Виктор фон Фалк
Мъртвите сибирски полета (27)

XXVII. ГОСПОЖА КРЪЧМАРКАТА

Макар че отдавна бе нощ, светлината в будоара на красивата вдовица Бояновска все още гореше.

Тази хубава и много опасна жена бе седнала на края на едно кресло и замислено поглеждаше Исидор, който се бе настанил до камината близко до нея.

Исидор бе бледен и замислен.

— Изглежда, че предложението ми не ти харесва, Исидоре, но ти ще се увериш, че това, което казах, е разумно.

Исидор горчиво се усмихна.

— Сега вече е късно, трябваше да ми го предложите, преди да ви бях казал тайната.

— Аз те обичам и затова те съветвам да напуснеш Петербург.

— Разбрах колко ме обичаш — каза Исидор. — Позволи ми да ти говоря открито — ти не изплати моята полица. Нека да се обясним: това ще бъде последният ни разговор.

Очите на Исидор светнаха особено. Феодора много се изплаши; тя се страхуваше от буйната кръв на Исидор, но не желаеше да се издаде.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

— Да се сбогуваме — рече смутено Исидор.

— Да се сбогуваме? — каза тя. — Значи ти си съгласен с мене? Ще заминеш ли от Петербург?

— Още не зная — отговори грубо Исидор. — Едно зная, че кракът ми повече не ще прекрачи прага ти.

Вдовицата се престори, че съжалява.

— И това чувам от твоята уста, Исидоре? Не знаеш ли, че разкъсваш сърцето ми?

— Не се мъчи да ме мамиш. Не ти ли стига, че ме води за носа толкова време?

— Искам да ти кажа всичко, Исидоре. Застрашава те опасност; аз искам да ти помогна да се отървеш от полицията и затова те карам да заминеш от Петербург.

Исидор извика като луд:

— Драга яредателко, полицията е тръгнала по стъпките на нихилистите, а никой друг освен тебе не ги е предал. Ти си им съобщила мястото, където се събират.

— Заклевам се, че не е вярно, Исидоре.

— Млъкни — каза Исидор, — аз всичко зная. Зная, че съм в ръцете на една хиена, на една безсърдечна жена, без душа. Ти ме примами на гърдите си, за да изкопчиш тайната, но знай, че ще си отмъстя!

Феодора изпищя от страх и изтича към звънеца. Исидор не помръдна.

— Нещастнице, защо се боиш от смъртта? — каза презрително той. — Не се страхувай, сега няма да ти отмъстя, а тогава, когато съвсем не очакваш.

Казвайки това, той си тръгна.

— Ние не трябва да се разделяме, Исидоре. Съветвах те преди малко да заминеш за Париж. Разбира се, без пари не можеш да отидеш. Ела с мене.

Тя го дръпна към себе си, отвори едно чекмедже на масата и му посочи парите в него.

— Вземи си колкото искаш; ще имаш нужда от тях. „Щеше ли така да се грижи за мен, ако не ме обичаше?“ — размишляваше Исидор.

— Замини още днес — молеше го тя. — Един човек ще те чака на гарата след два дена и ще те заведе на сигурно място. Заклевам ти се, че няма да измине един месец и аз ще дойда и ние ще бъдем щастливи. Заклевам ти се, че ще дойда при тебе, Исидоре, и ще бъдем щастливи — каза тя, като го привлече към себе си.

— Вярвам ти, Феодоро — каза той, — при все че се мъча да открия причината, задето не ми даде обещаното възнаграждение.

— В Петербург не смея да бъда твоя — тихо каза тя. — Навсякъде има шпиони, които ще ни издадат и тогава ще опетня името си.

— В Париж, на брега на Сена, ще бъдеш свободна.

— Свободна, което значи — само твоя. Затова не отлагай, имай ми доверие и всичко ще е наред.

— Добре, Феодоро, утре привечер ще замина. Заклеваш ли ми се, че и ти ще дойдеш подир мене?

— Заклевам се — каза Феодора. — Заклевам се, че пак ще се срещнем в Париж.

Тя се обърна и му подаде една кесия с пари. Той я взе и се сбогува с Феодора.

— Довиждане в Париж, Феодоро!

Щом Исидор излезе, Феодора отвори вратата на съседната стая и Кардов влезе вътре, като се смееше.

— Право да ти кажа, аз чух всичко, никога не съм прекарвал по-добре. Този евреин е добър любовник. Смятам, че не е нужно да заминеш с него в Париж, когато можем и в Петербург да го затворим.

— За да понесе отмъщението на нихилистите? — възкликна вдовицата. — Не, Кардов, планът ни ще бъде изпълнен, както решихме. Дайте си ръката, любезни директоре, и ме придружете в салона, защото не можете да си представите колко съм гладна!

Кардов подаде галантно ръка.

— Елате да пием за здравето на вашия Исидор — каза той. Като се шегуваха и се смееха, те отидоха в стаята на втория етаж.

Исидор напусна дома на красивата вдовица Бояновска и едва бе направил няколко крачки навън, когато една черна фигура се изправи пред него и му извика „Стой!“.

Той се отдръпна и извади револвера от бастуна си, за да се защити.

— Напред, убиецо! — извика той. — Няма да избягаш така лесно, както си въобразяваш. Един от двама ни трябва да падне мъртъв — аз или ти.

— Спри, Исидоре, дотам ли я докара, че искаш да ме убиеш! — извика един познат глас.

Той отпусна ръката, в която държеше револвера.

— Ти ли си, Махлен? — попита той.

Това бе жената на Абрахам Марголински, която желаеше да разбере къде ходи Исидор нощем.

Тя изглеждаше ядосана, приближи се до племенника и каза:

— Имам да ти говоря нещо много важно. Ела с мене. Без да мисли, Исидор тръгна подир нея.

— Ти излезе оттук, не се опитвай да ме лъжеш — караше му се тя. — С очите си видях, че си навярно роб на тази горделива жена. Какво имаш с нея, ако е истина това?

— Нямаш право да ме разпитваш. Еврейката го погледна хубаво в очите.

— Само Бог знае, че ми принадлежиш; всичко, каквото имах, пожертвувах го за тебе. Заради тебе изневерих на мъжа си, тъй като чувствувам, че те обичам много. И погледни…

— Спри — каза Исидор. — Улицата не е място за такива приказки. Аз мисля, че трябва още веднъж да се видим и затова трябва да идем в зимника на мъжа ти.

Изминаха няколко пресечки, без да продумат.

Спряха се пред една врата, която беше ниско до земята. Марголинска извади ключе и отвори вратата.

И двамата влязоха вътре, като прескочиха няколко стъпала. Зимникът бе пълен с разнообразна стока: бали, книги, лампи, часовници, картини. И всичко бе разхвърляно в голям безпорядък.

Една дребна черна фигура се скри зад балите, когато Махлен и Исидор влязоха в зимника. Човекът внимателно наблюдаваше какво ще стане.

Това бе Абрахам Марголински. Той бе дошъл в зимника да вземе нещо, когато изведнъж чу гласа на жена си.

Исидор и Махлен не предполагаха на каква опасност са изложени.

— Не искам от тебе ни дума повече — каза Махлен и започна да плаче. — Не мислиш ли, че мога да чета мислите ти?

— Какво четеш сега по лицето ми? — попита бързо Исидор.

— Смяташ да ме оставиш — каза Махлен. — При все че ти се отдадох, аз няма да бъда толкова нахална, че да ти натрапвам любовта си. Все пак трябва да знаеш какво съм направила за тебе. Слушай тогава: помолих мъжа си да те вземем вкъщи и да те пращаме на училище, за да станеш някога прочут човек.

След това тя се разплака и падна в обятията му. Започна да го разтърсва, сякаш се мъчеше да го пробуди от дълбок сън.

— Върви — каза тя, — върви, ала знай, че никога няма да намериш жена, която да те обича колкото мен. Заради тебе жертвувах всичко, изневерих, лъгах. А мъжът ми не знае за това, защото…

— Защото се отвращаваш от неговото лице — прекъсна я Исидор. — Това не един път си ми признавала.

— Той ми е отвратителен, не отричам.

В тази минута стоящият зад балите евреин се закле, че страшно ще отмъсти на жена си. Неговата жена, която той обичаше повече от живота си, била невярна.

„Ще я убия, ще я убия. Не, не, трябва да измисля нещо по-страшно. Нещо, което човешкият ум едва ли може да измисли. А този Исидор, това нищожество! Какво щеше да бъде той, ако аз не го бях измъкнал от тинята? Един скитник, който не би носил никога нови дрехи, нищо друго.“

Тези мисли минаха през главата на евреина. Защо работеше той? Защо трупаше богатство, защо крадеше? За кого, ако не за своята жена, за своята Махлен? Тя беше единственото същество на света, което той обичаше. Цял потънал в мисли, той не слушаше вече какво говорят и дори не забеляза, когато Махлен и Исидор си тръгнаха.

Когато остана сам, той не можа да се сдържи.

Като луд изтича към вратата, откъдето бяха излезли Махлен и Исидор.

— Ех, ти, кучко — викаше той, — обичах те като очите си и пак ми изневери!

Той приближи до една бала, върху която бе оставен нож, взе го и започна да го разглежда.

— Кръвта ти, кръвта ти ще пролея, ще те убия, защото ми изневери, защото си нечестна!

В същия миг се сепна, защото чу, че някой хлопа на вратата. „Седем пъти похлопа, значи това е някой от моите хора.“ След като скри ножа, той бързо закрачи към вратата. Като отвори, влезе комедиантът.

— Ех, господин комедианте, голяма чест правите на моя дом сега. По-рано идвахте по-често, донасяхте понякога ту часовник, ту пръстен, ту някоя верижка или палто. А сега, господин комедиант — добави Марголински, — сега трябва да сте се сдобрили с брат си. Той навярно ви е дал една хубавичка сума, която ще ви стигне за цял живот.

— Млъкни веднага — извика комедиантът — и никога повече да не ми напомняш за брата ми, когото мразя повече от всичко и комуто кога и да е ще отмъстя. Аз съм на мнение, че е глупав онзи, който веднага мисли за отмъщение. Трябва според мене да се дочака удобният момент. Хубаво, когато заедно с отмъщението се получи и лихва за минало време.

— Много добре! — каза Марголински. — А сега на работа, защото не ми се вярва да си дошъл без работа.

— Това е вярно — отговори комедиантът.

— В какво се състои работата? — попита Марголински. — Да купя, да продам или да скрия нещо? Какво да направя?

— Нищо подобно. Една хубава работа. Трябва да пансионирате една млада и хубава девойка.

Евреинът учудено го изгледа.

— Как се казва тази девойка? Ако е украшение за някоя мома — добре, но на момичета пенсия не давам.

Комедиантът се приближи до него и като го потупа по рамото, пошепна:

— Като ти разправя по-подробно, тогава ще ме разбереш. Нужно е едно лице да изчезне, сиреч то трябва да бъде задълго скрито, да не го вижда никой. Понеже зная, че вашата къща е удобна за такава цел, затова дойдох при вас.

— Какво ще получа, ако се съглася? — попита Марголински.

— По петстотин рубли месечно — каза комедиантът.

— Но кой ще ми гарантира тази сума?

— Ще отивате при един банкер, който в началото на всеки месец ще ви я брои.

Евреинът поглади брада.

— Петстотин рубли е порядъчна сумица — каза той, — но ако пресметна колко ще изхарча за ядене и пиене и най важното — опасността, на която ще се излагам, трябва да кажа, че мога да приема само ако ми заплащат осемстотин рубли.

— Не се колебайте, господин Марголински — рече комедиантът.

— Иначе ще отида при друг. Това, което се иска от вас, не е убийство.

— То е равносилно на убийство — каза евреинът. — Е, най-сетне дайте седемстотин рубли. Имате ли нещо против?

— Добре, но ако се съгласи този, който ме прати тук.

— Някой ви е пратил значи? А не можеше ли той сам да дойде при мене?

— Известно време ще се крие, ала после може да дойде при вас — каза комедиантът.

— А кога ще доведете момичето? — запита евреинът.

— Утре вечер. Но дотогава всичко трябва да е приготвено. И още нещо — никому не трябва да казвате за това.

— Разбирам — отвърна евреинът. — Утре ще ви чакам.

— Ще дойдем към полунощ, погрижете се едната врата да остане отворена.

Комедиантът сърдечно стисна ръката му и двамата излязоха от зимника.

Марголински тръгна към стаята на жена си, която си беше легнала отдавна. Тя не предчувствуваше, че в лицето на мъжа си има най-големия си враг.

Тя въздъхна в съня си.

Марголински я стрелна със сатанински поглед. — Тя го сънува — промълви той и в същия миг се сети, че е забравил ножа в зимника.