Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), 1890–1891 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Ив. Димитров, 1932 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция (том 1)
- NomaD (2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
- ultimat (2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
- Сергей Дубина (2 ноември 2008)
Том 1: Глави 1–43
Източник: http://dubinabg.eu
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Немска, второ издание
Редактор Иванка Петкова
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова
Том 2: Глави 44–106
Издание:
Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора
Оригинално несъкратено издание
Немска, второ издание
ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991
Редактор Иван Христов
Художник Димо Кенов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на втори том
VI. ГОСПОЖА БОЯНОВСКА
В хубавия дворец на великия княз Константин се готвеше бал. Новата двойка щеше да се запознае със столичното общество.
Според специалните нареждания на царя балът трябваше да бъде колкото се може по-бляскав.
Господарят на цяла Русия искаше да опровергае с един удар носещите се из града слухове за недоразуменията между него и брата му, от една страна, и между последния и неговата любима. Как щеше да се отрази това празненство на Константин? Какво можеше да направи той, когато царят бе заповядал така. Не можеше Да се противи на брат си, на царя, защото твърде добре познаваше непоколебимата му воля. Александър II, който управляваше семейството си, както и държавата, не бе научен да му се правят забележки.
Колкото Константин се дразнеше от това празненство, толкова жена му се радваше като малко дете.
В своето отечество Гърция Хела тъй много бе слушала за големите богатства и разкоша на руския двор, че с голямо нетърпение очакваше празненството, на което тя ще бъде царицата.
Бляскава и очарователна музика се разнасяше из украсените салони. Обществото блестеше със своите коприни, злато, брилянти и разкошни кадифета. То се състоеше от високопоставени личности, които обкръжаваха царския престол, и от хубави жени, които украсяваха Петербург.
И най-безпристрастният съдия трудно би дал преценката си за най-хубавата измежду тях.
Още повече би се колебал той, ако погледът му бе зърнал хубавата главица с черни коси, онази Рафаелова мадона, която с извънредно хубавото си лице, с големите си черни очи и пурпурните си устни, между които се белееха два реда зъби, представляваше оживяла богиня Венера.
Говореха, че госпожа Бояновска е най-красивата жена в Петербург и в цяла Русия.
Госпожа Бояновска, чийто мъж, както знаем, прекарваше черните си дни в сибирските рудници, не бе се отказала от траурните си дрехи. Черната траурна рокля беше доста отворена отпред, та хубаво изпъкваха белият й врат и белите й пълни рамена, а и пълните й гърди, които се вълнуваха като вълните на свежия младежки живот. Копринена панделка пристягаше косите й, в които блестяха скъпоценни брилянти.
Тиха меланхолия се четеше на хубавото й лице. Тя не се смееше никога. Погледът й винаги бе сериозен и когато трябваше да се усмихне, тя бързо ставаше пак сериозна. Млади кавалери постоянно я обикаляха и просеха усмивка от хубавите й червени устни. Всички я ухажваха, но всички разбираха, че от ухажванията и любовните им изповеди няма никаква полза, защото госпожа Бояновска бе винаги сдържана и нямаше изглед, че след мъжа си другиму ще даде ръката си. Но въпреки това — колко бе хубава тази жена, извънредно хубава, — щом пожелаеше, тя можеше всекиго да привлече и да го завладее.
Но тя не само е хубава, но и богата, поне така мислеха хората. Нима можеше да бъде иначе? Имаше дворец на брега на Нева, където живееше буржоазията на руската столица.
Имаше слуги, държеше прекрасни екипажи, даваше големи приеми, които даже надминаваха тези в самия дворец. При такава жена, разбира се, се събира най-разнообразно общество; и най-високопоставените считат за голямо щастие да я придружат до къщи. Изглеждаше, че в момента Феодора Бояновска никак не се стремеше към това, тъй като без много церемонии се бе отделила от очите на обожателите си в ъгъла на зимната градина, дето се дишаше по-свободно.
Зимната градина на великия княз наистина заслужаваше внимание. Тя бе талантливо произведение. Колосални мраморни стълбове се извисяваха из цялата градина. Този очарователен парк бе осветен отгоре и беше пълен с вечнозелени кипариси, елхи и други дървета, разпръснати между мраморните стълбове.
Високи палми ограждат най-красивия павилион, в който имаше златни канапета и маси за онези, които желаеха уединение и спокойствие — да могат да си починат.
В един от павилионите, който се намираше до входа на градината, влезе Бояновска. Подпря с ръка пълните си обли гърди и в този миг нещо зашумя в листата; дългите палмови стъбла се разтвориха и се показа човек, който се приближи до нея.
Тя не се изненада никак при появяването му.
Наведе се съвсем леко от канапето и го попита тихо:
— Преди малко в салона ми пошепнахте, че желаете да говорите насаме с мене и че тук ще ме чакате. Какво има, Кардов, какви новини ми носите?
Кардов, който бе любимец на царя и бе дошъл по негова заповед и против волята на великия княз, приведе рамене и отговори с извинителен тон:
— Много съжалявам, че ви лиших за една минута от удоволствието да присъствувате на този сияен бал, но не мога да скрия една новина, която е много важна както за вас, така и за двама ни.
По лицето й се изписаха страх и изненада; Феодора подскочи уплашено.
— За Бога, Кардов! — извика тя разтревожена и бледа. — Дали не става въпрос за Бояновски? Да не е умрял в Сибир? Вие извръщате глава? Значи той е още жив в сибирските рудници?
— Избягал е — каза задавено Кардов.
— Избягал! — извика Феодора. — Значи той е избягал от гроба на живо заровените? Значи пак е свободен?
— Как е избягал — каза навъсено Кардов, — както на вас, Феодора, така и на мене не ми е известно! Но за съжаление нямаме причини да се съмняваме в това. Тази новина научих от официално място и досега никой друг освен мене не знае; дори самият цар. Заточениците решили да убият капитан Николин, за да се отърват от теглилата си.
— И това е било възможно? — каза Феодора. — Ха, ха, ха, тогава тези ужаси в Сибир са гола измислица, щом затворниците се радват на неограничена свобода!
— Но съзаклятието не е успяло — прибави Кардов, като не обърна внимание на присмеха на тази жена. — Затворниците са хванати, да, те не успяха. Бояновски единствен успял да избяга: а всички други са върнати обратно в рудника. Николин не е умрял, въпреки тежките си рани. Той е на път за Петербург, където ще се лекува при прочути лекари.
— Какво ме интересува Николин? — каза Феодора с разтреперан глас и блеснали очи. — Дали ще живее, или ще умре ми е безразлично, важното е, че Бояновски е свободен! Докато ние говорим тука, той може да е на път за Петербург? Ах, настръхвам, като си помисля, че ще го видя, че ще се явя пак пред очите му!
Хубавата жена покри лицето си с ръце и падна на канапето, като въздишаше тежко.
Кардов се приближи до нея. Очите му светеха от пламенна страст и на неговото винаги хладнокръвно лице се изписа горещо чувство.
— Защо се плашите и измъчвате така; това е излишно — шепнеше й той на ухото. — Въпреки че Бояновски е свободен, за да пристигне в Петербург, му е необходимо много време. Мислите ли, че ще му е лесно да премине през пространните сибирски гори, степи и дефилета? На всяка стъпка го преследват казаци на бързоходи коне. От хиляди бегълци рядко се случва да се спаси някой и този един едва ли ще бъде Бояновски.
Хубавата Феодора стисна нежно двете ръце на Кардов, като го гледаше с измъчен поглед.
— Вие ми възвръщате наново живота — каза тя. — Ах, не се смейте, приятелю! Вие не можете да си представите колко ме мъчи сянката на Бояновски. Често сънувам, че сянката му е до мене и хладно ме пита: Жено, какво направи с мен? И думите му преминават в страшен гръм. Предателко, звучи в ушите ми. Нещастнице, ти трябва да умреш, и то от моите ръце. Аз ще те удуша! И тогава, Кардов, ми се струва, че две ледени ръце ме душат, а аз, треперейки от страх, се пробуждам.
— Сънят е измама, прекрасна приятелко — отговори Кардов. — Няма защо да се тревожите, че вие сте причината на заточението му в Сибир! Аз съм уверен, че той още ви обича и не се съмнява във вас.
Феодора отпусна рамене.
— Мислите ли, че той не знае кой го е предал в ръцете на полицията? Наистина аз се преструвах, че нищо не зная и когато го откарваха от къщи, той се хвърли на врата ми и започна горко да плаче. Аз проклинах стражарите, легнах на пода, тъй че те трябваше през мене да преминат. При все това много спокойно отидох в будоара си и там получих от очакващия ме чиновник на тайната полиция голямо възнаграждение за предаването на Бояновски.
— Наистина щастлива трябва да се смята полицията, че има такава хубава и изкусна агентка. Жертвата, която направихте, прекрасна госпожо, е най-скъпата в цялата държава. Кой би могъл да ви се възпротиви? Кой би могъл да скрие от вас каквато и да било тайна, когато искате да я откриете?
Хубавата Бояновска се изправи, като се подпираше с ръка на масата, и погледна пред себе си.
— Право да си кажа, това не е на добро — каза тя — и често се кая, че съм го сторила. Нима в тая опасна игра не излагам живота си на опасност? Да предадеш невинни хорица на бесилка? Знайте, че един ден, ако някой от тях се освободи, първата му грижа ще бъде да забие ножа в сърцето ми! Тялото й леко потрепера.
— Излишно е да се страхувате — отговори директорът, — защото нито един от тези, които отиват в Сибир, не се връща между живите. След това, хубава госпожо, вас ви осигуряват услугите, които правите на полицията — а това е доброто възнаграждение. Представете си как скромно щяхте да живеете, ако ви отнемеха палата, тройката и слугите. Доколкото зная, Бояновски не ви е оставил Бог знае какво имущество и всичко, което имате сега, се дължи на умението ви и на прелестите ви. Наистина какво направихте с последните разследвания, които ви възложихме?
— Ах, да, вие навярно имате предвид младия барон Фон Пал — каза вдовицата, като повдигна внимателно главата си.
— Във всеки случай аз мисля за него — отговори Кардов. — Полицията се съмнява в него, защото й е известно, че той е бил член на прогресивната партия в Германия. Сега той е в Петербург и като че ли се е обявил за нихилист. Доверил ли ви е това, Феодоро?
— Нещо повече. Изповяда ми своята любов. Знаете ли, че аз го познавам отпреди 3 години, от Берлин? Нашето запознанство стана при твърде особени обстоятелства. Но за това ще ви кажа по-късно. Ще се огранича само да ви кажа, че барон Хуго ме придружаваше до Петербург и оттогава лежи в краката ми. От деня, когато полицията ми повери задачата да разбера дали той е в нихилистическия кръжок, личността му повече не ме интересува.
— Той повери ли ви? — попита Кардов.
— Още не е — отговори Феодора, като наблегна на последната дума, — но очаквам всеки ден, всеки час и минута да стори това.
— Но тогава ще изпълните ли задължението си своевременно да съобщите на полицията?
Хубавата жена се изправи и го прониза с изпитателния си поглед.
— Какво ме питате, Кардов? Не съм ли била изправна досега? Защо пък именно той да е привилегированият?
— Защото се носи мълва, че вие го отделяте от останалите, Феодора; знае се също, че той идва при вас нощно време, а след това ходи и по други места…
Феодора се изсмя.
— Никога не съм предполагала, че полицията ще се усъмни в мене, като се имат предвид големите услуги, които й правя в качеството си на неин агент. Не мислех, че следят всяка моя крачка. Каквото искат да правят, аз не се боя. Истина е, че баронът идва у дома често и при това твърде късно вечер, но тези посещения са в полза и в интереса на работата.
— Заклевате ли ми се, че не любите барон Фон Пал? — пошепна Кардов.
— На какво основание искате да сторя това?
— На какво основание ли? — попита Кардов. — Не знаете ли, че аз ви любя? Искам да станете моя жена. Най-голямото щастие за мене ще е да ви нарека моя жена. Спомняте ли си, Феодора, какво ми отговорихте веднъж на това?
— Спомням си наистина — отговори хубавата жена; очите й заблестяха с особен пламък, който отразяваше победата й над този човек. — Тогава аз ви рекох, ако искате да стана ваша жена, че вие трябва да станете велик човек, Кардов.
— Трябва да стана велик човек — каза Кардов развълнувано. — Оттогава не мога да забравя тия думи. Те ме съпровождат насън и наяве, звучат ми непрестанно: ти трябва да станеш велик човек, велик като… и ето, оттогава аз все се възвишавам, Феодора, От обикновен офицер на тайната полиция станах директор на тайната петербургска полиция. Тази длъжност не е така незначителна както в обществото, така и в държавата. Питам ви сега: Феодора, желаете ли да ми станете жена?
— Повтарям, както по-рано: трябва да станете още по-голям човек, Кардов!
Бледното лице на Кардов се свъси, веждите му се свиха и той напразно поглаждаше брадата си.
— Знам, вие искате да стана още по-велик, Феодора — каза й той тихо. — Добре, аз ви разбирам, вие държите на своето; това, което не давате на полицейския директор, ще благоволите да дадете на министъра на полицията?
Той млъкна, като че очакваше от нея отговор, но хубавата вдовица не отговори, само лека усмивка се показа на устните й.
— Министър на полицията. Нали звучи по-добре? Аз ще ви докажа, Феодора, че пред нищо не ще се спра, за да ви придобия.
Той се поклони и си отиде.
Феодора го изпрати с поглед, в който се четеше присмех и ирония.
— Никога няма да бъда в твоите прегръдки — каза тя. — По-скоро бих прегърнала змия, отколкото тебе.
Тя се запъти към салона, където в това време свиреха и танцуваха валс.
Двойките се обръщаха след нея. Няколко кавалери изтичаха при хубавата Феодора и я поканиха да танцува.
Феодора не бе разположена. Тя стана умислена, след като чу думите на Кардов. Не можеше да забрави, че Бояновски е свободен от робството.
Отказваше на всички покани за танц и си помисли: не беше ли по-добре да напусна това общество? Но изведнъж някой извика:
— Хубава вдовице, ще ми откажете ли, ако ви поканя на валс? Феодора се обърна: пред нея се представи млад хубав момък с руса брада и с живи пламенни очи.
— Хуго — извика учудено тя. — Вие тук? На бала на великия княз?
— Като научих, че си тук, веднага си взех входен билет — каза той с ясен глас. — Надявам се, че не ти е неприятно да ме видиш тук.
— Що за въпрос? — каза тя, смеейки се. — Но слушай, знаеш ли, че никой не трябва да забележи нашите близки отношения? Затова не ми говори на ти, нито ме наричай Феодора. За тебе трябва да съм госпожа Бояновска, както ти за мен си Хуго барон фон Пал.
— Добре тогава, госпожо Бояновска — отговори Хуго сърдито, — моля ви да потанцувате с мен.
За един миг тя се намери в прегръдките на младия курландски барон. Въртяха се из салона под звуците на чудесната музика, гърди до гърди и сърце до сърце.
Хубавата двойка правеше особено впечатление. Другите двойки се оттеглиха и ги оставиха сами.
Феодора бе опряла красивата си главица до рамото на младия танцьор. Топлият й и приятен дъх го унасяше и опиваше и той все по-силно я притискаше до гърдите си.
А тя! Все повече и повече се отдаваше на това сладко чувство, защото той, той бе човекът, когото любеше, на чиито гърди би желала вечно да сънува.
Да, гърдите й се повдигаха от силна страст към този млад човек. Хуго също се смяташе за най-щастливия човек, тъй като имаше най-хубавата жена в целия Петербург. Той беше луд за нея.
Най-после придружи дамата до едно канапе с червена корона на облегалката.
— Това беше чудесно, неизказано хубаво! — каза Феодора. — След такъв хубав танц празненството вече няма значение, затова те моля, Хуго, придружи ме до вкъщи. Искаш ли да ти предложа чай?
Преди Хуго да отговори, адютантът на великия княз се изправи пред него, поклони се ниско и каза:
— Господине, Негово царско височество великият княз иска да се запознае с вас. Имайте добрината да ме придружите.
Нищо не му оставаше на Хуго, освен да се отзове на поканата. С поглед, пълен с любов, той се прости с Феодора и тръгна след адютанта към мястото, където го очакваше великият княз.
Константин го поздрави с леко кимване.
— Току-що научих, че вие сте барон Фон Пал…
— Хуго барон фон Пал, Ваше Височество — каза младият човек и учтиво се поклони.
— Доколкото помня, тази фамилия води началото си от Курландия — каза великият княз, без да издаде вълнението си.
— Глава на фамилията е баща ми Фридрих фон Пал, който се намира от дълго време в източната провинция.
— Фридрих фон Пал ваш баща ли е? — попита раздразнен Константин. — Той има някакъв имот в околностите на Рига.
— Тъй вярно, Ваше Царско Височество! Моят баща живее в имението си в Паулинкс.
— Веднъж бях гост на баща ви — каза великият княз с колеблив глас. — Не си спомням да съм ви виждал. Тогава имаше големи флотски маневри в Рига.
— Аз прекарах няколко години в Берлин, където завърших образованието си.
— Спомням си, баща ви ми разправяше, че имал син в Берлин. Ако не се лъжа, имате и една сестра?
Гласът на великия княз потрепваше предателски и той се облегна на стола, който се намираше пред него.
Челото на Хуго се свъси, устните му потреперваха и той едва проговори:
— Да, имах една сестра, Ваше Височество, имах, обаче сега нямам!
— Значи е умряла? — попита великият княз.
— За нас е умряла, за баща ми и за мене. Тя избяга от къщи, за да се съедини с човека, който я отвлече. Кой е този нещастник ние не знаем, дори не успяхме да открием следите й, въпреки голямото търсене. Като че в земята е пропаднала.
— Как понесе баща ви този удар? — попита с разтреперани устни Константин.
— Той стана мълчалив, а черната му коса съвсем побеля.
— Навярно проклина човека, който е отвлякъл дъщеря му.
— Не толкова него, колкото самата нея — отговори Хуго. — Елисавета беше неговата любимка и той по-скоро би повярвал, че светът ще пропадне, отколкото, че тя ще избяга от къщата му, за да се отдаде на този срамен живот.
Великият княз кимна в знак на одобрение и след това прибави:
— Не трябва така жестоко да осъждате сестра си. Вие може би не знаете какво я е принудило да постъпи така. Може би тя е искала да бъде мъртва за своето семейство? Може би по независещи от нея причини не ви се обажда?
Великият княз се обърна и покри лицето си с ръце.
Хуго помисли, че аудиенцията е свършила, затова се върна при Феодора.
— Какво искаше от тебе великият княз? — попита тя.
— Ти искаш да знаеш твърде много — отговори Хуго. — Желаеше само да се запознаем, а когато бях пред него, ме разпита за семейството ни, особено за сестра ми, от която отдавна сме вдигнали ръце и която вече сме оплакали, както знаеш.
— Ах, онази нещастница Елисавета? Значи за нея разпитваше великият княз?
— И то с такъв интерес, та човек би помислил, че тя му е добре позната.
— Наистина това е много чудно — каза унесено Феодора. — Но хайде, изпрати ме до файтона и ела с мене у дома.
Хуго я взе под ръка. Гордо преминаха салона и излязоха през малката врата. Феодора се притисна до младия човек. После отиде да си вземе наметалото. Нейната тройка я очакваше: конете нетърпеливо ровеха замята.
Хуго повдигна хубавата жена и й помогна да влезе във файтона. Тя с разтревожен глас му извика:
— Ела и седни по-скоро до мене.
Тъкмо когато Хуго понечи да скочи в колата, една ръка го сграбчи силно и един глас, при звука на който той цял потрепера, извика гръмко:
— Барон Хуго, само за минутка, само една дума.
Хуго побледня. Пред него стоеше стар човек, загърнат в пелерина.
— Тате — извика Хуго, — ти си тук?
— Виждам, че не ти е много приятно, като ме виждаш тук. Лишавам те от едно приятно развлечение, но ти трябва да ми посветиш няколко минути, тъй като имам да ти съобщя нещо твърде важно.
— Хайде елате, бароне — извика хубавата жена. — Не е кавалерски да ме оставяте да чакам така дълго на този студ.
— Тате — извика с нетърпение Хуго. — Ти няма да ми се разсърдиш, ако най-напред изпълня дълга си като кавалер. Можем да си поговорим и утре, ако щеш и днес. Кажи ми само в кой хотел си отседнал и аз след един час ще бъда там. Ти сам ще се увериш, че…
— Аз не зная нищо друго, освен че твоето време принадлежи първо на баща ти — извика старецът сърдито. — Кочияш, карай, младият господин няма да се качи.
Повелителният тон, с който старецът каза тези думи, така по-действува на кочияша, че той без колебание дръпна юздите на конете и те потеглиха в галоп.
— Тате, какво направи? — извика Хуго.
— Аз те задържам за един час, това е всичко — късо и грубо отговори главата на високата баронска фамилия от Курландия. — Навярно ти ще имаш случай пак да се срещнеш с тази хубава дама. Сега ми кажи откъде идеш.
— От двореца на великия княз. Имах честта да бъда поканен на бал.
— Имал си честта! — извика баронът и се усмихна. — Видя ли те лично великият княз? Знае ли, че си Пал?…
— Да, тате. Той живо се заинтересува за нашето семейство, за тебе, за тайнственото изчезване на Елисавета. Иронична усмивка заигра по устните на стареца.
— Разпитвал е за Елисавета? — извика той, като стисна ръката на сина си и я дръпна към себе си. — Той е разпитвал, казваш ти? Глупак! Той знае сто пъти по-добре от тебе къде е тя.
— Тате, как да тълкувам думите ти? Говориш двусмислено! Аз се боя за тебе, защото очите ти така необикновено светят. Това, което говориш, пада като удар върху мене.
— О, аз бих желал да е като удар с чукове — говореше старият съвсем извън себе си, като стискаше юмруци. — Удар на чук, който ще унищожи похитителя на моята чест, опропастителя на детето ми. Виждаш ли свещите горе в салона? Мислиш ли, че те светят за удоволствие и радост? Аз ти казвам, че това са свещи на смъртта, които осветяват ковчега, в който лежи сестра ти, моето чедо. Чуваш ли музиката горе? Ти мислиш, че музиката, под чийто такт танцуват, е весела? Ха, ха, ха, лъжеш се, синко! Това е погребална музика. Там горе носят една нещастница към вечното й жилище.
— Тате, в името на Бога, моля те, утеши се. Бягай оттука. Ти не знаеш колко шпиони обикалят наоколо и могат да те чуят.
— Нека чуят тайната, която ще ти съобщя. Ако ме ядосаш, знай, така високо ще я кажа, че целият свят ще ме чуе. Слушай! Великият княз Константин е този, който измами твоята сестра. Заради него тя пожертвува своята чест.
Вик на изненада и болка се изтръгна от гърдите на Хуго.
— Това е невъзможно, тате, не може да бъде.
— Не може да бъде! — извика старецът. — На твоите години сега може би така ти се струва, но после ще разбереш, че на тоя свят всичко е възможно. Възможно ли е князът да постъпи така с жертвата си, след като тя му е родила син? Възможно ли е да й се кълне в любов и вярност, а след това да я заточи в Сибир?
Синът гледаше учудено баща си. Бащата продължи:
— Не ме гледай така. Ти мислиш, че съм си загубил ума? Не, в главата ми всичко е ясно и всичко казано мога да докажа. Имам свидетел, който ще ти каже къде е Елисавета.
Синът отведе баща си в съседната улица.
— Тате, ако всичко, което ми каза преди малко, е истина, то ние отсега нататък имаме още една цел в живота си: да освободим Елисавета и да отмъстим за нея.
Фридрих фон Пал прегърна сина си.
— Онова, което ти извърши през последните години, се заличава с тези думи. Да, ако не можем да освободим Елисавета, ще си отмъстим за нея. Ще отидем при един човек, който ще ти разправи за съдбата на сестра ти. Той ще ти каже как е била окована във вериги. Как е лежала в тъмница, как после са я влекли по снеговете, докато я закарали във вечната тъмница на сибирските рудници.
Гласът на стареца се задави от сълзи и той немощно сложи побелялата си глава на рамото на своя син, чиито очи също се напълниха със сълзи.
След малко старецът се съвзе и гордо се изправи на крака.
— Хайде сега да отидем при човека, който ще повдигне завесата на Елисаветиния живот. Бъди внимателен към него и му отдай нужната чест и уважение. Спомняй си винаги за момента, в който ще стоиш пред великия човек, пред гения, чието име ще бъде записано със златни букви в историята.
Хуго следваше баща си с решителни стъпки.
— Татко, къде ме водиш? — молеше го той. — Кой е човекът, дето ще ни разправи за Елисавета?
— Твоята уста хиляди пъти е изговаряла името му. Той е спасителят на своя народ — Михаил Бакунин.