Стивън Кинг
Тялото (32) (Есен над детството)

32

Един ден към края на месеца, когато се връщах от училище вкъщи, един черен Форд модел 1952 зави пред мен. Такава кола не може да се сбърка. С бяла гангстерска тапицерия и струговани главини, с високи хромирани буфери и клаксон с роза на кормилото. Отзад беше нарисуван дявол и еднооко вале. Под тях с готически шрифт беше написано: „ДИВА КАРТА“.

Вратите се отвориха, слязоха Ейс Мерил и Фузи Бракович.

— Дребен бандит, а? — усмихна се Ейс с меката си усмивка. — Майка ми обича да я чукам, а?

— Ще те поизтупаме, момченце — рече Фузи.

Хвърлих учебниците на тротоара и хукнах. Бягах с все сила, но те ме спипаха, преди да мина и една пресечка. Ейс ме шибна с въже и аз се проснах на настилката. Брадата ми се удари в цимента и даже не видях звезди; видях цяло съзвездие, цяла галактика. Развиках се, когато ме вдигнаха, не заради лактите и коленете ми, които бяха изподрани и окървавени, нито пък от страх — плачех, препълнен от безсилна ярост. Крис беше прав, той беше наш.

Усуквах се, въртях се и почти се освободих. Тогава Фузи сложи коляно на слабините ми. Болката беше смайваща, невероятна, несравнима; тя разширяваше своя хоризонт от дребното до безкрайното. Развиках се. Виковете изглеждаха най-големият ми шанс.

Ейс ме удари два пъти в лицето. Бяха силни, майсторски тупаници. Първият ми затвори лявото око и трябваше да минат четири дни, преди да прогледна отново. Вторият ми разби носа с трясък, който звучеше в главата ми като хрущенето на тестени сладки, когато ги дъвчеш. После старата мисис Чалмърс излезе на верандата, стиснала в артистично извитата си ръка бастуна и с нещо за ядене, пъхнато в устата. Тя се разкрещя срещу тях:

— Хей! Хей вие, момчета! Спрете! Полиция! Полицияяяяяя!

— И да не се мяркаш пред очите ми, лайно такова! — рече усмихнатият Ейс. Те ме пуснаха и се дръпнаха.

Седнах на цимента, наведох се напред и хванах с ръце наранените си тестиси, болезнено сигурен, че ще се избълвам и сетне ще умра. Аз плачех. Ала когато Фузи започна да обикаля около мен, видях опънатите му джинси, които се спускаха над мотоциклетните ботуши, и целият ужас изчезна. Сграбчих го за крака и захапах прасеца му през джинсите. Захапах го с все сила. Фузи се развика. Той заподскача на един крак и изненадващо ме нарече нечестен играч. Гледах го как подскача наоколо, а Ейс стъпи върху лявата ми ръка и премаза показалеца и средния ми пръст. Чух хрущенето им. Те не хрущяха като тестени сладкиши. Те хрущяха като солети. После Ейс и Фузи отидоха към Форда, Ейс се разхождаше бавно с ръце в задните джобове, Фузи подскачаше на един крак и ме псуваше през рамо. Сгърчих се разплакан на тротоара. Леля Иви Чалмърс дойде, като потропваше сърдито с бастуна си. Попита трябва ли ми лекар. Седнах и се опитах да спра плача си. Казах й, че няма нужда.

— Глупости — ревна тя. Леля Иви беше глуха и винаги крещеше. — Видях къде те удари тоя бик. Твоите нежни места ще се подуят като масонска делва, момче.

Тя ме заведе вкъщи, сложи ми мокър парцал на носа — оттогава той заприлича на лятна тиква — и ми даде голяма чаша кафе с вкус на лекарство, което ме поуспокои. Тя продължи да крещи, че трябва да извика лекар, а аз — де не вика. Най-подир тя склони и аз си отидох вкъщи. Отидох си много бавно. Тестисите ми не бяха като масонска делва, но се подуха.

Майка и татко ме погледнаха и веднага ме скастриха. Право да си кажа, изненадах се, че забелязаха всичко. Кои бяха момчетата? Мога ли да ги позная? Това от баща ми, който не пропускаше „Голият град“ и „Недосегаемите“. Казах, че не мога да позная момчетата. Казах, че съм уморен. Всъщност бях изпаднал в шок и може би малко пиян, кафето на леля Иви беше поне шейсет на сто бренди. Казах, че може да са от друг град или от „горния край“, така наричахме Люистън-Обърн.

Закараха ме с нашето комби при доктор Кларксън, който и до днес е жив, но още тогава беше достатъчно стар, за да седи рамо до рамо с господа. Той прегледа носа и ръката ми и даде на мама рецепта за обезболяващо лекарство. После под някакъв предлог изведе родителите ми от стаята за преглед, свил глава като Борис Карлоф.

— Кой беше, Гордън?

— Не зная, доктор Кла…

— Лъжеш.

— Не, сър. Ъ-ъх!

Жълтеникавите му бузи взеха да се зачервяват.

— Защо прикриваш тези кретени? Мислиш ли, че ще те уважават? Те ще ти се присмиват и ще ти викат глупак. О, ще рекат, минава глупакът, който натупахме с шутове оня ден. Ха, ха. Ху, ху.

— Не ги познавам. Наистина.

Видях, че ръцете го сърбят да ме зашлеви, но той не можеше да направи това. И той ме прати при моите родители, като клатеше бялата си глава и мърмореше за детската престъпност. Без съмнение същата вечер той е разказал това на стария си приятел — господа, докато си седят на пура и шери.

Не ми пукаше дали Ейс, Фузи и останалите задници ме уважават, дали ме мислят за глупак или изобщо не мислят за мен. Трябваше да мисля за Крис. Брат му Айбол му беше счупил ръката на две места, а лицето му приличаше на канадски изгрев. Скрепиха счупения лакът със стоманена скоба. Мисис Макджин от другия край видяла Крис да се мотае из къщи с ранено рамо, с кръв, течаща от двете му уши, и да чете комикси за Ричи Рич. Тя го завела в бърза помощ, където Крис казал, че паднал в тъмното по стълбите в мазето.

— Разбирам — казал докторът, напълно отвратен от Крис, както доктор Кларксън от мен, и извикал полицая Банерман.

Докато той се обаждал от кабинета си, Крис слязъл в коридора, като държал превързаната си ръка до гърдите си, за да не виси и да се държат счупените кости, пуснал десет цента в автомата да извика мисис Макджин. По-късно ми каза, че това му било първото обаждане и се страхувал до смърт, че тя няма да чуе, но тя чула.

— Крис, добре ли си?

— Да, благодаря — рекъл Крис.

— Съжалявам, че не мога да остана при теб, но имам сладкиши в…

— Много добре, мисис Макджин — казал Крис. — Виждате ли Буика в нашия двор?

Буикът беше колата на майка му. Караше я от десет години и когато моторът прегрееше, миришеше на пържени обувки.

— Там е — казала внимателно тя. По-добре да не се забърква с Чембърсови. Бедната бяла измет, ирландски колибари.

— Ще кажете ли на мама да слезе в мазето и да свали крушката от фасунгата?

— Крис, аз наистина, моите сладкиши…

— Кажете й — рекъл Крис неумолимо — да го направи веднага. Ако не иска брат ми да отиде в пандиза.

Последвала дълга пауза и най-подир мисис Макджин се съгласила. Тя не задавала въпроси, а Крис не я лъжел. Полицаят Банерман наистина се появи у Чембърсови, но братът на Крис не влезе в кошарата.

Върн и Теди също изядоха боя, макар и не като мен и Крис. Били причакал Върн, когато той се върнал вкъщи. Издебнал го с мангала и го проснал с четири-пет удара. Върн бил само замаян, но Били се уплашил, че го е убил, и спрял дотук. А трима от тях хванали Теди един следобед, когато се връщал вкъщи от запустялото място. Ударили го и му счупили очилата. Той ги подгонил, но те не го били, когато разбрали, че върви след тях като слепец в мрака.

Събрахме се в училище. Приличахме на останки от взвод след атака в Корея. Никой не знаеше какво точно е станало, но всички се досещаха, че здравата сме се счепкали с големите момчета и сме се държали като мъже. Плъзнаха най-различни слухове, всички до един погрешни.

Когато ни махнаха гипса и раните позаздравяха, Върн и Теди се отдръпнаха. Те откриха цяла тайфа връстници, над които да властват. Повечето от тях бяха истински боклук — келяви, нискостеблени задници от пети клас, — но Върн и Теди ги водеха на нашата къща върху дървото, заповядваха им и се превземаха пред тях като нацистки генерали.

Крис и аз започнахме да се мяркаме там все по-рядко и след време мястото стана тяхно поради отсъствието ни. Помня, минавах оттам през лятото на 1961 година и усетих, че мястото мирише като откъснат крайник в купа сено. Никога вече не отидох там, доколкото си спомням. Теди и Върн бавно се превърнаха в още две лица от коридора или от задържането след часовете в три и половина. Кимахме и казвахме здрасти. Само това. Случва се. Приятелите идват и си отиват от твоя живот като момчета от ресторант, забелязал ли си? Ала когато мисля за оня сън, за телата под водата, които ме дърпат неумолимо за краката, станалото ми изглежда нормално. Някои хора потъват, това е. Не е честно, но се случва. Някои хора потъват.