Читателски коментари от butsius

Имам усещането, че писателят е подписал договор за брой страници и материалът за една статия е разводнен до книга от 500 страници

Не бих сравнявал „Германия — мръсна приказка“ с „Без стрес“. Двете са съвсем различни произведения, третиращи различни теми и епохи. Освен това да прочетеш едната не изключва това да прочетеш другата.

Пасков е професионален, утвърден писател. Книгата на Пасков е много по-задълбочена. Романът му е за соца и вече дори може да се разглежда като исторически роман. Книгата е огледало на епохата и горещо бих я препоръчал на всеки. Боряна Тодорова е репортерка, любителка, без претенции за сериозна литература. „Без стрес“ е текст в стил Фейсбук коментар — кратко, точно, злободневно, с малко хумор за цвят. Темите са толкова специфични, че ако не сте българин-имигрант в Германия, не мисля дори че ще ви задържи вниманието. Различното в книгата е концепцията, че да се докопаш до обетованата земя — чужбината, не означава непременно, че това ще те направи щастлив и че това е универсалното решение на проблемите, с които живеем в България.

„… детектив-полицай Сайобан Кларк, бивша колежка …“

Изписването на келтските имена в английския е покъртително. Чист късмет е, ако някоя буква се чете, както се пише. Класическият пример е Шавон, на латиница Siobhan, а и интерпретацията на преводача си я бива.

Възхвалата на комунизма и громенето на капитализма звучат дори шизофренично. От една страна в тези години Америка и СССР са съюзници и директивата е да се пише позитивно за американците. От друга страна и в Америка се е чакало да избухне революция и капитализмът е трябвало да се очерня. За да не стават обърквания в края е отделена нарочна глава по политагитация, за да не си направи читателят грешни заключения.

Този коментар ме накара да погледна с други очи на книгата. Книгата е доста дръзка за времето си. Авторът трябва да е или безкрайно заблуден, или да се е чувствал недосегаем, за да си помисли, че книгата ще мине през цедката на цензурата, а на него ще му се размине. Което съответно не се е случило.

Точно в тази книга в Барселона гърми и трещи, а непрекъснатият порой дори прераства в снежна буря с кулминацията на историята.

В училище трябваше да четем „Лоената топка“ и тогава въобще не ми потръгна. Сега преоткривам Мопанасан и „Бел ами“ много приятно ме изненада. Звучи много съвременно и актуално, образите са интригуващи. Финалът си го представях инак, по френски, в стил Зола и Юго, така че и с развръзката бях изненадан.

Колко странно е, че училищната система, през която минах, и учителите, които бяха на заплата да ме обучават, успяха да ме отблъснат от прекрасни книги и всепризнати шедьоври на световната класика. Мои връстници споделят същото. Явно е непосилно трудно да убедиш дете да хареса нещо хубаво.

Филмът по книгата е доста приятен и много британски.

Тази повест е спомената от Анри Шарниер — Папийон в неговата биография по следния начин:

Между хората, на които помогнахме, беше и Жорж Арно. Настанихме го, хранихме го и му осигурихме необходимото, за да се прехвърли в Колумбия. По-късно той си присвои авторските права над една история, която аз му разказах, и я нарече „Възнаграждение за страха“. Вероятно за да ни се отблагодари, той съвсем безплатно ни опозори в една от последните си книги.

https://chitanka.info/text/30001-va-bank/12

Тази книга ни разказва за това, че професионалната медицина си е на първо място бизнес. Пациентът е потребител, който е по-склонен да даде пари за илач в стъкленица, отколкото да се лекува с физическа активност и диета. А хипохондрикът е поставен в центъра на медицината, тъй като осигурява най-стабилния паричен поток. Днес, 80 години по-късно, виждаме същата ситуация.

Също както предходните коментари, самата книга остави у мен противоречиви впечатления. Хубавото в книгата е пресъздаването на бразилската култура и реалност, духа на времето и динамично действие. Развитието на героите е логично, но предвидимо, както и краят. Ролята на секса в историята и в мотивацията на героите е преувлечено, което бих го приел като целенасочено, предполагам свързано с бразилския манталитет. Това, което липсва, е отношението към религията, католицизма и суеверията. Всички герои са атеисти, което за мен за бразилска история, е неубедително. Малко остаряло е и разбирането, че богатите са зли, глупави и ламтящи за пари, а бедните са умни, добри и щедри. Мен лично ме подразни оправданието на престъпността, особено познавайки бразилци, емигрирали единствено с цел да избягат от уличния терор.

Като цяло препоръчвам да се прочете, особено ако имате интерес към латиноамериканската култура.

В този жанр за читателя е трудно да определи къде свършват историческите факти и къде започва художествената измислица. След всяка книга от поредицата сверявам книжната версия с официално приетата и често се учудвам за случки, които предварително съм окачествил като художествена измислица, всъщност се оказват истински събития.

Последната третина от книгата всякаш е редактирана от партийния секретар. В началото книгата върви с героите си и действието се развива с тях. Към края фокусът се премества върху политиката и авторът започва да съди кои са добрите и кои са лошите. Явно това е била цената тогава книгата все пак да види бял свят.

Идеята, върху която е построена книгата, е интригуваща. Развитието на идеята не ми допадна. Не мога да приема, че религиозното напрежение в Западна Европа и в частност в Париж, ще се реши от руснаците и сърбите. „Подчинение“ на Уелбек, със сходна сюжетна основа, ми хареса много повече.

За Мери Стюарт съм чел тази книга и биографията й от Стефан Цвайг. Изумен съм как една и съща история може да е представена по толкова различен начин. Трудът на Цвайг е всеобхватен, от раждането до смъртта на героинята, изцяло базиран на исторически факти и документи. Достоверно, солидно, но малко сухо и трудно за четене. Филипа Грегъри разказва със развитие на образите, с елемент на художествена измислица, а четенето върви леко и приятно. Определено бих прочел и други творби от Грегъри.

С тази книга ме астрофизиката ме спечели. Въпреки че доста от развитите тук теории са вече остарели и оборени, книгата си струва, защото предлага много достъпно встъпление в тази наука.

Къде забъркахте и Вие Гретето в „Под Игото“? Явно искате да подскажете позиция по въпроса, с което обаче се разводнява изначалната дискусия. Да не споменавам и факта, че в пинг понгът на коментарите под произведенията се точи с години, докато Грета може и да не издържи този тест на времето.

Текстът на Венцеслав Константинов всъщност би трябвало да е послеслов. В него има твърде много спойлери. Тъй като се визуализира преди основния текст на романа, някой може да си помисли, че е предговор и на практика да си развали удоволствието от книгата. Добре би било модераторите да преподредят двата линка: първо основния текст на романа и съответно след това послеслова на Константинов.

Попаднах на тази творба през функцията Случайна творба с избран филтър Мемоари. За първи път използвах тази фунция и определено се получи. Попаднах на нещо неочаквано и интригуващо. Това е книга, която отваря вратите към едно общество, което не съм забелязвал и не съм се замислял какво представляват. В книгата рокерите се представени доста противоречиво: в началото са представени като утрепки, жалки хора, които живеят ден за ден от дребни далавери, наркомани и алкохолици. Структурата им е типичната безмислена военна йерархия от мирно време, крепяща се на изпълнение на заповеди, унижения и наказания. С развитието на книгата се набляга на позитивните им страни: саможертва, съпричастност, братство, взаимопомощ. В крайна сметка всеки читател сам си съставя мнение. След тази книга хората, които ги харестват, ще ги харесват още повече. Обратното също важи: хората, които не ги харесват, просто ще ги мразят.

Книгата е субективно написана, но все пак е написана на база истински места, случки и хора. Този свят е толкова чужд, че в известна степен книгата прилича на пост апокалиптичен сюжет, в който са оцеляли само рокерите. Аз лично я препоръчвам най-сърдечно. Всеки ще намери нещо за себе си.

Неангажираща е точната дума за това книжле. Може би за хората, израстнали в Коньовица — Красна Поляна — Зона Б5 произведението има допълнителна сантиментална стойност. Колкото и да е неангажираща книжката, искам все пак да направя едно важно уточнение — авторът си спомня с носталгия за младежките си години, а не за соц реалността. Читателите, които не са изживели тези време, може да си извадят грешни изводи за безгрижие и фиести, което изобщо не беше така. Някои неща са леко загатнати, като например, че след като слезеш от колата (ако си дочакал ред да си я купиш) си взимаш с теб радиото, чистачките, а понякога и акумулатора. Това е книжка за поколението Х, а не за реалността им.