Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leave It to Psmith, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (12.12.2008)
Издание:
ИК „Колибри“, София, 1996
Първо издание
Редактор Жечка Георгиева
Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32
Художествено оформление Момчил Колчев
Печат: ДП „Абагар“, В. Търново
ISBN 954–529–073–0
История
- — Добавяне
4
Както бе изтъкнато и по-рано в този прям и откровен разказ за домашното ежедневие на британската аристокрация, способността за здрав и дълбок сън като правило е привилегия на онези, които не мислят бързо. Граф Емсуърт, който не беше мислил бързо от онзи паметен случай през лятото на 1874-та година, когато бе чул стъпките на баща си да се изкачват към плевника над конюшнята, където той, хлапак на петнадесет години, седеше, захапал първата си пура, се радваше на отличен сън. Той лягаше рано и ставаше късно. Негова скромна хвалба бе, че за повече от двадесет години нито веднъж не е пропуснал пълните си осем часа. Обикновено успяваше да ги докара до десет.
Но от друга страна, през всичките тези години не се бе случвало някой да му мята саксии през прозореца в четири часа сутринта.
Трябва да признаем впрочем, че дори при тези необичайни трудности той стори всичко възможно да съхрани рекорда си. Първият от снарядите на Бакстър, поразявайки едно канапе, не предизвика никаква промяна в равномерното му дишане. Вторият, който се стовари върху килима, го накара да се разшава. И едва третият, издумкал звучно по равномерно повдигащия му се корем, определено го отърси от съня. Той седна в постелята и се вторачи в грънеца.
Колкото и да е странно, преобладаващото чувство, обзело го в първия миг на пробуждането му, беше на облекчение. Ударът го бе изтръгнал от неспокоен сън, в който той спореше с Ангъс Макалистър по въпроса за ранните пролетни луковици и главният градинар, надвит словесно, подло го ръгна в ребрата с мотика. Макар и насън, лорд Емсуърт бе изпитал силно объркване какъв ход е редно да предприеме, затова, когато се намери буден и в собствената си спалня, отначало се изпълни с дълбока признателност, че необходимостта да вземе решение е най-малкото отложена. Ангъс Макалистър може би рано или късно щеше да го халоса с мотика, но засега още се въздържаше.
Последва период на мъглява почуда. Лорд Емсуърт гледаше саксията. Тя не му говореше нищо. Не помнеше да я е оставял там. Той никога не вземаше саксии в леглото си. Веднъж като дете взе умрелия си ангорски заек, но никога саксия. Цялото това явление бе крайно озадачаващо и Негова светлост, неспособен да разбули мистерията, вече бе на прага да вземе държавническото решение да поднови хъркането си, когато нещо едро и кораво профуча през отворения прозорец и се тресна в стената, където се потроши, но не на толкова ситни късове, та да не може да се познае, че и то, в дните на своя разцвет, е било саксия. В този миг очите на графа попаднаха върху килима, а сетне и върху дивана, и случката навлезе още по-дълбоко в зоната на Необяснимото. Достопочтеният Фреди Трипуд, който нямаше глас, но за сметка на това се упражняваше усърдно, напоследък лазеше по нервите на баща си с непрестанното тананикане на някаква ария, която завършваше с думите:
Не, това не е дъжд, не е дъжд.
От небето валят теменуууууужки.
На лорд Емсуърт му се струваше, че сега нещата са отишли с една стъпка по-далеч. От небето валяха саксииииии.
Обичайното отношение на граф Емсуърт към земните дела бе на разсеяна неангажираност, но настоящият феномен бе тъй удивителен, че той се оказа в плен на немалък трепет и интерес. Мозъкът му все тъй отказваше да се справи с проблема защо някой ще иска да хвърля саксии в стаята му в този час — или, ако е въпросът, в който и да било час, — но това не пречеше да отиде да се увери с очите си коя е тази ексцентрична личност.
Той надяна очилата, скочи от леглото и затича в ситен тръс към прозореца. А по пътя за натам у него се размърда един спомен — същият, който преди няколко минути се бе размърдал и у Незаменимия Бакстър. Той го върна към странния епизод отпреди няколко дни, когато онова очарователно момиче госпожица… как й беше името… го уведоми, че секретарят му е замервал със саксии неговия гост, поета Мактод. Той помнеше как се бе подразнил тогава, задето Бакстър си позволява до такава степен да се самозабрави. Сега у него се надигна не толкова раздразнение, колкото уплах. Също както всяко куче може да ухапе само веднъж, без го обявят за бясно, тъй, ако погледнем широко на нещата, и всеки секретар има правото да хвърли само една саксия. Но вземе ли това да му става навик, ближните му щат не щат започват да ги глождят едни съмнения… Причудливото увлечение явно завладяваше Бакстър като наркотик и това никак не допадна на лорд Емсуърт. Той никога по-рано не бе подозирал секретаря си в психична неуравновесеност, но сега, докато приближаваше на пръсти към прозореца, му дойде наум, че тъкмо на хора като Бакстър — мъже нервни, енергични — най-често им избиват чивиите. Негова светлост си каза, че е могъл да предвиди подобно бедствие. От сутрин до мрак от самото си идване в замъка Рупърт Бакстър напрягаше своя мозък и ето че го беше пресилил. Лорд Емсуърт плахо надзърна навън иззад завеската.
Най-лошите му страхове се оправдаха. Това бе Бакстър и никой друг, при това един разчорлен, обезумял Бакстър, гротескно загърнат в лимоненожълта пижама.
Лорд Емсуърт се отдръпна от прозореца. Той бе видял достатъчно. По някакъв необясним начин тази пижама положи сетен щрих върху неговия смут и сега той се намираше в състояние на завършена паника. Фактът, че Бакстър е бил дотолкова обсебен от чудатата си мания, та е пропуснал дори да се облече благопристойно, преди да излезе за поредното си мятане на саксии, правеше всичко да изглежда тъй тъжно и непоправимо. Благият занесен граф не беше страхливец, но първата пролет на дните му вече бе отминала и той с пределна яснота си даде сметка, че за усмиряването на изпаднали в амок секретари е нужен здрав, прав, млад мъж. Той прекоси безшумно стаята и излезе в коридора. Намерението му бе да повери деликатната задача в ръцете на посредник. И стана тъй, че след няколко минути Смит бе разбуден от съня си с потупване по рамото и се изправи в постелята, за да зърне бледото лице на своя домакин, оцъклено насреща му в призрачната светлина на ранното утро.
— Скъпи приятелю — изрече треперливо лорд Емсуърт.
Смит, подобно на Бакстър, спеше леко, тъй че за него бе въпрос на секунда да се разбуди окончателно и да се запридържа към правилата на добрия тон.
— Добро утро — рече любезно той. — Няма ли да седнете?
— Извънредно съжалявам, че бях принуден да наруша съня ви, драги — каза Негова светлост, — но работата е там, че моят секретар Бакстър си е изгубил ума.
— Напълно? — запита Смит, заинтригуван.
— В момента е навън в градината по пижама и хвърля саксии през прозореца ми.
— Саксии?
— Саксии!
— А, саксии! — рече Смит, смръщвайки замислено чело, сякаш бе очаквал да чуе нещо друго. — И какви стъпки смятате да предприемете? Искам да кажа — допълни той — в случай, че не желаете да продължи да хвърля саксии.
— Но, драги…
— На някои хора им допада — поясни Смит. — Но на вас не? Естествено, естествено. Напълно ви разбирам. И тъй, вие какво бихте предложили?
— Надявах се да ми направите тази услуга да слезете долу, ъъ… може би предварително въоръжен с един хубав бастун… и да го убедите да престане и да се върне в леглото си.
— Трезво предложение, в което лично аз не съзирам никакъв недостатък — рече одобрително Смит. — Ако бъдете тъй добър да се настаните удобно тук — извинете ме, задето ви отправям покана в собствения ви дом, — то аз ще видя какво мога да направя. Винаги съм намират другаря Бакстър за разумен мъж, готов да се вслуша в чуждия съвет, и не се съмнявам, че с лекота ще стигнем до някакво взаимноизгодно споразумение.
Смит стана от леглото и като си сложи чехлите и монокъла, поспря пред огледалото да вчеше косата си.
— Тъй като — поясни той — човек винаги трябва да е спретнат, когато се явява пред един Бакстър.
Сетне се отправи към гардероба и сред богатия набор от шапки избра едно изискано бомбе. Накрая, вземайки от вазата над камината проста бяла роза, с която закичи петлицата на пижамата си, се обяви за готов.