Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

15.
Решението

Рибарската моторница „Чикита“ напусна кея на курортното пристанище Голфито точно преди изгрев слънце и се отправи към открито море.

На руля стоеше собственикът и капитан на моторницата Педро Ариас и даже да имаше резерви към американския си клиент, той ги пазеше за себе си.

Мъжът се беше появил предишния ден на мотоциклет с местен костарикански номер. Бе го купил на старо, но в отлично състояние на север по Панамериканската магистрала в Палмар Норте, където туристът беше пристигнал със самолет от Сан Хосе.

Той се бе разходил по кея и беше разгледал пристаналите рибарски корабчета, преди да избере едно от тях. Заключил мотоциклета си с верига за един недалечен стълб и преметнал раница през рамо, американецът приличаше на поостарял стопаджия.

Ала в пачката долари, която остави на масата в каютата, нямаше нищо стопаджийско. За такива пари се хващаше много риба.

Само че мъжът не искаше да лови риба и затова когато „Чикита“ се отдалечи от сушата при Пунта Воладера и навлезе в Голфо Дулче, всички прътове бяха подредени на покрива на каютата. Ариас установи курс на юг покрай отдалечения на един час Пунто Банко.

Действителната цел на грингото обясняваше двата пластмасови бидона допълнително гориво, завързани за рибарската палуба на кърмата. Той искаше да излезе от костарикански териториални води, да заобиколи носа при Пунта Бурика и да отиде в Панама.

Обяснението, че семейството му било на почивка в Панама Сити и той искал да „разгледа панамското крайбрежие“ се стори на Педро Ариас също толкова реално, колкото разпръскващата се под лъчите на изгряващото слънце морска мъгла.

Но щом грингото искаше да влезе в страната на мотор от уединен бряг, без да минава през някои формалности, сеньор Ариас беше извънредно толерантен човек, особено по отношение на съседна Панама.

Докато стана време за закуска, десетметровата „Чикита“, уверено плавайки с дванайсет възела в спокойните води, подмина Пунта Банко и навлезе в открития Пасифик. Ариас зави четирийсет градуса ляво на борд, за да проследи очертанията на брега.

В десет часа видяха на хоризонта фара на остров Бурика и отново завиха на североизток. Педро Ариас махна с ръка към сушата наляво — източния бряг на полуостров Бурика.

— Това всичко Панама — съобщи морякът. Американецът кимна с глава в знак на благодарност, консултира се с картата и посочи с показалец.

— Por aqui[1] — рече той.

Сочеше участък от брега, където не бяха обозначени градове и курорти — място, където имаше пусти плажове и пътеки, навлизащи в джунглата. Капитанът кимна и промени курса по права линия през залива Чарко Азул. Четирийсет километра, малко над два часа.

Стигнаха в един часа. Няколкото рибарски лодки, които бяха видели в огромния залив, не ги бяха забелязали.

Американецът пожела да продължат на стотина метра покрай брега. След пет минути на изток от Чирики Виехо видяха пясъчен плаж с няколко сламени колиби, в каквито нощуват местните рибари. Това означаваше път за джунглата. Непроходим за кола, даже за джип, но не и за мотор.

С малко пухтене и бутане свалиха мотоциклета в плитчините, метнаха раницата на плажа и се разделиха. Петдесет процента в Голфито, другите петдесет — накрая. Грингото плати.

Странен човек, помисли си Ариас, обаче доларите му си бяха истински и с тях можеше да нахрани четирите си гладни деца. Той върна „Чикита“ назад и насочи кораба към морето. На километър и половина от брега изля двата бидона в резервоара и потегли обратно на юг.

На плажа Кал Декстър извади отвертка, свали костариканските номера и ги хвърли навътре в морето. Извади от раницата си панамски номера и ги монтира на мястото на предишните.

Документите му бяха идеални. Благодарение на госпожа Нгуен притежаваше американски паспорт, само че не на името на Декстър, който вече имаше входен печат, поставен преди няколко дни на летището в Панама Сити. Плюс съответната шофьорска книжка.

Лошият му испански, придобит из нюйоркските съдилища и арести, където двайсет процента от клиентите му бяха латиноамериканци, не ставаше, за да се престори на панамец. Но един американец спокойно можеше да обикаля страната, за да търси подходящо място за риболов.

Бяха минали повече от две години, откакто през декември 1989-та САЩ бяха изпепелили части от Панама, за да свалят и пленят диктатора Нориега, и Декстър подозираше, че повечето панамски ченгета помнят посланието.

Тесният път навлизаше в гъстата джунгла и на петнайсет километра навътре в сушата се превръщаше в пътека. Тук-там имаше ферми. Знаеше, че скоро ще излезе на Панамериканската магистрала, този подвиг на пътното строителство, който минаваше от Аляска до края на Патагония.

При Дейвид Сити отново напълни резервоара и потегли по магистралата. До столицата имаше петстотин километра път. Спусна се мрак. Хапна в крайпътно заведение за шофьори на камиони, пак зареди бензин и продължи. Прекоси платения мост към Панама Сити, плати в песо и по изгрев слънце навлезе в предградието Балбоа. Намери пейка в един парк, заключи мотора си с верига и поспа три часа.

Следобедът беше предвиден за разузнаване. Купената в Ню Йорк дребномащабна карта на града му позволи да се запознае с плана на Панама Сити и бедняшкия квартал Чорило, в който на няколко преки един от друг бяха израснали Нориега и Мадеро.

Ала преуспелите нищожества предпочитат разкоша. Знаеше се, че Мадеро се навърта в две свои заведения в скъпия квартал Паитила.

В два часа през нощта завърналият се в родината си главорез реши, че му е писнало от бар „Папагайо“ и дискотеката, и си тръгна. Анонимната черна врата с дискретна месингова табела и шпионка се отвори и отвътре излязоха двама мъже: грамадни телохранители, личните му горили.

Единият се качи на линкълна до тротоара и запали двигателя. Другият огледа улицата. Седнал прегърбен на тротоара със спуснати в канавката крака, скитникът се обърна и му се ухили с беззъбата си усмивка. Мазни сиви кичури се спускаха върху раменете му, шлиферът му вонеше от разстояние. Той бавно бръкна с дясната си ръка в кафявата книжна кесия, която притискаше към гърдите си. Горилата посегна към лявата си подмишница и се напрегна. Бездомникът извади бутилка евтин ром, отпи и с щедростта на всеки пиян я подаде на здравеняка.

Онзи се изхрачи на тротоара, извади ръката си изпод сакото, отпусна се и се извърна. Освен пияницата наоколо нямаше жива душа. Той почука на черната врата.

Пръв излезе Емилио, който беше свалил дъщерята на Декстър, следван от шефа си. Американецът изчака, докато вратата се затвори и заключи, после се изправи. В ръката си, която повторно се бе показала от книжната кесия, стискаше късоцевен магнум „Смит & Уесън“ четирийсет и четвърти калибър.

Телохранителят, който се беше изхрачил, така и не разбра откъде му е дошло. Куршумът се раздели на четири летящи части, които се забиха от три метра разстояние и нанесоха значителни поражения на тялото му.

Хубавецът Емилио отвори уста, за да извика, когато четирите части на втория куршум го улучиха едновременно в лицето, шията, рамото и единия бял дроб.

Вторият телохранител наполовина се бе подал от колата, когато се отправи при своя Създател след непредвидена среща с четирите въртящи се парчета метал.

Бенямин Мадеро бе пред черната врата и крещеше да го пуснат, когато бяха изстреляни четвъртият и петият куршум. Някой смелчага вътре открехна вратата на пет сантиметра, но през накъдрената му коса профуча някаква треска и той побърза да затръшне вратата.

Мадеро падна, като продължаваше да тропа, за да му отворят, плъзна се по лъскавото лакирано дърво и остави дълги червени следи с подгизналата си от кръв тропическа риза.

Без да проявява паника или особено да бърза, скитникът се приближи до него, претърколи го по гръб и го погледна в лицето. Още беше жив, ала умираше.

— Аманда Джейн, mi hija[2] — каза стрелецът и надроби на парчета вътрешностите му с шестия куршум.

Последните деветдесет секунди от живота на Мадеро изобщо не бяха приятни.

По-късно една домакиня от апартамент в сградата оттатък улицата разказа на полицията, че видяла скитника да изчезва тичешком зад ъгъла и чула отдалечаващо се бръмчене на моторница. И нищо повече.

Преди изгрев слънце мотоциклетът бе опрян на една стена на два квартала оттам, без веригата, с ключа в ключалката. Нямаше да оцелее повече от час, преди да влезе в хранителната верига.

Перуката, изкуствените зъби и шлиферът бяха увити на вързоп и захвърлени в едно кошче за смет в градски парк. Освободена от останалите дрехи, раницата бе сгъната и оставена в подемника на един строеж.

В седем часа един американски бизнесмен с мокасини, спортен панталон, поло и леко спортно сако, с чанта и пътнически сак спря такси пред хотел „Мирамар“ и поиска да го закарат на летището. След три часа същият американец излетя в първа класа на редовния полет на „Континентал Еърлайнз“ за Нюарк, щата Ню Йорк.

А пистолетът, онзи „Смит & Уесън“, приспособен да изстрелва куршуми, разделящи се на четири смъртоносни части за действия в тесни пространства, беше хвърлен в един канал в града, който сега се смаляваше под самолета.

Може и да не бе разрешен в тунелите на Ку Чи, ала двайсет години по-късно свърши чудесна работа по улиците на Панама.

 

 

Още щом отключи вратата на апартамента си в Бронкс, Декстър разбра, че нещо не е наред. Посрещна го тъща му, госпожа Мароци, с обляно в сълзи лице.

Освен скръбта, причината бяха угризенията. Анджела Декстър беше одобрявала Емилио като ухажор на дъщеря й, бе се съгласила с „ваканцията“ на морето, предложена от младия панамец. Когато съпругът й беше казал, че заминава за една седмица, за да се погрижи за нещо недовършено, тя реши, че Кал има предвид юридическа работа.

Той не биваше да заминава. Трябваше да й каже. Трябваше да разбере какво си е наумила. Анджела Декстър бе напуснала дома на родителите си, където живееше след погребението на дъщеря си, и се беше завърнала в апартамента с достатъчно барбитурати, за да сложи край на живота си.

Бившият работник, войник, студент, адвокат и баща изпадна в дълбока депресия. Накрая стигна до две заключения. Първо, че повече не може да живее като обществен защитник и да тича от съда до ареста и обратно. Той предаде документацията си, продаде апартамента, със сълзи на очи се сбогува със семейство Мароци, които се бяха отнасяли добре с него, и се върна в Ню Джърси.

И намери градчето Пенингтън, щастливо сред буйната си зеленина, ала без местен адвокат. Купи малък офис и постави табелата си на вратата. После купи дървена къща на Чесапийк Драйв и пикап, вместо градския си седан. Започна да тренира жестоката дисциплина триатлон, за да се спаси от болката.

Второто му решение бе, че Мадеро е умрял прекалено леко. Беше заслужавал да го изправят пред американски съд и да го осъдят на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване, всеки ден да се събужда и никога да не вижда небето, да знае, че до края на дните си ще трябва да плаща за онова, което е направил на едно пищящо момиче.

Калвин Декстър знаеше, че след двата мандата в зловонния ад под джунглата на Ку Чи притежава опасни способности. Безшумност, търпение, почти невидимост, уменията на ловец, безпощадността на роден следотърсач.

От пресата научи за човек, чието дете е било убито от престъпник, избягал в чужбина. Тайно се свърза с бащата, получи подробностите, замина за известно време и доведе убиеца. После изчезна и се превърна в добродушния и безобиден пенингтънски адвокат.

За седем години на три пъти окачва табелата „Затворено поради отпуск“ на вратата на пенингтънския си офис и отиваше да върне някой убиец, за да го изправят пред съда. На три пъти осведомяваше Федералната маршалска служба и потъваше в небитието.

Ала всеки път щом получеше „Винтидж Еърплейн“, проверяваше малките обяви, единственият начин, по който можеха да се свържат с него малцината, подозиращи за неговото съществуване.

И отново провери в тази слънчева утрин на 13 май 2001-ва. Обявата гласеше: „Търси се «ОТМЪСТИТЕЛ». Сериозна оферта. Без таван за цената. Моля, обадете се“.

Бележки

[1] Натам (исп.). — Б.пр.

[2] Дъщеря ми (исп.). — Б.пр.