Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (34)

XXXIV. МАНАСТИРЪТ

На три часа път от Москва на един хълм се намира манастирът „Света Дева Мария“.

Чудно е построен този манастир! Издигнат е на един съвсем гол хълм и е така самотен, така тайнствен, сякаш не е съграден от човешка ръка.

Наблизо течеше поток, който сякаш бе придобил същия цвят, какъвто имаше манастирът — тъй като водата му беше черна. Манастирът съществуваше от средните векове. По-рано там имало един красив замък, в който живеел някакъв татарски княз. Оттук той предприемал своите грабежи. Ограбвал и търговци, които пренасяли стоките си с кервани. Най-после и за него ударил последният час.

Когато Петър Велики поел управлението, той изпратил едно отделение войска, което обградило замъка, и князът се предал.

Петър Велики, който не бил от милостивите, заповядал да отрежат дясната ръка на княза, а след това заповядал да го вържат за опашката на един кон. Така разказва легендата, която се намира в една московска хроника.

Конят с вързания княз Ярбо се завърнал в стария замък, а князът, като се развързал от него, паднал някъде в полето. После той още веднъж се качил на кулата на замъка, огледал всичко наоколо, яхнал коня и си отишъл, като проклел руската земя. Това проклятие се отнасяло за дома на Романовците и гласяло: От този замък да произлязат всички нещастия, които ще провалят Романовци. След като изрекъл тази клетва, отново се качил на коня си и заедно с него се хвърлил в потока. Водата го изхвърлила още веднъж на повърхността си — така разказвали овчарите — и след това нито ездачът, нито конят му се видели повече. Потънали във водата.

Народът не спирал да говори за татарския княз. Казвали, че той излизал с коня си обикновено в полунощ и когато се явял, винаги някое нещастие се случвало на Русия.

За да сложи край на тези неприятни народни тълкувания, Петър Велики направил от замъка манастир и го нарекъл „Дева Мария“.

Сега ние ще отведем нашия читател в този манастир. Като преминем през дългия коридор на манастира в самия му край, стигаме до стаята на игуменката.

Тя беше доста интелигентна жена. На лицето й бе изписана и женска доброта, и мъжка решителност. Тя се казваше майка Ана. Миналото на майка Ана бе неизвестно както за калугерките, така и за околните жители. Преди да постъпи в манастира „Дева Мария“, игуменката била графиня.

Родена всред изобилие и богатство, тя се омъжила за един човек, когото обичала от цялото си сърце и от цялата си душа. Той бил момък от много благородно семейство, което било близко с царското. Бил и храбър офицер, отличил се във войните, и гърдите му били окичени с ордени. Но имал един порок — бил комарджия. След женитбата тази страст още повече се разпалила.

Графът напуснал имението си и се преселил в Петербург, където станал член на едно дружество. Там за една нощ можел да загуби или спечели цяло имение. В любовта графът бил щастлив, но на карти не му вървяло. Той постоянно губел и за кратко време изгубил целия си имот. Извадил и диамантите от ордените си и ги проиграл, а също и една златна сабя, подарена му от самия цар. Като изгубил всичко, той се обърнал към маркиза, който седял до него, с думите:

— Маркизе, отдавна съм забелязал, че жена ми ви харесва. Така ли е? Кажете!

— Така е!

— Вие знаете, че графиня Ана ме люби и обожава. — И като казал това, графът се спрял. — Само ако я помоля да ви послуша…

— Искате ли, господин графе, да чуете колко имате за графиня Ана?

Маркизът хладнокръвно взел торбичката с номерата и казал най-високия номер.

Пръв теглил графът. Той извадил числото 17.

— Осемнадесет печели — рекъл маркизът и ударил номерата в масата. — Осемнадесет! — извикал маркизът.

И тъй, маркизът спечелил. Графът лениво станал и дал знак на маркиза да го последва. Той го завел в къщата си — в стаята на жена си.

Графиня Ана очаквала мъжа си. Колко много плакала, задето мъжът и толкова закъснявал! Графът обяснил защо е довел маркиза. Случило се нещо необикновено: преди той да се доизкаже, графинята изтичала към мъжа си, извадила нож и го забила в гърдите му. Като видяла, че от раната му тече кръв, тя не помръднала. После се обърнала към маркиза и му казала:

— Вие виждате, маркизе, колко е сладка моята любов. Искате ли да й се наслаждавате?

Французинът се вкаменил от страх. Той се втурнал към вратата, като че вятър го гонел.

Графинята коленичила на пода и не се отделила от мъжа си, докато стражарите не дошли да я арестуват. Затворили я в Петропавловската крепост, където прекарала четири месеца, докато я осъдили. Присъдата гласяла смърт чрез обесване. Един ден я завели в двора при бесилките. Тя не се уплашила от тази картина. Застанала под бесилката и изслушала присъдата си. Когато палачът се доближил да постави халката около врата й, вратата се отворила и царят влязъл.

Той се приближил до осъдената и казал:

— Чакайте, вие се държахте храбро. Като всяка честна жена, вие пазихте своята чест.

Освободили я и тя решила да отиде в манастир. Не й оставало нищо друго, тъй като обичала мъжа си, въпреки че го убила. Обичала го с жара на млада жена. Отишла в манастира „Дева Мария“. С трудолюбието си и със сръчността си станала игуменка на манастира. Като че бе родена за игуменка; въпреки че бе взискателна към работата на всички, отнасяше се любезно с подчинените си.

Един ден тя бе в стаята си. Държеше някакво писмо, а срещу нея стоеше един калугер.

— Сестра Ана, ти прочете писмото. Искам да знам ще приемеш ли княгинята в твоя манастир.

— Искаш да знаеш, брат Еустахиус? Нали заповедта на царя така гласи, а той е господар над всички ни.

— Не е така, както ти мислиш, сестра Ана. Да, той е земен господар и стои над всички ни, даже е по-голям от митрополита, това формално е така, но всъщност ние трябва да бъдем над него. Затова именно казах на царския пратеник в този манастир да дойде болната царска снаха Хела. Тъй като болестта й навярно има нещо общо с царската фамилия и тази тайна се отнася и до царя. Това научих от сигурно място. Царят не спял нощем, откакто се разболяла княгиня Хела, и много често охкал. Ще ти кажа, драга сестро, че съществува някаква тайна между двамата, която ще струва много пари.

— Не мога да разбера защо искат да изпратят полудялата княгиня тук, в този манастир — каза игуменката.

— Защото е известно — рече малкият човек, — че вие сте най-добрата игуменка и само вие бихте могли да разберете тайната, която е причина за полудяването на княгинята. Княгиня Хела ще пристигне след няколко часа.

— Сама ли ще дойде? — запита игуменката.

— Великият княз е с нея. Той сам ще предаде в ръцете ви младата жена.

— Нали знаеш, брат Еустахиус, че според закона великият княз не може да влезе в манастир?

— Знам — рече игуменът. — Великият княз зачита законите и ще ви предаде жена си на вратата. Аз ще замина още днес, сестро, затова дойдох да ви съобщя това.

— Вие ще пътувате навярно из Русия. Преди да заминете, ще ви моля за една услуга. Интересувам се дали е жив един човек — мой добър приятел. Разпитайте за него, като пътувате. Казва се Михаил Бакунин.

Игуменът се дръпна, преди тя да изговори това име.

— Искате да разпитам за Михаил Бакунин? Не произнасяйте това име, защото той е разбойник, който е сторил много зло на цял свят.

За да се овладее, тя се изправи и каза равнодушно:

— Нима Михаил Бакунин е станал такъв лош човек? Игуменката пребледня и въздъхна тежко.

— Не мога да опиша колко е лош, сестра Ана. Той е предводител на едно зловредно дружество, чиито членове обикалят цяла Русия и проповядват недоволство сред народа. Мисля, че се казват нихилисти. За тези хора няма нищо свято и най-лошият от тях е Михаил Бакунин; той е способен, свободен и безстрашен. С тези негови таланти той би могъл да бъде най-великият човек в Русия, ако се бе отстранил от този свят. Какво виждам, сестра Ана? Сълзи на очите ти? Ти много се разтревожи — каза царският изповедник. — Слушал съм да се говори, че сестра Ана завинаги се е отказала от света, но виждам, че тя не остана равнодушна, като чу името на един човек, и при това тя заплака. В името на светата ни църква, моля те, сестра Ана, да ми кажеш какво общо имаш с този Бакунин и защо плачеш за него?

Игуменката се изправи гордо.

— Аз проливам сълзи за всеки човек, надарен от Бога с талант и отрекъл се от света.

„Тя ме измами, но аз ще науча тази тайна“ — каза си игуменът и излезе.

— Ще се видим пак довечера. Нека Бог да бъде с тебе. Щом остана самичка, тя коленичи пред иконата на Богородица и като скръсти ръце, рече:

— Колко много ме заболя сърцето, брате мой, от това, що чух за тебе! Ти не си крив, аз не те проклинам. Причината е в кръвта на грешния ти баща, защото в грях си роден.

Скръсти ръце след това и започна да се моли Богу, и във всяка молитва споменаваше името на Михаил Бакунин.

Отдавна бе нощ — тъмна и студена; пред манастира спря една елегантна тройка. От герба личеше, че е царска каляска.

Вратата се отвори и великият княз излезе заедно с княгиня Хела, която бе завита с шал.

Тези, които го придружаваха, останаха в Москва. Не трябваше никой да знае къде жена му ще намери тихо пристанище.

— Ела с мене, Хела — каза тихо той, — горе, там, където светят прозорците, ще намериш място за успокоение.

Тя го последва полека, но спря изведнъж, като се ослушваше:

— Духовете пеят в хор, чуваш ли? Не, не — каза Хела, — ти ме водиш на небето, където пеят духовете. Вижда ми се, че е ад… като че дяволите си подават ръце… аз не убих детето… невинна съм… невинна съм.

Косите на Константин настръхнаха. Той я улови за ръката, ала тя не искаше да помръдне от мястото си. Като разбра, че не ще може иначе, той я взе на ръце и бързо притича до вратата на манастира. Спря се и дръпна звънеца. Щом вратата се отвори, пред него в кръг застанаха всички калугерки от манастира. Начело Константин видя игуменката. Калугерките пееха. Константин занесе Хела и я положи на леглото, което бе в средата.

— Нека бъде благословено влизането ти в този манастир — каза игуменката — и нека Бог ти даде мир, от който се нуждаеш. — Наведе се над княгинята и я целуна по челото.

После стана и каза на княза:

— Вие не можете, княже, да влезете вътре, тъй като не е позволено мъжки крак да прекрачи прага на този дом. Дори и ти, чието чело е украсено с царска корона — стебло от Романовата лоза, и ти си длъжен да се подчиниш на законите на манастира. Върви си, върви!

Още веднъж той погледна младата си жена и каза:

— Сбогом, Хело, сбогом. Нека Бог те пази, нещастна моя! Сетне целуна ръката на калугерката и напусна манастира.

След като излезе, той се отправи по една пътечка и вървеше бавно.

Великият княз беше доста храбър войник. Той бе показал това в няколко войни и като адмирал на руската флота бе пропътувал целия свят.

Никога не се бе страхувал от опасности, но тази нощ той, без да иска, дотолкова се разтрепера, че дори понечи да се върне в манастира, за да пренощува. Но не желаеше да се покаже толкова страхлив. Хвана здраво дръжката на сабята си и бързо закрачи.

Пътят ставаше все по-опасен. Непрекъснато валеше сняг и затрупваше всяка пътечка. Повече от десет пъти той пада и става, трябваше да бъде внимателен, още повече че пътят постоянно се стесняваше, а от двете му страни имаше бездни.

Изведнъж князът се сепна. Стори му се, че се намира пред една огромна стена, под която имаше просторна долина. Стори му се, че на самата стена видя главата на един призрак. Призракът се приближаваше към него и той можа да види, че това е човек с бяла брада и коса. Князът искаше да снеме шапката си, но нямаше време да направи това, защото човекът вече го бе хванал за гърдите и при всичките си усилия да се отскубне от ръцете му, не успя да стори това. Между двамата започна ожесточена борба. Старецът с все по-голяма и по-голяма сила теглеше Константин към пропастта. Ето че и двамата вече бяха до самата пропаст. Константин успя да се хване с една ръка за скалата и да се откопчи от ръцете, които го бяха сграбчили през врата.

— Що искаш от мене, белобради старче? — попита князът. — Ако искаш пари, ето кесията ми, тя е пълна със злато. Ти не си и сънувал, клетнико, кого щеше да тласнеш в пропастта.

— Мамиш се, велики княже Константине, аз те познавам и зная, че ако те бях бутнал в пропастта, домът на Романовци щеше да се лиши от един свой член.

Константин никога не беше чувал този глас, но въпреки това силно се уплаши. Стори му се, че този глас му е познат. Но откъде се бе взел този човек тук?

— Добре, като знаеш, че аз съм великият княз Константин, тогава кажи ми какво те принуди да ме нападнеш? Доколкото си спомням, аз не съм сторил никому зло.

Старецът го погледна строго в очите.

— Зле си спомняш, велики, княже, защото иначе щеше да ме познаеш. Истина е, че понякога срамът кара хората да не познават някого. Името ми не ще да ти е съвсем непознато и само ако ти го кажа, ти ще знаеш вече всичко. Спомни си за Елисавета фон Пал, велики княже.

Великият княз с всички сили изкрещя:

— Значи ти си бащата на Елисавета?

— Да, аз съм нейният баща и като знаеш всичко, ще ти съобщя, че един от нас трябва да падне в тази пропаст.

Великият княз се сепна.

„Има право този човек — каза си той. — Наистина има право и трябва да ми е непримирим враг.“ Старецът силно, но престорено се засмя.

— Виждаш сега, велики княже, че аз не мога да ти бъда приятел. Един ден ти дойде в къщата ми, аз те посрещнах като гост и ти поверих всичко хубаво, що имах. Погледът ти се спря на най-скъпото ми — на моята дъщеря. Ти я взе със себе си не за да я издигнеш, а за да я захвърлиш в тинята. Но и това не ти беше достатъчно. Когато целувките на моето дете ти станаха отвратителни, ти я отблъсна и за да не гледаш този ужас, изпрати я в Сибир. Но защо е на Русия Сибир?

Той е нужен, за да се крият в него излъганите момичета и царските любовници, които са станали вече отвратителни на царя. Елисавета изчезна. Аз не зная в кой рудник сега пролива тя сълзите си; също така не зная жива ли е или е окована във вериги.

Великият княз се опита да хване стареца за ръката, но той се отдръпна.

— Не — каза той, — ние нямаме нищо общо. Трябва само да ми кажеш дали дъщеря ми е жива и къде мога да я намеря.

— А ако не ти кажа това? — попита великият княз.

— Тогава ще продължим боя — бой на живот и на смърт.

— Барон Пал — рече достойно великият княз, — тук, под ясното небе, и в тази ужасна нощ заклевам ти се, че не зная нищо определено за Елисавета. Ако знаех къде мога да я намеря, кълна ти се, че щях да направя всичко само да я спася, защото, повярвай ми, старче, аз не се разделих доброволно с Елисавета. Аз не я прогоних от себе си, защото я обичах, както може да се обича собствената жена. Но трябваше да се подчиня на голяма сила — сила, която и днес властвува над мене.

— Коя по-голяма сила? — попита старецът. — Това може да бъде само царят. Сега започвам да разбирам всичко, велики княже. Ти си бил принуден да подпишеш заповедта за нейното заточение.

— Аз бях насила принуден да жертвувам Елисавета, и то само за да я спася от бесилката, защото тя и детенцето ни бяха моето щастие.

— Детето? — възкликна старият барон. — Къде е детето, внукът ми?

— Изчезна по необясним начин — каза великият княз и му разправи за пожара и детето.

— Нима няма нито следа от детето? — попита старецът.

— Никаква следа, напразно търсих навсякъде, но нищо не намерих, нищо не чух за него. Въпреки това обаче детето трябва да е живо.

— Ако е живо, аз ще го намеря — рече баронът, — защото отсега нататък моята цел ще бъде да намеря Владимир. А ти, велики княже, върви си мирно по пътя, защото онова, което се случи между нас, не се нито забравя тъй лесно, нито пък се прощава.

Той се изгуби, а великият княз продължи пътя си.

Но щом двамата се отдалечиха от това място, веднага се появи едно привидение.

Това беше царският изповедник отец Еустахиус. На лицето му се четеше радост.

— Тази тайна, до която се добрах, струва милиони. Любовницата на великия княз, която е заточена в Сибир, детето, което е изчезнало така необикновено — това са тайни, които струват пари. Нашите хора ще подирят и жената, и детето и ще ги намерят.