Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

7.
Доброволецът

Следотърсача си събра багажа и потегли на север от Травник. Навлизаше от босненската (мюсюлманска) в сръбската територия. Но над ладата се вееше британското знаме и с малко късмет то трябваше да спре далечните изстрели. Ако го спряха, щеше да разчита на паспорта си, писмото, с което му възлагаха да напише статии за чуждестранната помощ, и щедри подаръци от цигари, купени от магазина във витезката казарма.

Ако всичко това се окажеше недостатъчно, пистолетът му беше зареден и поставен наблизо. Знаеше как да го използва.

Спряха го на два пъти, първия път патрул на босненската милиция при напускането на контролирания от босненците район, и втория — патрул на югославската армия южно от Баня Лука. И двата пъти неговото обяснение, документите и подаръците свършиха работа. След пет часа пристигна в Баня Лука.

Хотел „Босна“ определено никога нямаше да докара „Риц“ до фалит, но в града нямаше друг. Той се настани там. Имаше много стаи. Освен един френски телевизионен екип, очевидно Следотърсача беше единственият чужденец в хотела. В седем часа същата вечер влезе в бара. Имаше трима клиенти, и тримата сърби, които седяха на масите. Барманът седеше на столче до бара.

— Здрасти. Ти трябва да си Душко.

Държеше се открито, дружелюбно, приятелски. Барманът стисна протегнатата му ръка.

— Идвал ли си тук преди?

— Не, за пръв път съм тук. Хубав бар. Приятен бар.

— Откъде знае името ми?

— Един мой приятел наскоро е работил тук. Датчанин. Ласе Берегаард. Помоли ме да те поздравя, ако мина през Баня Лука.

Барманът се поотпусна. Нищо не го заплашваше.

— Ти датчанин?

— Не, британец съм.

— Военен?

— Господи, не. Журналист. Пиша серия статии за чуждестранните помощи. Ще изпиеш ли едно с мен?

Душко си наля от най-хубавата си ракия.

— Искам да стана журналист. Някой ден. Да пътувам. Да видя света.

— Защо не? Поотракай се в местния вестник, после иди в големия град. Така постъпих аз.

Барманът примирено сви рамене.

— Тук? В Баня Лука? Няма вестник.

— Тогава опитай в Сараево. Даже в Белград. Ти си сърбин. Можеш да се измъкнеш оттук. Войната няма да продължи вечно.

— Измъкването оттук струва пари. Няма работа, няма пари. Няма пари, няма пътуване, няма работа.

— А, да, парите винаги са проблем. А може и да не са.

Англичанинът извади пачка щатски долари — стотачки, и започна да ги брои на бара.

— Аз съм старомоден — каза той. — Смятам, че хората трябва да си помагат един на друг. Това улеснява живота, прави го по-приятен. Ще ми помогнеш ли, Душко?

Барманът зяпаше хилядата долара, които бяха само на сантиметри от пръстите му. Не можеше да откъсне очи от тях. Той зашепна:

— Какво искаш? Какво правиш тук? Ти не репортер.

— Е, в известен смисъл съм репортер. Задавам въпроси. Но плащам много за отговорите. Искаш ли да станеш богат като мен, Душко?

— Какво искаш? — повтори барманът. Той стрелна с очи другите клиенти, които ги зяпаха.

— И преди си виждал стодоларова банкнота. Миналия май. На петнайсети, нали? Един млад войник се е опитал да уреди сметката с нея. И затова избухнал страхотен скандал. Моят приятел Ласе е бил тук. Той ми разказа. Обясни ми точно какво се е случило и защо.

— Не тук. Не сега — изсъска уплашеният сърбин. Един от мъжете на масите се беше изправил и се приближаваше към бара. Парцалът за бърсане ловко се озова върху парите. — Барът затваря в десет. Ела тогава.

В десет и половина, след като барът беше затворен и заключен, двамата мъже седнаха в едно сумрачно сепаре.

— Те не били от югославска армия, не били войници — каза барманът. — Паравоенни. Лоши хора. Остават три дни. Най-хубави стаи, най-добра храна, много пиене. Не оставят пари.

— Единият се е опитал да ти плати.

— Да. Само един. Той бил добро хлапе. Различен от други. Не знам какво правил с тях. Образован. Останалите гангстери. Каналии.

— Но ти не си възразил, че не са ти платили за тридневен престой, нали?

— Да възразя? Да възразя! Какво да казва? Тия зверове имат оръжие. Те убиват, даже други сърби. Всички убийци.

— Когато онова добро хлапе се е опитало да ти плати, кой го е ударил по лицето?

Следотърсача усети, че сърбинът се напряга в сумрака.

— Нямам представа. Той бил шефът, главният. Обаче без име. Викат му само Шефа.

— Всички тези паравоенни си имат имена, Душко. Аркан и неговите Тигри. Момчетата на Франки. Те обичат да са известни. Хвалят се с имената си.

— Не и тоя. Кълна се.

Следотърсача знаеше, че барманът лъже. Който и да беше, този наемен убиец внушаваше смъртен страх сред своите сънародници.

— Обаче доброто хлапе… имаше ли име?

— Не съм го чувал.

— Тук става дума за много пари, Душко. Никога повече няма да видиш него, никога повече няма да видиш мен, имаш достатъчно, за да започнеш наново в Сараево след войната. Името на хлапето.

— Той платил в деня, в който заминал. Сякаш се срамувал от хора, с които бил. Върнал се и платил с чек.

— И не са го признали, така ли? Пазиш ли го?

— Не, признаха го. В югославски динари. От Белград. Изцяло го покриха.

— Значи чекът не е в теб?

— Трябва да е в белградската банка. Само че сигурно вече го унищожили. Но аз записал номера на личната му карта, за всеки случай.

— Къде? Къде го записа?

— На гърба на кочана за поръчки. С химикалка.

Следотърсача го погледна. От кочана за поръчки бяха останали само два листа. Още ден и барманът щеше да го изхвърли. На картонения гръб имаше седемцифрен номер и две главни букви. Отпреди осем седмици. Още се четяха.

Англичанинът остави хиляда от доларите на господин Едмънд и замина. Най-краткият път оттам бе на север до Хърватия и със самолет от загребското летище.

Някогашната Федеративна република Югославия от пет години се разпадаше с кръв, хаос и зверства. На север първо се бе отделила Словения, за щастие без кръвопролития. На юг Македония също беше осигурила независимостта си. Ала в центъра сръбският диктатор Слободан Милошевич с всевъзможни жестокости се опитваше да задържи Хърватия, Босна, Косово и Черна гора, както и родната си Сърбия. Вече бе изгубил Хърватия, но жаждата му за власт и война оставаше неутолена.

Онзи Белград, в който през 1995-та пристигна Следотърсача, все още беше невредим. Неговото опустошаване щеше да стане по време на бъдещата война в Косово.

От Лондон му бяха препоръчали частна детективска агенция в Белград, оглавявана от бивш висш полицейски служител, която по-рано бяха използвали. Той беше дал на фирмата си не особено оригиналното име „Чандлър“ и Следотърсача лесно я откри.

— Търся един младеж, чието име не знам, но разполагам с номера на личната му карта — каза той на детектива Драган Стоич.

Сърбинът изсумтя.

— Какво е направил?

— Нищо, доколкото знам. Видял е нещо. Може би. А може би не.

— Само това ли? Името му?

— После искам да разговарям с него. Нямам кола и не владея сърбохърватски. Той може и да знае английски. А може би не.

Стоич пак изсумтя. Това изглеждаше по неговата специалност. Явно бе чел всички романи за Филип Марлоу и беше гледал всички филми за него. Опитваше се да имитира Робърт Мичъм в „Дългия сън“, само че с ръст метър шейсет и пет и плешиво теме нещо не се получаваше.

— Моите условия… — започна той.

Следотърсача побутна още десет стодоларови банкноти към него.

— Нужно ми е цялото ви внимание — измърмори той.

Стоич сякаш бе хипнотизиран. Репликата спокойно можеше да е от „Сбогом, моя красавице“.

— Дадено — рече сърбинът.

Тантурестият бивш следовател не губи време. Бълвайки черен дим, неговото юго ги откара в другия край на града, в квартал Конярник, където на ъгъла на улица „Лермонтова“ се намираше белградското полицейско управление — голям, грозен, кафяво-жълт блок, напомнящ полегнал настрани грамаден ъгловат стършел.

— Най-добре остани тук — каза Стоич. Нямаше го половин час и трябва да бе обърнал някоя и друга чашка със стар приятел, защото дъхът му миришеше на сливова. Ала носеше и лист хартия.

— Личната карта е на Милан Раяк. Двайсет и четири годишен. Води се студент по право. Баща адвокат, преуспяващ, семейство от горната средна класа. Сигурен ли си, че това е твоят човек?

— Освен ако няма двойник, той и личната карта с неговата снимка преди два месеца са били в Баня Лука.

— Какво е правил там, по дяволите?

— Носил е униформа. В един бар.

Стоич се замисли за досието, което му бяха показали, но не му бяха позволили да ксерографира.

— Той е изслужил военната си служба. Това е задължително за всички млади югославяни. От осемнайсет до двайсет и една годишна възраст.

— Пехотинец ли е бил?

— Не, свързочник. Радист.

— Значи не е участвал в бойни действия. Може да му се е искало. Може да се е присъединил към някоя заминаваща за Босна група, за да се бие за сръбската кауза. Заблуден доброволец. Възможно ли е?

Стоич сви рамене.

— Възможно е. Обаче тия паравоенни са отрепки. Всички са бандити. Какво ще прави при тях студент по право?

— Например, може да прекарва там лятната ваканция — предположи Следотърсача.

— Но при коя група? Да го попитаме ли?

Стоич погледна листа.

— Адресът е в Сеняк, на няма и половин час път оттук.

— Да вървим тогава.

Лесно намериха адреса, солидна вила на улица „Истарска“. Дългогодишната служба на маршал Тито, а сега и Слободан Милошевич изобщо не бяха навредили на господин Раяк старши. Вратата отвори бледа, нервна наглед, може би четирийсетинагодишна жена, която изглеждаше по-възрастна.

Последва разговор на сърбохърватски.

— Майката на Милан — обясни Стоич. — Да, тук бил. Тя пита какво искаш.

— Да поговоря с него. Интервю. За британската преса.

Видимо озадачена, госпожа Раяк ги пусна вътре и повика сина си. После ги покани в гостната. Разнесоха се стъпки по стълбището и в коридора се появи младеж. Той размени няколко думи с майка си и влезе в стаята. Имаше смутен вид, обезпокоен, почти уплашен. Следотърсача дружелюбно му се усмихна и стисна ръката му. Вратата все още бе открехната. Госпожа Раяк разговаряше по телефона. Стоич стрелна клиента си с предупредителен поглед, сякаш му казваше: „Давай по-бързо. Тежката артилерия скоро ще е тук“.

Англичанинът показа кочана от бара в Баня Лука. Двата останали листа носеха емблемата на хотел „Босна“. Той обърна картонения гръб, на който се виждаха седемте цифри и двете букви.

— Много благородно от твоя страна да уредиш сметката, Милан. Барманът ти е бил благодарен. За съжаление от банката не са признали чека.

— Не. Не е възможно. Той беше…

Младежът млъкна и пребледня като платно.

— Никой в нищо не те обвинява, Милан. Само ми кажи: какво правеше в Баня Лука?

— Бях на гости.

— На приятели ли?

— Да.

— В камуфлажна униформа ли? Там се води война, Милан. Какво се случи в онзи ден преди два месеца?

— Не знам за какво говорите. Мамо… — После продължи на сърбохърватски и Следотърсача престана да разбира. Той въпросително погледна Стоич.

— Таткото идва — прошепна детективът.

— Бил си там с десетчленна група. Всички сте били униформени. И въоръжени. Кои са тези хора?

Милан Раяк се обливаше в пот и сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Следотърсача прецени, че младежът има сериозни нервни проблеми.

— Англичанин ли сте? Вие не сте журналист. Какво правите тук? Защо ме преследвате? Не знам нищо.

Пред къщата се разнесе писък на автомобилни гуми, чуха се тичащи стъпки. Госпожа Раяк държеше вратата отворена и мъжът й влетя вътре. Той се появи на прага на дневната, объркан и ядосан. Раяк старши не знаеше английски и се разкрещя на сърбохърватски.

— Пита какво правиш в дома му, защо тормозиш сина му — преведе Стоич.

— Не го тормозя — спокойно възрази англичанинът. — Просто му задавам въпроси. Какво е правил този младеж преди осем седмици в Баня Лука и кои са били мъжете с него?

Детективът преведе. Раяк старши пак се разкрещя.

— Казва, че синът му не знаел нищо и не е бил там — поясни Стоич. — Цяло лято бил тук и ако веднага не напуснеш дома му, щял да повика полиция. Лично аз смятам, че трябва да си тръгнем. Той е влиятелен човек.

— Добре — съгласи се Следотърсача. — Един последен въпрос.

По негова молба бившият директор на спецчастите, който сега ръководеше „Управление на рисковете“, бе провел дискретна среща на обяд със свой познат от секретната разузнавателна служба. Шефът на отдел „Балкани“ му беше съобщил каквото може.

— От Вълците на Зоран ли бяха ония мъже? Човекът, който те е ударил, самият Зоран Жилич ли беше?

Стоич бе превел повече от половината, преди да млъкне. Милан знаеше английски. Резултатът имаше две фази. В продължение на няколко секунди той потъна в смаяно мълчание. Вторият етап приличаше на избухнала граната.

Госпожа Раяк нададе писък и тичешком напусна стаята. Синът й клюмна на стола, обхвана главата си в ръце и се разтрепери. Бащата пребледня, после лицето му стана тъмночервено. Той посочи вратата и започна да крещи една-единствена дума, която според Грейси означаваше „вън“. Стоич се запъти към изхода. Следотърсача го последва.

Когато минаваше край треперещия младеж, той спря и пъхна визитката си в горния джоб на сакото му.

— Ако решиш да поговориш с мен, обади ми се — прошепна англичанинът. — Или ми пиши. Аз ще дойда.

По пътя за летището в колата цареше напрегнато мълчание. Драган Стоич явно смяташе, че е заслужил всеки цент от своите хиляда долара. Когато спряха пред терминала, той заговори през шибедаха на заминаващия Грейси.

— Ако някога пак дойдеш в Белград, приятелю, съветвам те да не споменаваш това име. Даже на шега. Особено на шега. Днес никъде не сме ходили.

За две денонощия Следотърсача написа доклада си до Стивън Едмънд и състави списък на разходите си. Последният абзац гласеше:

„Трябва да призная, че събитията, довели до смъртта на Вашия внук, начинът на смъртта и местонахождението на тленните му останки навярно никога няма да бъдат разкрити. И не искам да останете с напразната надежда, че внукът Ви може още да е жив. За момента и в обозримо бъдеще единственото заключение е следното: изчезнал и смятан за мъртъв.

Не вярвам, че той и придружаващият го босненец са катастрофирали в района и са паднали в някое дере. Лично претърсих всички възможни пътища. Не смятам и че босненецът го е убил заради джипа и парите.

Според мен двамата са изпаднали в беда и са били убити от неизвестни хора. Има вероятност това да е банда сръбски паравоенни престъпници, за които се смята, че са били наблизо. Но без доказателства, идентификация, признание или свидетелски показания в съд не е възможно да се предявят обвинения.

С най-дълбоко съжаление споделям с Вас всичко това, но съм почти убеден, че е вярно.

Имам честта да остана

Ваш покорен слуга,

Филип Грейси“

Беше 22 юли 1995 г.