фалит“. Веднъж той счупи в тила на Крис една бутилка и Крис пак отиде в бърза помощ, където с четири шева зашиха скалпа му. Старите му приятели, които се правеха на големи в местата за пушене, го дразнеха по улиците. Педагогическият съветник го караше да изкара някакъв търговски курс, за да не изгуби всичко. Но най-лошото беше, че не му пукало за първите седем години от общественото му образование и сега то си отмъщаваше.

Учехме заедно почти всяка вечер, понякога по шест часа непрекъснато. От това учене се чувствах изтощен и понякога уплашен, уплашен от невероятната ярост на Крис и от убийствената височина на неговата цел. Преди да навлезе в основите на алгебрата той трябваше да научи дробите, които заедно с Теди и Върн пропуснаха, защото си драпаха макарите през джобовете. Преди още да начене разбирането на латинското Отче нашъ, иже еси на небесехъ^[1], трябваше да му се каже какво е съществително, предлог и допълнение. В английската му граматика ясно бяха изписани думите „ЗАЕБИ ГЛАГОЛА“. Имаше добри идеи по литература, но граматиката му беше калпава и цялата му пунктуация не струваше. Той скъса един учебник и си купи от Портландска книжарница друг. Това беше първият учебник с твърди корици и той му стана нещо като странна библия.

В ранните години на гимназията го приеха. Никой от нас не стигна до върховете, но аз бях седми, а Крис остана деветнайсети. И двамата ни приеха в Университета на Мейн, но аз поех към лагера в Ороно, а той — към Портланд. Предварително право. Твърде много латински.

В гимназията си уреждахме срещите заедно, но нито едно момиче не застана между нас. Това не говори ли, че сме педали? Може и така да се стори на много от нашите приятели, на Теди и Върн също. Ала това беше само оцеляване. Вкопчихме се един в друг сред дълбоката вода. Вече казах за Крис, мисля; моите причини да се вкопча в него бяха по-неясни. Неговото желание да се измъкне от Касъл Рок и от сянката на фабриката ми се струваха моята най-хубава страна, не можех да го оставя сам да потъне или да изплува. Ако той се беше удавил, тая част от мен щеше да се удави с него.

В края на 1971 година Крис отишъл в едно заведение за печени пилета в Портланд да хапне закуска от три блюда. Точно пред него двама мъже се скарали кой е пръв на опашката. Един от тях извадил нож. Крис, който винаги е бил най-добрият помирител, застанал между тях и го намушкали в гърлото. Човекът с ножа излежа присъдата в четири различни заведения; освободиха го от държавния затвор Шоушенк само преди една седмица. Крис умрял почти мигновено.

Четох за това във вестниците — Крис завършваше втората година за дипломиране. Аз бях женен от година и половина и предавах английски в гимназията. Жена ми беше бременна, а аз се опитвах да напиша книга. Когато прочетох новината — СТУДЕНТ НАМУШКАН СЪДБОНОСНО В ПОРТЛАНД, казах на жена ми, че отивам за млечен шейк. Излязох с колата извън града, спрях и си поплаках за него. Плаках проклет половин час, предполагам. Не го направих пред жена ми, много я обичам. Щях да се чувствам като мацка.