Уилям Шекспир
Бурята ^[0] (10) (Романс)

Първа сцена

 

ПРОСПЕРО

Кроежът ми набира вече връх.

Вълшебствата ми действат, духовете

стараят се и Времето върви

с товар олекнал. Колко е часът?

 

АРИЕЛ

Към шест е, господарю. По туй време

ний трябваше да свършим.

 

ПРОСПЕРО

                                                Да, така е.

Тоз срок аз бях си дал, преди да вдигна

талазите на бурята. А кралят

и свитата му как са?

 

АРИЕЛ

                                        Както ти

поиска те да бъдат, господарю:

заключени от твоята магия

във липовия гъсталак, закрилящ

от вятъра дома ти. Кралят, брат му

и твоят брат все тъй ужасно буйстват,

а другите оплакват ги, обзети

от скръб и страх. Най-зле е тоз, когото

нарече ти „добрият стар Гонзало“-

сълзите по брадата му се стичат

като наесен дъжд по сламен покрив.

Те мъчат се от твоята магия

тъй силно, че да можеш да ги видиш,

духът ти би омекнал!

 

ПРОСПЕРО

                                        Тъй ли мислиш?

 

АРИЕЛ

Човек да бях, тъй станало би с мен.

 

ПРОСПЕРО

И с мене тъй ще стане. Ако теб —

дух, въздух — са способни да затрогнат

мъченията им, как аз — човекът,

възприемчив към болка като тях —

от тебе по-дълбоко да не бъда

разчувстван пред вида им? Да, макар

в живеца си засегнат да съм още

от злата им неправда спрямо мен,

ще взема аз на разума страната

срещу гнева си. Прошката е ценност,

по-рядка от разплатата. Понеже

разкаяни са, знам, оттук нататък

аз няма повече да ги наказвам

дори с едно навъсване. Пусни ги!

Магията ще счупя, ще им върна

разсъдъка и те, каквито бяха,

ще бъдат пак.

 

АРИЕЛ

                        Отивам, господарю.

 

ПРОСПЕРО

Вий, духове от хълмове, потоци,

гори и езера, и вий, които

с крачета, неоставящи следи,

Нептуна в отлив гоните, а в прилив

от него бягате; вий, леки феи,

от чийто танц подлунен по тревата

остават тези кръгове, които

овците не пасат; вий, дребни елфи,

които, щом настане полунощ,

изскачате и правите да никнат

във мрака гъбите — със ваша помощ

(макар и да сте слаби поотделно)

аз слънцето по пладне съм смрачавал,

насъсквал ветровете своеволни,

подсторвал да воюват с рев и пяна

зеленото море и свода син;

извиквал гръмотевици, разцепвал

дъба на Зевса^[1] с неговия собствен

небесен клин, разтърсвал канари,

изкоренявал борове и кедри

и правел гробове да се отварят

и будят мъртвите си. Но от свойта

магична мощ аз вече се отказвам:

за сетен път чрез нея ще извикам

таз музика божествена, която

в съгласие с целта ми ще въздейства

на моите пленници, и след това

вълшебната си пръчка аз ще счупя

и скрия вдън земя, а своите книги

ще хвърля във морето, там, където

не може лот моряшки да измери

безкрайната му глъб!

 

ПРОСПЕРО

С мелодия тържествена — лекарство

за буйстващите мисли — аз ще влея

спокойствие във мозъка ти, врящ

без полза в твоя череп. Стой на място

по силата на чара ми!… Гонзало,

почтени старче, друже благородни,

очите ми, съчувствайки на твоите,

се пълнят със приятелски сълзи!…

Вълшебството ми бързо се разсейва

и както утрината неусетно

измества мрака нощен, тъй във тях

събудените сетива разпръсват

кълбетата от пушек, помрачили

съзнанието им… О, мой Гонзало,

спасителю мой доблестни и верни

служителю на краля си, за всичко

ще бъдеш ти добре възнаграден!…

Жестоко ти, Алонзо, се отнесе

със мен и дъщеря ми, подпомаган

от своя брат… Това сега те мъчи,

Себастиан!… А ти, мой родни братко,

кръв родна моя, който приласка

тщеславието в себе си, прокудил

роднинство и човечност; ти, ти, който;

замисляше с тогова — и затуй,

Себастиан, ти двойно се терзаеш! —

кралеубийство мерзко — и на тебе,

макар и да си изверг, аз прощавам!…

Разсъдъкът във тях приижда вече

и приливът му скоро ще залее

все още калния и тинест бряг

на мозъците им; а ни един

не ме е зърнал и не би могъл

да ме познае кой съм. Ариел,

иди във пещерата и върни се

със шапката и шпагата ми! Искам

да смъкна таз одежда и пред тях

такъв да се явя, какъвто бях —

милански княз!

 

Побързай! Още малко,

и волен ще летиш.

 

АРИЕЛ

        „Със пчелите смуча сок,

        спя във мака сън дълбок,

        сутрин мия се с млечок

        и отлитам — свят широк, —

        щом за есен дойде срок.

                Весело време настава за мене

                всичко ме среща със дъх и цъфтене!“

 

ПРОСПЕРО

Чудесно! Ще ми липсваш, Ариел,

но свобода все пак ще ти даря…

Добре! Добре! Тъй както си невидим,

сега литни до кораба им! Там,

във трюма му, ще свариш още спящи

моряците. Веднага събуди ги

и бързо тук докарай капитана

и боцмана! Без бавене! Лети!

 

АРИЕЛ

Аз въздуха пред себе си ще всмукна

и пулса ти преди да тупне дважди,

те тук ще са!

 

ГОНЗАЛО

Смърт, ужас, чудеса и страхотии

гъмжат навред! Всевишни, изведи ни

от този страшен остров!

 

ПРОСПЕРО

                                                Гледай тука,

владетелю неаполски! Пред теб е

княз Просперо, когото ти прокуди

от княжеството му. За да повярваш,

че жив човек, не дух, със теб говори,

прегръщам те и от сърце приветствам

и теб, и всички тук!

 

АЛОНЗО

                                        Дали си ти

човек или видение, от тези,

които напоследък си играят

със сетивата ми — това не знам,

но пулса на ръката ти усещам

от плът и кръв и щом видях те, чувствам,

постихна пристъпът ми, който бил е —

страхувам се — проява на безумство.

Но ако ти си та, това ще иска

престранна повест. Княжеството аз

възвръщам ти и моля те смирено:

прости ми злото! Ала как би могъл

да бъдеш жив и тук?

 

ПРОСПЕРО

                                        Мой скъпи друже,

най-първо позволи ми да прегърна

почтената ти старост!

 

ГОНЗАЛО

                                        Честна дума,

не смея да твърдя, че всичко туй

е истина!

 

ПРОСПЕРО

                Вкусът на ястията,

с които този остров нагости ви,

ви пречи да повярвате в неща,

които са действителни. Здравейте,

приятели!

 

А върху двамца вас —

отлична благородническа двойка —

аз бих могъл да привлека гнева

на негово величество, като

ви улича в измяна, но не ми е

до приказки сега!

 

СЕБАСТИАН (настрани)

                                Самият дявол

говори със езика му!

 

ПРОСПЕРО

                                        Не, не.

А колкото до теб, синьоре подъл —

когото „брат“ да назова, не мога,

защото вече туй би осквернило

устата ми, — прощавам ти за злото…

за всичките… като в замяна искам

таз власт, която — знам — и без това

си длъжен да ми върнеш.

 

АЛОНЗО

                                                Ако ти

наистина си Просперо, кажи ни:

как тъй спасил си се и тук ни срещаш,

където ни изхвърлиха вълните

преди три часа само и където?

(о, колко остро ме прободе пак

това припомняне!) загубих своя

скъп Фердинанд?

 

ПРОСПЕРО

                                Съчувствам ви, кралю!

 

АЛОНЗО

Непоправима загуба, която

Търпението — знам — не ще успее

да издери!

 

ПРОСПЕРО

                        По-скоро вий, кралю,

не сте потърсили от него помощ —

при мъка като вашата, за мен

то беше благотворно!

 

АЛОНЗО

                                        Като мойта?

 

ПРОСПЕРО

Да, също толкоз прясна и голяма,

при туй — уви! — без вашата възможност

за утешение, защото аз

загубих дъщеря си!

 

АЛОНЗО

                                        Дъщеря си?

О, боже, колко дивна кралска двойка

те можеха да бъдат във Неапол!

За туй бих легнал в тинестото ложе,

където спи синът ми! Как, кога

загуби я?

 

ПРОСПЕРО

                        Във таз последна буря…

Но срещата ни тъй е удивила

присъстващите тук, че те не вярват

в правдивостта на своите очи

и сякаш мъчат се да глътнат разум

от въздуха. Но колкото и всички

от равновесие да сте излезли,

повярвайте, че тоз човек пред вас е

княз Просперо. Прогонен от Милано,

до този бряг, о който вий сега

разбихте се, по воля на Съдбата

аз стигнах, за да властвувам над него…

Но стига по това! Таз повест иска

разказване със дни — при първа среща

не й е мястото. И тъй, кралю,

добре дошли! Таз скромна пещера е

дворецът ми. Слугите ми са малко,

а поданици нямам въобще,

но надникнете вътре — вий, кралю,

ми върнахте Милано и за него

ще ви платя със чудо, на което

ще се зарадвате тъй, както аз

се радвам на престола си.

 

МИРАНДА

Мошеничиш, мой скъпи!

 

ФЕРДИНАНД

                                        Аз — със тебе?

За нищо на света!

 

МИРАНДА

                                За нищо — може,

но за двайстина кралства ще го сториш

и аз ще кажа, че играеш честно.

 

АЛОНЗО

Ако и туй окаже се измама

на този остров, аз ще съм загубил

на два пъти сина си!

 

СЕБАСТИАН

                                        Странно чудо!

 

ФЕРДИНАНД

Морето знаело какво е милост —

не съм бил прав, когато го проклинах!

 

АЛОНЗО

Благословен да бъдеш, сине мой!

Стани и разкажи ни: как спаси се

и се оказа тук?

 

МИРАНДА

                                О, чудо! Колко

красиви същества! Ах, как прекрасни

били човеците! И как щастлив си

със тях, нов свят!

 

ПРОСПЕРО

                                        За тебе той е нов!

 

АЛОНЗО

Коя е таз девойка, със която

играеше? Най-много от три часа

е вашето познанство. Или туй е

богинята, разпръснала ни първо

и сбрала ни сега?

 

ФЕРДИНАНД

                                Не, тя е смъртна,

но волята безсмъртна на небето

дари ми я. Когато я избирах,

родителя си нямах как да питам,

а и не мислех, че родител имам.

Благослови ни! Тя е дъщеря

на този княз милански, за когото

бях чувал много, без да съм го срещал

до днешен ден. Той — Просперо — ми даде

тоз нов живот, а тя ми даде него

за нов баща!

 

АЛОНЗО

                        Пък аз ще бъда неин.

Но как ще е, баща да иска прошка

от свойта дъщеря?

 

ПРОСПЕРО

                                За туй ни дума!

Не бива да товарим паметта си

със стара тягост.

 

ГОНЗАЛО

                                Досега мълчах,

защото ме задавяха сълзите!

О, богове всевишни, увенчайте

с венец благословен таз дивна двойка,

защото вие начертахте пътя,

довел ни тук!

 

АЛОНЗО

                        Да бъде тъй, Гонзало!

 

ГОНЗАЛО

Нима свален бе князът на Милано,

родът му за да царствува в Неапол?

Ликувайте, щастливци, и да впишем

за спомен тази наша обща радост

на вечни стълбове със златни букви!

В едничко пътешествие тук всеки

съкровище намери: Кларибела —

съпруг във Тунис; Фердинанд — съпруга,

когато беше се загубил сам;

княз Просперо, сред тоз пустинен остров —

отнетото си княжество; а всички,

да, всички ние — себе си, когато

се лутахме в заблуди!

 

АЛОНЗО

                                        Млади хора,

подайте ми ръцете си и нека

във скръб до гроб живее всеки, който

не ви желае щастие!

 

ГОНЗАЛО

                                        Амин!

 

О, вижте, господарю, още наши!

Предрекох ли ви аз, че ако има

на сушата бесилки, тоз негодник

не ще умре в морето?… Е, ти, който

със ругатни за малко не изхвърли

зад борда милосърдието боже,

защо мълчиш? Или си ням на суша?

Какви са твоите вести?

 

БОЦМАНЪТ

                                                Най-добрата

е таз, че кралят ни е здрав и читав

и свитата му — също! Втора вест —

добра и тя — е тази, господа,

че корабът ни, който, има-няма

три часа, ний видяхме на трески,

танцува невредим върху вълните

тъй както бе, когато първи път

бе спуснат във водата!

 

АРИЕЛ (настрани, към Просперо)

                                                Всичко туй

е моя работа!

 

ПРОСПЕРО (настрани, към Ариел)

                        И то отлична,

мой пъргав дух!

 

АЛОНЗО

                                Това е свръхприродно!

Събитията стават все по-странни!

Кажи да чуем: как дойдохте тук?

 

БОЦМАНЪТ

Да бях уверен, че не спя, кралю,

щях вече някак да съм се опитал

да го направя! Във мъртвешки сън,

навреш в трюма (как, не зная) спяхме,

когато ни събуди гръмка врява

от шумове и звуци — рев, пищене,

дрънчене на вериги, крясък, вой

и още много други, всички страшни!

Изскочихме на въздух и видяхме

и себе си със дрехи в пълен ред,

и славния ни горд и весел кораб

тъй стегнат и красив, че капитанът

от радост заподскача! Ала нещо

ни раздели от другите и в миг,

като насън, пренесе ни дотука,

замаяни!

 

АРИЕЛ (настрани, към Просперо)

Добре ли съм работил?

 

ПРОСПЕРО (настрани, към Ариел)

Безупречно! След малко ще те пусна

на свобода!

 

АЛОНЗО

                        В по-странен лабиринт

не е попадал смъртен! Туй е ребус,

необясним с естествени причини!

Оракул тука трябва да се викне

във помощ на разсъдъка!

 

ПРОСПЕРО

                                                Кралю,

не си мъчете мозъка напразно

над тези странности! При първа сгода —

и много скоро — ще ви разясня

(и то така, че те ще ви се видят

напълно вероятни) чудесата,

които ви замайват. Дотогава

бъдете радостен и се отдайте

на ведрия завършек!

 

                                        Ариел,

освободи от чара и докарай

онези двамата и Калибан!

 

От свитата ви липсват, господарю,

двамина, за които сте забравил.

 

СТЕФАНО

Всяка коза на чужд крак! Защото случайността е всичко!

Coraggio^[2], чудовище, coraggio!

 

ТРИНКУЛО

Ако не ме лъжат тези от двете страни на носа ми, това е прекрасно зрелище!

 

КАЛИБАН

О, Сетебос, наистина това са

красиви духове! И колко хубав

е моят господар! Но ме е страх,

че той ще ме накаже.

 

СЕБАСТИАН

                                        Ха-ха-ха!

Антонио, я вижте тук дали са

за продан тез създания?

 

АНТОНИО

                                                Навярно.

Едното е направо риба, тъй че

ще може да се купи.

 

ПРОСПЕРО

                                        Вижте само

в какво са се облекли и кажете

дали са честни хора! Този урод

е син на вещица, и то тъй страшна,

че караше с властта си над луната

морето да се вдига и да спада

по нейна воля. Тези ме обраха

и заедно със тоя полудявол

(защото Велзевул^[3] му е баща)

скроили бяха план да ме убият.

Те ваши са, кралю, а мое — туй

изчадие на мрака.

 

КАЛИБАН

                                Олеле!

До смърт ще ме нащипят, аз си знаех!

 

АЛОНЗО

Я, Стефано! Това е моят вечно

нетрезвен виночерпец!

 

СЕБАСТИАН

                                        И сега

не ми се вижда трезвен. Но отде е

намерил вино?

 

АЛОНЗО

                        Тринкуло, и той,

се люшка здраво. Где ли са открили

магическия еликсир, от който

са светнали така?… А? Как попадна

във тази каша?

 

ТРИНКУЛО

То ако беше каша, пак добре, ами беше каца със саламура! Така ме насолиха, откак се видяхме за последен път, че мога да изтрая цяло лято. Не ме е страх вече от мухите.

 

СЕБАСТИАН

Ти как се чувстваш, Стефано?

 

СТЕФАНО

Не ме докосвайте! Целият съм един „Стефано-о-о“!

 

ПРОСПЕРО

Май щеше крал да ставаш на тоз остров?

 

СТЕФАНО

Много схванат крал щях да бъда тогава!

 

АЛОНЗО

Такъв човеко-звяр за пръв път виждам!

 

ПРОСПЕРО

И колкото е грозен външно, толкоз

е и по нрав… Върви във пещерата!

Води си и събратята и ако

желаете да бъдете простени,

добре я разтребете!

 

КАЛИБАН

                                        Господарю,

ще го направя и от днес нататък

ще търся просветление! Какво

магаре тройно бил съм, да се кланям

на тоз пияница, за бог да взимам

един такъв глупак!

 

ПРОСПЕРО

                                        Върви! Върви!

 

АЛОНЗО

А вий върнете тези вещи, гдето

сте ги намерили!

 

СЕБАСТИАН

                                Или по-скоро

откраднали!

 

ПРОСПЕРО

Кралю, поканвам вас и вашта свита

в туй скромно жилище, в което

нощта за вас ще мине — вярвам — бързо,

защото част от нея ще запълня

със разказа за всичко преживяно

от мен на този остров. А пък утре

ще се качим на кораба ви, с който

в Неапол ще се върнем, гдето скоро,

надявам се, ще мога да присъствам

на радостните тържества по повод

венчавката на нашите чеда.

След туй ще се оттегля във Милано,

където всяка трета моя мисъл

ще бъде за смъртта.

 

АЛОНЗО

                                        Нетърпелив съм

да чуя повестта ти. Тя ще грабне

слуха ни, знам.

 

ПРОСПЕРО

                                Ще ви разкажа всичко

и обещавам ви за утре сутрин

море безбурно и попътен вятър,

с чиято помощ бързо ще застигнем

останалите кораби от флота.

 

Стори и туй, мой леки Ариел,

и волен литвай в своята стихия!

На добър час!… Последвайте ме, моля