Стивън Кинг
Тялото (6) (Есен над детството)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Особени сезони (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Body, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Особени сезони

Първа публикация за България:

Издателска къща „Плеяда 7“, 1993

Художник: Петър Станимиров

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

6

Прибрах се вкъщи в десет и петнайсет, след като се отбих в дрогерията да търся евтини книги. Ходех там през ден да видя дали има нещо ново на Джон Д. Макдоналдс. Имах четвърт долар и си мислех, че ако намеря, ще го купя, но продаваха само стари книги, повечето от които бях чел по пет-шест пъти.

Когато си отидох, видях, че колата я няма и си спомних, че мама и някои нейни приятелки от дамските сбирки бяха заминали за Бостън на концерт. Майка ми беше стар посетител на концерти. И защо не? Единственото й дете беше убито и трябваше да прави нещо, за да се поразсее. Предполагам, че на мое място щеше да разбереш защо се чувствам така.

Татко беше излязъл и поливаше с тънка струя от маркуча унищожената си градина. Ако по киселата му физиономия не можеш да се сетиш, че това е загубена работа, трябва да погледнеш градината. Почвата беше суха, пепелявосива. Всичко увехна с изключение на царевицата, която никога до сега не беше израствала толкова. Татко каза, че никога не е знаел как да полива градината, това го прави майката природа или никой. Той поливаше много дълго на едно място и потопяваше във вода растенията. На съседния ред те просто умираха от жажда. Той никога не стигна до златната среда, но избягваше да говори за това. През април изгуби сина си, а през август — градината. И ако не искаше да се вайка за това пред всеки срещнат, това си беше негово право. Изненада ме и обстоятелството, че говори за всичко друго. Това водеше шибаната демокрация твърде далеч.

— Здравей, татко — казах и застанах до него. Предложих му един от ментовите бонбони, които купих в дрогерията. — Искаш ли?

— Здравей, Гордън. Не, благодаря.

Той продължи да полива с тънки струйки безпомощната сива земя.

— Не се тревожи, ако тази вечер отида на палатка, в задния двор на Върн Тесио с някои момчета.

— Какви момчета?

— Върн, Теди Дюшан. Може би Крис.

Очаквах, че ще започне да ми опява за Крис — колко лоша компания е, гнила ябълка от дъното на варела, крадец и чирак в младежката престъпност.

Но той само въздъхна и рече:

— Надявам се, че всичко ще бъде наред.

— Страхотно! Благодаря.

Обърнах се да вляза вкъщи, когато той ме спря с въпроса:

— Това са единствените хора, с които искаш да дружиш, нали, Гордън?

Извърнах се към него в очакване на доводи, но тази сутрин той нямаше никакви доводи. Щеше да е по-добре, ако имаше, помислих си. Раменете му бяха смъкнати. Лицето му, насочено към мъртвата градина, а не към мен, посърна. В очите му се мярна някакъв неестествен блясък, може би сълзи.

— О, татко, те са добри.

— Разбира се. Крадец и двама оставаци. Хубава компания за моя син.

— Върн Тесио не е слабак — казах. За Теди беше по-трудно да възразя.

— На дванайсет години, а още е в пети клас — рече баща ми. — А времето, което проспива? Чете час и половина забавните страници в неделния вестник.

Това ме вбеси, защото си помислих, че не е честно. Той съдеше за Върн така, както за всичките ми приятели, от това, че ги е видял тук и там или пък да влизат и излизат от къщи. И, разбира се, грешеше. А когато нарече Крис крадец, пред очите ми причерня, защото не знаеше нищо за Крис. Исках да му кажа това, но ако се бях заел с него, щеше да ме остави вкъщи. Той всъщност не беше луд, не както изглеждаше понякога на масата за хранене, когато се произнасяше гръмогласно, че никой не иска да яде. Сега той само изглеждаше тъжен, уморен и изхабен. Беше на шейсет и три години, достатъчно стар, за да ми бъде дядо.

Мама беше на петдесет и пет — и тя не беше първа младост. Когато се оженили с баща ми, те се опитали да разширят семейството, мама забременяла и пометнала. После пометнала още два пъти и лекарят й казал, че никога няма да износи бебе до раждането. Научих всичко това, когато един от тях ме поучаваше, нали разбираш? Те искаха да си мисля, че съм специален дар от бога, а аз не съм оценявал моето велико хубаво бъдеще да бъда заченат, когато майка ми е била на четиридесет и две години и започнала да побелява. Не съм оценявал моето велико бъдеще и нейните огромни мъки и жертви.

Пет години след като лекарят казал на мама, че няма да има дете, тя забременяла с Денис. Носила го осем месеца, после той някак сам изскочил с петте си кила. Татко често казваше, че ако мама беше износила Денис до термина, бебето щяло да тежи над седем кила. Лекарят казал: „Е, понякога природата ни заблуждава, но то ще е единственото дете, което ще имате. Благодарете на бога за него и се радвайте.“ След десет години мама забременяла с мен. Тя не само ме износила определеното време, но докторът трябвало да ме измъкне с форцепс. Чувал ли си за такова шибано семейство? Аз съм дошъл на този свят като дете на двама грохнали старци, тя не е за разправяне, и единственият ми брат играел бейзбол в големия детски парк преди още да се измъкна от пелените.

В положението на мама и татко един божи дар напълно им стигал. Не казвам, че се отнасяха зле с мен, те никога не са ме били, но аз бях адски голяма изненада и ми се струва, че когато навлезеш в четиридесетте години, не си така равнодушен към изненадите, както на двайсет години. След моето раждане мама се подложила на операция, която й препоръчали приятелките от женските сбирки. Сигурно е искала стопроцентова гаранция, че вече няма да има никакви подаръци от бога. Когато влязох в колеж, открих, че имам голямото предимство да не се родя със закъснение, макар баща ми да се осъмни в това, когато видя как приятелят ми Върн решава за десет минути главоблъсканицата от Бийтъл Бейли.

Никога нямаше да осъзная истински какво е да си отритнат, ако не беше писмената ми работа в гимназията за онзи роман — „Невидимият човек“. Когато се съгласих да взема книгата заради мис Харди, мислех, че това е научнофантастична история за човек с превръзки и Фостър Грантс; във филма ролята изпълняваше Клод Рейнс. Когато разбрах, че това е съвсем различно четиво, направих опит да върна книгата, но мис Харди не искаше да се откача от въдицата. Прочетох я и почувствах истинска радост. В „Невидимият човек“ се разказваше за един негър. Никой изобщо не го забелязва преди да си вдигне чукалата. Хората гледат през него. Когато казва нещо, никой не му отговаря. Той е като черен призрак. Щом я започнах, излапах я с кориците, сякаш беше Джон Д. Макдоналд, защото тоя котарак Ролф Елисън пишеше за мен. На масата за хранене имаше само: Дени, как замахна; Дени, който те кани на танца на Санди Хопкинс; Дени, искам да поговоря с теб като мъж за оная кола, която гледахме. Аз кажа: „Подай ми маслото“, а татко вика: „Дени, сигурен ли си, че в армията е твоята цел?“, а мама пита дали Дени иска тя да му купи риза на „Пендълтон“ на разпродажбата в търговската част на града и всичко свършва с това, че сам си вземам маслото. Една вечер, когато бях на девет години, реших да видя какво ще стане. Рекох: „Моля, подай ми тази проклета лъжица“. А мама каза: „Дени, днес се обади леля Грейс и пита за теб и Гордън“.

Вечерта, когато Денис се дипломира с отличие в гимназията на Касъл Рок, се престорих на болен и останах вкъщи. Ройс, по-големият брат на Стиви Дарабънт, ми купи бутилка „Дива ирландска роза“, аз изпих половината и посреднощ се издрайфах в леглото.

В това семейно положение си длъжен или да намразиш по-големия си брат, или от безпомощност да го направиш свой кумир, поне така казва университетската психология. Глупости, нали? Доколкото разбирам, не изпитвах към Денис нито едното, нито другото. Рядко спорехме и никога не сме се били с юмруци. Това щеше да е смешно. Може ли четиринайсетгодишно момче да бие четиригодишния си брат за нещо? Моите родители бяха доста заплеснати по него, за да го отегчават с грижи за малкото му братче. Той никога не ми се сърдеше по начина, по който по-големите деца се сърдят на фъстъците. Когато Дени ме вземаше със себе си, то беше по негово собствено желание и това бяха най-щастливите мигове, които си спомням.

Хей, Лашанс, кой по дяволите, е тоя?

Моето братче, а ти по-добре си затваряй човката, Дейвис. Ще ти напълни шушоните. Горди е як.

За миг те се струпват около мен невъзможно високи, това е мимолетен интерес, като петно по слънцето. Те са толкова големи, толкова възрастни.

Хей, хлапе! Тоя смотаняк брат ли ти е?

Кимам срамежливо.

Той е истински гъз, нали така, хлапе?

Кимам пак, кимам на всички, включително и на Денис. Избухва смях.

Денис плясва два пъти с ръце и казва:

Хайде, ще се поупражняваме ли или ще се усукваме като стадо котки?

Те изтичват към своите места, като си подхвърлят топката.

Върви да седнеш на скамейката, Горди. Бъди послушен. Не досаждай на никого.

Отивам да седна на скамейката. Аз съм добро момче. Чувствам се невъзможно малък под пухкавите летни облаци. Гледам как брат ми подава. Не досаждам на никого.

Но такива мигове бяха малко.

Понякога ми четеше приспивни приказки, по-хубави от мамините. Мамините приказки бяха за Погачата и Трите малки прасенца, хубаво нещо, а Денис разказваше за Синята Брада и Джак, човекът-чудо. Той имаше и свой вариант за „Пресипналия“ на Били Гоут, в който тролът под моста излиза победител. И както винаги съм казвал, той ме научи да играя карти и да правя номер с колелото. Не е много, но хей, на този свят вземаш каквото можеш, не съм ли прав?

Когато пораснах, чувството на обич към Денис беше заменено с почти клинично страхопочитание, нещо като християнско чувство към бога, предполагам. А когато умря, бях малко стъписан и малко тъжен, както същите тези толкова добри християни ще се почувстват, ако списание „Тайм“ съобщи, че бог е мъртъв. Нека да кажа така: бях толкова натъжен от смъртта на Денис, колкото ме натъжи съобщението по радиото, че е умрял Дан Блокър. И двамата ги виждах почти толкова често, а Денис никога нямаше такива успехи.

Погребаха го в затворен ковчег с американското знаме върху него. Когато трябваше да спуснат ковчега в земята, свалиха знамето и го сгънаха — знамето, а не ковчега — свиха го на триъгълна шапка и го дадоха на мама. Родителите ми се разпаднаха на парчета. Четири месеца не са много, за да се съберат отново; не знаех дали отново ще станат едно цяло. Мистър и мисис Трътльо. Стаята на Денис — вратата след моята стая, беше в състояние на летаргия, летаргия или нещо като изкривяване на времето. Флагчетата от колежа „Айви лийг“ висяха на стената, а големите снимки на момичетата, с които се беше срещал, бяха закачени на огледалото, пред което се кипреше с часове, като зачесваше назад косата си в патешка опашка като Елвис. Купчината списания — „Трус“ и „Спорт илюстрейтид“ още стояха на масата му и техните дати изглеждаха все по-древни, те напомняха за отминалото време. Сякаш гледаш сълзливо-сантиментален филм. Но за мен не беше сантиментално, а страшно. Не влизах в стаята на Денис, но понякога нарушавах правилото, защото очаквах да го видя зад вратата, под леглото или в килера. Той най-често оказваше влияние върху мислите ми и ако майка ми ме пратеше да взема албума с пощенски картички или кутията за обувки, пълна със снимки, за да ги погледа, щях да си представя как вратата бавно се завърта, докато стоя на място вцепенен от ужас. Щях да си го представя в мрака блед и окървавен, главата му хлътнала отстрани, със засъхващ сив съсирек от кръв и мозък на ризата. Щях да си представя как ръцете му се протягат, кървавите му ръце, сгърчени като нокти, и как ми казва дрезгаво: Трябваше да бъдеш ти, Гордън. Трябваше да бъдеш ти.