Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Todtenfelder von Sibirien (oder Das Geheimnis des russischen Kaiserschlosses), –1891 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 57 гласа)

Информация

Корекция (том 1)
NomaD (2008 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 2)
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
Сергей Дубина (2 ноември 2008)

Том 1: Глави 1–43

Източник: http://dubinabg.eu

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга първа

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Немска, второ издание

Редактор Иванка Петкова

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Донка Симеонова

 

Том 2: Глави 44–106

 

Издание:

Виктор фон Фалк. Мъртвите сибирски полета. Книга втора

Оригинално несъкратено издание

Немска, второ издание

ДФ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1991

Редактор Иван Христов

Художник Димо Кенов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова, Таня Нешева, Боряна Драгнева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том

CXIV. МНИМАТА ГОДЕНИЦА

Александър II бе погребан с почестите, полагащи се на един император.

Чуждите посланици украсиха с богати венци останките на могъщия монарх.

Преди да балсамират тялото му, те го спуснаха в приготвената гробница. Александър III заповяда да дойде следователят.

— Какви доклади има по убийството? — залита императорът. — Има ли още някой жив?

— Единият, Бояновски, е жив, Ваше Величество, а на другия отсякоха главата. Аз мисля, че трябва да помъчим този, когото имаме в ръцете си, и по този начин ще го принудим да предаде другарите си.

— Вие сте прав. Направете всичко необходимо да изкопните нещо от този нихилист.

Присъдата на нещастния Бояновски бе изречена. Въпреки че отнеха всичките му средства да се самоубие, той намери в сламата едно въже. Върза го за гредите и направи примка.

Преди да тури примката на главата си, той си припомни миналия си живот и любимите си близки. Искаше да се прости за последен път с тях.

„Сбогом, приятели, сбогом, Бакунин! Аз не ще ви предам. Ето, аз ида при тебе, мила Феодора! Аз отивам там, където няма подлост и където сърцата по-искрено се обичат. Аз те обичах, но за това получих твоята неблагодарност!…“

След скръбната изповед Бояновски тури примката на главата си и след няколко трепвания се пресели в другия свят. Бояновски се обеси. Императорът много се разсърди, когато се научи това.

— Вие всички сте нихилисти! — извика той на директора на затвора.

В скоро време той свика министерския съвет и отмени промените, с които покойният му баща бе подобрил злата съдба на своя народ.

От ден на ден Русия ставаше по-деспотична страна.

Александър III управляваше много строго Русия и освен това се отнасяше зле със семейството си.

Той много мразеше братовчедка си Вера и заповяда на великия княз да я застави да се омъжи за пруския принц, когото тя не обичаше. Великият княз отпусна раменете си и като си отиде у дома, каза желанието на императора.

— Добре, татко, аз ще изпълня волята на императора.

— Мое мило дете, ти всичко жертвуваш! Как да ти благодаря за това?

— Моето желание, татко, е да подобря последните ти дни.

— Благодаря ти, Вера. Моят племенник Александър III не е като баща си. Той заповяда още утре да заминеш за Германия. Иди, драго дете, и се приготви за път.

Вера излезе от стаята на баща си и отиде в стаята на Владимир.

— Идвам да ти съобщя нещо много важно — каза Вера. — Отнася се за моето и твоето щастие и за моя живот.

Владимир се отдръпна.

— Ако се отнася за твоя живот, Вера, аз съм готов да…

— Ти не можеш нищо да ми помогнеш, понеже виновникът за нещастието ми е самият император.

— Императорът ли?

— Да, той. Той иска още утре да отпътувам. Той ме насилва да се омъжа за пруския принц.

— Не, това не трябва да стане! Нима е възможно аз да позволя, Вера, друг да те прегърне? Не, това няма да стане! Ние трябва да избягаме.

— И аз мисля така, Владимире! Трябва да избягаме, и то още тази вечер. Да избягаме в Америка, Владимире, там ще бъдем щастливи.

Владимир я прегърна страстно.

— Вера, моя мила Вера, ти ще бъдеш моя, само моя!

Целувките следваха една след друга, целувки, които не бяха братски, а страстни и горещи. Те стояха прегърнати дълго време.

Най-после Вера се отдръпна и изтича в стаята си да се приготви за път. Същото стори и Владимир. Той намисли да се преоблече в савойски дрехи. Занесе скрито и разтреперан тези дрехи в стаята си и с нетърпение очакваше уговорения час.

Този ден император Александър III приемаше на аудиенции. Последната направи дворцовият маршал Савори. Той беше французин, но отдавна живееше в двореца и се ползуваше с царското доверие.

— Ваше Величество, вие сте ме викали?

— Да, въпросът е за принцеса Вера, тя трябва да се сгоди за немския принц. Понеже вие разбирате от такава работа, аз ви избрах да я придружавате.

— Това е голяма чест за мене, Ваше Величество.

— Ще отидете тази вечер при великия княз, където ще ви се повери принцесата. Обещайте ми, че добре ще опазите принцесата.

— Давам честната си дума, че нито косъм не ще липсва от главата й.

— Това исках да ви кажа. Сега можете да си вървите.

Маркизът се поклони и излезе.

В девет часа една каляска чакаше пред двореца на великия княз.

Вера прегърна още веднъж баща си и излезе на улицата.

— Сбогом, татко, не ме придружавай повече, не увеличавай мъката от раздялата.

Когато Вера слезе на двора, насреща й дойде една жена, която за голяма изненада приличаше много на нея.

— Ти ли си, Валеска?

— Аз съм, Ваше Височество. Време ли е?

— Да, качвай се бързо на каляската и не говори с никого.

— Сбогом, принцесо — каза Валеска, като се качи на каляската.

Мнимата принцеса се качи на каляската, а истинската отиде в стаята на Владимир.

Маркиз Савори очакваше принцесата при голямата врата. Като я видя, той се поклони учтиво.

— Ваше Височество — каза той тихо. — Негово величество императорът ми възложи неприятната за мене длъжност, тъй като аз всичко знам, но мой дълг…

— Смея ли да ви предложа ръката си?

Валеска го хвана под ръка и се качи заедно с него в приготвената каляска. Тя мълчеше, за да не се издаде и беше спуснала целия си воал. Маркизът даде знак да тръгнат.

Като дойдоха на гарата и се качиха в купето, Валеска се успокои и си помисли, че господарката й е вече спасена. Когато тренът тръгна, тя помоли маркиза да я остави сама, понеже не се чувствувала разположена. Маркизът й отговори, че императорът му заповядал да не я оставя сама.

Без да проговорят, пътниците заспаха.

Когато дойдоха до предпоследната гара за Германия, маркизът се събуди и видя, че тази, която придружаваше, не беше Вера, понеже целият воал от лицето й бе свален.

Валеска бе върната обратно на другия ден в Петербург.

Императорът, ядосан от измамата, издаде заповед всичките влакове, които отиват за границата, да бъдат строго прегледани.

 

 

През това време Вера и Владимир пристигнаха до германската граница. Като видя, че всички влакове за странство се претърсват, Владимир веднага събуди Вера. Когато се прощаваха за сетен път с Русия, директорът на Петербургската полиция, новоназначеният Данишев, влезе в купето и им съобщи, че Владимир и Вера са негови пленници.

— Нима ти, Данишев, си шпионин?

— Аз изпълнявам само дълга си — отвърна Данишев.

— Къде ще ме закараш?

— В Петропавловската крепост.

— Излъга и тогава последното ми желание, остави ме да се простя с баща ми. Аз ще ти кажа кой е моят баща. Великият княз, когото ти добре познаваш — каза шепнешком Владимир.

Данишев пребледня.

— Аз ще изпълня желанието ти, но трябва да ми обещаеш, че не ще избягаш.

След един час двамата бяха на път за двореца на великия княз.

След изчезването на Вера и Владимир там бе настанала голяма тревога. Княгиня Хела неспирно молеше да й кажат къде е детето й.

Великият княз мислеше, че Вера бе избягала при Елисавета и затова й писа да дойде при него.

— Какво желаете, Ваше Височество? — запита Елисавета, като влезе в стаята на великия княз.

— Не ме наричай „Височество“ и „Вие“. Ние трябва заедно сега да работим.

— Какво се е случило?

Константин разказа накъсо какво се бе случило с Вера и Владимир. Елисавета замислена наведе глава.

Зачу се конски тропот и след малко една каляска спря пред двореца на великия княз. Великият княз погледна от прозореца и видя Владимир, придружаван от Данишев. Влязоха в двореца.

— Нека Бог да ни помогне! — извика великият княз. — Нашите деца ги карат като пленници!

След малко вратата се отвори и на прага се показаха Владимир, Вера и Данишев.

Данишев разказа накъсо цялата работа.

— Заповедта на императора трябва да се изпълни, но аз ви моля да оставите под мой надзор както сина ми, така и дъщеря ми. Аз отговарям за тях.

— Принцеса Вера може да остане, Ваше Височество, обаче аз трябва да затворя Владимир в Петропавловската крепост по заповед на царя.

— Аз ще дойда с тебе, Данишев. Моля ти се, остави ме да взема един скъп предмет, който е мой спомен.

— И аз ще дойда — каза Елисавета.

— Не, майко, аз сам ще отида.

— Не, аз виждам какво искаш да направиш.

— Тихо, майко! Нима искаш да умра на бесилката?

Елисавета се изправи гордо. Устните й затрепериха, тя прегърна сина си и смело каза:

— Сбогом, сине, завинаги!

— Прощавай, майко! — каза Владимир и целуна ръката на майка си.

После Владимир тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна към Вера и й каза сбогом.

Вера се втурна към него, като простря ръцете си.

— По очите ти разбрах, Вера — каза Владимир и излезе.