Фредерик Форсайт
Отмъстителят (6)

5.
Тунелният плъх

В армията само шест години разлика във възрастта между двама млади мъже може да изглежда като цяло поколение. По-възрастният е почти като баща. Така беше с Язовеца и Къртицата. Двайсет и пет годишният офицер бе шест години по-възрастен. Нещо повече, той произхождаше от друга социална среда с далеч по-добро образование.

Родителите му бяха специалисти. След гимназията той в продължение на година беше обикалял Европа, бе видял древна Гърция и Рим, историческа Италия, Германия, Франция и Великобритания.

Четири години беше следвал гражданско и машинно инженерство, след което го бяха взели в казармата. И той бе пожелал да служи три години, в резултат на което го бяха пратили направо в офицерската школа във Форт Белвоар, Вирджиния.

По онова време Форт Белвоар бълваше стотици младши офицери месечно. Девет месеца след постъпването си Язовеца бе произведен в лейтенант, готов да стане старши лейтенант при пристигането си в Първи сапьорен батальон на Голямата червена във Виетнам. И него привлякоха по подобен начин при тунелните плъхове и заради чина си скоро стана Плъх номер шест, след като предшественикът му си замина. Оставаха му девет месеца от задължителния едногодишен мандат във Виетнам, два месеца по-малко, отколкото на Декстър.

Ала след месец стана ясно, че щом влязат в тунелите, двамата разменят ролите си. Язовеца отстъпваше мястото си на Къртицата и приемаше, че младежът, който години наред бе събирал опит из улиците и строежите на Ню Джърси, притежава нюх за опасността, за безшумната заплаха, която дебне зад следващия ъгъл, за мириса на капана — нюх, с който не можеше да се сравнява никакво висше образование и който можеше да спаси живота им.

Преди двамата да пристигнат във Виетнам, във върховното командване на САЩ бяха разбрали, че опитите за взривяване на тунелната система са загуба на време. Сухият латерит бе прекалено твърд, комплексът беше прекалено обширен. Постоянно менящата се посока на тунелите означаваше, че експлозивните сили стигат само до ъгъла, а това не бе достатъчно.

Бяха правени опити за наводняване на тунелите, но водата само се просмукваше в подовете. Поради водните тапи нямаше успех и обгазяването. Така стигнаха до извода, че единственият начин да влязат в бой с врага е да се спуснат долу и да потърсят щаба на цялата виетконгска Бойна зона „С“.

Смяташе се, че той е там някъде долу, между южния връх на Железния триъгълник при сливането на реките Сайгон и Ти Тин и гората Бой Лой на камбоджанската граница. Да открият този щаб, да унищожат висшите кадри, да се доберат до огромното количество разузнавателна информация, която трябва да се пазеше долу — това беше целта и ако можеше да се постигне, нямаше да има цена.

Всъщност щабът се намираше под гората Хо Бо — хълмист район край брега на река Сайгон. Така и не го намериха. Ала всеки път щом танкодозерите или римските плугове откриеха нов вход на тунел, плъховете се спускаха в ада и продължаваха да търсят.

Входовете винаги бяха вертикални и това пораждаше първата опасност. Да се спуснеш надолу с краката означаваше да оголиш долната половина на тялото си пред всеки партизанин, който чакаше в страничния тунел. Той с радост щеше да забие острото си като игла бамбуково копие дълбоко в слабините или корема на увисналия войник, преди да потъне заднешком в мрака. Докато измъкнеха берящия душа американец горе, с опиращо в стените копие и разкъсващ вътрешностите му отровен връх, вероятността за оцеляване бе минимална.

Да се спуснеш надолу с главата означаваше да рискуваш копието, щикът или изстреляният от упор куршум да прониже гърлото ти.

Най-безопасният начин, изглежда, беше да се спускаш бавно, докато останат около метър и половина, после светкавично да скочиш и да стреляш при най-слабото движение в тунела. Ала на дъното на шахтата можеше да има яма с подострени бамбукови пръчки, замаскирана с клони и листа. Върховете на копията също бяха намазани с отрова. Те преминаваха през подметките на кубинките, през ходилото и излизаха от горната му страна. Тъй като бяха извити като рибарски куки, не можеха да се извадят лесно. Малцина оцеляваха и от тях.

Щом войникът влезеше в тунела и започнеше да пълзи напред, опасността можеше да е партизанин, застанал зад следващия ъгъл, но в повечето случаи имаше капани. Те бяха различни, изключително изобретателни и трябваше да се обезвредят, преди човек да продължи навътре.

Някои ужасии изобщо не се нуждаеха от партизани. Плодният и чернобрадият гробничен прилеп живееха в пещери и денем се криеха в тунелите. Както и гигантските паяци-раци, които толкова гъсто покриваха стените, че глината сякаш се движеше сама. Още по-многобройни бяха огнените мравки.

Те не бяха смъртоносни — тази чест се падаше на бамбуковата змия, чието ухапване означаваше смърт за трийсет минути. Капанът обикновено представляваше еднометрово бамбуково стъбло, забито в тавана и щръкнало надолу под ъгъл. Отворът му се подаваше на не повече от два сантиметра.

Змията бе вътре в тръбата, с главата надолу, затворена и разярена. Долният край на бамбука беше запушен с лико, през което минаваше рибарска корда. Тя минаваше през дупка в чеп на стената и после в чеп по средата на тунела. Ако пълзящият американец докоснеше кордата, тя отпушваше бамбуковата тръба над него и змията падаше върху тила му.

Имаше и плъхове, истински плъхове. Те бяха намерили истински рай в тунелите и яростно се размножаваха. Също както американците никога не оставяха ранен и даже труп под земята, партизаните мразеха да оставят жертвите си на повърхността, за да ги открие противникът и да ги включи в статистиката на убитите. Пренасяха мъртвите партизани долу, погребваха ги в стените в ембрионална поза и замазваха гробовете с мокра глина.

Ала тънкият глинен слой не можеше да спре плъховете. Те имаха неограничен източник на храна и ставаха големи колкото котки. И все пак партизаните живееха долу седмици и дори месеци наред, предизвиквайки американците да слязат в техните владения, да ги намерят и да се сражават с тях.

Хората, които го правеха и оцеляваха, свикваха със смрадта и ужасяващите форми на живот. Там винаги бе горещо, лепкаво, тясно и тъмно. И вонеше. Партизаните трябваше да удовлетворяват физическите си нужди в пръстени делви и след като ги напълнеха, ги заравяха в пода. Но плъховете ги изравяха.

Тунелните плъхове, които идваха от най-тежко въоръжената страна на света, трябваше да захвърлят цялата техника и да се върнат към времената на първобитния човек. Боен нож, пистолет, фенер, резервен пълнител и две резервни батерии — там долу нямаше нужда от нищо повече. Понякога можеше да се използва ръчна граната, но те бяха опасни, дори смъртоносни за този, който ги хвърляше. В тясното пространство гърмежът можеше да му спука тъпанчетата, ала още по-страшно бе това, че експлозията изсмукваше целия кислород на стотици метри наоколо. Човек можеше да умре, преди отвън да проникне още въздух.

Ако използваше пистолета или фенера си, тунелният плъх щеше да издаде положението си и да предупреди за приближаването си, без да знае кой клечи безшумно в мрака пред него и дебне. От тази гледна точка партизаните винаги имаха преимущество. Те само трябваше да чакат човека, който пълзи към тях.

Най-напрегната и поради това превърнала се в причина за повечето смъртни случаи бе задачата да проникнеш през врати, водещи от едно равнище към друго, обикновено надолу.

Тунелите често бяха задънени. Наистина ли? И тогава защо изобщо ги бяха изкопали? В мрака, с пръсти, опипващи само латеритова стена, без да вижда странична галерия, тунелният плъх трябваше да използва фенера. Лъчът му обикновено разкриваше майсторски скрит капак в стената, пода или тавана. И войникът или трябваше да прекрати операцията, или да отвори вратата.

Ала кой чакаше от отсрещната страна? Ако влезеше с главата напред и там наистина го причакваше партизанин, животът на американеца щеше да свърши с прерязано гърло или смъртоносно ухапване на стягащия се около шията му клуп от тънка тел. Ако се спуснеше с краката надолу, можеше да го прониже копие. Тогава щеше да умре в мъки, с надаваща крясъци уста в една галерия и пронизан корем — в друга.

Декстър накара оръжейниците да му направят малки, с големината на мандарина гранати с по-малко експлозив и повече сачми. През първите шест месеца на два пъти му се случи да отвори такъв капак, да хвърли вътре граната и да затръшне капака. Когато повторно го вдигаше и осветяваше вътрешността с фенера си, помещението представляваше кланица, пълна с разкъсани трупове.

Комплексите бяха защитени от обгазяване с водни тапи. Пълзящият тунелен плъх се озоваваше пред вир със застояла вода.

Това означаваше, че тунелът продължава от отсрещната страна на водата.

Единственият начин да мине през нея бе да се претърколи по гръб и да се придърпа с пръсти по тавана, надявайки се, че водата ще свърши преди въздуха в дробовете му. Иначе можеше да се удави в мрака на петнайсет метра под повърхността на земята. За да се спаси, трябваше да разчита на партньора си.

Преди да влезе във водата, първият завързваше въже за краката си и го подаваше на другия. Ако до минута и половина не подръпнеше въжето, за да потвърди, че е открил въздух от другата страна на капана, другарят му трябваше незабавно да го изтегли обратно, защото иначе щеше да умре там долу.

И сред цялата тази мизерия, неудобства и страх, от време на време тунелните плъхове попадаха на съкровище. Това бе пещера, понякога съвсем наскоро опразнена, в която очевидно се бе помещавал второстепенен щаб. Кутиите с документи, карти и други свидетелства се пренасяха навън при разузнавачите от Г2.

Язовеца и Къртицата на два пъти се натъкваха на такива Аладинови пещери. Началството не знаеше какво да прави с тези странни младежи и затова раздаваше медали и топли думи. Ала хората от пресцентъра, които обикновено нямаха търпение да разкажат на света колко добре върви войната, бяха предупреждавани да внимават. Никой не споменаваше нито дума. Беше организирана само една обиколка, но „гостът“ от пресцентъра измина петнайсет метра по един „безопасен“ тунел и изпадна в истерия. След това се възцари пълно мълчание.

Ала имаше дълги периоди без сражения, както за другите войници във Виетнам, така и за плъховете. Някои проспиваха това време, пишеха писма, копнееха за края на мандата и за заминаването. Мнозина пушеха, и невинаги малборо. Някои станаха наркомани. Други четяха.

Кал Декстър беше от последните. От разговорите със своя партньор разбра колко недостатъчно е образованието му и започна наново от „а“ и „бе“. Установи, че го привлича историята. Библиотекарят на базата се зарадва и приготви дълъг списък със задължителни книги, които впоследствие получи от Сайгон.

Декстър се запозна с атическа Гърция и древния Рим, научи за Александър, който на трийсет и една години плакал, задето победил познатия свят и вече нямало кого да покорява.

Научи за упадъка и падането на Рим, за Тъмните векове и средновековна Европа, Ренесанса и Просвещението, Епохата на изяществото и Рационализма. Особено го интересуваха ранните години от раждането на американските колонии, Войната за независимост и причините за жестоката гражданска война в родината му само деветдесет години преди неговото раждане.

През онези дълги периоди, когато мусонът или заповедите го задържаха в базата, той правеше още нещо. С помощта на възрастния виетнамец, който метеше и чистеше колибата, научи разговорен виетнамски дотолкова, че да могат да го разбират и той да разбира какво му говорят.

Девет месеца след началото на първия му мандат се случиха две неща. Получи първата си бойна рана и Язовеца приключи първия си мандат.

Куршумът изстреля партизанин, скрит в един от тунелите, когато Декстър се спусна през входната шахта. За да смути такъв потенциален враг, той си беше разработил специален метод. Хвърляше граната в шахтата и светкавично влизаше вътре. Ако гранатата не взривеше фалшивия под, значи долу нямаше бамбукови копия. В противен случай имаше време да спре, преди да се наниже на върховете им.

Същата граната трябваше да разкъса всеки партизанин, който чакаше в засада. Този път обаче виетнамецът стоеше навътре в прохода, насочил калашника си напред. Макар и ранен от взрива, той стреля веднъж по падащия тунелен плъх. Декстър стъпи на пода с пистолет в ръка и три пъти натисна спусъка. Партизанинът падна и запълзя в мрака, но по-късно го намериха мъртъв. Декстър бе улучен в горната част на лявата ръка, без да е засегната костта. Раната заздравя напълно, но го задържа на повърхността за цял месец. Язовеца имаше по-сериозен проблем.

Войниците ще признаят, полицаите ще го потвърдят — с нищо не можеш да заместиш партньор, на когото изцяло разчиташ. Тъй като бяха станали партньори още отначало, Язовеца и Къртицата не искаха да се спускат в тунелите с никой друг. За девет месеца Декстър беше видял да загиват четирима плъхове. Веднъж един оцелял тунелен плъх бе излязъл на повърхността с крясъци и сълзи на очи. Той никога повече не слезе в тунел, макар и след седмици под грижите на психиатрите.

Ала тялото на един от тях, който така и не беше успял да се спаси, все още бе там. Язовеца и Къртицата слязоха с въжета, за да го намерят и да го измъкнат. Гърлото му беше прерязано. Ковчегът му щеше да е затворен.

Още четирима от първоначалните тринайсет напуснаха след изтичане на мандата си. Бяха постъпили шестима новобранци. Накрая станаха единайсет.

— Не искам да слизам долу с никой друг — каза на партньора си Декстър, когато Язовеца отиде да го види в лазарета.

— Нито пък аз, ако бях на твое място — отвърна Язовеца. Решиха проблема, като се уговориха, че ако Язовеца подаде молба за втори едногодишен мандат, след три месеца Къртицата ще направи същото. Така и стана. Двамата приеха втори мандат и се върнаха в тунелите. Засрамен от собствената си благодарност, генералът, който командваше дивизията, им даде още два медала.

В тези тунели имаше някои правила, които никога не се нарушаваха. Първото: никога не слизай сам. Заради невероятния си усет за опасност, обикновено водеше Къртицата и Язовеца го следваше на няколко метра. Друго правило бе да не изстрелват наведнъж и шестте си патрона. Това показваше на партизаните, че са останали без боеприпаси и са лесна мишена. През май 1970 г., два месеца след началото на втория си мандат, Кал Декстър наруши и двете и имаше късмет, че е останал жив.

Двамата бяха влезли в новооткрита шахта в гората Хо Бо. Къртицата водеше и беше пропълзял триста метра по тунел, който променяше посоката си четири пъти. Бе напипал два капана и ги беше обезвредил. Ала не забеляза, че Язовеца се е сблъскал със своя кошмар, два гробнични прилепа, които бяха паднали върху главата му, и е спрял, неспособен да изрече нито дума и да продължи напред.

Къртицата пълзеше сам, когато видя или му се стори, че вижда едва забележима светлина иззад следващия ъгъл. Беше толкова слаба, че се зачуди дали ретината му не му играе номера. Безшумно пропълзя до ъгъла и спря с пистолет в дясната си ръка. Светлината също остана неподвижна, точно зад ъгъла. Той изчака така десет минути, без да съзнава, че вцепененият му партньор е изостанал назад. После реши да наруши статуквото и се хвърли напред.

На три метра от него на четири крака стоеше партизанин. Помежду им бе източникът на светлината, плитка лампа с кокосово масло, в което плаваше късо фитилче. Виетнамецът очевидно я буташе по пода, за да изпълни задачата си — да провери капаните. В продължение на половин секунда двамата врагове се взираха един в друг, после едновременно реагираха.

С опакото на дланта си партизанинът запрати лампата с горещо кокосово масло право в лицето на американеца. Светлината моментално угасна. Декстър вдигна лявата си ръка, за да защити очите си, и усети, че парещото масло оплисква кожата му. С дясната си ръка три пъти натисна спусъка, като в същото време от тунела се чуваше отчаяното отстъпление на другия. Изкушаваше се да изстреля и другите три патрона, ала не знаеше още колко партизани има долу.

Язовеца и Къртицата не подозираха, че пълзят към щабния комплекс на цялото зонално командване на Виетконг. Охраняваха го петдесетима готови на всичко виетнамци.

През това време в Щатите имаше едно малко секретно поделение, наречено Лаборатория за водене на ограничена война. И през цялата виетнамска кампания там измисляха великолепни идеи в помощ на тунелните плъхове, макар че нито един от учените никога не беше слизал в тунел. Пращаха идеите си във Виетнам и плъховете, които слизаха в тунелите, ги изпитваха, намираха ги за абсолютно непрактични и им ги връщаха обратно.

През лятото на 1970-та Лабораторията за водене на ограничена война разработи нов вид оръжие за близък бой в тесни пространства. И най-после улучи в десетката. Това беше магнум .44 калибър със скъсена седем и половина сантиметрова цев, но със специални боеприпаси.

Изключително тежкият куршум на това 44-калиброво оръжие беше разделен на четири сегмента. Те се държаха заедно в гилзата, но щом напуснеха цевта, се разделяха и се превръщаха в четири куршума, вместо един. Тунелните плъхове го намериха за много полезен в близък бой. Револверът щеше да е смъртоносен в тунелите, тъй като, ако стреляше два пъти, щеше да напълни прохода с осем куршума вместо с два. И така имаше много по-голяма вероятност да улучат партизаните.

Бяха произведени само седемдесет и пет такива оръжия. Тунелните плъхове ги използваха в продължение на шест месеца, после ги свалиха от въоръжение. Някой откри, че сигурно противоречат на Женевската конвенция. Затова седемдесет и четирите револвера „Смит & Уесън“, които успяха да открият, бяха пратени обратно в Щатите, за да не ги видят никога повече.

Тунелните плъхове имаха една кратка и проста молитва. „Щом трябва да ме застрелят, какво пък толкоз. Щом трябва да ме заколят, такъв ми бил късметът. Но, моля те, Боже, не позволявай да ме погребат жив там долу.“

През лятото на 1970-та Язовеца бе погребан жив.

Или плъховете не биваше да са долу, или бомбардировачите Б–52 от Гуам не биваше да бомбардират от височина девет хиляди метра. Някой обаче беше дал заповед на бомбардировачите и друг бе забравил да съобщи на тунелните плъхове.

Случва се. Не често, но всеки, който е бил във въоръжените сили, е попадал на такова тотално прецакване.

Такава беше новата идея: да унищожат тунелните комплекси, като ги срутят с мощни експлозии. Това отчасти се дължеше на психологическата промяна.

Общественото мнение в Щатите категорично бе против Виетнамската война.

Родителите вече се присъединяваха към антивоенните демонстрации на децата си.

В зоната на войната още не бяха забравили офанзивата „Тет“ отпреди трийсет месеца. Бойният дух просто се оттичаше в джунглата. Във върховното командване още нищо не се говореше, но се налагаше мнението, че тази война не може да бъде спечелена. Щяха да изтекат още три години, преди последният войник да се качи на борда на последния самолет и да напусне Виетнам, ала през лятото на 1970-та бе взето решение да унищожат с бомби тунелите в „зоните на свободен удар“. Железният триъгълник беше зона на свободен удар.

Тъй като там бе базирана цялата Двайсет и пета пехотна дивизия, бомбардировачите имаха инструкции да не хвърлят бомби на по-малко от три километра от най-близката американска бойна част. Ала онзи ден върховното командване забрави за Язовеца и Къртицата, които бяха далеч от дивизията си.

Намираха се в галерия на второто равнище на комплекса край Бен Сук, когато чуха първата експлозия. Те забравиха за партизаните и отчаяно запълзяха към шахтата, която водеше към горното равнище.

Къртицата стигна до нея и му оставаха още десет метра до последната шахта, когато се срути таванът. Зад него. „Язовец“ — извика той. Не получи отговор. Знаеше, че на двайсетина метра напред има малка ниша, защото на слизане бяха минали покрай нея. Облян в пот, Декстър се вмъкна вътре, завъртя се и обърна глава назад.

Пръстите му заопипваха купчината пръст. Докосна ръка, после втора, но нищо друго освен глина. Започна да копае, като хвърляше пръстта зад себе си, но така задръстваше изхода.

Трябваха му пет минути, за да освободи главата на партньора си, и още пет за горната половина на тялото. Бомбардировката престана, ала нападалите буци пръст бяха запушили вентилационните отвори. Кислородът им започна да се изчерпва.

— Бягай оттук, Кал — прошепна Язовеца в мрака. — И доведи помощ. Аз ще се оправя.

Декстър продължи да рови с пръсти. Беше изгубил два нокътя. Можеше да доведе помощ за не по-малко от час. Без въздух, партньорът му щеше да умре за трийсет минути. Той включи фенера си и го тикна в ръката на Язовеца.

— Дръж. Насочи лъча над рамото си.

На жълтата светлина можеше да вижда масата, покриваща краката на партньора му. Отне му още половин час. После изпълзя навън, като се провря покрай нахвърляната от самия него купчина. Гърдите му тежко се надигаха, виеше му се свят. Партньорът му губеше съзнание. Когато стигна до последния ъгъл, усети въздуха.

През януари 1971-ва приключи вторият мандат на Язовеца. Бе забранено да остане трета година, но на него и без това му беше дошло до гуша. Вечерта преди заминаването му за Щатите Къртицата получи разрешение да придружи партньора си в Сайгон, за да се сбогуват. Отидоха в столицата с брониран конвой. Декстър беше сигурен, че на другия ден ще може да си уреди да го върнат обратно с хеликоптер.

Двамата младежи хапнаха обилно и обиколиха баровете. Избягваха пълчищата проститутки и се съсредоточиха върху алкохола. В два през нощта се озоваха някъде в Чолон, китайския квартал оттатък реката.

Намериха салон за татуировки, който все още беше отворен и работеше, особено за долари. Китаецът благоразумно обмисляше да напусне Виетнам.

Преди да го оставят и да вземат обратния ферибот, двамата млади американци си направиха татуировка. На лявата предлакътница. Тя изобразяваше плъх — не агресивния плъх от вратата на колибата в Лай Ке, а весел плъх. Плъхът гледаше през рамо. И намигаше със смъкнати гащи на света. Двамата продължиха да се кикотят, докато изтрезняха. После бе късно.

На другата сутрин Язовеца отлетя за Щатите. Къртицата го последва след десет седмици, в средата на март. На 7 април 1971-ва тунелните плъхове официално престанаха да съществуват.

В този ден, въпреки настояването на неколцина старши офицери, Кал Декстър се уволни от армията и се върна в цивилния живот.