Читателски коментари от butsius

Неангажираща е точната дума за това книжле. Може би за хората, израстнали в Коньовица — Красна Поляна — Зона Б5 произведението има допълнителна сантиментална стойност. Колкото и да е неангажираща книжката, искам все пак да направя едно важно уточнение — авторът си спомня с носталгия за младежките си години, а не за соц реалността. Читателите, които не са изживели тези време, може да си извадят грешни изводи за безгрижие и фиести, което изобщо не беше така. Някои неща са леко загатнати, като например, че след като слезеш от колата (ако си дочакал ред да си я купиш) си взимаш с теб радиото, чистачките, а понякога и акумулатора. Това е книжка за поколението Х, а не за реалността им.

„…С две думи — чудесна!“ :-) След като прочетох този коментар си казах, че човекът, който го е написал, трябва да има чувство за хумор, което и на мен ми допада. Не сбърках. Книгата е много свежа и забавна. Въпреки малкия обем и историята е добре развита, и образите са много симпатични, без изключение и добри, и лоши. С две думи — чудесна!

Книгата ми остави доста противоречиви впечатления. Усеща се рутината на човек, преживял и видял много, същевременно го има и наивитета на писател-аматьор, който знае всичко и иска в една книга да вкара цялото си светоусещане. В някои аспекти виждаме човек, с професорска степен, с вкус към класическа музика и изкуство, на следващата страница същият този човек брои центове и говори за дребни далавери.

Като цяло книгата ми хареса и считам, че си струва, да се прочете. Тя показва в голяма степен избора на емигранта. За да успееш в друга държава, трябва много да го искаш, да тръгнеш от по-ниска стартова позиция и да се примириш, че таванът на възможностите ти няма да бъде сравним с този на местните. Дори да успееш, успехът в чужбина няма да е кой знае какво — в случая нашият герой успява да се закачи на социалната система и да постигне адекватен стандарт на живот, нещо, което така и така е имал и в България.

Другото нещо, на което искам да обърна внимание, е социална среда. Това са на първо място българи емигранти, на второ емигранти от Източна Европа, на последно място американци. Хората бягат от България, но практика построяват една малка България в страната приемник. За второто поколение емигранти това вече не е така, но в тази книга това е споменато само с едно изречение.

Извинявам се за излишно дългия ми коментар. В свое оправдание ще кажа, че съм минал по този път три пъти в три различни държави и тази тема е доста емоционална за мен, просто напираше да се напише.

48 години по-късно, а автомобилната индустрия е абсолютно същата. Темите са същите: екология, лобиране, индустриален шпионаж, корпоративна корупция, продажби, профсъюзи, кариеризъм, дискриминация. Светът не е еволюирал кой знае колко.

Книгата ми се струва малко остаряла. Разбирането, че богатите са глупави, неграмотни, арогантни, безсърдечни и егоисти, докато бедните са умни, образовани и солидарни е анахронизъм и поне за Америка и Западна Европа ми се струва смешно. Освен това на главния герой фитилът му е доста къс и непрекъснато е готов да се сбие, да псува и да се заяжда при най-незначителния повод. През 80-те това минаваше за мъжкарство, сега е малко изнервящо.

Това, което ми хареса, са идеята, доколкото е оригинална (тук по-горе се реферира Шекли), постапокалиптичната концепция, динамиката и развръзката.

Книгата се чете на един дъх. Действието е много динамично и поглъщащо. Персонажите не са особено дълбоки, но въпреки това в съзнанието ми непрекъснато изникваше Шон Конъри, който игра във филма по книгата и направи много силна роля.

Силната страна на книгата е японската нишка. Както пише в първия коментар, авторът е пристрастен в това отношение. Това на моменти е аргументирано, на моменти е преувеличено. За нас като трета страна е интересно е да се чете от днешна гледна точка, особено като се има предвид, че Китай измести Япония като икономически враг номер 1 на американците.

Аз бих се въздържал да съдя така смело хората от това поколение. Информацията, с която разполагаме сега, не е била достъпна за тях тогава. Пропагандната машина е работила, никой не е говорил за лагери и за народен съд. Мнозинството от хората, които се изсипват в градовете, са вярвали в комунистическата идея и са били сигурни, че комунизмът ще бъде построен първо 1970, после 1980. Социализмът, който аз помня от 80-те вече беше компрометиран. Вече дори не ни обещаваха, че комунизмът ще бъде построен някога. Излизаха разкритията за Сталин, за репресиите в СССР от 30-те години (помня „Децата на Арбат“ в списание Съвременник или Факел). От днешна гледна точка е лесно да се каже, кое е бяло и кое е черно. Ще се намират и някои заблудени носталгици, които са забравили това-онова, но поне в този форум сред четящите соц носталгията не вирее.

Идеята на разказа е доста забавна и подозрително много напомня филма Клик с Адам Сандлър. От друга страна разказът е двадесетина години преди филма, а не вярвам сценаристите му да са чели „Орбита“ или какъвто там е бил руският еквивалент на списанието.

На мен точно британския елемент ми допадна особено много. Продължението от своя страна е твърде американско, което определено ме разочарова.

ВНИМАНИЕ, СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ!

Относно края, аз смятам че книгата има два завършека — "или куршум в челото (самоубийство), или по Владимирка (да се предаде)". Логичният завършек е самоубийството. И затова паралелно с инстинската развръзка Достоевски самоубива Свидригайлов. Самоубийството е нелогичен край за този герой, това е просто ненаписаната участ на Расколников. За Расколников Достоевски оставя алтернативната щастлива развръзка. Епилогът е донякъде претупан. Ако цялата книга покрива събитията от една седмица, които се случват през две-три преки, то епилогът разказва за събития от година и половина на територия от стотици левги. Епилогът дава един по-захаросан край за измъчения читател, заслужена награда след катарзиса на мъките, които съизживява съвместно с главния герой.

Четох тази книга като дете и общо взето си спомнях малко. Когато на гости на децата им дойде приятелче с много силен глас, се сетих за тази книга. Реших да започна да им я чета вечер, когато ги слагам да си лягат. Първоначално се опасявах, че няма да им хареса и че може да е остаряла. Не само, че книжката им хареса, но и на мен ми беше много приятно да я препрочета. Сега с удоволствие продължаваме с Приключенията на Лукчо.

Хорор книгите на Кинг не ги чета, защото не си падам по този жанр въобще. Но другите му книги са много силни и тази ми е може би най-любимата. Заедно със Шоушенк, Зеления път и Гняв.

Конкретно за Дългата разходка книгата беше много популярна в моя клас и знаех историята още преди да започна да я чета. Знаех дори как завършва. Въпреки това не разбрах финала, а четох последната страница пет пъти.

Забелязвам доста коментари (3 от 18), че книгата е мудна и скучна. Аз си представях, че или е твърде описателна, като „Вино от глухарчета“ на Бредбъри например, или твърде философска, като „Дзен и изкуството…“ В действителност книгата си е доста динамична и увлекателна.

За мен „Черният обелиск“ също е на първо място.

Обелискът не спечели с хумора, с непринудената атмосфера на книгата, с израстването на главния герой.

„Живот на заем“ има някакво чувство на обреченост от първата страница.

Все пак книгите са много различни една от друга и много зависи в какъв етап от живота си го четеш.

!! Спойлер !! Ако не сте чели книгата, не бързайте да четете коментара на Икран, защото е спойлер. Това всъщност кулминацията на една от сюжетните линии и е може би най-силния момент в книгата .

Преди да пътувам за Португалия търсих книги от съвременни португалски автори и така се спрях на това заглавие. Идеята е много оригинална и интригуваща. Добре е развита, леко и приятно се чете. Не бих изпадал чак в такива суперлативи, като предходните постове, но все пак книжката си е добра.

„Билбо …“ ми харесва доста повече от „Властелинът“. Кратична, с много хумор, непретенциозна. „Властелинът“ се взима твърде сериозно и липсват свежите смешки.

Това книжле много приятно ме изненада. След като го прочетох се заинтересувах от самия автор и бях шокиран от съдбата му.

Наистина жалко е, че този всестранно развит човек е бил преследван и потенциалът му е бил задушван. Това е един незаслужено съсипан живот.

По книгата е направен много сполучлива екранизаниция от 1996 с Ник Нолти. Препоръчвам и книгата и филма.

Много сполучливи са разясненията под черта, с който преводачът е разяснил референциите към останалите книжки на Пратчет, както и сарказма към Британското общество и телекомуникации.

Донякъде книжката ми донесе утеха, че и Британците си имат техния си мобилтел със същото ниво на обслужване, както нашите монополисти.