Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tempest, –1611 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Издателство „СИЛУЕТ — 33“, София, 1994

Рисунка: Владислав Паскалев

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

При подготовката на настоящото издание върху текста на превода, публикуван през 1976 г., бяха нанесени неголям брой промени. Преводачът вярва, че проф. Марко Минков, чиято ерудиция присъствува в тези редове, би одобрил това усъвършенствуване на текста.

В.П.

Рисунката на корицата е дар от проф. Владислав Паскалев.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

Второ действие

Първа сцена

Другаде на острова.

Влизат Алонзо, Себастиан, Антонио, Гонзало, Адриан, Франциско и други.

 

ГОНЗАЛО

Недейте бърчи чело, господарю!

Със нас наравно имате и вие

причина да се радвате. Това, че

спасихме се, със много надтежава

над загубите ни. През ден се случва

търговци по море, жени моряшки

да губят нещо скъпо, а такова

небивало спасение, каквото

се падна нам, се случва на малцина

сред милиони. И затуй, кралю,

разумно претеглете не везните

утеха срещу скръб.

 

АЛОНЗО

                                        Мълчи, Гонзало!

 

СЕБАСТИАН (настрани, към Антонио)

Приема утехата, сякаш е изстинала супа.

 

АНТОНИО (настрани, към Себастиан)

Но този отец-утешител няма да го остави на мира.

 

СЕБАСТИАН

Ей го, навива часовника на красноречието си. Сега ще издрънка.

 

ГОНЗАЛО

Ваше величество…

 

СЕБАСТИАН (настрани, към Антонио)

Един. Бройте!

 

ГОНЗАЛО

От скърбите щом правим капитал,

накрая получаваме?

 

СЕБАСТИАН

Печалба.

 

ГОНЗАЛО

Да, печал. И без „ба“! Казахте го по-умно, отколкото сте очаквал.

 

СЕБАСТИАН

Защото не съм очаквал чак толкоз ум от вас.

 

ГОНЗАЛО

Така че, господарю…

 

АНТОНИО

Ама какъв прахосник на слова!

 

АЛОНЗО

Да, моля те, спести си ги!

 

ГОНЗАЛО

Добре, замлъквам. И все пак…

 

СЕБАСТИАН

… Ще продължи да говори.

 

АНТОНИО

На бас, кой пръв ще изкукурига! Той или Адриан?

 

СЕБАСТИАН

Дъртият петел!

 

АНТОНИО

Младото петле!

 

СЕБАСТИАН

На какво?

 

АНТОНИО

На един смях!

 

СЕБАСТИАН

Съгласен!

 

АДРИАН

Макар този остров да изглежда пуст…

 

АНТОНИО

Ха-ха-ха!

 

СЕБАСТИАН

Печелиш.

 

АДРИАН

… безлюден и почти недостъпен откъм морето…

 

СЕБАСТИАН

Все пак.

 

АДРИАН

… все пак…

 

АНТОНИО

Нямаше избор човекът!

 

АДРИАН

… той се оказа с лек климат и разкошна флора…

 

АНТОНИО

Познавам една Флора. Наистина беше разкошна.

 

СЕБАСТИАН

И с доста лек климат, както господинът твърди.

 

АДРИАН

… Дъхът му е тъй сладък!

 

СЕБАСТИАН

Сякаш има дробове, и то охтичави.

 

АНТОНИО

Или се е парфюмирал в някое блато.

 

ГОНЗАЛО

Да, тук всичко е благоприятно за живота…

 

АНТОНИО

Само дето няма от какво да се живее.

 

СЕБАСТИАН

Да, от тази страна ще е трудничко.

 

ГОНЗАЛО

… Колко е сочна и свежа зеленината! Наистина красива гледка!…

 

АНТОНИО

Или още по-точно: сива клетка!

 

СЕБАСТИАН

С малко зеленикаво от плесен!

 

АНТОНИО

Близо е до истината все пак.

 

СЕБАСТИАН

Само че откъм опакото й.

 

ГОНЗАЛО

… Но най-рядкото чудо — нещо почти невероятно…

 

СЕБАСТИАН

Като повечето от чудесата.

 

ГОНЗАЛО

… е туй, че нашите одежди, макар да се наквасиха в морето, са запазили свежия си блясък и, вместо да станат на петна от солената вода, изглеждат току-що боядисани.

 

АНТОНИО

Да можеше поне един от джобовете му да проговори, щеше да го уличи в лъжа!

 

СЕБАСТИАН

Ако не се окаже лъжлив джоб!

 

ГОНЗАЛО

Дрехите ни са нови, както бяха, когато за пръв път ги облякохме в Африка за сватбата на кралската дъщеря Кларибела и туниския крал.

 

СЕБАСТИАН

Сполучлива сватба наистина, а пък на връщане съвсем ни потръгна.

 

АДРИАН

Тунис никога не е имал такава красавица за кралица!

 

ГОНЗАЛО

Никога, от времето на вдовицата Дидона[1]!

 

АНТОНИО

„Вдовицата“? Поврага! Откъде изскочи това „вдовицата“? „Вдовицата Дидона“!

 

СЕБАСТИАН

Можеше да прибави и „вдовеца Енея“ към нея!

 

АДРИАН

„На вдовицата Дидона“ ли казахте? Карате ме да се замисля. Че тя беше царица на Картаген, не на Тунис!

 

ГОНЗАЛО

Днешният Тунис е нявгашният Картаген.

 

АДРИАН

Картаген?

 

ГОНЗАЛО

Картаген, уверявам ви!

 

АНТОНИО

Езикът му е могъщ като Амфионовата арфа[2].

 

СЕБАСТИАН

По-могъщ! Тя е издигала само градски стени, а той строи и къщи.

 

АНТОНИО

Какво ли друго небивало чудо се готви да извърши този човек?

 

СЕБАСТИАН

Ще мушне този остров в джоба си и ще го занесе подарък на сина си, като ябълка.

 

АНТОНИО

И плювайки семките му в морето, ще направи да поникнат нови острови.

 

ГОНЗАЛО

Точно така!

 

АНТОНИО

Подир година-две!

 

ГОНЗАЛО (към Антонио)

Говорихме, господарю, че одеждите ни изглеждат сега така нови, както бяха в Тунис, на сватбата на вашата дъщеря, която е сега кралица там.

 

АНТОНИО

И то най-прекрасната от всички кралици на Тунис!

 

СЕБАСТИАН

С изключение на вдовицата Дидона!

 

АНТОНИО

На вдовицата Дидона? А, да, на вдовицата Дидона!

 

ГОНЗАЛО

Вижте, не е ли дрехата ми такава, каквато беше, когато я облякох за пръв път, или почти такава…

 

АНТОНИО

Това „почти“ е по-почтително към истината.

 

ГОНЗАЛО

… каквато беше на сватбата на дъщеря ви?

 

АЛОНЗО

Ушите ми ти тъпчеш със слова,

които моят разум не приема.

Кой караше ме там да я венчавам?

Загубих своя син и имам чувство,

че нея също — задомена толкоз

далече от Италия — едва ли

ще видя пак! О, моя несравнен

наследник на Неапол и Милано!

Кой знае на каква чудата риба

храна е станал!

 

ФРАНЦИСКО

                                Много е възможно

той жив да е, кралю, видях го как

удари по гърба една вълна

и ясна я; и как след туй, встрани

отмятайки със две ръце водата,

със гръд разбиваше талаза, който

се вдигаше насреща му. Глава

държеше над вълните той и мъжки

гребеше към спасителната суша,

която, подкопана от прибоя,

като че ли се скланяше над него

за прием милосърден. Господарю,

уверен съм, че той е жив и здрав!

 

АЛОНЗО

Не, не, загинал е!

 

СЕБАСТИАН

                                        Ако е тъй,

виновен сте вий сам. Не задомихте

в Европа дъщеря си, предпочели

да я омъжите за африканец,

далече от очите ви, които

са прави днес да плачат!

 

АЛОНЗО

                                                Замълчи!

 

СЕБАСТИАН

Ний всички как ли не, на колене,

ви молехме! Нещастното ви чедо

в борба между покорство и погнуса

се колебаеше. И ето на,

синът ви е — страхувам се — загинал

и днеска във Неапол и Милано

вдовиците са повече на брой.

отколкото жените, на които

мъжете ще се върнат. И вината

за туй е ваша.

 

АЛОНЗО

                                Както е и моя

най-острата от болките.

 

ГОНЗАЛО (към Себастиан)

                                                                Синьор,

за истината, казана от вас,

са нужни подходящи миг и речник.

Вий раната развреждате, наместо

да я превържете.

 

СЕБАСТИАН

                                Брей, учен мъж!

 

АНТОНИО

Голям хирург!

 

ГОНЗАЛО

                        Кралю, щом вий сте в облак,

у всички нас настъпва лошо време.

 

СЕБАСТИАН (настрани, към Антонио)

Как каза? Лошо време?

 

АНТОНИО (настрани, към Себастиан)

                                        Много лошо.

 

ГОНЗАЛО

Да бях плантатор аз на този остров…

 

АНТОНИО

Засял го би с коприва!

 

СЕБАСТИАН

                                                Или с тръне!

 

ГОНЗАЛО

…какво на него бих устроил?

 

СЕБАСТИАН

                                                        Всичко

освен гуляй, защото няма вино.

 

ГОНЗАЛО

Да, бих устроил, крал ако му бях,

едно съвсем различно общество.

Най-първо: край на всяка търговия;

ни дума за просвета и закони;

межди, имоти, договори, служби,

богатство, бедност, право на наследство

ни помен от туй всичко; и черта

на жито, вино, масло и метали;

безделие за всекиго (включая

жените, но които ще са скромни

и чисти по природному); строй без

върховна власт!

 

СЕБАСТИАН

                                А иска да е крал

на всичко туй!

 

АНТОНИО

                                Да, този негов строй,

завършвайки, забрави как е почнал!

 

ГОНЗАЛО

Природата ще дава своя плод

за общо ползване и ще изчезнат

войни, предателства, топове, пушки,

оръжия, машини за убийство;

земята ще обсипва с благодат

невинните ми поданици.

 

СЕБАСТИАН

                                                Ясно.

И бракът ще е нещо непознато

за всички тях!

 

АНТОНИО

                Разбира се — държава

от фльорци и развратници!

 

ГОНЗАЛО

                                                Кралю,

аз тъй ще управлявам, че векът ми

ще се нарича втори златен век.

 

СЕБАСТИАН (високо)

На негово величество поклон!

 

АНТОНИО (високо)

Живот и слава на Гонзало Първи!

 

ГОНЗАЛО

При туй… Дали ме слушате?

 

АЛОНЗО

                                                        Прощавай,

но твойта реч не ми говори нищо.

 

ГОНЗАЛО

Вярвам ви, ваше величество: произнесох я само за да дам с нея повод за смях на тези господа, които имат тъй чувствителни и пъргави дробове, че от нищо се разсмиват.

 

АНТОНИО

Ние се смеем на вас.

 

ГОНЗАЛО

И, значи, съм прав, защото аз по празните остроумия съм нищо пред двама ви.

 

АНТОНИО

Какъв удар ни нанесе, а?

 

СЕБАСТИАН

Слава богу, беше с плоското!

 

ГОНЗАЛО

Големи храбреци сте вие — и луната бихте откачили от сферата й[3], ако би рекла да се застои пет седмици без промяна.

 

Влиза — невидим — Ариел, свирещ тържествена музика.

 

СЕБАСТИАН

Да, и ще идем с нея на нощен лов за птици!

 

АНТОНИО

Хайде, хайде, без сръдни!

 

ГОНЗАЛО

Аз да се сърдя на тези шеги? Няма да си рискувам името на разумен човек за подобни дреболии. Приспете ме с още малко смях, чувствам се уморен.

 

АНТОНИО

Добре, легнете си и ни слушайте!

 

Всички — освен него, Алонзо и Себастиан — заспиват.

 

АЛОНЗО

Заспаха всички? О, и моите клепки

да можеха да се притворят тъй

под тежките ми мисли!… Май са склонни

да го направят.

 

СЕБАСТИАН

                                Приемете, братко,

оловния подарък на съня!

Той гостенин е рядък на скръбта ни,

но дойде ли, добре я утешава.

 

АНТОНИО

А ние двамата ще бдим на стража

над кралската ви сигурност, додето

събудите се сам.

 

АЛОНЗО

                                Благодаря ви.

Усещам се тъй странно отмалял.

 

Заспива.

Ариел излиза.

 

СЕБАСТИАН

Каква упойна дрямка овладя ги!

 

АНТОНИО

От климата ще е.

 

СЕБАСТИАН

                                Защо тогава

не действа той на нашите клепачи?

На мен не ми се спи.

 

АНТОНИО

                                        И аз съм бодър.

Като по даден знак заспаха всички,

гръм сякаш ги натръшка… А, синьор?

Какво ли пък?… Но стига!… Казвам: стига

да се решите!… Виждам ви в лицето

такъв, какъвто трябваше да сте!

Тоз рядък случай шепне и на вас,

пък аз короната съглеждам вече

да слиза над главата ви!

 

СЕБАСТИАН

                                                Ти спиш!

 

АНТОНИО

Не ме ли чувате, че ви говоря?

 

СЕБАСТИАН

Да, чувам и разбирам, че бълнуваш!

Какво ми каза всъщност? Чудно нещо —

да спиш така, с отворени очи;

да виждаш, да говориш, да се движиш

и пак да спиш!

 

АНТОНИО

                                Не аз, Себастиане,

а ти проспиваш рядката възможност;

уж буден, а очи пред нея стискаш!

 

СЕБАСТИАН

Ти хъркаш разбираемо. Долавям

във твойто хъркане известен смисъл.

 

АНТОНИО

Сериозно ти говоря и ако

и ти сериозно слушаш ме, ще станеш

трикратно по-голям!

 

СЕБАСТИАН

                                        Кому го казваш,

на мене, застоялата вода?

 

АНТОНИО

Ще те науча да прииждаш!

 

СЕБАСТИАН

                                                Хайде!

Да спадам от рождение ме учи

наследствената вялост.

 

АНТОНИО

                                                Да би знаял

как сам разхвалваш замисъла, с който

си правиш смях, как пищно го обличаш

в стремежа си да го покажеш гол:

та именно от вялост или страх

до гроба неудачниците киснат

във постоянен отлив!

 

СЕБАСТИАН

                                        Продължавай!

Очите и ликът ти ми говорят,

че раждаш плод съществен, който с мъки

излиза на бял свят.

 

АНТОНИО

                                        Да, точно тъй е:

макар че тоз умник със къса памет —

чиято послесмъртна памет също

не ще е дълга — иска да внуши

(защото нему дай му да внушава!)

на краля, че синът му е спасен,

това е невъзможно, както туй,

че сам дъртакът би могъл да плува

тъй, спейки тук!

 

СЕБАСТИАН

                                И аз не се надявам,

че той е жив.

 

АНТОНИО

                        В таз липса на надежда

за вас надежда ражда се тъй висша,

че най-честолюбивото око

не може да съзре над нея друго!

Съгласен ли сте с мен, че Фердинанд

се е удавил?

 

СЕБАСТИАН

                        Да.

 

АНТОНИО

                                Тогаз кажете:

след него кой остава пръв наследник

на краля?

 

СЕБАСТИАН

                Кларибела.

 

АНТОНИО

                                        Таз, която

понастоящем е кралица в Тунис,

на разстояние един живот

и още десет левги; таз, която

додето вест получи от Неапол —

освен ако е слънцето вестител

(Човекът от Луната[4] би бил бавен!),

бради на младенците ще пораснат,

отлични за бръснача; таз, която

е зад море тъй страшно, че от него

погълната бе цялата ни флота,

макар че нас изхвърли да играем

пиеса, чийто пролог бе дотук,

а действието отсега нататък —

във нашите ръце!

 

СЕБАСТИАН

                                Каква нелепост!…

Как каза? Ти си прав, че Кларибела

е туниска кралица и ще бъде

неаполска; и също тъй си прав,

че между Тунис и Неапол има

известно разстояние.

 

АНТОНИО

                                        Което

със всяка своя педя ви крещи:

„Не може Кларибела да се върне

през мен в Неапол. Да си гледа Тунис!

А ти недей да спиш!“ Ако е вечен

тоз техен сън, с какво ще са по-зле?

Ще се намери кой да управлява

Неапол като тез хъркачи тук,

а има и бъбривци не по-лоши

от тоз Гонзало! Аз самият мога

да дрънкам като него сврачи речи[5]!

На моя ум да бяхте, какъв случай

за вас би представлявал този сън?

Разбрахте ли ме?

 

СЕБАСТИАН

                                Струва ми се — да.

 

АНТОНИО

И как ще обласкаете тогава

туй свое щастие?

 

СЕБАСТИАН

                                Сега си спомням,

че ти навремето отне престола

на брат си Просперо.

 

АНТОНИО

                                        И как чудесно

лежи ми — вижте — неговата дреха!

Слугите му сега са ми слуги,

а бях наравно с тях!

 

СЕБАСТИАН

                                        А съвестта?

 

АНТОНИО

Къде е разположено туй нещо,

прощавайте? Да беше елин, мазол,

пантофи бих обул; но във гръдта си

не чувствам аз подобно божество.

Да ме деляха от Милано двайсет

такива съвести, аз до една

ги бих смразил и пак стопил, преди

да ми попречат с нещо! Ей го брат ви!

Той ценен ще е колкото пръстта,

върху която се е проснал тъй,

ако със тоз приятел от стомана

(пет пръста ще му стигнат) го направя

не само да ви мяза на мъртвец,

но и такъв да бъде! В това време

ще можете и вие да приспите

завинаги тоз глупав многознайко,

за да не мърка! Другите ще слушкат

охотно, както мачка лочи мляко,

и ще нагласят точния си час

по нашия!

 

СЕБАСТИАН

                Ще следвам твоя пример,

добри приятелю! Ще завладея

и аз Неапол, както ти — Милано!

Измъквай меча си! Едничък удар

от дан васалска ще те отърве

и като стана крал, ще имаш мойта

признателност!

 

АНТОНИО

                                И вий вадете своя,

така че едновременно със мене

да ръгнете Гонзало!

 

СЕБАСТИАН

                                        Стой! Две думи!

 

Влиза — невидим — Ариел, свирещ и пеещ.

 

АРИЕЛ

С изкуството си моят господар

узна, че ти, добър към него нявга,

намираш се в опасност, й ме прати

(защото инак ще се провали

и неговият план) да се намеся.

 

Пее в ухото на Гонзало.

 

        „Както хъркаш си така,

        с меч предателски в ръка

                те дебне враг!

        За да имаш още дни,

        чара сънен отмахни —

                на крак, на крак!“

 

АНТОНИО

… Тогаз по-бързо!

 

ГОНЗАЛО (събужда се)

                                        Ангели небесни,

пазете краля ни!

 

Другите се събуждат.

 

АЛОНЗО

                                Какво? Станете!

Какви са тези мечове? Защо са

тез погледи на кръв?

 

ГОНЗАЛО

                                        Какво се случи?

 

СЕБАСТИАН

Миг няма, както бдяхме над съня ви,

страхотен рев на бик или по-скоро

на лъв раздра слуха ни. Просто ужас!

Не го ли чухте?

 

АЛОНЗО

                                Нищо не съм чул!

 

АНТОНИО

Той би уплашил даже великан!

Земята потрепера! Вероятно

било е рев на цяло лъвско стадо!

 

АЛОНЗО

А вий, Гонзало, да сте чули нещо?

 

ГОНЗАЛО

Повярвайте ми, господарю — само

едно съвсем особено бръмчене,

което ме пробуди. Аз извиках

и със вика си стреснах вас, но вече

те бяха със оръжие в ръце.

Шум имаше наистина и трябва

нащрек да сме или да се преместим,

и то с готови мечове.

 

АЛОНЗО

                                        Да тръгнем

и да потърсим бедния ми син!

 

ГОНЗАЛО

Дано го пази бог от зверовете,

защото чувствам: жив е!

 

АЛОНЗО

                                                Да вървим!

 

АРИЕЛ

Търсете го! Във плана ни това е.

За стореното Просперо ще знае!

 

Излизат.

Бележки

[1] Дидона (мит.) — легендарна основателка на Картаген. Тя приютила след гибелта на Троя беглеца Еней и се хвърлила в горяща клада, когато той я изоставил.

[2] „… Амфионовата арфа…“ (мит.) — Амфион е един от двамата „тивански близнаци“, синове на Зевс и на таванската царица Антиопа. Свирел така сладко на арфа, че когато той и брат му Зет решили да построят зид около Тива, камъните сами се нареждали един върху друг под нейните звуци.

[3] „… и луната бихте откачили от сферата й…“ — съгласно учението на питагорейците светът се състоял от няколко включени една в друга въртящи се кристални сфери, към които били закрепени „подвижните звезди“ и които сами били включени в обхващащата цялата вселена сфера на „неподвижните звезди“. При движението си сферите издавали хармонична музика, достъпна само за избрани.

[4] „… човекът от луната…“ — средновековното поверие виждало в лунните петна очертанията на човек-грешник, наказан да живее на месечината; той бил следван от куче и носел фенер и наръч тръни.

[5] „… сврачи речи…“ — т.е. заучени, ние бихме казали „папагалски“.