Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (59)

LXI. НА ВУЛКАНА

Надзирателят на царските готвачи се върна и пое отново своята работа. Той не знаеше как да благодари на Бояновски, загдето го бе заместил по време на отсъствието му, и то така добре, че не бе забелязано.

Оттогава двамата мъже още повече се сприятелиха.

Лафермо казваше на Бояновски, че трябва да внимава добре за всички, които са в кухнята, тъй като нихилистите обикаляли край нея.

Един ден му разказа, че получил преди няколко дни от директора на полицията писмо, в което му съобщавал да бди и внимава какви хора влизат в кухнята, тъй като от верен източник научил, че нихилистите се готвят да влязат в царската кухня и там да извършат атентата. Трябваше да има някой предател измежду тях, тъй като не бе възможно полицията да отгатне това, което той бе предложил на събранието, и че от 24 часа в двореца бяха Яники и Пал. Те бяха дошли като зидари в двореца. Бояновски не бе казал още нищо на Лафермо. Той се двоумеше дали да му съобщи това, като се страхуваше сам да не разбере. Реши да му го каже.

— Лафермо — каза Бояновски, — знаеш, че огънят ми не гори добре, тъй че не може да се готви, тъй като една тръба е спукана. Затова през твоето отсъствие извиках двама зидари да я поправят.

— Не е много приятно това, драги — каза Лафермо. — Вие сте ги допуснали да влязат в двореца, без да знаете какви са. Не трябваше да го правите.

— Какво друго можех да сторя? — каза Бояновски. — Тръбата трябваше да се поправи, тъй като не можех да готвя повече.

— Да оставим това настрана. Кажи ми къде се намират тези хора?

— В зимника — каза Бояновски.

— Имат ли легла?

— Колкото можаха, направиха легла от няколко дъски.

— Искам да говоря с тези хора. Мисля, че по погледа им ще разбера техните намерения.

Бояновски нямаше друг изход, освен да заведе Лафермо в зимника при Пал и Яники.

Те работеха през деня около тръбата, която бяха започнали да поправят. Работеха усърдно, обаче целта им бе друга. Щом се стъмнеше, те започваха да приготвят работата, за която бяха дошли. Зад тази тръба бяха поставили фитил, който достигаше до жилището на императора. За да не бъде забелязан фитилът, те го бяха намазали с вар и така по-добре го закрепваха към стената. Мислеха да разкъртят варта и после да го запалят. На тавана бяха направили незабелязано една кутийка от цинк, където щяха да турят динамита. Когато фитилът бъде запален, динамитът ще избухне, таванът ще падне, а след него и стаята на царя. Те не говореха през деня никак за своя план, за да не ги чуе някой. Вечерта, когато всичко се успокоеше, те обсъждаха плана.

Когато Бояновски влезе с придружаващия го, в зимника цареше тишина. Двамата зидари вършеха тихо своята работа. И двамата мислеха, че сега е моментът да останат в двореца.

Един поглед на Бояновски бе достатъчен да ги успокои и да им покаже, че няма защо да се плашат от Лафермо. Лафермо се приближи до тях. Попита ги откъде са родом, къде са работили преди това. Той прегледа тръбата, която те поправяха. Разпитваше ги коя е причината, задето огънят не гори добре. Яники намираше какво да му отговори на всичките въпроси, като че бе работил през целия си живот зидарство.

И двамата се показаха така наивни, че Лафермо не се усъмни никак в тях. Бе съвсем спокоен, когато се върна с Бояновски в стаята си.

— Изглежда, че са честни хора, — каза той.

— И аз така мисля.

— Но и така да е, трябва да гледаме по-скоро да ги изпратим от двореца — каза Лафермо. — Аз оставям това на вас, гледайте да ускорите привършването на работата.

— Не се тревожете — каза Бояновски, който се радваше, че ще може по-често да се среща през деня с приятелите си.

Бояновски отиваше тайно вечер при тях.

Когато една вечер отиде при тях, Яники и Пал споряха върху внасянето на динамит в двореца — нещо невъзможно, тъй като всеки човек бивал преглеждан от слугите при влизането.

Те сами не можеха да сторят това, нужно им бе трето лице.

Казаха това веднага на току-що влезлия Бояновски. Бояновски се замисли малко и им каза, че това ще направи той сам.

— Аз не трябва да се преобличам, само ми кажете горе-долу каква е големината му.

— Около 5–6 сантиметра дълго и 3–4 широко — каза Яники.

— Утре вечер ще имате динамита — каза Бояновски. — Аз ще го донеса в двореца, и то пред очите на Лафермо, който не ще знае какво е.

— Ако сполучиш, нашият план е наполовина изпълнен. Фитилът е готов и така е поставен, че никой не би го забелязал.

— Мислите ли, че взривът ще бъде достатъчно силен? — попита Бояновски.

— Повече, отколкото е необходимо — отговори Яники. — Той ще хвърли двата етажа във въздуха.

— Коя стая се намира над зимника?

— На дежурния офицер — каза Бояновски.

— Всичките тези деца ще бъдат жертва на смъртта — каза Яники.

— Над тази стая какво има?

— Трапезарията — отвърна Бояновски.

— Стаята, в която императорът се храни? Възможно ли е взривът да е толкова силен, че да достигне до горната стая?

— Не само до втория, но и до третия етаж. Това е пресметнато точно — каза Яники. — Кой е на третия етаж?

— Престолонаследникът — отговори Бояновски.

— Не само царят ще пострада, но и престолонаследникът — каза доволно Яники и очите му светнаха.

— А вие ще можете ли да се спасите, драги приятели?

Яники и Пал се погледнаха въпросително. Те знаеха, че един от тях не можеше да се спаси.

Бяха решили да теглят жребий — кой да запали фитила.

— Като се има предвид целта, нашият живот нищо не струва. Когато запалим фитила и излезем, пазачите ще ни заловят. И в единия, и в другия случай сме загубени.

На следващия ден Бояновски се приготви да извърши предначертаното. Яники му бе съобщил, че Бакунин е оставил пакета в една търговска къща за дрехи, която се намираше близо до двореца.

Читателите ще се изненадат, като чуят името на притежателката на тази търговска къща. Тези, които знаят колко променливи са хората и обстоятелствата, не биха се изненадали, като чуят това име. Собственицата на тази хубава търговска къща бе нашата стара гърбава и добра Петровна. Тя постигна това, което толкова много желаеше.

Петровна мина през същия път, по който минават всички, които започват такава важна работа.

Тъкмо в момента, когато никак не очакваше, се случи нещо, което коренно промени живота й:

Един ден при нея дойде Бакунин. Както знаят читателите, той се е познавал с нея. Поздрави я и й каза:

— Имам да говоря с вас нещо важно.

— С мене? — попита Петровна.

— Да, с вас — каза Бакунин. — Елате и седнете до мене и чуйте какво ще ви кажа.

Той й разказа как получил малко наследство. Една негова леля, чието име той дори не помнел, починала внезапно и имотът й се разделил между роднините й. Наследството, което получил, не било толкова голямо — 8000 рубли, с които той не знаел сам какво да стори. Да ги употреби за държавни лотарийни билети не искал, тъй като много хора са загубили; да ги даде под лихва също не желае. И тогава си помислил да ги вложи в търговия.

Петровна слушаше учудено Бакунин.

— Искам да отворя търговска къща — каза той, — но тъй като сам не познавам никакъв занаят, търся съдружник, който да няма пари, обаче да е честен и трудолюбив.

— Такъв човек мъчно ще намерите — каза Петровна, — тъй като всичките тези качества мъчно се намират, у една и съща личност.

— Аз вече го намерих — каза Бакунин. — Въпреки че не е мъж, а момиче, това нищо не пречи. Това момиче сте вие, Петровна.

Петровна подскочи от изненада:

— Аз?! Вие искате да ми поверите парите?!

— Ето, аз ви давам 8000 рубли — каза Бакунин, като постави на масата една кесия, препълнена с банкноти. — Знам, че отдавна искате да отворите голям магазин за дамски дрехи. Вземете парите и ги употребете, но гледайте да не загубим и двамата. Аз не ще се бъркам в търговията ви първата година, тъй като смятам да заминавам, но когато се завърна, ще ми платите моя дял. Съгласна ли сте, Петровна?

Петровна онемя от изненада и радост. Не й се вярваше, че Бакунин наистина й дава толкова пари. Тя само стисна ръката му, за да му благодари. Петровна мислеше, че това е плод на фантазията й, но държеше пълната кесия. Не след дълго можеше да се види какъв дух и енергия имаше Петровна. Отвори магазин, какъвто рядко имаше в Петербург.

От първите дни още файтоните на богатите семейства се спираха пред нейния магазин, тъй че Петровна не можеше да смогне от работа. Сестра й Леония я посещаваше често. Тя се радваше на щастието на сестра си. Петровна, от своя страна, я улавяше за ръка и й казваше:

— Аз постигнах това, което най-много желаех: имам магазин и съм самостоятелна.

Петровна не се възгордя от щастието си — тя не забравяше и другите. Прибра при себе си и старата госпожа Бояновска, с която заедно живеете в зимника. Старата водеше домакинството. Тя нареждаше двете стаи зад кантората, готвеше и прислужваше.

Бакунин не се бе явявал в магазина.

Една сутрин Петровна получи писмо, в което й искаха среща вечерта. Тъй като писмото бе подписано от съдружника й, тя не се поколеба и отиде — срещна се с Бакунин.

Като разпита за търговията, той й каза, че ще остави пакет книги, които тя ще предаде на един приятел, когато последният дойде да го поиска.

Петровна взе внимателно завития пакет.

— Моля ви, Петровна, да не отваряте пакета, а да го предадете лично на човека, който ще го потърси.

— Не се безпокойте, ще го предам лично — увери го Петровна.

Бакунин стисна приятелски ръката на Петровна и се отдалечи.

Петровна трудно занесе пакета до магазина, тъй като той тежеше много. Тя скри пакета на добро място и го забрави. Приятелят на Бакунин не идваше.

Без да сме споменали, предполагаме, че читателите са разбрали защо Бакунин даде тези пари. Любопитството накара Петровна един ден да отвори пакета и когато го разви, видя вместо книги едно черно вещество. Това я учуди много.

Значи Бакунин я бе измамил — това не бяха книги!

„Това черно вещество навярно ще послужи за някое голямо дело“ — помисли си тя, като зави внимателно пакета и вече никога не го поглеждаше.

Но оттогава тя стана неспокойна. Много често се страхуваше някой да не вземе пакета, ставаше нощно време, обличаше се и отиваше в магазина, за да провери дали пакетът е на мястото си. Щом се увереше, че е там, тя отиваше спокойно да спи.

Яники бе уведомил Бояновски къде ще намери този пакет и какво да каже при поискването му.

Щом Бояновски остана свободен, той се отправи към посочената търговска къща. Петровна бе сама. Стоеше до масата и украсяваше с цветя една шапка. Бояновски се поклони ниско.

— Любезна госпожице, дойдох за онези книги, които приятелят ми е оставил тука.

Петровна щеше да падне от изненада — най-после дойде дългоочакваният гост.

— Книги? Какви книги? — попита Петровна.

— Онези книги, които моят приятел е оставил тука да ги пазите — каза Бояновски. — Ако не се мамя, те са завити с дебела книга и са вързани с връв.

Петровна се наведе, повдигна пакета и го даде на Бояновски.

— Вземете го — каза тя, — очаквах по-рано да дойдете.

Бояновски се престори, че не чу думите й.

— Какви хубави шапки сте изложили, сама ли сте ги правили?

— Повечето аз съм ги правила — каза тя.

В същата минута пред магазина спря един файтон, Петровна се изправи и погледна навън.

Една дама слезе от файтона и се отправи към магазина й.

— Идват ми клиенти — каза Петровна. — Взехте книгите си, пали, а сега… — Не бе довършила, когато видя, че лицето на Бояновски се промени.

— Аз не трябва да се виждам с тая жена, за Бога. Скрийте ме за момент някъде.

— Но, господине, желанието ви е съвсем необикновено.

— Сега не говорете за това. Заклевам ви в името на оня, който ви изпрати пакета, скрийте ме бързо.

Петровна отвори една малка врата и Бояновски влезе вътре.

В магазина влезе дамата. Това беше Феодора Бояновска. Тя беше дошла при Петровна, за да си купи шапка. Щом изказа желанието си каква шапка й е нужна, като даде да се разбере, че цената няма за нея значение, тя попита кога ще бъде готова.

— След три дни, уважаема госпожо, не ще ми е възможно по-рано — отговори Петровна.

— Много късно — додаде Феодора. — Аз ще трябва да замина, затова я бързам.

— По-рано ми е невъзможно, госпожо, затова съжалявам, че моделът, който търсите, не може да се намери в Петербург, а ще трябва да телеграфирам в Париж.

— Добре тогава, телеграфирайте, аз ще почакам. Само ще ви моля, щом пристигне, да го изпратите във вилата ми.

Тя подаде визитната си картичка на Петровна.

— Ще останете доволна, надявам се.

— Да не забравите да украсите шапката с една брюкселска кордела — каза Феодора. — Надявам се, че имате от тях.

— На ваше разположение съм. Ако желаете, сама си харесайте.

— Добре, по-хубаво ще бъде сама да си харесам!

— Тогава, моля ви, влезте в стаята, където ще имате възможност свободно да си изберете.

Двете влязоха в стаята, която беше наредена с вкус. Петровна помоли да бъде извинена и изтича да донесе кордела.

Феодора нетърпеливо крачеше надлъж и нашир из стаята. Обхвана я същият страх, който напоследък изпитваше.

„Щом напусна Петербург, навярно ще ми мине всичко. Струва ми се, че това са само нерви — в Париж тази болест ще изчезне.“

Тя се загледа в градината. Нетърпение обхвана Феодора, тъй като Петровна се забави; ето защо, за да убие времето, тя започна да барабани с пръсти по прозорците. Най-после дочу, че се отваря вратата на съседната стая. Надявайки се, че това е Петровна, тя се обърна и изведнъж силно изписка.

— Ето там духът, който иска да ме погуби!

На вратата се показа една бледа и костелива жена. Тя бе обвита с мъртвешко платно и неприятелски поглеждаше към Феодора. За да се отърве от погледа й, Феодора избяга към вратата и я отвори. Щом влезе в магазина и направи няколко крачки, една мъжка прегърбена фигура се изпречи пред нея. Като видя този човек, Феодора безсилна се повали на земята.

— И ти ли, Бояновски, и ти ли си тук, мой отмъстителю!

Бояновски следеше от скривалището си и щом разбра, че няма никой в магазина, реши да си излезе, но в момента, когато наблюдаваше вратата, Феодора изтича от съседната стая.

Провидението като да бе наредило да се срещнат. Въпреки че той нямаше брада, тя го позна. Ликът му бе запечатан в паметта й.

Бояновски объркан стоеше, без да мръдне. Стигаше му само да вдигне ръка и да я погуби. Но не искаше да се излага на опасност. Презрително я ритна с крак и напусна магазина.

След няколко минути Петровна влезе. Като видя красивата дама да лежи на пода, тя се наведе над нея и почна да се смее.

— Уплахата е причина да загуби самообладание — измъмри Петровна. — Но каквото и да се случи, заслужено ще бъде, тъй като тя предаде мъжа си, пожела да убие свекърва си, ето защо нямам и най-малко съжаление към нея.

След малко Феодора въздъхна и полека се надигна.

— Струва ми се, че ми прилоша — каза тя, след като се съвзе. — Бях загубила съзнание.

— Желаете ли чаша вода, госпожо? — попита Петровна.

Феодора изплашено погледна около себе си.

— Отговорете ми, мило дете, моля ви, в тая къща сама ли живеете или с вас живеят и други?

— Съвършено сама, уважаема госпожо — отговори Петровна.

„Значи това е само мое въображение — си каза Феодора. — Как е възможно лицата, които така мразя, да се съберат тук!? Само моето болно въображение е способно на това.“

Едва половин час по-късно Феодора остави Петровна и замина за вилата си.

В това време Бояновски премина през няколко улици с опасния пакет. Не след дълго се озова на мястото, където се продаваха зайци, месо, гъски…

Той купи една гъска и се върна назад. Спря се в една тясна улица пред голяма къща и като разбра, че никой не го гледа, взе пакета и го мушна в изтърбушената гъска. След това заши добре корема с конеца. Всичко това стана за няколко минути. Като свърши, той излезе на улицата. Беше уверен, че никой нямаше да подозре, че в неговата гъска има динамит.

Всички служители на двореца трябваше да минават през една определена врата. Това правило се отнасяше и за Бояновски. Караулът го пусна да мине, тъй като той знаеше паролата. Щом влезе в двореца, чиновникът, който преглеждаше, се приближи до него и го запита за името.

— Аз съм Познански — каза Бояновски, — новият готвач за сутрешната закуска на царя.

— Добре, господин Познански. Слушал съм много за вашето готварско изкуство. Навярно сте европейски готвач?

— Това е голяма чест за мене, господин надзирател — каза Бояновски.

— Ала не и на вашето изкуство. Но какво носите в ръцете? — запита го той, като видя гъската.

— Гъска, която купих за сутрешната закуска.

— Наистина гъска — каза чиновникът, — дайте да видя струва ли нещо?

Бояновски се разтрепера. Настъпи критическият момент, тъй като ако чиновникът вземеше гъската, щеше да разбере, че е неестествено тежка.

Чиновникът взе гъската, като опитваше с ръка тежината й.

— За бога, това е чудно нещо — толкова тежка гъска! — каза учудено чиновникът и щеше да изтърве гъската, тъй като не очакваше такава тежест.

— Това е така наречената кавказка гъска — каза Бояновски. — Тези гъски ядат железни стърготини, затова са толкова тежки.

Лекомисленият чиновник повярва на Бояновски и му даде гъската обратно. Той стисна още веднъж ръката на Бояновски и се разделиха.

Бояновски влезе радостно в кухнята и много се учуди, когато Лафермо се приближи до него. Той го попита какво има в ръцете си.

— Това е гъска — каза Бояновски. — Тази гъска… Но моля ви, Лафермо, не ме питайте сега — това е тайна!…

— Знаеш ли, драги Познански, че аз не търпя никакви тайни?

— Тя е невинна тайна — каза Бояновски. — Открих един нов начин за приготвяне на гъската и искам утре да ви изненадам с нея.

— Ново откритие, тогава позволявам ви тази тайна.

— Моля да ми позволите да я занеса в моето жилище и там да я приготвя.

— И това ти разрешавам — каза Лафермо.

Бояновски занесе гъската в стаята си и чакаше с нетърпение да се мръкне. Най-после се мръкна. Когато часовникът в двореца удари 10, Бояновски взе гъската в ръка и се запъти за зимника, където другарите му го чакаха с нетърпение.

— По дяволите! — каза Яники, като видя Бояновски. — Денят днес ни се видя много дълъг. Ние всичко свършихме — само динамитът липсва.

— Донесох и него — каза Бояновски, като остави гъската пред Пал и Яники.

И двамата поглеждаха ту гъската, ту Бояновски.

— Много добре! Вместо да ни донесеш динамита, смяташ да ни залъжеш с тази гъска.

Яники отпусна рамене.

— Не трябваше да се ангажираш с донасянето му — каза той, — щом си нямал достатъчно смелост да го донесеш. Един от двама ни щеше да го направи, не трябваше да ни забавяш.

— И тогава стражарите щяха непременно да ви уловят — каза Бояновски. — Нима мислите, че съм способен да не удържа дадената дума? Снощи ви обещах, че ще донеса динамита — ето го, донесох го!

Той разряза корема на гъската. Като видяха, че Бояновски извади от вътрешността на гъската пакет, Яники и Пал ахнаха едновременно.

— Приятелю, такава хитрост наистина заслужава похвала — каза Яники, като прегърна приятеля си. Пал стисна също приятелски ръката на Бояновски и се изповяда, че подобна мисъл не му е идвала никога наум.

— Имаме сега всичко, което ни е нужно, затова не ще отлагаме катастрофата. Което ще става, да става по-скоро.

— Трябва да чакаме до утре — каза Бояновски.

— Чакали сме доста, ще почакаме още няколко часа. Утре в 5 часа следобед ще се извърши експлозията.

— Тъкмо тогава царят идва за обяд. По-рано може да дойде, но никога по-късно.

— Добре тогава. Утре в 5 часа ще запалим фитила — каза Яники. — Но нека сега да сверим часовниците си.

Като направиха това, те се разцелуваха поред и се разделиха с Бояновски.

— Не се отчайвайте — каза Яники. — Трябва да се борим с опасностите. Ние отиваме на явна смърт, но тъй като ти ще живееш след нас, Бояновски, то искам да те помоля нещо.

Яники се приближи до Бояновски и каза:

— Ако умра, обещай ми, Бояновски, че ще се погрижиш за едничката ми дъщеря.

Яники се мъчеше да спре бликналите от очите му сълзи.

— Не трябва да се срамуваш, Яники, от тези сълзи. Ти не жалиш себе си, а дъщеря си. Ако ти утре бъдеш убит, тя ще остане сираче.

— Пази я никой да не я подмами, пази я от нещастия! — каза Яники.

— Заклевам ти се, че ще й бъда втори баща — каза Бояновски.

— И аз ти се заклевам — каза Пал. — Въпреки че не съм сигурен дали утре ще бъда жив.

— Ние и двамата ще умрем — каза Яники, като прегърна Пал.

Бояновски остави приятелите си. Той бързаше да иде в стаята си, но малко преди да влезе в нея, зачу гласове зад себе си. Той се спря до вратата и подслушваше. Чуваха се гласове и дрънкане на саби на първия етаж. Бояновски се уплаши, помисли, че него дирят. Ако е така, да не мислят, че лесно ще се предаде в ръцете им. Готов е да умре. Взе един револвер и го тури под възглавницата.

Стъпките все повече се приближаваха до неговата врата. Сега бяха на вратата му. Бояновски затаи дъх. Бе много нервен.

Те минаха покрай вратата му и влязоха в друг коридор. Изведнъж се зачу тихо потропване на една от крайните врати. Тази врата бе на стаята на Лафермо.

„Значи това посещение било за Лафермо“ — си помисли Бояновски, като открехна вратата, за да подслушва.

Чиновниците на тайната полиция начело с неговия смъртен враг Иван Кардов се бяха спрели пред вратата на Лафермо.

— Трябва да разбудим готвача — каза Кардов. — Момчета, почукайте по-силно.

Но преди още да бяха изпълнили заповедта на директора, вратата се отвори и Лафермо се показа.

Бояновски чу добре следното:

— Това съм аз, господин Лафермо, Иван Кардов, директорът на петербургската полиция.

— На ваше разположение съм, Ваше благородие — каза Лафермо. — С какво мога да ви услужа?

— Касае се за живота на царя — каза Кардов. — Научихме, че от някое време в двореца се намират хора, които имат намерение да убият царя.

— Господ да пази от такова нещо! — каза началникът на готвачите. — Но откъде-накъде, Ваше благородие, аз да съм във връзка с тези злосторници?

— Не сте ли взели някого в кухнята напоследък?

— Никого — каза Лафермо, — всички хора в кухнята са честни. Те са тука отдавна и добре ги познавам.

— Значи в двореца няма други хора, които да сте приели на работа?

— Честна дума, няма никой, ако, разбира се, не смятате онези двама зидари, които са тук от няколко дни и се намират в зимника.

— Какви са тези зидари и какво търсят в двореца?

— Те са ангажирани да поправят тръбите на кухнята — каза Лафермо. — Аз ги разпитах и мога да кажа, че съм доволен от тях. Ако желаете, можете сами да се уверите в това.

— В двореца ли нощуват?

— Да, Ваше благородие, тъй като ако всеки ден си отиваха, щеше по-бавно да върви работата и щяха да се бавят по-дълго в двореца.

— Аз трябва да видя тези хора — каза директорът на полицията. — Ашинов, вземи няколко души и иди в зимника да видиш какви са тези хора.

— Слушам — каза Ашинов. Той избра няколко души и побърза да изпълни заповедта на началника си.

През това време Иван Кардов влезе в стаята на Лафермо.

— Ще бъдете ли така любезен да ми приготвите един чай — каза му той.

— С удоволствие — отвърна Лафермо. — Драго ми е, че ме посетихте.

Ашинов влезе в зимника.

Малко преди това Яники и Пал се препираха за утрешната експлозия. После се помъчиха да намерят сгодно място за динамита. Пал търси напразно, не можаха да намерят.

— Чакай — каза Яники, — аз намерих мястото. То е много опасно, но няма защо да се страхуваме, тъй като и така сме решили да умрем.

Той повдигна възглавницата, пълна с вълна.

— За Бога, Яники, брате, приятелю! — извика Пал. — Така може да избухне и ще загинем.

Яники сви рамене.

— Ние и без това трябва да умрем — каза той. — Безразлично е дали ще умрем един ден по-рано или по-късно. Леглото ми е единственото място, където не ще претърсват.

Той тури пакета под главата си и легна на леглото. Лежеше толкова спокойно, като че бе легнал на най-меката постелка, а не върху вулкан.

— Сега, Пал, нека си поприказваме малко. Може тази нощ да е последната, която ни остава да прекараме между живите. Утре, утре може и двамата да загинем!

— Добре тогава, Яники, кажи ми защо не се плашиш от смъртта? Право да ти кажа, мене не ми се иска още да умра не защото съм страхливец, но защото още ми е мил животът.

— Не е за чудене — ти си млад и още не знаеш всичко. Аз съм изпил много горчиви чаши през живота си и затова не ми е жал. Отдавна щях да свърша с живота си, ако не бе дъщеря ми. Пред моите очи хората са лъжци, егоисти и затова ги ненавиждам.

— Как? — каза Пал. — Ти ненавиждаш всичките хора?

— Има изключения, но са малко, много малко. И чуй защо ги ненавиждам. Ще ти разкажа историята си и защо станах нихилист. Не съм бил целия си живот само в Русия. Като младеж нещо ме теглеше към Германия. Аз бях аптекар и твърде вещ в приготовлението на лекарствата, а също така и добър химик. Ето защо аз лесно можах да се настаня в една химическа лаборатория в Берлин. Тук се запознах с дъщерята на един от нашите работници. Той беше пияница, а майката — от тия жени, които лесно правят нови запознанства. Това не попречи да се влюбя в дъщеря им. Не изминаха и 30 дни от нашето запознанство и тя стана моя жена. Още тогава разбрах, че в присъствието на пияния й баща и развратната й майка ние няма да бъдем щастливи и затова прибрах всичките наши вещи и заминахме с жена ми за Петербург. Няколко месеца след нашето идване в Петербург умря един мой роднина, който ми остави доста голямо имущество, с което можах да осъществя така дълго мечтаното желание.

Отворих аптека. Сега не бездействувах, а целия ден работех в лабораторията си. След няколко месеца ни се роди дъщеря и ние вече бяхме напълно щастливи.

Един ден следобед, когато исках да изляза от къщи, на прага срещнах тъста си. Това доста ме учуди. Приех го, въпреки желанието си, твърде любезно. Той си беше същият. Дошъл в Петербург, за да не умре от глад в Германия. И така той остана при нас 15 дни. След това казах на жена си да му каже, че ще трябва да си намери работа. И тя му каза.

В течение на 3 дни той успя да се настани като разсилен при един министър. Учудих се как този министър не е разбрал, че е пияница. Той повече не искаше от мен пари, дори предлагаше и на мене, като ми показваше препълнена кесия със злато.

По едно време жена ми често почна да посещава цирковете. Понеже аз бях зает, позволявах й сама да отива. Един ден реших да изненадам жена си и реших да отида в цирка. Взех първия файтон и му казах да ме закара в цирка. Като влязох, почнах да разглеждам и да търся жена си, но пея я нямаше тук. Внезапно погледът ми се спря на една ложа в партера. Това, което видях, ужасно ме изненада и аз се заковах на място.

Жена ми не беше сама в ложата. До нея седеше министърът. Те разговаряха твърде интимно. Притъмня ми пред очите. Не бях на себе си. Погледът ми постоянно беше върху тях и когато представлението свърши, дойдох на себе си.

Изскочих бързо навън и чаках да се появят. След малко жена ми излезе, съпровождана от министъра. Той й подаде ръка и й помогна да се качи във файтона. След това се качи и той и файтонът тръгна.

Аз взех друг файтон и му поръчах да кара след техния.

Файтонът им спря пред една ниска къща близо до Екатерининския парк.

Аз разбрах много неща. Разбрах, че жена ми ми изневерява.

В този момент забелязах, че един човек се разхожда пред къщата. Беше тъстът ми — пияницата. Аз го сграбчих за реверите и му казах, че ако не ми каже истината, ще го убия. Той беше страхливец и затова всичко ми разправи.

— Министърът отдавна е хвърлил око на жена ти, но не знаеше по какъв начин да й открие любовта си — каза ми той.

Случаят помогнал и го срещнал с дядо ми. За няколко рубли и чаша коняк той продал рожденото си дете.

В тая минута аз исках да го хвана за гушата и да го удуша, но ми се видя твърде нищожен. Аз го оставих и бързо отидох до вкъщи, взех пълната със сачми ловна пушка и веднага се върнах пак на същото място пред къщата. Когато вратата се отвори, аз гръмнах. Жена си леко раних, а министъра ослепих.

Оттогава не съм виждал жена си и не зная до ден днешен какво е станало с нея и къде се намира.

На следващия ден ме затвориха. Напразно се мъчех да докажа, че това съм го сторил, за да измия честта си — осъдиха ме на тригодишен тъмничен затвор. Това, което претърпях в затвора, не може да се опише. Когато вече бях между хората, реших, че ще живея, за да си отмъстя на тия, които употребяват всичките си знания за огорчения на другите.

И така аз станах нихилист.

Яники замълча.

Пал се приближи да него, тури ръка на рамото му и каза:

— Клети ми приятелю, ти си претърпял много, защото ако си обичал жена си истински, вярвам, че и до днес не си я забравил.

— Това е истина — каза Яники, — не съм я забравил.

— Нима не си чул нищо за нея?

— Нищо. Мисля, че се е върнала в Германия, а там е станала като майка си. Крушката не пада далеч от корена си.

— Не казвай така — отговори му Пал. — Помисли за детето си, за твоята Лидия. Тя не прилича никак на майка си, тя е образец на добродетел и невинност.

— Така е — каза Яники. — Детето ми ме възнагради за всичките мъки и терзания. Тя е… Но какво е това? — Той посочи вратата, на която се чукаше.

Ашинов се приближи съвсем близо до вратата.

— Ето ги, идват — пошепна Пал. — Ще ни затворят.

— Може би работата не е стигнала дотам. Може би идват само да прегледат. Нали всичко е в ред? Я легни по-скоро и се преструвай на заспал.

Вратата се отвори и Ашинов влезе вътре със своите хора. Те носеха със себе си фенери, за да осветят вътрешността на мрачния зимник.

— В името на закона, никой да не мърда! — извика Ашинов.

В отговор последва мълчание. Ашинов се приближи и каза:

— Те спят, но ние ще ги събудим. Ей, ставайте, тайната царска полиция е дошла!

Яники се поизкашля и стана.

— Какво е това? — извика той, като триеше очите си.

— По дяволите! Ей ти, човече, не чу ли, че тайната полиция на Негово величество императора иска да ви види.

— Ставайте скоро, за да не заиграе камшикът!

— Ние сме уморени — каза Яники, като произнасяше думите с груб акцент. — Целия ден сме работили.

Той се изправи бавно пред Ашинов. Пал направи същото.

— Имате ли паспорти? — извика Ашинов.

— Паспорти ли? Разбира се, че имаме. — Той извади от дрехата си няколко книжа, добре загънати, и ги подаде на Ашинов, който ги взе и дълго ги разглежда.

— Добри са — каза той, — имат и печат.

Но въпреки това, за да ги изпита по-добре, той се приближи до него и като го загледа добре в очите, извика силно:

— Вие сте нихилисти и аз имам заповед да ви арестувам и затворя веднага.

— Какви нихилисти, господине! Вие се лъжете, ние не знаем какви животни са тия нихилистите.

— О, не се преструвай де, но ми кажете незабавно къде сте скрили динамита, който носехте.

— Динамита? Нищо не знаем за подобно нещо.

— Тогава ще ви претърсим.

След това Ашинов даде знак на своите хора да претърсят Пал и Яники. Те претърсиха и всеки ъгъл на зимника.

— Остават непретърсени само креватите — извика един от тях.

— Глупости! Те не са толкова луди, та да турят динамита в леглото си. Тези хора са нихилисти, колкото и аз. Легнете си, момчета, и си спете — каза им Ашинов и излезе с хората си.

Щом Ашинов излезе, Яники и Пал се прегърнаха от радост, че се бяха отървали от най-голямата опасност. Скоро след това те легнаха и заспаха.

Ашинов отиде при Кардов и му съобщи, че няма никаква сянка от съмнение върху тези хора.

Кардов обаче не се зарадва особено. Той искаше да зарадва царя като негов спасител, като негов избавител, ако му открие нихилисти. Сбогува се с Лафермо и всички се разотидоха.

Бояновски се успокои, като видя, че Кардов се оттегли. Той сега знаеше, че другарите му са вън от опасност. Той също си легна, но не можа да заспи, защото душата му беше препълнена от ужасната сцена, която щеше да произведе катастрофата на утрешния ден. Щом като пропяха първите петли, той стана и започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята.

Сякаш чуваше задушения плач от въздишки отвсякъде и треперенето на старите стени от предстоящото нещастие.