Стивън Кинг
Тялото (24) (Есен над детството)

24

В годините между станалото и написването на тази, история малко съм мислил за двата дни през септември, поне съзнателно. Асоциациите, които спомените изваждат на повърхността, са неприятни като телата на едноседмични удавници, изплуващи на повърхността с топовен изстрел. Никога не поставих под съмнение дали да продължим но линията. Ако бяхме тръгнали по друг път, щяхме да се чудим какво да правим, но не как да го направим.

Сега ми идва наум най-простия план. Вярвам, че ако идеята беше предложена, щяхме да я отхвърлим — пътят по линията изглеждаше по-ясен, върха, както казвахме тогава. Но ако тази мисъл ни беше хрумнала и не бяхме я стъпкали, нищо от онова, което ни се случи по-късно, нямаше да стане. Може би даже Крис, Върн и Теди щяха да са още живи. Не, те не умряха в гората или пък на линията; никой не умря в тази история, освен няколко пиявици и Рей Броуър и ако трябва да сме честни докрай, той умря още преди започването й. Вярно е само, че от четиримата, хвърлили монети кой да иде до Флорида Маркет за храна, само оня, който наистина отиде, е още жив. Старият трийсет и четиригодишен моряк и ти, скъпи читателю, в ролята на сватбени гости (на това място няма ли да се хвърлиш към снимката ми да видиш дали моето око няма да те омагьоса?). Ако чувстваш известно подхлъзване от моя страна, прав си, но може би имам причина. На възраст, когато и четиримата бяхме твърде млади и недорасли за президенти, трима от нас умряха. С времето от малките събития иде все по-голямо ехо: да, ако бяхме направили най-простото нещо и бяхме дръпнали през гората, те щяха да са живи и до днес.

Трябваше да избиколим над шосе №7 църквата Шайлох, която се издига в пресечната точка на магистралата и Бак Харлоу Роуд, поне до 1967 година, когато тя изгоря от тлееща хвърлена цигара, после с малко късмет щяхме да стигнем до мястото, където лежеше тялото, още предния ден по залез-слънце.

Ала никой не подхвърли тази идея. Тя не беше отхвърлена с убедително подкрепени аргументи и с обществено обсъждане, а със сумтене, мръщене, пърдене и показване на среден пръст. Словесната част на това обсъждане щеше да се води с такива гръмки и блестящи доводи, като „не, да му го зачукам“ и „да го духа“ и със станалото дежурно „майка ти има ли живи деца?“

Неизказана — може би беше толкова важна, че не можеше да се изрече — остана идеята, че това е голямо нещо. Това не беше дандания с бомбички и с опити за надничане през дупчица в момичешката тоалетна в Харисън Стейт Парк. Това беше равносилно да направиш нещо лошо на първо време, да влезеш в армията или да купиш първата си законна бутилка пиене. Само да се надяваш на държавния магазин, ако загрееш това, да избереш бутилка хубаво уиски, показвайки на продавача чекова и шофьорска книжка, после да излезеш с широка усмивка и кафявата кесия в ръка като член на клуб с малко повече права, отколкото имахме в къщата с тенекиен покрив в клоните на дървото.

Има върховен ритуал към най-важните събития: ритуалите на минаване, вълшебния коридор, където става промяната. Купуване на презервативи. Изправяне пред министър. Вдигане на ръка и произнасяне на клетва. Или, ако повече ти харесва, да изминеш половината от пътя по линията да видиш момче на твоята възраст, точно така, както щях да измина половината от пътя по Пайн Стрийт да срещна Крис, който идва у дома; или пък както Теди щеше да мине половината от пътя по Гейтс Стрийт, ако знаеше, че отивам у тях. Правилно е да се постъпи така, защото правото на минаване е вълшебен коридор и така ние винаги си подсигуряваме пътека — по нея минаваш, когато се жениш, по нея те отнасят в гроба. Нашият коридор бяха онези двойни релси и ние вървяхме между тях само с надежда за нещо, каквото и да беше то. Не можеш да минеш на автостоп пътя си към нещо такова. Мислим си, че е правилно, ако нещата излязат по-трудни, отколкото очакваме. Нещата, заобикалящи нашето скитане, го превръщат в нещо, за което се досещаме, че е сериозна работа.

Като тръгнахме да заобиколим Блафс, ние не знаехме, че Били Тесио, Чарли Хоган, Джак Мадгет, Норман „Фузи“ Бракович, Винс Дежарден, по-големия брат на Крис — Айбол и лично Ейс Мерил са тръгнали сами да видят тялото. По един съдбоносен начин Рей Броуър беше станал известен и нашата тайна се превърна в постоянно пътно представление. Те се бяха натъпкали в раздрънкания Форд от 52 година на Ейс и в розовия Студебейкър от 54-та на Винс по времето, когато започнахме последната част от нашето пътешествие.

Били и Чарли запазили тайната си трийсет и шест часа. После Чарли раздрънкал на Ейс, докато си бъбрели, а Били обадил на Джак Мадгет, докато ловели риба на Бум Роуд Бридж. Ейс и Джак тържествено се заклели в името на майките си да пазят тайна и така всички в тяхната банда научили новината по обед. Можеш да кажеш, предполагам, какво мислят тези гъзове за майките си.

Те се събрали край плувния басейн и Фузи Бракович им пуснал мухата (която вече си чул, уважаеми читателю), че те всички могат да станат герои — да не говорим за местното радио и за телевизията — като „открият“ тялото. Трябвало само, според Фузи, да вземат две коли с рибарски такъми в багажника. След като намерят тялото, тяхната версия ще е стопроцентово сигурна. Искахме само да хванем няколко щуки от Ройъл Ривър, господин офицер. Хе-хе-хе. А то какво излезе?

Те надуваха по пътя от Касъл Рок към местността Бак Харлоу, когато ние едва наближавахме целта.