Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

30.
Блъфът

Той подскачаше нагоре-надолу пред отворената врата на черквата, нисък тантурест мъж със свински очички и не особено чисто бяло расо. Отец Висенте, пастир на окаяните каторжници.

Познанията на Ван Ренсберг по испански бяха доста оскъдни и обикновено се свеждаха до остри заповеди. Опитът на свещеника да говори на английски също не беше много успешен.

— Бързо идва, полковник — каза той и се шмугна обратно вътре. Двамата мъже слязоха от джипа, изтичаха нагоре по стълбището и го последваха в черквата.

Лекьосаното расо се понесе по пътеката, подмина олтара и влезе в ризницата. В малкото помещение имаше гардероб, завинтен за стената. Отчето с драматичен жест отвори вратата и извика:

— Mira![1]

И те погледнаха. Пеонът лежеше точно така, както го беше открил отец Висенте. Свещеникът не се бе опитал да го развърже. Китките и глезените му здраво бяха увити с изолирбанд, устата му беше залепена и иззад лепенката се разнасяше приглушено мучене. Когато видя Ван Ренсберг, работникът се ококори от ужас.

Южноафриканецът се наведе напред и безцеремонно откъсна лепенката.

— Какво прави той тук, по дяволите?

Мъжът уплашено заломоти нещо. Свещеникът сви рамене.

— Казва, че не знаел. Снощи си легнал и се събудил тук. Боляла го глава, не помнел нищо.

Пеонът беше гол, само по гащета. Майорът нямаше за какво друго да го хване, затова го сграбчи за предмишниците и го изправи на крака.

— Кажи му, че е по-добре да започне да си спомня — извика на свещеника той. Отец Висенте преведе.

— Първо най-важното, господин майор — тихо се намеси Макбрайд. — Името му?

Отчето схвана въпроса.

— Казва се Рамон.

— Рамон чий?

Свещеникът сви рамене. Той имаше над хиляда енориаши — нима трябваше да помни фамилиите на всички?

— В коя колиба живее? — попита американецът.

Последва кратък разговор. Макбрайд с усилие четеше испански, но в Сан Мартин говореха на някакъв абсолютно непонятен диалект.

— Колибата му е на триста метра оттук — поясни отец Висенте.

— Да идем там — нареди Макбрайд.

Той извади джобно ножче и преряза изолирбанда на китките и глезените на Рамон. Уплашеният работник поведе майора и американеца през плаца, по главната улица и оттам към своята колиба. Посочи вратата и се отдръпна настрани.

Ван Ренсберг влезе пръв, последван от Макбрайд. Не намериха нищо освен парче вата под леглото. Американецът я подуши и я подаде на майора, който направи същото.

— Хлороформ — каза Макбрайд. — Изненадал го е в съня му. Рамон сигурно не е усетил нищо. Събудил се е с вързани ръце и крака, заключен в гардероба. Не ни лъже, просто е ужасен и озадачен.

— Тогава каква е тая работа, по дяволите?

— Не споменахте ли, че всеки от работниците носи номер, който се проверява на портала?

— Да, защо?

— Рамон не носи номер. Няма го и тук на пода. Според мен някъде вътре имате самозванец.

Ван Ренсберг загря. Той се върна при ландроувъра на площада и вдигна радиостанцията от таблото.

— Обявявам извънредно положение — каза южноафриканецът на радиста. — Пусни сирената за избягал затворник. Затвори портала на къщата за всички други освен за мен. После съобщи по аудиосистемата на всички от охраната да ми се явят при главния портал.

След няколко секунди над полуострова се разнесе протяжен вой на сирена. Чуха я на нивите и в плевниците, в работилниците и градините, кухните и кочините.

Всички прекъснаха работата си и погледнаха към главния портал. След това се разнесе гласът на радиста от подземния етаж на къщата.

— Всички стражи на главния портал. Повтарям, всички стражи на главния портал.

Стражите от дневната смяна бяха над шейсет, останалите почиваха в казармата. Те се събраха при главния портал от нивите, пристигнаха с мотопеди от най-далечните краища на имението или дотичаха пеш от казармата, която се намираше на около четиристотин метра от портала.

Ван Ренсберг изкара джипа си навън от оградата и ги зачака, изправен върху предния капак с рупор в ръка.

— Нямаме беглец — започна майорът, когато се строиха пред него. — Тъкмо обратното. Имаме натрапник. Облечен е като работник. Със същите дрехи, същите сандали, същото сомбреро. Даже носи краден номер на шията си. Дневната смяна: обиколете имението и съберете всички работници. Без изключение. Почиващите, претърсете всички плевници, оборите, конюшните и работилниците. После ги заключете и останете на пост. Поддържайте радиовръзка с взводните си командири. Младши командири, поддържайте връзка с мен. А сега на работа. Ако видите да бяга някой в затворническа униформа, стреляйте на месо. Действайте.

Стотината мъже се разгърнаха из имението. Трябваше да покрият средната му част: от телената мрежа, отделяща селото и пистата от фермата, до стената на господарската къща. Голяма площ — прекалено голяма даже за сто души. Това щеше да отнеме няколко часа.

Ван Ренсберг бе забравил, че чуждестранният му гост си тръгва. Той не обръщаше внимание на американеца, зает с планирането на собствените си действия. Макбрайд озадачено седеше наблизо.

На таблото до входа на черквата имаше обява. Тя гласеше: „Obsequias por nuestro hermano Pedro Hernandez. Once de la manana“.

Въпреки лошия си испански агентът от ЦРУ разбра значението на текста: „Погребална служба за нашия брат Педро Ернандес. В единайсет часа сутринта“.

Нима ловецът на глави не бе видял обявата? Или може би не я беше разбрал? При други обстоятелства свещеникът нямаше да влезе в ризницата до неделя. Но този случай бе извънреден. Точно в единайсет без десет щеше да отвори гардероба и да види затворника.

Тогава защо не го бе скрил някъде другаде? Защо не го беше завързал за собствения му креват, където никой нямаше да го намери поне до залез слънце?

Завари майора да разговаря с монтьорите от летището.

— Какво му е? Поправете опашния ротор. Хеликоптерът ми трябва. Хайде, побързайте.

Той изключи радиостанцията, изслуша Макбрайд и изсумтя:

— Вашият сънародник просто е допуснал грешка, това е. Много скъпа грешка. Тя ще му струва живота.

Изтече час. Макар и без бинокъл, Макбрайд видя първите колони работници в бели памучни дрехи, които се връщаха в селото. Край тях вървяха униформените стражи и им крещяха да побързат. Пладне. Зноят удряше като чук по тила.

Човешкото множество пред портала стана още по-голямо. Разговорите по радиостанцията не преставаха, прочистваха от работници сектор след сектор, претърсваха сградите и ги обявяваха за чисти, заключваха ги и ги завардваха.

В един и половина започна проверката на номерата. Ван Ренсберг настоя петимата проверяващи да заемат местата си на масите и да проверяват работниците един по един, по двеста души в колона.

Обикновено затворниците работеха в утринната и привечерната прохлада. Сега се пържеха живи на слънцето. Двама-трима пеони припаднаха и бяха отнесени от другарите си. Всеки номер се проверяваше в списъка от сутринта. Когато и последната бяла фигура се заклатушка към селото, където имаше сянка и вода, главният проверяващ кимна.

— Един липсва — извика той.

Майорът се приближи и погледна над рамото му.

— Номер петдесет и три хиляди сто и осем.

— Име?

— Рамон Гутиерес.

— Пуснете кучетата.

Ван Ренсберг се запъти към Макбрайд.

— Вече всички монтьори трябва да са заключени в работилниците. Както знаете, кучетата няма да докоснат моите хора. Те познават униформата. Остава само един човек. Външен, с бели памучни панталони и широка риза. За доберманите непознатата му миризма ще е като сигнал за обяд. Може да се покатери на някое дърво или да влезе в някое езеро, да. Те пак ще го намерят. Ще го обкръжат и ще лаят, докато дойдат кучкарите. Давам на тоя наемник половин час да намери дърво и да се предаде. Или да загине.

Човекът, когото търсеха, се намираше в централната част на имението и леко тичаше между царевични редове, по-високи от главата му. Слънцето и хребетът на хълмовете му показваха накъде да се движи.

По-рано сутринта му бяха трябвали два часа постоянно тичане, за да стигне от определеното му работно място до стената на господарската къща. Не че това разстояние представляваше проблем за човек, свикнал с половин маратонска дистанция, само че трябваше да заобикаля другите работни групи и стражите.

Стигна до една просека в царевицата, залегна по корем и надзърна навън. Двама стражи на мотопеди профучаха по пътеката към главния портал. Той изчака да се скрият от поглед, тичешком прекоси просеката и потъна в прасковената градина. След като се бе запознал с разположението на имението, Декстър беше набелязал път, който да го отведе до желаното място, без да се налага да излиза на открито.

Вече бе използвал почти всичко от екипировката, която сутринта беше напъхал в торбата за храна и тесния бандаж под боксерките си. Отново бе сложил здравия водонепроницаем часовник на китката си, колана на кръста си и ножа на гърба си, където нямаше да му пречи, но щеше да му е подръка. Бинтът, пластилинът и останалото беше в плоската кесия на колана му.

Той отново се озърна към хребета на хълмовете, промени посоката си с няколко градуса, после спря и наклони глава, докато не чу клокоченето на водопада пред себе си. Стигна до потока, върна се петнайсетина метра назад и се съблече гол. Остана само по колан, нож и бандаж.

Откъм отсрещната страна на нивите чу приближаващия се лай на доберманите. След няколко минути слабият морски бриз щеше да отнесе миризмата му до тях.

Работеше предпазливо, но бързо. Когато остана доволен, се отдалечи на пръсти към потока, отпусна се в студената вода и остави течението да го понесе към пистата и скалите.

Въпреки убедеността си, че кучетата убийци няма да го докоснат, докато бавно шофираше по един от главните пътища на имението, Ван Ренсберг вдигна всички прозорци на джипа.

Следваше го един от кучкарите с пикап, чиято изцяло затворена каросерия бе направена от стоманена мрежа. Главният кучкар пътуваше в ландроувъра, подал главата си от дясната страна. Именно той чу внезапната промяна в лая на доберманите — гърленото ръмжене се превърна във възбудено джавкане.

— Намерили са нещо — извика кучкарят.

Ван Ренсберг се ухили.

— Къде, човече, къде?

— Натам.

Макбрайд бе приклекнал отзад, неспокоен, макар и в ландроувъра. Не обичаше свирепите кучета, а там имаше достатъчно много.

Доберманите бяха намерили нещо, да, ала тяхното джавкане по-скоро беше от болка, отколкото от възбуда. Южноафриканецът се натъкна на цялата глутница, след като зави зад ъгъла на прасковената градина. Те обикаляха в средата на пътя. Обект на вниманието им бе вързоп окървавени дрехи.

— Вкарайте ги в пикапа — извика Ренсберг.

Главният кучкар слезе от колата, затвори вратата и наду безшумната си свирка. Като продължаваха да джавкат, кучетата наскачаха в каросерията и кучкарят ги заключи. Едва тогава майорът и Макбрайд напуснаха джипа.

— Ето къде са го хванали — рече Ренсберг.

Все още озадачен от поведението на животните, кучкарят вдигна окървавената памучна риза и я поднесе към носа си. После рязко извърна лице.

— Копеле — изкрещя той. — Лют пипер, фино смлян лют зелен пипер. Много. Нищо чудно, че нещастните животни лаят като побъркани. Това не е от възбуда, просто ги боли.

— Кога ще възстановят обонянието си?

— Ами, няма да е днес, шефе, може би даже няма да е утре.

Намериха памучния панталон, също обилно посипан с лют пипер, както и сламената шапка, дори еспадрилите. Но не и труп, кости, нищо друго освен петната по ризата.

— Какво е направил? — попита Ван Ренсберг кучкаря.

— Порязал се е, ето какво е направил тоя изрод. Порязал се е с нож и е нацапал ризата. Знаел е, че това ще влуди кучетата. Човешката кръв винаги им действа така, когато ги насъскаме на месо. Подушили са кръвта, нахвърлили са се на дрехите и са вдишали лютия пипер. И сега нямаме кучета поне до утре.

Майорът разгледа дрехите.

— Обаче той е гол — отбеляза южноафриканецът. — Търсим чисто гол човек.

— Може и да не е — възрази Макбрайд.

Ван Ренсберг беше организирал хората си по военен образец. Всички носеха еднаква униформа. Крачолите на тъмнозелените им панталони бяха натикани в брезентови гети. На кръста си носеха широки кожени колани с токи.

Ризите им бяха в светъл африкански камуфлажен десен, наричан „леопардов“. Ръкавите бяха отрязани до средата на предлакътницата, навити до бицепса и разгладени.

Ефрейторите и сержантите носеха съответно една или две нашивки, а четиримата младши офицери имаха звезди на пагоните.

Край пътеката, където очевидно се бе водила борбата, Макбрайд беше намерил пагон, откъснат от риза. На него нямаше звезди.

— Според мен нашият човек изобщо не е гол — заяви американецът. — Мисля, че носи камуфлажна риза, без един пагон, тъмнозелен панталон и кубинки. Да не споменавам за шапката — същата като вашата, господин майор.

Лицето на Ван Ренсберг бе станало тухленочервено. Ала доказателствата бяха безспорни. Две бразди в пръстта, водещи към високата трева, очевидно бяха останали от безжизнено влачещи се крака. Пътеката водеше към потока.

— Ако го е хвърлил там, трупът вече е паднал от скалите — измърмори южноафриканецът.

„А всички знаем колко много обичаш своите акули“ — помисли си Макбрайд, но не каза нищо.

Ван Ренсберг най-после осъзна цялата чудовищност на положението. Някъде в две хиляди и петстотин хектаровото имение имаше професионален убиец, разполагащ с оръжие и мотопед, с лице, скрито под широкопола шапка, който бе нает да очисти неговия работодател. Майорът изсъска нещо на африканерски, което не звучеше много любезно. После взе радиостанцията.

— Искам още двайсет души в къщата. После няма да пускате никой друг освен мен. Да са в пълно снаряжение и веднага да покрият терена около сградата. Действайте.

Потеглиха обратно към стената на господарската къща на носа.

Беше четири без петнайсет.

Бележки

[1] Гледайте (исп.). — Б.пр.