Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Leave It to Psmith, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (12.12.2008)
Издание:
ИК „Колибри“, София, 1996
Първо издание
Редактор Жечка Георгиева
Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32
Художествено оформление Момчил Колчев
Печат: ДП „Абагар“, В. Търново
ISBN 954–529–073–0
История
- — Добавяне
Десета глава
СЕНЗАЦИОННО ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ПОЕТИЧЕН РЕЦИТАЛ
1
Закуската бе приключила и целокупното население на замъка се беше пръснало да си гледа сутрешните дела. Едни пишеха писма, други пребиваваха в билярдната зала, някои се бяха упътили към конюшните или към игрището за голф, лейди Констанс наставляваше старшата прислужница, лорд Емсуърт тормозеше главния градинар Макалистър сред лехите, а по Тисовата алея умислено бродеше госпожица Пийви и ярки петънца слънчева светлина изпъстряха грациозния й стан.
Тя беше сама. Тъжна, но неоспорима истина е, че в този несъвършен свят Геният твърде често е обречен да крачи в самота — стига, разбира се, по-несъвършените му събратя да го зърнат овреме, та да се изпокрият. Нито един от табуна посетители, стекли се за Бала на графството, не проявяваше и най-малка охота да се домогва до обществото на госпожица Пийви.
Прискърбен факт. Като се изключи лекото предразположение към непочтеност, каращо я да краде всичко, мярнало й се пред очите, стига то да не е заковано за мястото си, Ейлийн Пийви бе възхитителна натура и колкото и странно да бе, именно благородната страна на тази натура отблъскваше коравосърдечните й ближни. За онази госпожица Пийви, която си присвояваше чужди вещи, те дори и не подозираха. Жената, от която бягаха като дявол от тамян, беше госпожица Пийви поетесата. И трябва да споменем, че колкото и да му отпускаше края в присъствието на сродна душа като господин Едуард Кутс, тя си беше съвсем истинска поетеса. Онези шест сборника под нейно име в каталога на Британския музей бяха плод на собственото й перо до последната буква, и макар да й се беше наложило да плати от джоба си за появата на първия, то останалите пет видяха бял свят изцяло на страх и риск на нейния издател и дори донесоха малка печалба.
Впрочем госпожица Пийви съвсем не оплакваше самотата си, тъй като се нуждаеше от уединен размисъл. Въпросът, ангажирал съзнанието й, беше къде, по дяволите, се е дянал господин Едуард Кутс. Два дни бяха изминали, откакто я бе изоставил, за да се срещне със Смит и под дулото на пистолета да го принуди да го вкара в замъка, и оттогава от него нямаше ни вест, ни кост. Госпожица Пийви направо не знаеше какво да мисли.
Липсата му бе още по-дразнеща поради факта, че нейният великолепен мозък току-що бе сътворил до най-малката подробност план за похищението на диамантената огърлица на лейди Констанс, а в него съдействието на господин Кутс се явяваше незаменим придатък. Тя бе поставена в положението на генерал, който излиза от палатката си с изрядно подготвена тактическа схема за предстоящото сражение само за да открие, че армията му се е запиляла нанякъде, без да остави бележка. Затова не бива да се учудваме, че докато крачеше между древните тисове, красивото чело на госпожица Пийви бе прорязано от ядна бръчка.
Тисовата алея, както лорд Емсуърт бе отбелязал в своята изключително интересна лекция пред господин Ролстън Мактод в Клуба на заслужилите консерватори, между многото си други забележителности съдържаше определени дървета, които се издигаха нагоре като кули с кръгли корони и заоблени като калпаче на гъба върхари, които в по-голямата си част имаха извити в краищата клони, образуващи беседки. Госпожица Пийви тъкмоминавашепокрай едно от тях, когато нечий глас внезапно я заговори:
— Хей!
Госпожица Пийви подскочи като ужилена.
— Кой вика?
Едно влажно лице с полепнали по него клечки щръкна сред клоните. То въртеше очи в безуспешно усилие да надзърне зад завоя.
Госпожица Пийви се доближи, дишайки тежко. Загадката около местонахождението на нейния запилял се приятел беше разбудена, но внезапността на появата му я бе накарала да си прехапе езика, тъй че радостта й от срещата бе примесена с други чувства.
— Ах ти, охлюв нещастен! — възкликна разпалено тя, с треперещ от негодувание глас. — Кой те научи да се криеш по дърветата и да изкарваш акъла на момичетата?
— Извинявай, Лиз. Аз…
— И къде — продължи госпожица Пийви, стоварвайки още един упрек — се губиш цялото това проклето време? Запилява ми се хубостникът още преди два дни, уж щял да притисне с патлак онова леке, и оттогава чакам от умрял писмо. Хайде, говори, не ме гледай като теле на припек.
— Чакай, Лиз, всичко ще ти обясня. Той наистина ме вкара в къщата. Аз съм негов камериер. Затова от толкова време не мога да се добера до теб. В тая дупка прислугата така са я стегнали да не се мотае наоколо, че със същия успех можехме да сме на различни континенти. Ако случайно не те бях зърнал да се изнизваш сама навън тази сутрин…
Острият ум на госпожица Пийви схвана начаса ситуацията.
— Добре — прекъсна го тя. Дългите речи винаги я изкарваха от търпение. — Разбирам. Е, това е чудесно. Значи сме екстра. Защото аз имам готов план и след като вече си тук, можем да си плюем на ръцете.
— План?
— И то муцка — потвърди госпожица Пийви.
— Дано — отвърна господин Кутс, върху когото събитията от последните дни бяха наложили печата на дълбок песимизъм. — Да ти кажа, оня Мактод не е вчерашен. Отнякъде му е прещракало — рече благоразумно той, опасявайки се от невъздържани критики от страна на своята възлюбена, — че ако свие огърлицата, след като съм негов камериер, нищо не ми пречи да му изтараша стаята и да я набарам. Затова взел, че си изпросил някаква съборетина в гората, уж за да пише там стихове.
— Хм! — рече госпожица Пийви. — Това — продължи тя след кратък размисъл — изобщо не ме притеснява. Нека дивее из пущинаците колкото си ще. Моят план е готов и Бога ми, ако ти не оплескаш нещо по твоята част, работата ни е в кърпа вързана.
— Аз също ли участвам?
— Участваш, и още как. Без теб съм заникъде. Затова бях така бясна, че се скатаваш толкова време.
— Изплюй камъчето, Лиз — рече смирено господин Кутс. Както винаги в присъствието на тази енергична жена той изпитваше осезателен комплекс за малоценност. От самото начало на съвместните им изяви тя бе мозъкът на предприятието, а той просто инструментът, привеждащ в изпълнение нейните концепции.
Госпожица Пийви стрелна бърз поглед по Тисовата алея. Мястото си оставаше все тъй тихо и усамотено.
— Слушай сега, Ед, и помни добре, защото може и да не успеем да се видим повече. Сега, когато къщата е фрашкана с народ, Нейната светлост си слага огърлицата всяка вечер. И като я видиш, ти иде да си сложиш тъмни очила. Направо те ослепява.
— Стига, бе!
— Без майтап! Нямаш представа какво чудо е.
— Къде я държи, Лиз? Успя ли вече да разбереш? — попита господин Кутс, по чийто печален лик премина мимолетен лъч на оптимизъм.
— Не, не съм. А не ми и трябва. Не е за мен да човъркам сейфове и през цялото време да бера страх, че цялата тайфа може да ми се изсипе зад гърба. Предпочитам без сложности. Между другото оня самозванец Мактод днес ще изнася поетична вечер в големия салон. Знаеш ли къде е това?
— Мога да разбера.
— Ами разбери тогава — отвърна разпалено госпожица Пийви. — И то преди да е мръкнало. Е, започна ли да включваш?
Господин Кутс, който стърчеше безрадостно сред тисовите клонки, би дал много, за да може да отговори положително, тъй като неведнъж бе изпитвал на гърба си огромното значение, което съобразителната му партньорка отдаваше на схватливостта като природна черта, но в случая бе принуден да разклати съчките, поклащайки отрицателно глава.
— Винаги си бил въз тъп — рече презрително госпожица Пийви. — Бих казала, че от раменете нагоре ставаш единствено за дърворезба. Ами че аз ще седя точно зад лейди Констанс, докато оня шут се прави на маймуна. Ще трябва просто да протегна ръка и да грабна огърлицата от шията й. Сега ясно ли ти е?
— Ама, Лиз… — Господин Кутс смутено събра кураж да изтъкне онова, което според него се явяваше единственият дефект в замисъла. — Ако действаш със сила пред толкова народ, както предлагаш, те няма ли…
— Не, няма. И ще ти кажа защо. Никой няма да ме види как го правя, защото в салона ще бъде тъмно като в рог. Защото ти ще си някъде в задната част на къщата, където им стоят бушоните, и ще дърпаш шалтера като за последно. Ясно? Ей това е твоята задачка и не можеш да се оплачеш, че е прекалено сложна. От теб се иска само да разучиш къде им е електрическото табло и коя джаджа трябва да се отвинти. Нали мога да разчитам, че поне с това няма да се оплескаш?
— Лиз — каза господин Кутс и в гласа му се долавяше благоговеен трепет, — дотук всичко е детска играчка. Но какво…
— Добре де, знам кое те мъчи. Какво ще стане след това и как ще се измъкна с огърлицата? Ами просто прозорецът ще бъде отворен, аз ще се доближа до него и ще я изхвърля навън. В стаята настава шаш и паника заради мрака и докато всички се тюхкат, ти си плюеш на петите, отърчаваш насам и забърсваш огърлицата. Мисля, че няма да ти е трудно да я намериш. Прозорецът е точно над терасата, долу е равно като тепсия, а сега нощите са ясни, при това ще разполагаш с предостатъчно време да душиш наоколо, преди да успеят да запалят отново осветлението. Е, как ти се струва?
Настъпи кратко мълчание.
— Лиз — промълви най-сетне господин Кутс.
— Не чух — настоя госпожица Пийви — върхът ли съм, или не?
— Лиз — повтори господин Кутс и гласът му бе дрезгав от оня трепет, който някой младши офицер от Наполеоновия щаб сигурно е изпитвал, изслушвайки подробностите за предстоящата кампания. — Казвал съм го преди и пак ще го кажа. Опре ли работата до кроежи, момичето ми, ти си кент флош роял!
И като протегна ръка от недрата на своя тис, той улови дланта на госпожица Пийви и нежно я стисна. Поетесата кокетно се изкиска. Какъвто и пън да беше този мъж, тя си го обичаше.