П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс (34)

4

Повелително съобщената от лейди Констанс по време на закуска вест, че същата вечер предстои господин Ролстън Мактод да рецитира избрани откъси от своята стихосбирка „Мизерни песни“ пред цялата компания на замъка, събрана в големия салон, дойде за Смит, както и за повечето млади и неопитни гости от мъжки пол, като докосване до оголена жица, от което те видимо трудно се окопитиха. Вярно, че бяха добили смътна представа за Смит като за лирична пишурка, но намираха цялостния му облик и държане за толкова нормални и приятни, че дори за миг не допускаха, че крие в ръкава си нещо тъй неоправдано жестоко и коварно като „Мизерни песни“. Целокупното мнение на тези необрулени от живота души бе, че това надминава всичко и че дори щедрото гостоприемство на замъка Бландингс едва ли си струва подобна висока цена. Единствено ония, които бяха идвали тук и преди, откакто Нейна светлост бе започнала своя флирт с Изкуството, показаха философско примирение. Те храбро се утешиха с мисълта, че колкото и непоносимо да е усилието да изтърпят тоя досаден навлек, той едва ли ще е по-страшен от дългокосия, изнесъл лекция по теософия миналия ноември, да не говорим за оня ентусиаст, дето през седмицата на надбягванията в Шифли се опита с двучасово изложение да ги спечели за каузата на вегетарианството.

Смит от своя страна гледаше на предстоящото изпитание хладнокръвно. Той не спадаше към хората, у които предстоящата поява пред публика насажда морбиден ужас. Смит харесваше звука на собствения си глас, тъй че спускането на нощта го завари в бодро и дори приповдигнато настроение. Доволно заслушан в жуженето на прииждащата в салона тълпа, той се разхождаше по осветената от звездите тераса и пушеше последна цигара, преди дългът да го призове. А когато на няколко метра от себе си съзря Ива Халидей, седнала върху каменния парапет и загледана в кадифения мрак, чашата на благополучието му просто преля.

През целия ден той бе изпитвал растяща потребност от още една от задушевните раздумки с Ива, допринесли тъй много за радостта му от живота по време на неговия престой в Бландингс. Възпиран от съзнанието за нейната възмутителна склонност да се труди, за да оправдае заплатата си, Смит цяла сутрин старателно бе заобикалял малката стая до библиотеката, където тя трябваше да седи и да каталогизира книги, а когато след обяда все пак влезе вътре, я намери празна. Приближавайки сега към Ива, той мислеше с наслада за всички ония чудесни разходки, възхитителни излети по езерото и очарователни беседи, затвърдили окончателно убеждението му, че тя е единственото възможно от всички възможни момичета. Струваше му се, че в добавка към своята хубост Ива също така има способността да изважда на бял свят всичко най-ценно, което той притежаваше като душевност и интелект. Иначе казано, тя го оставяше да говори по-начесто и по-продължително от всяко друго момиче, което бе познавал.

Стори му се малко странно, че не дава никакъв признак да е забелязала появата му — лятната нощ не беше чак толкова непрогледна, че да го скрие от погледа й. А дори и да не го виждаше, Ива положително трябваше да го чуе, тъй като само преди секунда той се бе препънал неистово в една от шестнадесетте саксии, които Ангъс Макалистър, несъмнено воден от най-добри подбуди, бе наредил напряко на терасата същия следобед.

— Прекрасна вечер — каза той, настанявайки се изящно до нея върху зида.

Тя обърна глава към него за един кратък миг, след което отново зарея поглед в далечината.

— Да — отговори.

Явно не бе в словоохотливо настроение, но Смит не се даваше лесно.

— Вижте звездите — продължи той, обгръщайки ги със свойски, макар и не чак покровителствен жест. — Ярки, проблясващи и — ако мога така да се изразя — доста свястно подредени. Когато бях още момче, някой ме научи коя е Орион. А също така Марс, Венера и Юпитер. Трябва със задоволство да отбележа, че този напълно безполезен къс познание отдавна се е заличил от паметта ми. При все това уверено мога да твърдя, че ей онова, рошавото, дето се почесва там горе вдясно, е Голямата мечка.

— Така ли?

— Да, да, уверявам ви. — Смит стигна до извода, че астрономията не успява напълно да завладее публиката му, поради което реши да опита с темата „пътешествия“. — Чувам — рече той, че днес следобед сте ходили до Маркет Бландингс.

— Да.

— Много привлекателно градче.

— Да.

Настъпи пауза. Смит свали монокъла си и старателно се зае да го бърше. Струваше му се, че лятната нощ е започнала леко да захладнява.

— Това, което харесвам в английските провинциални райони — продължи той, — е, че когато властите свършат със застрояването на определено населено място, те слагат окончателна точка. Някъде през царуването на Хенри VIII старшият зидар е потупал последната къща с мистрията си и е казал: „Е, момчета, това ще е то Маркет Бландингс.“ На което подчинените му безспорно са отвърнали с едно дружно: „А хаирлия да е!“ — възглас, към който по онова време са били силно пристрастени. После оставили всичко и си отишли, а оттогава никой повече с пръст не го е пипал. Лично аз намирам подобна практика за похвална. Намирам, че придава успокояваща атмосфера. А вие?

— Да.

Доколкото тъмнината позволяваше, Смит подложи Ива на щателен оглед през своя монокъл. Настроението, в което я завари, бе ново и някак странно. Досега, при все че за негово удоволствие тя винаги му бе предоставяла основната част от диалога, съотношението в словесните им дялове рядко надхвърляше три към едно. И макар при общуването си с повечето хора Смит да предпочиташе монологовата форма, в компанията на Ива известна разговорливост от нейна страна определено го караше да се чувства по-непринудено.

— Ще дойдете ли да ме чуете как рецитирам? — попита той.

— Не.

Отговорът поне се различаваше от „Да“, но с това положителните му страни се изчерпваха. Смит не бе от мъжете, които се обезкуражават лесно, но дори той долови леко охлаждане на ентусиазма си. Въпреки това продължи да упорства.

— Това само показва обичайния ви здрав разум — рече одобрително. — Трудно би могъл да се намери по-смотан начин за прекарване на благоуханна лятна вечер. — Смит остави темата за поетичното четене. Липсваше й увлекателност, това бе очевидно. Нямаше тръпка. — И аз днес ходих до Маркет Бландингс. Другарят Бакстър ме осведоми, че сте се упътили натам, тъй че тръгнах по дирите ви. След като не успях да ви открия, се отбих за половин час в местния дворец на филмовото изкуство. Даваха единадесети епизод на някакъв сериал. Свърши с това как героинята, отвлечена от индианци, лежи на олтара за жертвоприношения, а върховният жрец подрипва с ножа си край нея. Междувременно героят беше тръгнал да се катери по една стръмна скала, на път да я спаси. Последният кадър показваше в едър план пръстите на героя, които се изплъзваха от ръба на скалата. Дванадесети епизод е другата седмица. Ива се взираше безмълвно в нощта.

— Боя се, че няма да свърши щастливо — рече с въздишка Смит. — Подозирам, че той ще я спаси.

Ива се извъртя към него със застрашителна внезапност.

— Искате ли да чуете защо ходих в Маркет Бландингс днес следобед? — попита.

— С най-голямо удоволствие — отвърна сърдечно Смит. — Аз съм последният, който би ви упрекнал, но вече наистина започвах да недоумявам кога най-сетне ще ми разкажете всичко за вашите приключения. Та аз направо узурпирах разговора.

— Отидох, за да се срещна със Синтия. Монокълът изпадна от окото на Смит, подскочи и се залюля на верижката си. Той не се смущаваше лесно, но тази ненадейна информация, дошла като капак на странното държане на Ива, определено го изкара от релсите. Той предвиди грядущи затруднения и за сетен път се улови в нечестиви мисли спрямо тази пъклена Синтия и нейния навик да никне там, където никой не я е сял. Колко по-прост и радостен би бил животът, мина му през ума, ако Ролстън Мактод бе имал благоразумието да остане ерген.

— А, Синтия? — каза той.

— Да. Синтия — отвърна Ива. Неудобната госпожа Мактод бе кръстена с име, възхитително пригодено да бъде изсъсквано, и Ива изцяло се възползва от това му свойство. За Смит стана очевидно, че клетото момиче се намира в състояние на трудно контролиран бяс, като това чувство е насочено изключително към него. Затова събра сили да го посрещне.

— Веднага след оня наш разговор на езерото в деня на пристигането ми — продължи сухо Ива — писах на Синтия, като й казах незабавно да дойде и да се срещне с мен в „Гербът на Емсуърт“.

— Да, знам го — каза Смит. — На главната улица. Много хубава бира.

— Какво!?

— Казвам, че продават хубава бира…

— Кой ви говори сега за бира! — извика Ива. — Днес получих писмо от нея, в което ми съобщава, че идва със следобедния влак. И аз хукнах натам. Исках… — Ива нададе кух, безрадостен смях от мащаб, недостижим дори за Достопочтения Фреди, а той беше специалист по безрадостните смехове — исках да се помъча да ви събера отново. Мислех си, че ако поговоря с нея, може да се намери начин да се сдобрите.

Смит, макар и обладан от тревожното чувство, че брани последен редут, намери достатъчно сили, за да я потупа по ръката, която лежеше до него върху зида като бяло и нежно цвете.

— Да, много ви подхожда — промърмори той. — Но боя се, че пропастта между мен и Синтия…

Ива дръпна ръката си. После се изви рязко и батареята на негодуващия й взор откри кинжален огън срещу него.

— Видях се със Синтия и тя ми каза, че съпругът й се намира в Париж.

— Виж я тая жена — рече Смит, борейки се храбро, но с нарастващо усещане за превъзхождащите сили на неприятеля. — Откъде пък й е щукнала подобна идея?

— Наистина ли искате да узнаете?

— Естествено.

— Ще ви кажа тогава. Идеята й е щукнала, когато получила от Париж писмо, с което той я е молел да отиде при него. И тъкмо беше привършила да ми разказва това, когато аз ви зърнах през прозореца на странноприемницата. Посочих ви на Синтия и тя каза, че никога през живота си не ви е виждала.

— Как бързо забравят жените — въздъхна Смит.

— Единственото оправдание, което мога да намеря за вас — бушуваше Ива, понижавайки в стихийна ярост глас, тъй като някой бе излязъл през вратата на замъка и те вече не бяха сами на терасата, — е, че вие сте луд. Като си помисля само какво ми наприказвахте за горката Синтия оня следобед на езерото, за цялото съчувствие, което похабих за вас…

— Не сте го похабили — поправи я твърдо Смит. — То в никакъв случай не бе похабено. То ме накара — ако изобщо е възможно — да ви обикна още повече.

Ива бе предполагала, че се е впуснала в тирада, която ще продължи, докато цялото й негодувание се излее и тя отново се почувства спокойна. Но след тази знаменателна реплика словоизлиянието й секна тъй безнадеждно, че тя можа само да разтвори очи в безмълвен потрес.

— Женската интуиция — продължи Смит — би трябвало отдавна да ви е нашепнала, че аз ви обожавам със страст, която скромният ми речник е безсилен да облече в думи. Вярно, както ще възразите вие, че се познаваме, едва отскоро, но нима времето не млъква, щом заговорят сърцата?

Ива повдигна вежди. Гласът й бе студен и враждебен.

— След всичко, което се случи — каза тя — сигурно не би трябвало да се учудвам, ако се окажете способен на всичко, но наистина ли избирате тъкмо този момент, за да… ми направите предложение?

— Прибягвайки до една от собствените ви любими думи — да.

— И очаквате от мен да го взема на сериозно?

— Категорично не. Разглеждам настоящото си признание изцяло като пробен изстрел. Ако желаете, можете да го приемете за един вид официална прокламация. Искам просто да впиша името си сред кандидатите за вашата ръка. Очаквам от вас, ако сте тъй добра, да запомните думите ми и да размисляте сегиз-тогиз над тях. Както би казал другарят Кутс — един млад мой приятел, когото все още не познавате — „поблъскайте си кратуната“.

— Какво си…

— Възможно е — продължи Смит — да ви споходят черни мигове — тъй като те спохождат и най-лъчезарните от нас — и вие да си кажете: „Никой на света не ме обича!“ В такива случаи бих искал да прибавяте: „Освен Смит.“ Не е изключено отначало тази мисъл да ви носи несъществена утеха. Постепенно обаче с отминаването на дните, които ще прекарваме заедно и през които моята натура ще се разгръща пред вас като листенцата на плахо цвете под лъчите на…

Очите на Ива се разтвориха още по-широко. Тя не бе предполагала, че е възможно смайването й да достигне по-мащабни размери, но откри, че е грешила.

— Нали и през ум не ви минава да останете тук? — ахна тя.

— Напротив, защо не?

— Но… какво според вас би ме спряло да разкрия пред всички, че не сте господин Мактод?

— Вашият ласкав, благороден характер — отвърна Смит. — Вашето голямо сърце. Вашето ангелско снизхождение. Като се има предвид, че дойдох тук като Мактод — а ако го видите отблизо, сама ще се убедите, че той не е личност, за която един мъж с изтънчена чувствителност би се оставил с лека ръка да го бъркат, — та като се има предвид, че приех ролята на негов дубльор единствено, за да се озова в замъка и да бъда близо до вас, не допускам, че ще имате суровостта да причините изритването ми оттук. Нека ви разкрия как стана. Когато лорд Емсуърт взе да си бъбри с мен под впечатлението, че съм другарят Мактод, аз го окуражих в заблудата му единствено с чистосърдечната цел да не го накарам да се почувства неловко. Дори когато ме уведоми, че очаква да отпътувам за Бландингс с влака от пет часа, нито за миг не помислих да се възползвам от поканата. Едва когато го видях да разговаря с вас на улицата и той ми каза, че е на път да ви предостави своето гостоприемство, разбрах, че за решителния мъж две алтернативи няма. Представете си! Два пъти през този ден вие се скривахте от моя живот — бих добавил, отнасяйки със себе си светлината от него — и аз започвах да се опасявам, че може да ви изгубя завинаги. Затова, макар и с душа, роптаеща срещу измамата, че ще се вмъкна в този щастлив дом като самозванец, аз бях принуден да го сторя. И ето ме тук!

— Вие наистина сте луд!

— Е, както вече казах, ще минат дни, вие ще имате не една възможност да вникнете в моята природа и много е възможно да настъпи миг, в който да решите, че все пак си струва да откликнете на любовта на едно честно сърце. Мога да добавя, че аз самият ви обичам още от мига, в който ви видях да дирите подслон от дъжда под оня навес срещу клуба. Помня дори, че го споделих с другаря Уолдуик. Вижте, аз не ви припирам за незабавен отговор…

— Само това оставаше!

— Просто казвам „помислете“. Това не е нещо, което ще ви докара до умствено изтощение. Ето, други мъже също ви обичат. Другарят Трипуд например. Просто ме прибавете към списъка — това е всичко, за което моля. Сещайте се понякога за мен. Аз може да съм от ония случаи, при които апетитът идва с яденето. Вероятно, когато за пръв път сте опитали маслини, те не са ви харесали. А сега ви харесват. Дайте ми оня шанс, който бихте предоставили на една маслина. Помислете, от друга страна, колко малко са нещата, които ви смущават у мен. Строго погледнато до какво всъщност се свеждат те? Единственото, което не ви допада, е фактът, че не съм Ролстън Мактод. А хрумвало ли ви е някога колко е малък на практика броят на хората, които са Ролстън Мактод? Ако оставите размислите си да потекат в тази насока…

Той млъкна, тъй като в този момент индивидът, появил се неотдавна през парадния вход, се извиси над тях и отблясъкът на далечни звезди върху чифт стъкла го идентифицира като Незаменимия Бакстър.

— Всички са събрани и ви чакат, господин Мактод — рече Незаменимия, поставяйки както винаги известно язвително ударение върху името.

— А, разбира се — отвърна радушно Смит. — Разбира се. Нещо се бях разсеял. Е, на работа. Сигурна ли сте, че не искате да чуете една-две кофи съвременна поезия, госпожице Халидей?

— Напълно.

— И все пак, както ни информира нашият скъп приятел, в този миг орляк от красота и младост се тълпи в големия салон, трескаво разтворил човки задушевен пир. От странните сблъсъци на личен вкус се гради чудото, което наричаме Живот. Мисля да напиша стихотворение за това. Но хайде, другарю Бакстър, да дерзаем. Не бива да разочаровам публиката си.

Известно време след като двамата се отдалечиха — Бакстър потънал в ледено мълчание, докато Смит преливаше от дружеска любезност, потупваше го по рамото и му сочеше пътьом различни забележителности, — Ива остана да седи замислено върху парапета на терасата. Сега тя се усмихваше, но отвъд веселата страна имаше и едно друго чувство, което я смущаваше. Не един и двама мъже й бяха правили предложения през последните години, но никой от тях не бе оставил у нея подобно странно, освежаващо усещане. Смит бе различен от всеки друг мъж, пресичал някога пътя й, а различието бе качество, което Ива уважаваше и ценеше.

Тя тъкмо бе стигнала до заключението, че поне животът няма да е скучен за момичето, рискувало да се впусне в него редом със Смит, когато странни явления в непосредствена близост я отърсиха от размислите й.

Те започнаха, след като Ива стана от своето място върху зида и тръгна през терасата към парадния вход. Тя поспря за миг под големия отворен прозорец на салона, за да послуша какво става вътре. Слабо, подобно на звук от далечен грамофон, гласът на Смит достигаше до нея, и дори от това разстояние в него се долавяше една невъзмутима мекота, която отново извика усмивка на устните й.

И тогава със стряскаща внезапност осветеният прозорец изгасна. Тя се озърна и видя, че и всички останали прозорци в централното крило на замъка изведнъж са потънали в чернота. Лампата, която пръскаше ярко сияние над входа, бе спряла да го пръска. А над гладката от гласове, идещи от салона, тя дочу да се извисява напевно провлаченият тембър на Смит:

— Дами и господа, мисля, че светлините угаснаха.

После нощният въздух се разцепи от един-единствен пронизителен писък. Нещо проблесна като падаща звезда, тупна в краката на Ива и като се наведе, тя съзря в ръцете си диамантената огърлица на лейди Констанс.