П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (39)

3

По мнението на много дълбокомислени философи щастието в този живот зависи преди всичко от нашата способност да приемаме нещата такива, каквито са. Като пример за човек, довел до съвършенство това схващане, един виден арабски мъдрец ни разказва в съчиненията си за пътешественик, който легнал да поспи на една полянка. Случило се така, че точно под него в пръстта имало жълъд, който от топлината на тялото му покълнал и когато се пробудил, пътешественикът открил, че се намира на двадесет метра над земята, сред клоните на могъщ дъб. Неспособен да слезе на земята, той приел положението спокойно. „Щом не мога — рекъл си — да нагодя обстоятелствата към моята воля, ще нагодя волята си към обстоятелствата. Решавам да остана тук.“ Което и сторил.

Изправен пред дъбовите двери на замъка Бландингс, Рупърт Бакстър трудно можеше да мине за последовател на това възхитително учение. Не всеки би изпитал неподправена радост от това да се намери заключен извън провинциален замък в два и половина сутринта по лимоненожълта пижама, а Бакстър по природа бе по-зле пригоден от повечето хора да се наслади на подобно изживяване. Той бе сприхава и арогантна душа, поради което не закъсня да кипне в яростен протест срещу Съдбата, насадила го върху такива непоносими пачи яйца. Той дори стигна дотам, че нанесе на вратата злостен ритник. Откривайки обаче, че това носи щети само на пръстите на краката му, той се посвети на задачата да открие начин да проникне вътре, без да прибягва до бронзовото чукче, което би разбудило всички обитатели. Откакто къщата се бе наводнила с нагли и непочтителни младежи, той всячески се стараеше да ги избягва и нямаше никакво желание да се среща с тях в този час и в настоящото си одеяние. Като обърна гръб на парадния вход, той тръгна покрай стените на замъка и с всяка крачка сърцето му се свиваше все повече. През Средните векове — този бурен период от английската история, когато стените са се строяли с дебелина не по-малка от човешки бой, а прозорецът е бил не толкова пропускало на светлина, колкото удобна пролука, през която да се излива разтопено олово върху главите на гостите — Бландингс е представлявал непревземаема крепост. Но през цялата си кариера той едва ли бе изглеждал някому по-непристъпен, отколкото сега на Незаменимия Бакстър.

Един от недостатъците на дейния, непривикнал на по-задушевни чувства мъж е, че в мигове на изпитание прелестите на Природата са безсилни да тешат изтерзания му дух. Ако Бакстър притежаваше един по-лиричен и мечтателен темперамент, той несъмнено би извлякъл упоителен балсам от възхитителното обкръжение, в което бе попаднал. Въздухът бе пропит от уханието на тучна растителност, интересни плахи създания сновяха из нозете му, докато вървеше, от близката горичка се обаждаше славей, а в мрачната грамада на замъка, издигаща се към небето, имаше нещо внушително и величаво. Но Бакстър временно бе изгубил чувството си за обоняние, чудноватите сновящи същества го плашеха и отвращаваха, песента на славея го оставяше безразличен, а единствената мисъл, която мрачната грамада на замъка вселяваше у него, бе, че на човек ще му трябва поне половин тон динамит, за да проникне вътре.

Бакстър спря. След две пълни обиколки той отново се намираше на изходната си точка, без да е открил лек за своите затруднения. Идеята, която му бе хрумнала, се състоеше в това да застане под нечий прозорец и да привлече вниманието на спящия посредством тихи, многозначителни изсвирвания. Но първото изсвирване, което нададе в предутринната тишина, тъй силно му напомни за корабна сирена, че останалите приличаха повече на сподавени миши цвъртения, които ветрецът отнасяше още в мига, в който напускаха устните му. Скоро той реши да поотдъхне, преди да продължи с опитите си. Отиде до парапета на терасата и седна. Часовникът над конюшнята удари три.

При неукротими мислители като Рупърт Бакстър сядането неизменно е сигнал за мозъка да започне работа на обороти, още по-високи от обичайните. Отдихът на тялото явно предразполага към умствена активност. Тъй че Бакстър, преустановил за миг физическите си усилия — и то с облекчение, тъй като пресеченият терен не благоприятстваше ходенето по чехли, — се отдаде на напрегнати размишления относно скривалището на огърлицата на лейди Констанс. Вероятно, съобрази той, то се виждаше дори от мястото, където бе седнал. Стига да можеше да го разпознае, щом го съзре. Скъпоценностите се спотайваха някъде там, в ония храсти, или пък в някоя закътана хралупа на ей онова дърво. Или…

Нещо прещрака в Бакстър, подобно на внезапно освободена пружина. В един миг той седеше оклюмал, изживяващ всички нерадостни усещания на мъж с голяма пришка на лявата си пета, а в следващия, забравил пришки и неволи, вече бе скочил от парапета и се носеше през терасата със скорост, от която чехлите му се сливаха в едно мъгляво петно. Той бе осенен от вдъхновение.

Зората през летните месеци се пуква рано, тъй че на небето вече се долавяше една нездрава бледност. Тя още не можеше да се нарече светлина, но все пак предметите, досега скрити в мрака, започваха да добиват смътни форми. И сред тези форми в полезрението на Бакстър полека изплува редица от петнадесет саксии.

Те се кипреха една до друга, заоблени и подканящи, всяка с по едно мушкато, бучнато посред гнездо от пръст. Петнадесет саксии. Първоначално те бяха шестнадесет, но Бакстър нямаше и понятие за това. Единственото, за което имаше понятие, бе, че е попаднал на следа.

Търсенето на заровено имане е нещо, което от памтивека упражнява неустоима магия над човешките синове. Изправени пред място, където може да се спотайва скрито съкровище, мъжете не чакат своя ред да се хванат за лопатата. Те се спускат да копаят с голи ръце. Никаква загриженост за мушкатата на работодателя му не възпря Рупърт Бакстър в неговите дирения. Да грабне първата саксия и да изтръска съдържанието й бе въпрос на секунда. Дланите му разровиха малката купчинка пръст…

Нищо.

Второ мушкато тупна прекършено на земята…

Нищо.

Трето…

Незаменимия Бакстър се изправи страдалчески. Той не бе привикнал да се навежда и гърбът го болеше. Но телесните мъки бледнееха пред агонията на поруганите надежди. Той повдигна кална ръка, за да избърше челото си, а отдолу, в бледата здрачина на утрото, петнадесет мъртви мушката се взираха в него с безмълвен укор. Но Бакстър не изпита разкаяние. Той включваше всички мушката, крадци и по-голямата част от човечеството в една всеобхватна черна ненавист.

Единственото, което Рупърт Бакстър искаше сега от света, бе легло. Часовникът над конюшнята току-що беше ударил четири и той се чувстваше обзет от непреодолима умора. Трябваше на всяка цена да проникне в тази къща, дори ако му се наложеше за целта да изрови стените със зъби и нокти. Той се отвърна погнусен от сцената на масовата сеч и премигна нагоре срещу редицата от смълчани прозорци. Вече не му беше до свирукане. Наведе се, взе едно камъче и го запокити по най-близкото стъкло.

Нищо. Който и да спеше там, продължи да си спи безметежно. Небето розовееше, в бръшляна цвърчаха птички, други птици бяха започнали да блеят в храстите. Иначе казано, цялата Природа се събуждаше — с изключение на невидимия ленивец горе в онази стая.

Той хвърли второ камъче…

На Рупърт Бакстър му се струваше, че е изминала една кошмарна вечност, откакто стои тук и хвърля камъчета. Сякаш цялата Вселена се бе съсредоточила в усилията му да събуди оня поспалив пън и за един кратък миг умората го напусна, пометена от дива ярост. Тогава, като от някакъв отминал живот, в съзнанието му изплува споменът за друг мъж, стоял на същото това място и замерил някого през прозореца със саксия. Кой беше хвърлил саксията и по кого — всичко това сега тънеше в мъгла, но затова пък главното изпъкваше с кристална яснота, а именно, че онзи мъж бе открил вярното средство. Сега не беше време за камъчета. Камъчетата бяха жалък заместител. Ненапразно птиците, ветровете, щурците, целият хор на Природата, събуждаща се за новия ден, като че ли крещеше единогласно в ушите му: „Грабвай саксиите!“