Фредерик Форсайт
Отмъстителят (25)

24.
Планът

Когато професор Медвърс Уотсън си тръгна, суринамският консул леко се задъхваше — до такава степен, че за малко да пропусне учения от списъка с кандидати за виза, който пращаше на Кевин Макбрайд на частен адрес в града.

— Заради Callicore maronensis — с грейнало лице отвърна професорът на въпроса за целта на посещението си в Суринам.

Консулът неразбиращо го погледна. Забелязал озадачението му, доктор Уотсън бръкна в дипломатическото си куфарче и извади шедьовъра на Андрю Нийлдс „Пеперудите във Венецуела“.

— Виждали са я, нали разбирате. Тип „В“. Невероятна е.

Той разтвори книгата на страница с цветни снимки на пеперуди, които изглеждаха на консула еднакви, като се изключеха малките вариации на петната по задните криле.

— Те са от Limenitidinae, нали разбирате. Подсемейство, естествено. Като Charaxinae. Както навярно знаете, и двете подсемейства произлизат от Nymphalidae.

Озадаченият консул бе запознат със семейството, подсемейството, рода, вида и подвида на пеперудата.

— Но какво ще правите с тях? — попита дипломатът.

Професор Медвърс Уотсън рязко затвори книгата.

— Ще ги снимам, скъпи ми господине. Ще ги намеря и ще ги снимам. Явно са ги виждали. Agrias narcissus наистина се среща рядко във вътрешността на вашите джунгли, обаче Callicore maronensis… Виж, те ще предизвикат сензация. Затова трябва да замина незабавно. Заради есенните мусони, нали разбирате. Скоро ще започнат.

Консулът се вторачи в американския паспорт. Имаше много венецуелски печати. Също бразилски и гвиански. Той разгърна писмото, написано върху бланка на Смитсъновия институт. Професор Уотсън бил горещо подкрепян от ръководителя на отдела по ентомология, секция по лепидоптерология. Дипломатът бавно кимна с глава. Наука, околна среда, екология — тези неща не можеха да се отхвърлят в модерния свят. Той подпечата визата и му подаде паспорта.

Професор Уотсън не си поиска писмото и то остана на бюрото.

— Е, успешно търсене — пожела му консулът.

След два дни Кевин Макбрайд влезе в кабинета на Пол Девъроу с широка усмивка на лице.

— Струва ми се, че го открихме — заяви той и остави на бюрото попълнена молба за суринамска виза. От листа гледаше паспортна снимка.

Девъроу прочете данните.

— Е?

Макбрайд му подаде и препоръчителното писмо. Девъроу прочете и него.

— И?

— Документите му са фалшиви. Не съществува притежател на паспорт с името Медвърс Уотсън. В държавния департамент са категорични. Трябваше да избере по-разпространено име. Това прекалено изпъква. Учените в Смитсъновия институт никога не са чували за него. Никой в света на пеперудите не е чувал за Медвърс Уотсън.

Девъроу впери поглед в снимката на човека, който се беше опитал да провали секретната му операция и така се бе превърнал, макар и неволно, в негов враг. Очите изглеждаха късогледи зад очилата, рядкото катинарче на върха на брадичката му придаваше вид на слаб човек.

— Браво, Кевин. Блестяща стратегия. Но пък успя, а всичко, което успява, става блестящо, естествено. Всички подробности — веднага на полковник Морено в Сан Мартин, моля те. Може да се наложи да действа бързо.

— И на суринамските власти в Парбо.

— Не, не на тях. Няма нужда да смущаваме дрямката им.

— Пол, те могат да го арестуват в момента, в който кацне на летището в Парбо. Момчетата от нашето посолство ще потвърдят, че паспортът е фалшив. Суринамците ще му предяват обвинение във фалшификация на документи и ще го пратят обратно със следващия самолет. С двама наши морски пехотинци. Ние ще го арестуваме при кацането му и ще го тикнем в дранголника, където няма да ни се пречка.

— Чуй ме, Кевин. Знам, че е кофти, известна ми е репутацията на Морено. Но ако има дебела пачка долари, нашият човек може да се спаси от ареста в Суринам. А тук ще го пуснат под гаранция след едно денонощие и той ще се чупи.

— Но, Пол, Морено е звяр. И най-големия си враг не можеш да пратиш в ръцете му…

— А ти нямаш представа колко е важен за всички нас сърбинът. Нито неговата параноя. Нито колко натоварен е графикът му. Той трябва да знае, че опасността за него е преминала, че е напълно ликвидирана, иначе ще се измъкне от работата, за която ми трябва.

— А ти все още не можеш да ми кажеш, така ли?

— Съжалявам, Кевин. Още не мога.

Заместникът му сви рамене, недоволен, но покорен.

— Добре, ще лежи на твоята съвест, не на моята.

Тъкмо това бе проблемът, помисли си Пол Девъроу, когато отново остана сам в кабинета си, отправил очи към гъстата зеленина по бреговете на Потомак. Съвестта му можеше ли да се примири с това, което правеше? Трябваше. По-малкото зло, по-голямото добро.

Непознатият с фалшивия паспорт нямаше да умре нито бързо, нито безболезнено. Ала той бе избрал да плува в ужасно опасни води и решението си беше негово.

 

 

В този ден, 18 август, Америка се пържеше в летния зной и половината страна бе потърсила убежище по морета, реки, езера и планини. Стопроцентовата влажност по северното крайбрежие на Южна Америка, която се вдигаше от джунглите, прибавяше още пет градуса към трийсет и осемте, дължащи се на слънцето.

На пристанището в Парбо, петнайсет километра на север от морето по тъмнокафявата река Суринам, жегата беше като осезаемо покривало, спуснато над складовете и кейовете. Помиярите търсеха най-дълбоката сянка, за да издържат часовете до залез слънце. Хората седяха под бавно въртящите се вентилатори, които само малко раздвижваха убийствения въздух.

Глупавите се наливаха със сладки газирани напитки, които само още повече изостряха жаждата. Опитните пиеха горещ сладък чай, което може и да звучеше безумно, ала два века по-рано създателите на Британската империя бяха установили, че няма по-добро средство срещу обезводняването.

Хиляда и петстотин тонният товарен кораб „Тобаго Стар“ изпълзя срещу течението на реката, пристана на съответния кей и зачака залеза. В привечерната прохлада трюмовете бяха разтоварени, включително сандъка на името на американския дипломат Роналд Проктър. Той бе закаран в склада, откъдето щеше да си го получи собственикът му.

 

 

Пол Девъроу години наред беше изучавал тероризма изобщо и в частност различните видове, които се разпространяваха от арабския и мюсюлманския свят, не непременно от един и същи вид.

Отдавна бе стигнал до заключението, че обичайното мнение на Запада за тероризма като резултат от бедността и лишенията на хората, които Фанон^[1] беше нарекъл „окаяниците на света“, е удобна и политически коректна психобезсмислица.

От анархистите в царска Русия до създадената през 1916 г. ИРА, от Иргун и Щерн до кипърската ЕОКА, от немската група Баадер-Майнхоф, белгийската ССС, френската Аксион директ, италианските Червени бригади, фракцията Червена армия отново в Германия, Ренко Секигун в Япония, до Сондеро луминосо в Перу, модерната ИРА в Ълстър или ЕТА в Испания, тероризмът излизаше от умовете на израснали в удобства, образовани терористи от средната класа с изумителна суета и стремеж към задоволяване на своите желания.

Девъроу бе проучвал всички тези организации и накрая се беше убедил, че за всичките им водачи, за всички самозвани вождове на работническата класа се отнася едно и също — в Средна Азия и Западна Европа, Южна Америка или Далечния изток. Имад Мугния, Джордж Хабаш, Абу Абас, Абу Нидал и всички други Абута никога не бяха пропускали ядене в живота си. Повечето имаха висше образование.

Според теорията на Девъроу хората, които можеха да заповядат на друг да постави бомба в ресторант и после да злорадстват над резултата, споделяха една обща особеност. Те притежаваха страховита способност да мразят. Това бе генетична „даденост“. Първо идваше омразата — обектът можеше да се появи по-късно, както обикновено ставаше.

Мотивът също беше вторичен. Той можеше да е болшевишка революция, национално освобождение или хиляди други варианти, от обединение до отделяне — можеше да е антикапиталистически жар или религиозна екзалтация.

Ала омразата идваше първа, после каузата, обектът, методите и накрая оправданието. И Лениновите „полезни балами“ винаги го преглъщаха.

Девъроу беше твърдо убеден, че ръководството на Ал Кайда напълно отговаря на формата. Негови съоснователи бяха един строителен милионер от Саудитска Арабия и един квалифициран лекар от Кайро. Нямаше значение дали тяхната омраза към американците и евреите има светски мотиви, или е на религиозна основа. Нито Америка, нито Израел не можеха да направят нищо, абсолютно нищо, освен да се самоунищожат, за да имат някакъв шанс да ги задоволят.

Според него те не даваха пукната пара за палестинците, освен като средство и оправдание. Те мразеха родината му не заради действията й, а заради самото й съществуване.

Спомняше си стария британски шпионин на масата до прозореца в „Уайтс“, докато навън минаваха леви демонстранти. Освен обичайните беловласи английски социалисти, които така и не бяха успели да преживеят смъртта на Ленин, в демонстрацията участваха британски момчета и момичета, които някой ден щяха да имат ипотеки и да гласуват за консерваторите, както и множество студенти от Третия свят.

— Те никога няма да ви простят, скъпо момче — каза старецът. — Не го и очаквай — така няма да се разочароваш. Твоята родина винаги ще бъде осъждана. Тя е богата, докато те са бедни, силна, докато те са слаби, жизнена, докато те са лениви, предприемчива, докато те са реакционни, находчива, докато те са мудни, действена, докато те са нерешителни, амбициозна, докато те са пасивни.

Само трябва да се намери някой демагог, който да извика: „Американците са откраднали всичките си богатства от вас“, и те ще му повярват. Подобно на Шекспировия Калибан техните фанатици се гледат в огледалото и реват от гняв заради онова, което виждат. Този гняв се превръща в омраза, а омразата се нуждае от обект. Работническата класа на Третия свят не ви мрази — мразят ви псевдоинтелектуалците. Ако някога ви простят, трябва да осъдят самите себе си. Досега тяхната омраза не разполага с оръжие. Някой ден ще си го осигурят. Тогава ще трябва да се биете, иначе с вас е свършено.

Трийсет години по-късно Девъроу разбираше, че британецът е имал право. След Сомалия, Кения, Танзания и Аден неговата родина водеше нова война и не го съзнаваше. Трагедията се влошаваше от факта, че в ръководството на страната изобилстваха политически щрауси.

Йезуита беше поискал да го пратят на фронтовата линия и те бяха удовлетворили желанието му. Сега трябваше да направи нещо. И неговият отговор бе проект „Скитник“. Нямаше намерение да се опитва да преговаря с ОБЛ, нито даже да реагира на следващия удар. Имаше намерение да се опита да унищожи врага на родината си преди този удар. Според аналогията на отец Ксавие той се готвеше да хвърли копието си, преди острието на ножа да влезе в обсега си на действие. Това беше проблемът: къде? Нито повече, нито по-малко, не „някъде в Афганистан“, а с точност до метър и до минута.

Знаеше, че ударът предстои. Всички знаеха — Дик Кларк в Белия дом, Том Пикар в сградата „Хувър“, Джордж Тенет един етаж над неговия кабинет в Ленгли. На улицата се шушукаше, че се готви „голямо нещо“. Ала те не знаеха къде, кога, какво и как и благодарение на безумните правила, забраняващи им да питат кофти хора, едва ли щяха да научат. Както и заради отказа да споделят помежду си известните им данни.

Пол Девъроу до такава степен бе разочарован от всички тях, че беше разработил своя план „Скитник“ и не искаше да каже на никого какво предполага той.

В мъглата на десетките хиляди страници за терора изобщо и Ал Кайда в частност постоянно се срещаше една тема. Ислямистките терористи нямаше да се задоволят с неколцина убити американци от Могадишу до Дар ес Салам. ОБЛ искаше стотици хиляди. Предсказанието на отдавна починалия британец се сбъдваше.

За такива цифри ръководството на Ал Кайда щеше да се нуждае от техника, с каквато още не разполагаше, ала постоянно се опитваше да си осигури. Девъроу знаеше, че в пещерните комплекси на Афганистан, които не бяха просто дупки в скалите, а подземни лабиринти, има лаборатории и в тях се провеждат експерименти с бактерии и газове. Ала все още бяха на километри от методите за масово унищожаване.

За Ал Кайда, както и за всички терористични групи по света, съществуваше едно безценно съкровище: ядрен материал. Всяка една от най-малко десет терористични организации беше готова да даде мило и драго, да поеме безумни рискове, за да се сдобие с основния елемент за създаване на ядрена бомба.

Нямаше нужда да е ултрамодерна „чиста“ бойна глава — всъщност колкото по-проста, „по-мръсна“ от радиационна гледна точка, толкова по-добре. Въпреки примитивното равнище на техните „учени“ терористите знаеха, че достатъчното количество ядрен материал, опаковано в достатъчно количество пластичен експлозив, ще предизвика достатъчно смъртоносна радиация на площ от достатъчно много квадратни километри, за да направи град с големината на Ню Йорк необитаем за цяло поколение. И това освен ония половин милион души, които щяха преждевременно да бъдат пратени в гроба от канцерогенната радиация.

Бяха изтекли десет години и тайната война бе скъпа и напрегната. До този момент Западът, в последно време подпомаган от Русия, беше побеждавал. Бяха похарчени огромни суми за изкупуването на всяко количество уран 235 и плутоний, което се появеше на пазара. Цели страни от бившия Съветски съюз бяха предали всеки грам, зарязан от Москва, и според условията на Закона Нън-Лугар, местните диктатори станаха баснословно богати. Ала все още липсваха прекалено големи количества.

Скоро след като създаде своя група в отдел „Контратероризъм“ в Ленгли, Пол Девъроу забеляза две неща. Първо, че четирийсет и пет килограма чист уран 235, годен за използване в ядрена бомба, се пази в секретния институт „Винча“ в сърцето на Белград. Веднага след падането на Милошевич САЩ поведоха преговори за неговото изкупуване. Само една трета от това количество — петнайсет килограма — щеше да е достатъчно за една бомба.

И второ, че един жесток сръбски бандит и приближен на Милошевич иска да изчезне, преди покривът да се стовари върху главата му. Той имаше нужда от „прикритие“, нови документи, закрила и място, където да избяга. Девъроу знаеше, че това място никога няма да е САЩ. Но една бананова република… Американецът предложи сделка и цена. Цената бе сътрудничество.

Преди бандитът да напусне Белград, от института „Винча“ беше откраднато голямо колкото нокът количество уран 235 и документите бяха поправени, за да показват, че липсват цели петнайсет килограма.

Преди шест месеца трафикантът на оръжие Владимир Боут бе представил избягалия сърбин, който беше предал „мострата“ си наред с документите, доказващи, че притежава останалите петнайсет килограма.

Мострата бе получена от Абу Хабаб, химик и физик на Ал Кайда, поредния високообразован и фанатичен египтянин. Това беше наложило да напусне Афганистан и тайно да замине за Ирак, за да си осигури необходимото за тестването на мострата оборудване.

В Ирак се реализираше друга ядрена програма. Там също имаха нужда от уран 235, но го получаваха по бавния стар начин с калутрони като онези, които през 1945-та бяха използвали в Оук Ридж, Тенеси. „Мострата“ предизвика огромна възбуда.

Само четири седмици преди разпространяването на оня проклет доклад на канадския магнат за отдавна убития му внук се бе получило потвърждение, че Ал Кайда ще сключи сделката. Девъроу трябваше да положи усилия, за да запази спокойствие.

За крайната си цел искаше да използва безпилотен самолет, наречен „Хищник“, но той се беше разбил, преди да стигне до афганистанската граница. Останките му вече бяха в САЩ и в момента снабдяваха дотогава невъоръжената машина с ракета „Хелфайър“, за да може в бъдеще не само да вижда целта от стратосферата, но и да я взривява.

Само че това преоборудване щеше да отнеме много време. Пол Девъроу промени плана си, ала се наложи да го забави, докато инсталират различни оръжия. Едва когато бяха готови, сърбинът можеше да приеме поканата и да замине за пакистанския град Пешавар, за да се срещне с Кавахери, Атеф, Зубайда и физика Абу Хабаб. Той щеше да носи със себе си петнайсет килограма уран, но не 235, а обикновено реакторно гориво, изотоп 238, три процента обогатен, вместо необходимите осемдесет и осем.

На тази важна среща Зоран Жилич щеше да плати за всички направени му услуги. В противен случай щеше да бъде ликвидиран само с един телефонен разговор с ефикасната пакистанска секретна служба ИСИ.

Той неочаквано щеше да удвои цената и да заплаши, че ще си тръгне, ако не му платят. Девъроу залагаше на това, че само един човек може да вземе това решение и трябва да се консултират с него.

Далеч в Афганистан ОБЛ щеше да отговори на обаждането. Шпионският сателит на Управлението за национална сигурност щеше да го засече и да определи местонахождението му до квадрат със страна три метра.

Дали човекът в Афганистан щеше да изтърпи? Можеше ли да сдържи любопитството си да узнае дали се е сдобил с достатъчно уран, за да изпълни най-зловещите си мечти?

Американската ядрена подводница „Колумбия“ край белуджистанския бряг щеше да отвори люковете си, за да изстреля една-единствена ракета „Томахоук“. По време на самия полет тя щеше да бъде програмирана от три системи: за глобално позициониране, теренни контури и корелация на местонахождението.

Трите навигационни системи щяха да я отведат до мястото и да взривят целия район, в който се намираше мобилният телефон, заедно с човека, очакващ отново да му се обадят от Пешавар. Проблемът за Девъроу беше времето. Наближаваше моментът, в който Жилич трябваше да замине за Пакистан със спирка в Рас ал Хайма, за да вземе руснака. Не можеше да си позволи да остави сърбина да изпадне в паника и да се откаже въз основа на това, че го издирват и следователно сделката им отпада. Трябваше да спрат Отмъстителя и сигурно да го ликвидират. По-малкото зло, по-голямото добро.

 

 

Беше 20-ти август. От кацналия на летището в Парамарибо холандски самолет, който пристигаше директно от Курачао, слезе един човек. Само че не професор Медвърс Уотсън, когото очакваха на юг по крайбрежието.

Това дори не бе американският дипломат Роналд Проктър, който трябваше да си прибере сандъка от пристанището.

А британският бизнесмен Хенри Наш. С получената в Амстердам виза той спокойно мина през митническия и паспортния контрол и взе такси за града. Изкушаваше се да се настани в „Торарика“, определено най-добрият хотел в страната. Но там можеше да срещне истински англичани, затова отиде в „Краснополски“ на Доминиестраат.

Стаята му бе на последния етаж и имаше балкон с изглед на изток. Слънцето се спускаше зад него, когато излезе да отправи поглед към града. На тази височина подухваше ветрец, който правеше здрача поносим. Далеч на изток, на около сто и десет километра отвъд реката, го очакваха джунглите на Сан Мартин.