Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (30)

XXX. ОТРАВЯНЕТО

В къщата на вдовицата Бояновска настана голяма бъркотия. Възглавници, сандъци и всякаква покъщнина бяха разхвърляни; пердетата бяха смъкнати. Бледни, бедно облечени хора влизаха и излизаха ту с едно, ту с друго в ръце и по стълбите отнасяха всичко навън, за да го натоварят на една кола.

Вдовицата Бояновска се местеше. Тя наистина бе купила вилата, известна като Вила на духовете или Къща на духовете.

Пренасяне! — една ужасна дума за порядъчната домакиня, дума, при която всяка се мръщи.

Има право онзи американски философ, който е казал, че да се пренесеш три пъти значи да преживееш един пожар.

Пренасянето е лекомислена работа, защото всеки, който се мести, непременно понася някаква материална загуба.

Като чуят думата „местене“, порядъчните домакини се разтреперват, тъй като знаят, че това, което им е най-скъпо и най-мило, трябва да попадне в груби ръце. Това, което с най-голямо внимание и предпазливост са пазили, по невнимание се чупи, измърсява, хвърля. Ако преместването мине с малка загуба, човек трябва да е доволен. Докато сложат всичко в ред, минават седмици и месеци. Нашите съвременни дами гледат само пренасянето да не им развали спокойствието и са доволни, когато свърши. Те не познават душевното състояние на добрата домакиня, която с голям труд и със собствените си ръце нарежда дома си до най-малките дреболии и вечер, уморена от тежката работа през деня, си ляга с думите:

— Всичко е наред вече у дома, мъжо.

Това преместване никак не безпокоеше Бояновска. Тя прекарваше времето си в будоара, откъдето даваше своите заповеди на слугите, също както главнокомандуващият по време на война заповядва на войниците си от някое укрепление. Но при все това тя бе душевно неразположена. Разхождаше се нагоре-надолу по мекия килим, а цветът на лицето й току се менеше. Устните й се движеха, като че говореше на себе си. Не можеше да се реши.

— Това трябва да стане — каза на глас. — Времето лети и преди да напусна тази къща, трябва да видя трупа й. Не мога да взема със себе си тази луда. Искам да онемее, да онемее завинаги. Тя трябва да умре в зимника, където е живяла досега.

Ставаше въпрос за майката на Бояновски, за онази бедна жена, която Феодора бе затворила в зимника. Не й стигаше, че затвори тая клетница в тъмния зимник, а искаше сега и да я убие.

Феодора се страхуваше да стори това сама. Притежаваше много пари и можеше да заплати на убиеца. На кого можеше да повери това дело? Тези мисли я измъчваха. Отвън се чуваше трополенето на ония, които пренасяха вещите й. Може би между тях щеше да се намери някой, който да се съгласи да стори това. Какво щеше да му струва на един такъв човек да убие старата глупава жена, като с това щеше да спечели 1000 рубли? — така си мислеше Феодора. Тя не смееше да се довери никому, тъй като всички й бяха непознати и можеше да си напакости. За тази цел Феодора имаше човек, на когото можеше да се довери. Тя реши да възложи това на слугинята си.

Леония знаеше цялата история с лудата, но от известно време Феодора взе да се съмнява в нея.

— Не трябва да се страхувам от нея — каза си тя. Феодора се реши, хвана звънеца на писалището и започна да звъни.

— Ела при мене, драга Леония — рече любезно Феодора — Искам да ти кажа нещо много важно.

Леония погледна въпросително господарката си.

— Ти знаеш, драга — каза с тих глас Феодора, — колко ми е тъжно за съдбата на свекърва ми. Тя е побъркана и лекарите твърдят, че никога не ще оздравее. Напоследък дори казаха, че имала признаци на бяс.

Феодора говореше с такъв тон, че всеки, който я чуеше, щеше да си каже, че скърби много за свекърва си. Леония знаеше добре, че това е преструвка. Феодора закри лицето си с ръка и рече жално:

— Горката, не заслужаваше такава участ. Решила съм най-после да я освободя от мъките й. Ела по-близо до мене, Леония. Желая да ти кажа нещо. Не мислиш ли, че е по-добре да ускорим смъртта й? Спокойна смърт, а? Не е ли по-добре да й приготвим кротка, тиха смърт?

Леония я погледна учудено: не можеше или не искаше да разбере.

— Какво мислиш за това? Ами ако един ден старата не се събуди? Тогава няма да оплаква участта на сина си и умът й ще се върне на оня свят.

Лицемерката вдигна очи нагоре, уж че се молеше Богу да прости греховете на старата жена. Дори след малко сълзи закапаха от очите й.

Леония се усъмни за миг в искреността й, но то бе само за миг. Разбра, че господарката й готвеше смърт за старата жена.

Студени тръпки полазиха по тялото й. Нима господарката й я смяташе за толкова долна, че можеше да й предложи да стане убийца? Без малко да стане и да отговори на господарката си заслуженото, но се въздържа, тъй като си помисли, че може провидението да е избрало тъкмо нея да спаси старата жена. Значи бедната добра старица трябваше да умре! На мъчителката не бе достатъчно, че я затвори в този студен зимник. Старата жена щеше да е свободна само когато я закопаеха в студения гроб. В тази минута Леония се закле да спаси старицата.

Тя трябваше да я убие. Добре, за да научи тайната, щеше да се престори, че приема.

— Защо си така загрижена, драга ми Леония? — попита Бояновска. — За какво мислиш? Добре ако размислиш, ще видиш, че по-добра приятелка от мене старата няма. Ти какво би предпочела — да страдаш или да се отървеш чрез смърт от тези теглила?

— Аз бих избрала смъртта — каза Леония.

— Това, що пожела на себе си, пожелай го и на измъчената старица. Не ни остава друго, освен смъртта да изберем.

— Какво смятате да правите, госпожо? — запита Леония.

— Но то е лесна работа.

Тя се наведе към Леония и каза тихо:

— Ти ще дадеш на старата едно лекарство за сън, от което тя няма да се събуди никога.

Леония отрицателно поклати глава.

— Какво мислите да направите, госпожо? — попита слугинята.

— Макар че го правите за нейно добро, ще се намерят хора, които ще го изтълкуват другояче.

— Какво мислиш ти за това, Леония? — попита Бояновска.

— Ще кажат, че сте убийца.

Феодора пребледня. Тази дума падна като гръм.

— Убийство? Мислиш ли, че има толкова лоши хора, та да сметнат това за убийство?

Слугинята поклати глава в знак на съгласие.

— Щуротия! — каза Феодора. — Не ме е страх, ще извърша не убийство, а едно добро дело. Пък и най-после — додаде, приближавайки се до слугинята — кой ли ще знае за това? Никой не се грижи за нея, защото Бояновска няма роднини. Те отдавна са измрели. Само ние двете знаем, че старата е още жива и само ние пак ще знаем, че някоя сутрин тя няма да осъмне.

Леония поклати глава, за да потвърди, че е съгласна и разбира уверенията на господарката си. Феодора помисли, че е спечелила Леония и реши да пристъпи към самата работа.

— Казвала си ми, че моят брилянтен кръст ти харесва.

— Ах, да, много ми харесва — каза Леония. — Той е необикновено хубав, но трябва да е много скъп. Заради него и престъпница съм готова да стана.

Феодора приближи до една малка масичка, отвори я и извади украсен с диаманти кръст.

— Ето, погледни, може би вече не ти се вижда така привлекателен, както по-рано.

Леония го сграбчи с две ръце и го притисна до гърдите си.

— Напротив, сега ми се вижда по-красив от по-рано. Какъв блясък имат тези камъни!

— Добре, вземи тогава този кръст, можеш да го задържиш за себе си.

— За мен ли е? — извика Леония във възторг. — Не, не мога до го взема.

— Няма да го вземеш сега, а когато го заслужиш — рече Феодора и взе кръста.

— Когато го заслужа ли? Говорете по-ясно, госпожо. Феодора я привлече тихо към себе си.

— Мога ли да говоря по-ясно? Наистина значи мога. А ти, момиче, ще мълчиш. Заклеваш ли ми се в това?

— Заклевам се.

— Добре, утре, когато ме събудиш и ми съобщиш, че в зимника има един труп, кръстът ще бъде твой.

Леония си даде вид, че размишлява.

— Аз ще ви събудя, госпожо, и вие ще дойдете заедно с мене, за да видите трупа в зимника.

— Не само ще ти дам кръста, но и ще живееш в къщата ми като моя приятелка, а не като слугиня. Така ли е, Леония? Ние се разбираме добре и можем да се доверяваме една на друга.

— Не сте се измамили в мене, госпожо? — каза Леония. — Въпреки че се реших да извърша тази работа, не зная как да започна и как да продължа. Много съм слаба, за да се боря с лудата, иначе щях да я удуша. Със сабя не зная да си служа, с револвер също.

— Нищо, аз разполагам с по-добро средство. Ще й дадеш да пие отрова.

Леония се уплаши, като чу думата отрова. Старицата трябваше да бъде отровена!

Феодора се приближи до масата и извади от едно чекмедже малко шишенце.

— Това шишенце ще ни свърши работа. Сложи от него в супата на старата. Няма никаква миризма и тя нищо няма да усети. Щом го изпие, и ще свърши. Защо ти трепери ръката, Леония? Ако нямаш смелост да го извършиш, тогава ми кажи; аз ще намеря друга да го…

— Не, не, никоя друга — каза Леония. — Аз се заклевам, че ще го извърша, уважаема госпожо, но искам да ви помоля за едно нещо.

— Да ме помолиш? — попита Феодора, като сви вежди.

— Да, една молба, за да не ме гризе съвестта после. Преди да извърша това дело, ще ми разрешите да отида на черква и се помоля за опрощение на греховете си.

Феодора се изсмя. Преди да извърши убийството, искала да се помоли. Тя не отказа на тази молба на Леония.

— Иди, но побързай. Нямаме много време. Леония напусна стаята.

Феодора едва можа да я изтърпи, тъй като нямаше сили повече да се преструва.

— Клетнице — каза Леония, като слизаше по стълбите, — не ще избягаш от Божието наказание. Ти се мамиш, като мислиш, че в мое лице виждаш убийца. Трябва да ме смяташ, Феодоро, не за твоя приятелка, а за твой вечен враг. Аз винаги съм те презирала, но сега се отвращавам от тебе.

Тя бързо взе шапката и мантото си от стаята.

— Въобразява си, че отивам на черква да се помоля на Бог, за да имам кураж да извърша убийството. Няма да се моля, а ще се приготвя да спася старата.

Смяташе да отиде да се посъветва с Петровна.

Между Петровна и Леония вече съществуваха сестрински отношения. Леония знаеше, че Петровна е умна и затова искаше да се посъветва с нея.

Не я завари, както винаги, над работата; бе седнала и размишляваше. Малкият Владимир си играеше пред краката й.

— Какво ти е, сестро? — попита Леония, като влезе в стаята. Петровна бе винаги бледна, но такава, както днес, сестра й никога не бе я виждала.

— Тежко ми е на гърдите, болна съм — каза Петровна.

Тя се закашля. Леония се уплаши. Кашлицата и бледността на Петровна я безпокояха. Това приличаше на туберкулоза.

— Ще ми мине — каза Петровна. — Кашлям, защото живея в тази лоша квартира. Трябва да намеря някоя по-добра и по-хигиенична.

Леония хвана сестра си за ръката и рече:

— Ти, лошо момиче, защо не взе парите, които ти давах? Надявам се, че сега няма да ми откажеш? Аз ще ти намеря по-добра квартира; трябва да напуснеш тази. А сега слушай, искам да ти кажа нещо много важно.

Тя й разказа какво искаше господарката й от нея. Петровна закърши ръце.

— По-добре е да помолиш някой мъж за помощ. Може да е по-полезен от мене. Направо не ми стига умът. Аз познавам един подходящ човек и ще те заведа при него. Можеш спокойно да сториш всичко, каквото той ти каже.

Тя се приготви да излезе, като си покри главата с една вълнена кърпа.

— Той е най-добрият и най-великодушният, човек, той има възвишено сърце, той покровителствува сиромасите и потиснатите, той е най-благородният човек на света.

Леония се засмя.

— Ти го обичаш? — Петровна се изчерви цяла.

— Такъв човек можеш само да почиташ, а не да любиш. Това е най-съвършеният човек.

— Както го описваш, аз бих се страхувала от него. Петровна я дръпна по-близо и й каза на ухото:

— Ти сигурно си чувала за Михаил Бакунин? Леония изпищя.

— За този бунтовник, който се е заклел да убие всички богаташи?

— Ти малко познаваш този човек, затова говориш така. Но щом го опознаеш, ще говориш съвсем иначе за него.

Леония боязливо се приближи до Петровна.

— Къщата, в която се намираме, на Михаил Бакунин ли е? — попита Леония.

Петровна я изгледа с презрение.

— Виждам, че се страхуваш от него, но този, чиято съвест е спокойна, няма защо да се страхува от Михаил Бакунин. Тихо, ето че и той пристига.

Михаил Бакунин влезе.

— Какво става? — запита той, когато тя се намери пред него.

— Искам да спася един човешки живот — каза тихо Петровна. — Спасете тази нещастница, господине!

— Но кой смята да извърши убийство и кого ще убие? Петровна побутна сестра си.

— Леония, говори сега. Не премълчавай нищо, защото само той с в състояние да ти помогне.

Леония веднага разказа всичко, което знаеше. Разказа, че госпожата й иска да отрови майката на Бояновски.

Като произнесе името на Бояновски, Бакунин още по-внимателно се заслуша в това, що разправяше Леония. Тя извади и шишенцето с отровата, което Бакунин бързо взе.

— Значи онази клетница ти го даде? — сърдито рече той.

— Взех го от нейните ръце и досега не вярвам, че течността в него е отровна.

— Веднага ще проверим.

След като каза това, Бакунин отиде зад една завеса и не след дълго се върна, като държеше в ръце едно малко кученце.

Той капна няколко капки от течността върху бучка захар и я даде на кученцето. То лакомо изхрупа захарта. И не след дълго падна като мъртво на земята. Очите му изскочиха из орбитите, то изплези език, изпадна в предсмъртна агония.

— Виждате ли колко е силна отровата? — рече Бакунин. — Каквото стана с кученцето, същото щеше да се случи и със старата жена, ако беше изпила отровата.

Той запуши шишенцето и го сложи в джоба на горното си палто.

— Но какво ме съветвате да направя? — запита Леония. — По какъв начин да излъжа онази грешница?

— Има само един начин и той е да извършите убийството. Двете жени се спогледаха.

— Да извърша убийство! — възкликна Леония. — Не вярвам и вие да сте способен да го сторите, защото преди малко видях как се отвращавате от това.

— Дали сте обещание на госпожицата утре да намери труп в зимника, но може да не е този, за който се надява. Отговорете ми, Леония, бихте ли могли да занесете в къщата на госпожата си един голям пакет, без тя да забележи?

— Това е много лесно сега, защото госпожата се мести.

— Е, много добре — каза Бакунин. — Тази вечер един преносвач ще донесе такъв пакет. Ще причакате този човек на стълбата и ще го заведете в зимника, където се намира старата. Ще направим една размяна. Изпратеният от мене труп ще остане в мазето, а носачът ще изнесе майката на Бояновски. Ние с Петровна ще чакаме старата и ще я качим на един файтон. Петровна, ти ще я вземеш временно при себе си.

Петровна каза, че е съгласна. Бакунин продължи:

— Веднага ще пратя да купят един труп от някой затвор. Там продават трупове на лекарите. И понеже в затворите всеки ден умират по десетина арестанти, не се съмнявам, че ще се намери един труп. А сега си вървете, за да не направи впечатление дългото ви отсъствие.

— Не се страхувам за това, защото онази клетница мисли, че съм отишла на църква.

Бакунин я хвана за ръката и внимателно я погледна в очите.

— Значи вие все пак сте били в църква, мое мило дете? Това е много похвално — чистото сърце на всяка девойка е олтар. А сега вървете си, ние ще се погрижим онази нещастница да не успее в онова, което е замислила.

Щом остана сам, Бакунин извади шишенцето от джоба си и го огледа с удоволствие.

— Сега ти си ми в ръцете, приятелко, не можеш се откопчи — каза си той. — Ще се добера до още доказателства и не след дълго ти ще се сгромолясаш от висините, в които сега се намираш, и ще отидеш в затвора, а после може би и там, където изпрати нещастния си мъж — в Сибир.

Утрото настъпи, съмна се.

Феодора за последен път нощува в старата си квартира. Днес щеше да отиде в новата — във Вилата на духовете.

Нощта прекара неспокойно, защото мислеше, че докато тя спи, долу в избата се извърши страшно убийство. Струваше й се, че непрекъснато слуша предсмъртните стонове на старата. Внезапно скочи от леглото, стори й се, че някой зове името й. С нетърпение очакваше да се съмне.

Като се съмна, беше на крака. Веднага отиде до звънеца и започна да звъни. Колко дълго й се видя времето, докато дойде Леония! Най-сетне се чуха стъпките й. Феодора имаше чувството, че треска разкършва тялото й.

— Сега ще узная дали убийството е извършено. Леония влезе. Тя беше бледна.

Без да каже нещо, Феодора тихо приближи и я хвана за ръката. Колко бе студена!

— Елате с мене — каза тя. И се запътиха към избата.

— Колко мрачно и влажно е тук — рече Феодора, като влязоха в избата. — Как може човек да живее тук.

Стигнаха до желязната врата. Леония полека я отвори. Феодора пребледня.

— Каква отвратителна миризма на леш!

Тя надмогна страха си, защото на всяка цена искаше да види дали вече е затворена единствената уста, от която тъй много се страхуваше. Хвърли един бегъл поглед на избата, в която дълго бе лежала нейната жертва. Краката и ръцете й обаче започнаха да треперят и тя се улови за раменете на Леония. Феодора изпищя и се сви съвсем в един ъгъл.

В отсрещния ъгъл лежеше нейната жертва, бледна и вкочанясала. Устата й бяха отворени, очите — също, косите й — разрешени.

— Закопай я — изпищя Феодора. — По-скоро я зарови! Повече не мога да гледам.

Тя избяга, сякаш бе подгонена от някакъв зъл дух. Изтича по стълбите, без да се обърне.

— Светлина, въздух, дайте ми въздух, ще се задуша! — викаше Феодора. Като стигна в стаята си, тя се просна на канапето.

През всичкото време Леония бе спокойна, такава остана и когато се изправи до трупа в избата. Не се страхуваше, защото съвестта й беше чиста. Тя с презрение погледна след господарката си, която тичаше като бясна. Тичаше, сякаш дяволите я гонеха в ада.

— Тя не е и сънувала, че един ден ще умре от ужас, когато види, че мъртвата е възкръснала. Да я закопая ми каза. Добре, ще го направя, защото за тази мъртва клетница е все едно къде ще бъде закопана — тук или на друго място.

Леония взе една копачка и започна да копае. Едно момиче само в една изба е един труп — това наистина е нещо необикновено!

Съвестта на Леония обаче беше чиста и нямаше защо да се страхува. Тя само съжаляваше мъртвата, която Бакунин бе изпратил да донесат.

Гробът беше изкопан и Леония спусна в него мъртвата жена. След това тихичко се помоли и излезе от зимника.

Бояновска, която лежеше в будоара, дойде на себе си. Първото нещо, което изрече след това, беше:

— Хиляди пъти предпочитам да живея във Вилата на духовете, отколкото в тази къща, пълна с ужас и страхотии.