Фредерик Форсайт
Отмъстителят (19)

18.
Персийският залив

ОАЕ се СЪСТОИ от седем емирства, но човек се сеща само за трите най-големи и богати: Дубай, Абу Даби и Шарджа. Другите четири са много по-малки и почти неизвестни.

Те заемат югоизточния край на Арабския полуостров, онзи пустинен нос, който разделя Персийския от Оманския залив.

Само едно емирство, Ал Фуджайра има излаз на южния Омански залив и оттам на Арабско море. Другите шест са подредени покрай северния бряг и са обърнати към Иран. Освен седемте столици, има още един пустинен оазисен град, Ал Айн, където има летище.

Още докато се намираше в Белград, Декстър намери студио за портретна фотография и даде снимката на Зоран Жилич, за да я изчистят и уголемят.

Междувременно той се върна в компютърния клуб и свали всевъзможна информация за Обединените арабски емирства. На другия ден взе редовен полет за Дубай през Бейрут.

Емиратите дължаха богатствата си главно на петрол, макар че се опитваха да разширят икономическата си база с туризъм и безмитна търговия. Повечето петролни находища бяха в морето.

Нефтените платформи трябва постоянно да се снабдяват с провизии и въпреки че за тежките товари се използват кораби, личните поръчки се транспортират най-бързо и лесно с хеликоптер.

Петролните компании притежават собствени вертолети, но въпреки това има достатъчно място за чартърни фирми и с помощта на интернет Декстър откри три такива в Дубай. Когато пристигна там, американецът Алфред Барнс се бе превърнал в адвокат. Той избра най-малката фирма заради предположението, че тя по-малко ще се интересува от формалности и повече — от пачките долари. Беше прав.

Офисът им се оказа каравана в Порт Рашид и собственикът и, главен пилот, беше бивш летец от британските военновъздушни сили.

— Алфред Барнс, адвокат — подаде ръка Декстър. — Имам проблем, бързам и разполагам с голям бюджет.

Бившият британски капитан учтиво повдигна вежди. Декстър побутна снимката по покритото с изгорени петна от цигари бюро.

— Моят клиент е, или по-точно беше, много богат човек.

— Да не е изгубил богатството си? — попита пилотът.

— В известен смисъл. Почина. Моята правна кантора е главен изпълнител на завещанието му. И този човек е главният наследник. Само че не го знае и ние не можем да го открием.

— Аз съм чартърен пилот, а не детектив. Все пак, никога не съм го виждал.

— И няма защо да сте го виждали. Става въпрос за фона на снимката. Погледнете внимателно. Това е летище, нали? Според последните ни данни той е работил в гражданската авиация в ОАЕ. Ако успея да разпозная това летище, сигурно ще го намеря. Как мислите?

Пилотът се вгледа в снимката.

— Летищата се състоят от три сектора: военен, цивилен и частен. Това крило е на фирмен самолет. В Залива има десетки, даже стотици такива. Повечето са собственост на богати араби. Какво точно искате?

Декстър искаше да купи достъпа на чартърния капитан до всички тези летища. Това му струва доста пари и отне два дни. Претекстът бе, че трябва да вземе свой клиент. След шейсет минути в частния сектор на летището и след като измисленият клиент не пристигнеше, капитанът съобщаваше на кулата, че се отказва от поръчката и заминава.

Летищата на Абу Даби, Дубай и Шарджа бяха огромни и дори частните им сектори бяха далеч по-големи, отколкото този на снимката.

В емиратите Аджман и Ум ал Кайвайн изобщо нямаше летище, тъй като се намираха съвсем близо до летището на Шарджа. Оставаха пустинният град Ал Айн, Ал Фуджайра в отсрещния край на полуострова към Оманския залив и най-неизвестният емират Рас ал Хайма на север.

Откриха го на втората сутрин. Самолетът „Бел Джет-рейнджър“ прелетя над пустинята, кацна в Рас ал Хайма и там видяха хангарите с веещото се над тях знаме.

Декстър беше наел чартъра за цели два дни и носеше дипломатическото си куфарче със себе си. Той взе пачка стодоларови банкноти, слезе от самолета и проследи с поглед излитането му. После се озърна наоколо и установи, че е застанал приблизително на същото място, откъдето Сречко Петрович трябва да бе направил снимката, подпечатала смъртната му присъда. От административната сграда излезе служител и му даде знак да напусне района.

Сградата за пристигащи и заминаващи беше спретната, чиста и много малка, с акцент върху последното. Международното летище носеше името на емирския род Ал Касими и очевидно не влизаше в списъка с дестинациите на световноизвестните авиокомпании.

На пистата пред терминала имаше руски самолети Ан и Ту. Виждаше се и един стар едномоторен биплан Як. Единият лайнер носеше цветовете и герба на таджикистанските авиолинии. Декстър се качи в кафенето на покрива и си поръча кафе.

На същия етаж имаше административни офиси, сред които на крайно оптимистичния отдел „Връзки с обществеността“. Единственият му обитател беше нервна млада жена, увита от глава до пети в черна дреха, която оставяше открити само дланите и бледия овал на лицето й. Жената говореше със запъване английски.

Сега Алфред Барнс се превърна в служител на голяма американска туристическа компания и се поинтересува какви условия може да осигури Рас ал Хайма на бизнесмени, търсещи екзотичен конферативен център. Особено го вълнуваше въпросът дали летището може да приеме фирмените самолети на бизнесмените.

Жената беше любезна, ала непреклонна. Всички запитвания относно туризма трябвало да се адресират до министерството на туризма в бизнесцентъра до Стария град.

Дотам стигна с такси. Малката квадратна сграда се намираше на около половин километър от „Хилтън“, точно до новото пристанище. Тя не изглеждаше обсадена от бизнесмени, желаещи да развиват туризъм.

Господин Хюсеин ал Хури се смяташе за добър човек. Това не го правеше обаче удовлетворен. За да оправдае първото, той навярно щеше да каже, че има само една жена, но се отнася добре с нея. Опитваше се да отгледа четирите си деца като всеки добър баща. Всеки петък ходеше в джамията и даваше милостиня според възможностите си и изискванията на Корана.

Би трябвало да напредне много в живота, инш Аллах. Ала изглежда, че Аллах не му се усмихваше. Оставаше си среден чиновник в министерството на туризма — в малка тухлена сграда на строителен обект в съседство с пристанището, където никой никога не идваше. Докато един ден не се появи усмихнатият американец.

Хюсеин ал Хури се зарадва. Най-после запитване и възможност да упражни английския си, над който бе работил стотици часове. След няколко минути любезности — колко мило от страна на американеца да разбира, че арабите не обичат направо да се заемат с работа — те се съгласиха, че след като климатичната инсталация е повредена и температурата навън наближава трийсет и осем градуса, спокойно могат да се качат на таксито на американеца и да поговорят в кафенето в „Хилтън“.

Когато се настаниха в приятно прохладния хотелски бар, господин Ал Хури с любопитство установи, че американецът, изглежда, не бърза да премине към деловата част.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита накрая арабинът.

— Знаете ли, приятелю, според моята житейска философия ние сме пратени на тая земя от всемогъщия и милостив Създател, за да си помагаме помежду си — сериозно отвърна чужденецът. — И ми се струва, че всъщност аз мога да ви помогна.

Той почти разсеяно започна да рови в джобовете си. Извади паспорта си, няколко сгънати препоръчителни писма и пачка стодоларови банкноти, които накараха господин Ал Хури да ахне.

— Да видим дали не можем да си помогнем взаимно.

Държавният чиновник зяпаше доларите.

— Ако мога да направя нещо… — изпелтечи той.

— Ще бъда напълно откровен с вас, господин Ал Хури. Всъщност аз съм събирач на дългове. Това не е много приятна работа, но е необходима. Когато купуваме нещо, трябва да си плащаме за него. Нали така?

— Определено.

— Един човек от време на време каца на вашето летище. С личен самолет. Ето този човек.

Господин Ал Хури няколко секунди се взира в снимката, после поклати глава. И отново прикова поглед в пачката долари. Четири хиляди? Или пет? С тях Файзал щеше да завърши университета…

— Уви, този човек не е платил самолета си. В известен смисъл той го е откраднал. Платил е капарото, отлетял и се не видял. Сигурно е сменил регистрационния номер. Самолетите са скъпи, струват двайсет милиона долара. Затова истинските собственици ще са извънредно признателни на онзи, който им помогне да открият самолета си.

— Но ако той е тук, арестувайте го. Конфискувайте самолета. Ние имаме закони…

— Уви, той пак е заминал. Но всеки път щом кацне тук, остават документи. В архива на летището. Човек с вашето положение може да поиска да види този архив.

Държавният служител избърса устните си с чиста носна кърпичка.

— Кога е бил тук този самолет?

— Миналия декември.

По време на посещението си в блок 23 Декстър бе научил от госпожа Петрович, че синът й е отсъствал от 13 до 20 декември. Като се имаше предвид, че Сречко е направил снимката, видели са го, знаел е, че са го видели, и незабавно е заминал за родината си, репортерът трябваше да е бил в Рас ал Хайма към 18-ти. Декстър нямаше представа как младежът е разбрал, че трябва да отиде в емирата. Трябваше да е бил или много добър журналист, или голям късметлия. Кобач беше сбъркал, като не го бе взел в списанието.

— Тук пристигат много фирмени самолети — каза господин Ал Хури.

— Интересуват ме само регистрационните номера и моделите на частните и фирмените самолети, собственост на европейци, които са били тук между петнайсети и деветнайсети декември. За тези четири дни едва ли са повече от десет.

Декстър се молеше арабинът да не го попита защо не знае модела, щом представлява продавачите. Той започна да отброява стодоларови банкноти.

— В знак на добрата ми воля. И на пълното ми доверие към вас, приятелю. Останалите четири хиляди по-късно.

Арабинът все още се колебаеше, разкъсван между желанието да получи тази великолепна сума и страха да не го разкрият и уволнят. Американецът продължи да го уговаря.

— Ако правехте нещо, което щеше да навреди на родината ви, дори нямаше и да си помисля да ви помоля. Но този човек е крадец. Конфискуването на откраднатото от него определено е добро дело. Нима Коранът не възхвалява справедливостта?

Господин Ал Хури постави длан върху хилядата долара.

— Аз ще се настаня в този хотел — каза Декстър. — Когато сте готов, търсете господин Барнс.

Арабинът се обади след два дни. Господин Ал Хури взимаше сериозно новата си роля на таен агент. Той телефонира от кабина на обществено място.

— Тук е вашият приятел — задъхано съобщи чиновникът.

— Здравейте, приятелю, искате ли да се срещнем? — попита Декстър.

— Да. Нося пакета.

— Тук, или в службата?

— Не. Много е оживено. В „Крепостта Ал Хамра“. По пладне.

Ако някой ги подслушваше, диалогът не можеше да е по-подозрителен, ала Декстър се съмняваше, че секретните служби на Рас ал Хайма ги следят.

Той напусна „Хилтън“ и взе такси. Хотел „Крепостта Ал Хамра“ се намираше извън града, на петнайсет километра покрай брега, но в посока към Дубай — разкошно преустроена стара арабска крепост, превърната в петзвезден комплекс на плажа.

Стигна там по пладне, прекалено рано за обяд в Залива, но се настани на нисък фотьойл в сводестото фоайе, поръча си бира и започна да наблюдава входа. Господин Ал Хури се появи в един и нещо, потен, след като беше изминал стоте метра от паркинга. Комплексът разполагаше с пет ресторанта и те избраха ливанския заради шведската му маса.

— Някакви проблеми? — попита Декстър, когато си взеха чинии и тръгнаха покрай отрупаните маси.

— Не — отвърна чиновникът. — Обясних в министерството, че искам да се свържа с всички известни посетители на страната, за да им пратя брошура, описваща новите ваканционни комплекси в Рас ал Хайма.

— Браво — похвали го Декстър. — На никой ли не му се стори странно?

— Напротив, от летището настояха да ми дадат полетите за целия декември.

— Отбелязахте ли, че особено се интересувате от европейските собственици?

— Да, но имаше само четири-пет, които не бяха известни петролни компании. Да седнем.

Настаниха се на ъглова маса и си поръчаха бира. Подобно на повечето модерни араби, господин Ал Хури употребяваше алкохолни напитки.

Ливанската храна явно му харесваше. Беше отрупал чинията си с деликатеси. Той подаде на сътрапезника си няколко листа и започна да яде.

Декстър прегледа списъка на полетите през декември. Посочваха се времето на кацане и продължителността на престой. Той огради с червен флумастер периода от 15-ти до 19-ти. Самолетите бяха девет.

Два лайнера „Груман“ 304 принадлежаха на международно известни американски петролни компании. Един френски „Дасо Мистер“ и един „Фалкон“ бяха собственост на френската Елф Акитен. Оставаха четири.

Един по-малък „Лиър“ принадлежеше на саудитски принц, а по-голямата чесна „Сайтейшън“ — на бизнесмен мултимилионер от Бахрейн. Последните два бяха израелски „Уестуинд“, пристигнал от Бомбай, и „Хоукър“ 1000, пристигнал от Кайро и отново излетял за там. Някой бе написал нещо на арабски до уестуинда.

— Какво пише тук? — попита Декстър.

— А, да, този самолет редовно летял дотук. Собственост е на индийски кинопродуцент. От Бомбай. Отбивал се в емирството на път за Лондон, Кан или Берлин. Всички кинофестивали. От контролната кула го познават добре.

— Носите ли снимката?

Ал Хури му върна фотографията.

— Според диспечерите този е от хоукъра.

Самолетът „Хоукър“ 1000 имаше регистрационен номер P4-ZEM и беше собственост на Зета Корпорейшън от Бермудските острови.

Декстър му благодари и му плати обещаните четири хиляди долара. Това бяха много пари за няколко листа хартия, но американецът смяташе, че най-после е открил следата.

На връщане към дубайското летище той се замисли за нещо, което някога му бяха казали. Че когато променя цялата си самоличност, човек невинаги устоява на изкушението да запази някаква малка подробност от миналото си.

Съкращението ZEM случайно бяха първите три букви от Земун, белградския квартал, в който бе роден и израснал Зоран Жилич. А „зета“ беше гръцката буква „з“.

Но Жилич най-вероятно бе скрил себе си и прикриващите го корпорации, както и самолета си, ако хоукърът наистина беше негов, под няколко защитни пласта.

Някъде имаше документи, ала те се съхраняваха в база данни, недостъпни за невинния любознателен гражданин.

Декстър се оправяше прилично с компютрите, но не можеше да проникне в защитена база данни. Обаче познаваше човек, който можеше.