Фредерик Форсайт
Отмъстителят (3)

2.
Жертвата

Рики Коленсо не беше роден, за да умре на двайсетгодишна възраст в босненска помийна яма. Изобщо не биваше да се стига дотам. Той бе роден, за да завърши колеж и да изживее живота си в Щатите със съпруга, деца и прилична възможност за свобода и стремеж към щастие^[1]. Всичко се обърка заради прекалената му добросърдечност.

През 1970 г. блестящият млад математик Ейдриън Коленсо постъпи като професор по математика в Джорджтаунския университет край Вашингтон. Той бе на двайсет и пет, удивително млад за този пост.

Три години по-късно ученият изнесе летен семинар в Торонто, Канада. На лекциите му присъстваше смайващо красивата студентка Ани Едмънд, макар че не разбираше почти нищо от тях. Тя се влюби в него и чрез близки приятели си уреди среща.

Ейдриън Коленсо никога не бе чувал за баща й, което едновременно я учуди и зарадва. Вече настойчиво я бяха преследвали пет-шест търсачи на лесно богатство. В колата на връщане към хотела Ани откри, че освен поразителните си познания по квантова механика той се целува адски добре.

След седмица той се върна във Вашингтон. Госпожица Едмънд не беше млада дама, на която може да се откаже. Тя напусна работа, осигури си синекурна длъжност в канадското консулство, нае апартамент близо до Уисконсин Авеню и пристигна там с десет куфара. След два месеца те се ожениха. Разкошната церемония се проведе в Уиндзор, Онтарио, и младоженците заминаха на меден месец в Канийл Бей на Вирджинските острови.

Бащата на булката им подари голяма къща на Фоксхол Роуд край Небраска Авеню в един от най-уединените и затова търсени квартали на Джорджтаун. Тя се намираше сред едноакрова гора и имаше басейн и тенискорт. Рентата на булката щеше да покрива разходите по поддръжката й, а заплатата на младоженеца щеше да стига точно колкото за останалото.

Малкият Ричард Ерик Стивън се роди през април 1975 г. и скоро започнаха да му викат Рики.

Той израсна като милиони други американчета в спокоен и любящ родителски дом, правеше всички неща, които правят момчетата, ходеше на летни лагери, откриваше и проучваше прелестите на момичетата и спортните автомобили, мислеше за следване и предстоящи изпити.

Не беше нито гениален като баща си, нито глупав. Бе наследил от него хитрата му усмивка и майчината си хубост. Всичките му познати го смятаха за мило хлапе. Когато някой го молеше за помощ, той правеше всичко възможно. Ала изобщо не биваше да заминава за Босна.

Завърши гимназия през 1994 г. и на другата есен го приеха в Харвард. Същата зима, докато гледаше по телевизията садизма на етническите чистки и последиците от мъките на бежанците в далечната страна на име Босна, той реши да помогне по някакъв начин.

Майка му го молеше да остане в Щатите — и там имало такива програми, щом искал да прояви обществената си съвест. Но картините на опустошени села, виещи сираци и тъпо отчаяние му бяха оказали огромно въздействие и трябваше да замине за Босна. Рики помоли да му позволят да се включи като доброволец.

В резултат на няколко проведени от баща му телефонни разговора се установи, че световната агенция, която се занимава с това, е Върховният комисариат за бежанците на ООН със седалище в Ню Йорк.

До ранната пролет на 1995 г. тригодишната гражданска война, разкъсала на части бившата югославска федерация, беше опустошила Босна. ВКБ на ООН присъстваше там с около четиристотин „интернационалисти“ и няколко хиляди местни служители. Групата се оглавяваше от бивш британски военен — брадатият и енергичен Лари Холингуърт, когото Рики бе видял по телевизията. Младежът отиде в Ню Йорк, за да се запознае с процедурите за участие в операцията.

В нюйоркското бюро на комисариата бяха учтиви, но далеч не бяха въодушевени. Получаваха се купища аматьорски предложения, а личните посещения наброяваха по няколко десетки на ден. Това бяха Обединените нации — имаше си процедури, шестмесечна бюрокрация, попълване на формуляри, достатъчни, за да разбият амортисьорите на пикап, и тъй като до есента Рики трябваше да е в Харвард, накрая сигурно го очакваше отказ.

Отхвърленият младеж слизаше с асансьора в началото на обедната почивка, когато една секретарка на средна възраст мило му се усмихна.

— Ако наистина искате да помогнете, идете направо в регионалното бюро в Загреб — посъветва го тя. — Там взимат местни хора и процедурата е много по-свободна.

Макар също някога част от разпадащата се Югославия, Хърватия бе осигурила отделянето си и сега представляваше нова държава. Много организации бяха базирани в безопасната й столица Загреб. Една от тях беше ВКБ на ООН.

Рики се обади на родителите си, получи неохотното им разрешение и взе самолет за Загреб през Виена. Там обаче получи същия отговор: трябвало да се попълват формуляри, търсели се само дългосрочни служители. Ваканционните аматьори били прекалено голяма отговорност и не помагали почти с нищо.

— Проверете в някоя НПО — посъветва го регионалният координатор, опитвайки се да му услужи. — Те се срещат в съседното кафене.

ВКБ на ООН може и да беше световна организация, но далеч не бе краят на света. Спасителните операции са цяла индустрия, а за мнозина — и професия. След Обединените нации и отделни държавни акции идват неправителствените организации. В Босна имаше над триста НПО.

Широко известни бяха имената само на десетина от тях: „Да спасим децата“ (британска), „Да нахраним децата“ (американска), „Грижа за възрастните“, „Война до поискване“, „Лекарства без граници“ — всички бяха там. Някои бяха религиозни, други — светски, и много от по-малките бяха създадени специално заради гражданската война в Босна в резултат на телевизионните репортажи, непрекъснато излъчвани на Запад. В самия край бяха единични камиони, шофирани из Европа от двойки яки младежи. Изходният пункт за последната отсечка до сърцето на Босна беше или Загреб, или адриатическото пристанище Сплит.

Рики намери кафенето, поръча си кафе и сливова ракия срещу мразовития мартенски вятър и се заоглежда наоколо. След два часа се появи едър брадат мъж с фигура на шофьор на камион. Носеше вълнени дрехи и си поръча кафе и коняк с глас, който според Рики идваше от Северна или Южна Каролина. Момчето се приближи и се представи. Беше извадило късмет.

Джон Слак бе диспечер и дистрибутор на помощи от страна на малката американска благотворителна организация „Хлябовете и рибите“, която представляваше корпоративна проява в греховния свят на преподобния Били Джоунс, телевизионен проповедник и спасител на души (срещу съответно дарение) от чудесния град Чарлстън, Южна Каролина. Той изслуша Рики като човек, който вече е чувал всичко това.

— Можеш ли да караш камион, малкия?

— Да. — Това не беше съвсем вярно, но Рики реши, че големите тирове са като малките пикапи.

— Можеш ли да разчиташ карта?

— Естествено.

— Искаш ли тлъста заплата?

— Не. Получавам рента от дядо си.

Джон Слак просия.

— Нищо ли не искаш? Само да помагаш, така ли?

— Точно така.

— Добре, приет си. Моята организация е малка. Отивам и купувам помощи, храна, дрехи, одеяла и така нататък, главно в Австрия. Докарвам ги в Загреб, зареждам гориво и потеглям за Босна. Базирани сме в Травник. Там има хиляди бежанци.

— Това ме устройва — отвърна Рики. — Ще плащам всичките си разходи.

Слак изгълта остатъка от коняка си.

— Да вървим, малкия — рече той.

Камионът беше десеттонен немски ханомаг и Рики го овладя още преди границата. До Травник стигнаха за десет часа, като се редуваха на волана. В полунощ спряха в лагера на „Хлябовете и рибите“ край града. Слак му подаде няколко одеяла.

— Тази нощ ще спиш в кабината — каза му той. — Утре сутрин ще ти потърсим квартира.

„Хлябовете и рибите“ наистина бе малка фондация. Тя разполагаше с втори камион, чийто шофьор, един мълчалив швед, тъкмо се канеше да потегли на север, за да докара още помощи, както и с лагер, заграден с телена мрежа срещу крадци, малък офис от работническа каравана, навес, наричан склад, за разтоварени, но все още неразпределени хранителни стоки, и трима местни босненски служители. Плюс две нови черни тойоти „Ландкрузър“ за разнасяне на малки товари. Слак го запозна с всички и следобед Рики вече имаше стая при една босненска вдовица. За да пътува до лагера и обратно, той си купи паянтов велосипед с пари от пачката, която носеше в банан на кръста си. Джон Слак забеляза колана.

— Ще ми кажеш ли колко носиш в банана? — попита той.

— Хиляда долара — доверчиво призна Рики. — Само за всеки случай.

— Мамка му. Само не ги размахвай насам-натам, иначе ще загазиш. Тия хора могат да се пенсионират с толкова пари.

Рики обеща да е дискретен. Скоро установи, че пощенски услуги няма, тъй като в босненската държава не съществуваше пощенска служба, а старите югославски системи се бяха разпаднали. Джон Слак му каза, че всеки куриер, който пътува за Хърватия или Австрия, може да пуска писмата или картичките му. Рики надраска няколко думи върху една от многото картички, които беше купил от виенското летище. Шведът я закара на север. Госпожа Коленсо я получи след седмица.

Травник някога бе бил процъфтяващ пазарен град, обитаван от сърби, хървати и босненски мюсюлмани. Тяхното присъствие можеше да се забележи по храмовете. Имаше една католическа черква за избягалите хървати, една православна черква за също избягалите сърби и десетина джамии за мнозинството мюсюлмани, които все още бяха наричани босненци.

С началото на гражданската война триетническата общност, години наред живяла в хармония, се беше разпаднала. Цялото междуетническо доверие се бе изпарило с безбройните погроми, които бяха опустошили тази земя.

Сърбите се бяха оттеглили на север от планинската верига Власич, която се издига над Травник — в Баня Лука отвъд долината на река Ласва.

Хърватите също бяха прогонени и повечето се бяха заселили във Витез на петнайсетина километра оттам. Така се бяха образували три етнически твърдини и във всяка от тях се изсипваха бежанци от съответната етническа група.

Световните медии изобразяваха сърбите като извършители на всички погроми, макар че когато бяха изолирани и малцинствени, сръбските общности също бяха подлагани на кланета. Причината бе, че сърбите бяха доминирали в армията на бивша Югославия и след разпадането на страната те просто бяха заграбили деветдесет процента от тежкото оръжие, което им осигуряваше категорично преимущество.

Хърватите, които също избиваха нехърватските малцинства на своя територия, получиха безотговорно преждевременно признание от страна на германския канцлер Кол и вече можеха да купуват оръжие на световния пазар.

Босненците като цяло бяха невъоръжени и по съвет на европейските политици запазиха това положение. В резултат те изтърпяха най-страшните жестокости. През късната пролет на 1995 г. на американците най-после щеше да им писне да стоят със скръстени ръце и щяха да използват военната си сила, за да разкървавят носа на сърбите и да принудят всички страни да седнат на масата за преговори в Дейтън, Охайо. Дейтънското споразумение щеше да влезе в сила идващия ноември. Рики Коленсо нямаше да доживее дотогава.

Когато Рики пристигна в Травник, в градчето бяха попаднали много снаряди от сръбските позиции в планината. Повечето сгради бяха покрити с дъски, облегнати на стените. Ако ги улучеше снаряд, те щяха да бъдат нацепени на трески, ала щяха да спасят самата къща. Стъклата на повечето прозорци липсваха и бяха заменени с пластмасови плоскости. Ярко боядисаната главна джамия някак си бе пощадена от пряко попадение. Двете най-големи постройки в града, гимназията и някога прочутото музикално училище, бяха претъпкани с бежанци.

Тъй като нямаха достъп до околния район и не можеха да прибират реколтата, бежанците, около три пъти повече от първоначалното население, зависеха от чуждестранната помощ. Тук в играта влизаха „Хлябовете и рибите“ и още десетина по-малки НПО.

Но двата ландкрузъра можеха да се натоварят с двеста и петдесет килограма помощи и пак да стигнат до различни отдалечени села и махали, чието население се намираше в още по-голяма нужда от Травник. Рики с радост се съгласи да товари на гръб чувалите с храна и да кара по черните пътища в планината на юг.

Четири месеца след като беше видял на телевизионния екран в Джорджтаун човешкото нещастие, което го бе довело тук, той беше щастлив. Вършеше работата, за която бе дошъл. Трогваше го благодарността на отрудените селяни и техните тъмнокожи деца с огромни очи, когато докарваше чували пшеница, царевица, мляко на прах и концентрати за супа в центъра на някое уединено село, чиито жители не бяха яли от седмица.

Вярваше, че по някакъв начин се отплаща за всички привилегии и удобства, с които още от раждането му го бе дарил добрият Господ, в когото твърдо вярваше, само като го беше направил американец.

Той не знаеше нито дума сърбохърватски, общия език на бивша Югославия, нито босненските диалекти. Нямаше представа за местната география, къде водят планинските пътища, къде е безопасно и къде може да има риск.

Джон Слак го пращаше заедно с един от местните босненски служители, младеж с приличен, усвоен в училище английски, на име Фадил Сюлейман, който играеше ролята на негов гид, преводач и навигатор.

Всяка седмица през април и първите две седмици на март Рики пращаше писмо или картичка на родителите си и с по-голямо или по-малко забавяне, в зависимост от това кой се отправя на север за нови помощи, те пристигаха в Джорджтаун с хърватско или австрийско клеймо.

През втората седмица на май Рики се озова сам начело на целия лагер. Шведът Ларс бе претърпял сериозна повреда на уединен планински път в Хърватия на север от границата, но близо до Загреб. Джон Слак беше взел единия ландкрузър, за да му помогне да поправят камиона.

Фадил Сюлейман помоли Рики за услуга.

Подобно на хиляди други в Травник, Фадил бил принуден да избяга от дома си от приближаващата се вълна на гражданската война. Той поясни, че родният му дом бил чифлик в планинска долина на склоновете на Власич. Отчаяно искал да разбере дали е останало нещо от него. Дали е бил опожарен, или са го пощадили? Дали сградите още стоят? След началото на войната баща му заровил семейните ценности в плевника. Дали още били там? С една дума, можело ли за пръв път от три години да види родния си дом?

Рики с удоволствие му разреши отпуска, но това не бе проблемът. Пътищата в планината били хлъзгави от пролетните дъждове и дотам можел да стигне само ландкрузър.

Младият американец изпадна в затруднение. Искаше да му помогне и беше готов да му плати бензина. Но дали в планината бе безопасно? Сръбските патрули по-рано я бяха обхождали и бяха обстрелвали с артилерията си Травник.

Това било преди година, настоя Фадил. На южните склонове, където се намирал чифликът на родителите му, вече нямало никаква опасност. Рики се колебаеше, ала трогнат от молбите на босненеца, се съгласи, чудейки се какво ли е да изгубиш дома си. Постави само едно условие: да отиде и той.

Всъщност пролетното слънце ярко светеше и пътуването бе много приятно. Излязоха от града и петнайсетина километра се изкачваха по главния път към Долни Вакъф, преди да завият надясно.

Пътят се превърна в пътека и продължи да се изкачва нагоре. Обгръщаха ги раззеленили се букове, ясени и дъбове. Почти като в Шенандоа, помисли си Рики, където веднъж бяха ходили на екскурзия от училище. Трябваше да признае, че по този терен наистина може да се движи само автомобил четири по четири.

Дъбовете отстъпиха мястото си на иглолистни и на височина хиляда и петстотин метра излязоха в планинска долина, невидима от пътя под тях, нещо като скривалище. В сърцето на долината намериха чифлика. Каменният комин стоеше, ала останалото бе опожарено и опустошено. Няколко разрушени плевника до оборите не бяха изгорели. Рики погледна лицето на Фадил и рече:

— Ужасно съжалявам.

Слязоха при почернелия комин и Рики изчака, докато Фадил газеше сред мократа пепел и тук-там разритваше с крак останките от мястото, където бе пораснал. Американецът го последва покрай обора и отходната яма, все още пълна догоре с отвратителното си съдържание, придошла от дъждовете, до плевниците, в които баща му беше заровил семейните ценности, за да ги спаси от мародери. И тогава чуха шумолене и хленчене.

Двамата мъже ги откриха под едно мокро и вонящо платнище. Бяха шест — мънички, свиващи се, ужасени, от четири до десетгодишни. Четири момченца и две момиченца, най-голямото от които очевидно изпълняваше ролята на майка и водеше групата. Когато видяха двамата вторачени в тях мъже, те се вцепениха от страх. Фадил тихо им заговори. След малко момичето му отвърна.

— От Горица са, селце на около шест километра оттук. Ходил съм там.

— Какво се е случило?

Фадил продължи да говори на местния диалект. Момичето промълви нещо и избухна в сълзи.

— Дошли някакви мъже, сърби, паравоенни.

— Кога?

— Снощи.

— Какво се е случило?

Фадил въздъхна.

— Селото беше съвсем малко. Четири семейства, двайсетина възрастни, може би дванайсет деца. Вече ги няма, всички са мъртви. Когато започнала стрелбата, родителите им извикали да избягат. И те избягали в мрака.

— Сираци ли са? Всички?

— Всички.

— Господи, каква страна. Трябва да ги качим на ландкрузъра и да ги свалим в долината — каза американецът.

Изведоха децата, всяко вкопчено в ръчичката на следващото по възраст в редицата, от плевника на яркото пролетно слънце. Пееха птици. Долината беше красива.

В края на гората видяха мъжете. Бяха десетима, с две руски газки в камуфлажни цветове. И мъжете бяха в камуфлажна униформа. Въоръжени до зъби.

 

 

Три седмици по-късно, след като провери в пощенската кутия, но за пореден ден не намери писмо, госпожа Ани Коленсо набра един телефонен номер в Уиндзор, Онтарио. Вдигнаха на второто иззвъняване. Тя позна гласа на личната секретарка на баща си.

— Здрасти, Джийн. Татко там ли е?

— Разбира се, госпожо Коленсо. Веднага ще ви свържа.