П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (47)

4

— Горе ръцете! — рече господин Кутс с нешлифованата рязкост на човек, лишен от преимуществата на грижливото домашно възпитание. Той пристъпи предпазливо напред, предшестван от револвера. Това бе мъничко изящно оръжие, което би могло да бъде собственост на някоя изискана дама. Всъщност господин Кутс го бе заел от госпожица Пийви, която в този момент също влезе в стаята, облечена във вечерна рокля в сребърно и черно. Раменете и бяха загърнати в ефирен шал, а одухотвореното й лице сияеше в приглушената светлина.

— Нямаш грешка, Ед — отбеляза делово госпожица Пийви.

Сетне се втурна към масата и грабна оттам огърлицата. Господин Кутс, макар и несъмнено поласкан от комплимента, не даде никакви признаци за това, а продължи да фиксира Ива и Смит със суров взор.

— Без номера — посъветва ги той.

— Аз съм последният човек, който би подкрепил подобна линия на поведение — рече отзивчиво Смит. — Това — обърна се той към Ива — е другарят Кутс, за когото сте слушали толкова много.

Ива се беше вторачила зашеметено в поетесата, която — доволна от начина, по който се бе развила встъпителната фаза — се озърташе наоколо с небрежно любопитство.

— Госпожице Пийви! — извика Ива. От всички събития в тази знаменателна нощ, явяването на възвишената приятелка на лейди Констанс в ролята на крадла бе най-смущаващото. — Госпожице Пийви!

— Да? — отвърна любезно въпросната дама.

— Аз… Аз…

— Според мен — намеси се Смит — госпожица Халидей се опитва да каже, че среща известно затруднение да възприеме настоящия развой на събитията. Трябва да призная, че и аз съм донякъде озадачен. Знаех, разбира се, че другарят Кутс има, тъй да се каже, користолюбива жилка, но у вас винаги съм предполагал една непокварена снежнобяла душа.

— Ами? — рече госпожица Пийви без особен интерес.

— Бях убеден, че сте поетеса.

— Че аз съм си поетеса — отвърна разпалено тя. — Само да ти е скимнало да се будалкаш с моите стихове, и няма да усетиш как ще те халосам с тухла по чайника. Слушай, Ед, няма какво повече да се размотаваме тук. Давай да се махаме.

— Ще трябва първо да ги вържем тия — рече господин Кутс. — Иначе ще се разпищят преди да сме успели да се измъкнем.

— Ед — рече госпожица Пийви с онова презрение, което колегата й тъй често възбуждаше у нея. — Опитай се понякога да си спомняш, че това, дето се крепи на яката ти, е глава, а не кочан зеле. И внимавай как размахваш тоя пищов! Как ще се разпищят, като не могат да кажат и думичка, без всеки да разбере, че първо те са гепили герданчето?

— Вярно бе — съгласи се господин Кутс.

— Ами хайде тогава, какво се мотаеш още?

Мълчанието, в което господин Кутс изпадна след тези упреци, даде на Смит възможността да вземе отново думата. Една възможност, която той приветства, тъй като, макар и да нямаше нищо за казване, той бе достатъчно оптимист, за да си даде сметка, че единственият му шанс да си върне огърлицата е, като поддържа разговора с надеждата, че рано или късно нещо ще се случи. Въпреки радушните си обноски той не бе пропуснал да отбележи факта, че разстоянието, отделящо го от господин Кутс, би могло да се преодолее само с един скок. Засега този малък, но ефикасен револвер изключваше възможността за всякакви антилопски прояви, но ако в близко бъдеще се случеше нещо, което дори за миг да разсее бдителността на неговия прислужник… Решен да се придържа към политика на зорко изчакване, той отвори уста.

— Ако бихте ни отделили само секунда от ценното си време, преди да тръгнете — рече, — то аз ще се радвам да разменим няколко слова. Преди всичко искам да заявя, че безрезервно подкрепям порицаването от ваша страна на неотдавнашното предложение на другаря Кутс. Този човек е несъмнен тиквеник.

— Хей! — викна господин Кутс, оживявайки отново. — Сега вече прекали, приятел. Ако в стаята нямаше дами, щеше да обършеш пода.

— Ед — произнесе госпожица Пийви с тиха властност, — затваряй си човката.

Господин Кутс се спаружи отново. Смит го изгледа с интерес през монокъла си.

— Простете за откровения въпрос — рече той, — но вие двамата женени ли сте?

— К’во?

— Стори ми се, че се държите с него като съпруга. С госпожа Кутс ли имам честта да разговарям?

— След време и тая работа може да стане.

— Хиляди поздравления към другаря Кутс. Не чак толкова към вас може би, но приемете най-добрите ми пожелания. — Той се придвижи към поетесата с протегната ръка. — Аз самият възнамерявам в скоро време да сключа брачен съюз.

— Дръж тия ръце горе — изрепчи се господин Кутс.

— Нужно ли е — рече Смит — подобни формалности да се съблюдават между приятели? Можете да намерите единствения револвер, който някога съм притежавал, на лавицата над камината. Идете го вземете.

— Как не, та да ми се метнеш на гърба, щом си сваля очите от теб!

— Във вашата природа има една вкоренена мнителност, другарю Кутс, която не ми е приятно да срещам — въздъхна Смит. — Борете се срещу нея. — Той се обърна отново към госпожица Пийви. — За да се върнем към една по-ведра тема, бихте ли ме известили къде да изпратя честитката и кристалните чаши?

— Ъ? — рече дамата.

— Надявах се — продължи Смит, — че не бихте сметнали за волност от страна на човек, който ви познава съвсем от скоро, да си позволи да ви изпрати скромен подарък по случай радостното събитие. А кой знае, може пък, когато и аз надяна брачния хомот, вие с другаря Кутс да посетите малкото ни семейно гнездо. Ще срещнете топъл безрезервен прием. Естествено, не бива да се засягате, ако на раздяла, преди да си кажем сбогом, преброим лъжиците.

Човек трудно би заподозрял подобна докачливост у госпожица Пийви, но при тази забележка тъмен облак помрачи ведрото й чело. Безгрижната й приветливост се стопи като ланшен сняг. Тя прониза Смит със святкащ взор.

— Май много ти знае устата — отбеляза хладно.

— Това е стар мой недостатък — заоправдава се Смит — и повод за често недоволство от страна на близки и роднини. Сега разбирам колко много трябва да съм ви отегчил и се надявам, че ще ми позволите да изразя…

Той млъкна внезапно не защото бе привършил с изказването си, а защото в този миг над главите им неочаквано се разнесе остър трясък. Почти незабавно от тавана се изсипа обилна мазилка, последвана от стряскащата поява на дълъг елегантен крак, който остана да се поклаща в пространството. А невидима уста произнесе някъде свише една енергична, изстрадана ругатня.

Времето и запустението бяха извършили своето пъклено дело с дюшемето на стаята, в която Смит бе затворил Достопочтения Фреди Трипуд, и прокрадвайки се предпазливо в мрака, последният бе имал злочестината да пропадне.

Но както често става в този живот, нещастието на едното е късмет за някой друг. Колкото и да бе разтърсен Фреди, от гледна точка на Смит станалият инцидент беше едва ли не по поръчка свише. Внезапната поява на човешки крак от тавана в миг на нервно напрежение е достатъчна, за да избие балансите и на най-големия юначага, и Едуард Кутс не направи опит да прикрие смущението си. Като подскочи чисти петнайсет сантиметра от пода, той конвулсивно изви шия нагоре и съвсем неволно дръпна спусъка на револвера. Куршумът се впи в мазилката.

Кракът изчезна. Нито за секунда, откакто бе запрян на горния етаж, Фреди не бе забравял думите, чути от Смит на раздяла — а именно, че ще бъде застрелян, ако се покаже от стаята. Куршумът на господин Кутс му се стори драматично потвърждение на заплахата и като изтръгна с бясно усилие крака си от дупката, той изпълни ловък подскок заднишком и се озова до стената и тъй като по-нататъшното отдалечаване от центъра на събитията бе невъзможно, се видя принуден да спре своето отстъпление. Като се сви на толкова малка топка, колкото му беше по силите, той замръзна неподвижно, мъчейки се да не диша. Що се отнася до хрумналата му идея да обясни през дупката, че цялата случка е само едно злощастно недоразумение, той благоразумно я заряза. Колкото и несхватлив да се беше показвал в други кризисни моменти от своя живот, сега той далновидно прозря, че околностите на дупката са нездравословни и следва да се избягват. И тъй, спазвайки пълно и нерушимо мълчание, той клечеше в мрака, молейки се единствено да го оставят на мира.

Секундите бавно течаха и, изглежда, това му скромно желание все пак щеше да бъде задоволено. Отдолу долитаха човешки гласове и шум, но не и повече куршуми. Би било пресилено да се каже, че това го накара да се почувства уютно, но все пак беше нещо. Пулсът на Фреди започна да се връща към нормата.

Този на господин Кутс, от друга страна, биеше с прединфарктна забързаност. Бързи и нелицеприятни неща се бяха случили на младежа в долната стая. Първото му впечатление бе, че пролуката над главата му е била незабавно последвана от срутване на целия таван, но тази представа изобщо не отговаряше на истината. Просто Смит, съзирайки, че окото и револверът на господин Кутс са насочени в друго направление, се бе метнал напред, сграбчил един стол, тряснал с него бедния момък по главата, освободил го от оръжието, скочил към камината, взел лежащия там пистолет, и сега, стиснал двата револвера в заплашителна стойка, го оглеждаше критично през лъщящия си монокъл.

— Без номера, другарю Кутс!

Господин Кутс се изправи болезнено на нозе. В главата му звъняха камбанки. Той погледна револверите, примигна, отвори уста и я затвори отново. Обхвана го потискащо чувство на поражение. По природа той не бе мъж на грубата сила. Кроткото размесване на колода карти в пушалнята на океански лайнер бе нещо, което той разбираше и ценеше, ръкопашните схватки, включващи удари с ръце и — още по-лошо — крака, му бяха отблъскващи и чужди. Що се отнасяше до него, битката бе приключила.

Но госпожица Пийви бе дама с характер и нямаше намерение да се пусне току-тъй от хорото. Тя сграбчи огърлицата в челичена хватка и в красивите й очи блесна предизвикателство.

— Мислиш се за адски печен, а? — каза тя.

Смит я изгледа състрадателно. Нейното храбро поведение му допадаше, но въпреки това нещата трябваше да се доведат докрай.

— Боя се — рече той с неохота, — че ще трябва да ви помоля да ми дадете тази огърлица.

— Ела си я вземи — отвърна госпожица Пийви.

Смит доби засегнат вид.

— Аз съм същинско дете в тази област — каза той, — но винаги съм вярвал, че при подобни случаи желанията на оня, у когото е пистолетът, безпрекословно се изпълняват.

— Нека видим дали ти стиска — рече твърдо госпожица Пийви. — Ето, сега аз ще изляза оттук и бас държа, че няма да се осмелиш да започнеш пукотевица. Да стреляш по жена? Не и ти!

Смит кимна сериозно.

— Вашето проникновено познаване на психологията е неоспоримо, а вярата ви в рицарската ми закваска почива на здрава основа. Но — продължи той с прояснено чело — струва ми се, че все пак виждам изход от затруднението. Хрумна ми чудесна идея. Аз ще стрелям — но не по вас, а по другаря Кутс. Така ще избегнем нелицеприятното. Ако вие се опитате да се измъкнете през тази врата, аз незабавно ще пристъпя към продупчване на крака на другаря Кутс. Или поне ще опитам. Не ме бива много като стрелец, тъй че мога да го уцеля и в някое по-съществено място, но тогава поне ще му остане утехата, че съм сторил всичко по силите си и съм действал от най-добри подбуди.

— Хей! — извика господин Кутс. През целия си живот, буквално изпъстрен с това негово любимо възклицание, той никога не го бе произнасял с повече чувство. След като отправи трескав поглед към госпожица Пийви и прочете там по-скоро нерешителност, отколкото онази мигновена капитулация, която се бе надявал да види, той захвърли обичайната си поза на почтително смирение и тропна мъжки с крак. Не беше самец от пещерната епоха, но този път бе решен да се наложи над своята партньорка. С един-единствен скок господин Кутс се озова до нея и като отскубна огърлицата от пръстите й, я метна в лагера на врага. Ива се наведе и я вдигна.

— Благодаря — рече Смит с кратък поклон.

Госпожица Пийви дишаше тежко. Малките й корави юмручета се свиваха и разпускаха. Изведнъж тя преглътна бързо, сякаш пресушаваше чаша с противно лекарство.

— Е — произнесе с тих, равен глас, — това като че ли е всичко. Май стана време да си ходим. Хайде, Ед, да си вдигаме чукалата.

— Идвам, Лиз — отзова се покорно господин Кутс.

И те се изгубиха заедно в нощта.