Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (4)

3.

Той винаги беше край тях. Дори когато се движеха из гъстите студени гори, усещаха как се извисява над тях — неподвижен, бял, спокоен. Върхът изпълваше очите им, мислите им, дори и сънищата. С всеки изминал ден, докато яздеха към блестящата огромна бяла планина, Силк ставаше все по-раздразнителен.

— Как е възможно някой да постигне каквото и да било в тази част на света, щом тази грамада изпълва половината небе? — избухна драснианецът един слънчев следобед.

— Може би хората тук просто не й обръщат внимание, Келдар — рече мило Велвет.

— Как е възможно да не обръщаш внимание на толкова голямо нещо? — отвърна остро той. — Чудя се дали върхът усеща колко очебийно исполински… дори колко отблъскващо огромен е!

— Говориш неразумно — прекъсна го русокосата девойка. — Планината не я е грижа как я възприемаме ние. Тя ще остане на мястото си дълго след като изчезнем от света. — Тя замълча за миг. — Това ли те дразни, Келдар? Че си се натъкнал на нещо постоянно в преходния си живот?

— Звездите също са нещо неизменно — изтъкна дребничкият драснианец. — И калта под краката ни — макар че примерът ми може и да не ти харесва. Ала те не се натрапват пред очите ти като този планински колос. — Той се обърна към Закат и попита: — Изкачвал ли се е някой на самия връх?

— Че защо да се катери чак там?

— За да го победи. Да докаже, че е по-силен! — Силк се засмя. — Това е дори още по-нелогично, нали?

Ала Закат наблюдаваше замислено колосалните очертания на върха, изпълнил хоризонта на юг.

— Не зная, Келдар — отговори той. — Никога не съм се замислял за възможността да се преборя с някоя планина. Лесно е да победиш други хора. Ала да надвиеш планина — виж, това е съвсем друго нещо.

— Дали това ще й направи някакво впечатление? — попита Ерионд. Младият мъж се намесваше в разговорите толкова рядко, че понякога изглеждаше ням както Тот. Ала напоследък бе станал още по-вглъбен в себе си. — А може би планината ще ти се зарадва. — той се усмихна нежно; — Струва ми се, че тя понякога е самотна. Сигурно върхът желае да сподели онова, което вижда, със смелия човек, дръзнал да се изкачи чак горе.

Закат и Силк се спогледаха и в очите на двамата трепна жаден блясък.

— Човек със сигурност би имал нужда от въжета — заяви Силк някак прекалено небрежно.

— И нещо като кирки — добави Закат. — Които да могат да се забиват в леда и да издържат теглото ти, докато се катериш нагоре.

— Дурник може да ни направи нещата, от които се нуждаем.

— Я престанете с тези глупости — прекъсна ги язвително Поулгара. — Сега трябва да мислим за други неща.

— Просто размишлявахме — отвърна Силк, без да се засяга. — Работата, с която сме се захванали, все някога ще свърши и когато краят й дойде — тогава кой знае къде ще ни отвее вятърът.

Всички се чувстваха неузнаваемо променени от планината. Приказките ставаха все по-малко необходими, мислите им ставаха по-дълбоки и те се стремяха да ги споделят помежду си в тихите вечери край огъня. Тези часове полека се превърнаха във време, когато разкриваха всичко един пред друг, отхвърляха нечистите помисли, лекуваха душите си и ставаха по-близки.

Една нощ Гарион се събуди от светлина, блеснала в очите му като слънчевите лъчи денем. Измъкна се от одеялата и вдигна брезента на палатката. На небето грееше кръглата луна и изпълваше целия свят с бледа светлина. Белите очертания на планината изпъкваха величествено на фона на осеяното с милиони звезди небе и искряха с хладна сребърна светлина, която потрепваше така, сякаш бе живо същество.

Леко движение привлече погледа на Гарион. Леля Поул излезе от палатката, която споделяше с Дурник. Беше облечена в бяла роба, наподобяваща отражение на окъпаната в лунни лъчи планина. Вълшебницата остана неподвижна за миг, съзерцавайки безмълвно гледката пред себе си, после обърна глава и прошепна:

— Дурник, ела да видиш.

Дурник излезе от палатката. Ризата му бе разкопчана, сребърният амулет блещукаше в лунната светлина на гърдите му. Той обви с ръка раменете на Поулгара и двамата останаха едни до друг, изпълвайки сърцата си с красотата на тази вълшебна нощ.

Гарион понечи да им се обади, ала нещо го накара да замълчи. Моментът, който двамата споделяха, беше дълбоко личен и той не биваше да се намесва. След малко леля Поул прошепна нещо на съпруга си и двамата, хванати за ръка, щастливо усмихнати, се прибраха в палатката си.

Гарион внимателно спусна брезента пред входа и отново се пъхна под одеялата.

 

 

На другия ден гората започна да се променя. Докато все още бяха в планината, растителността се състоеше предимно от вечнозелени дървета, осеяни с трепетлики, ала когато стигнаха до подножията й, все по-често минаваха край брезови горички и брястове. След това най-сетне навлязоха в огромна гора от стари дъбове.

Докато яздеха под големите, широко разперени клони, хвърлящи шарена сянка по земята, Гарион изведнъж си припомни съвсем ясно Леса на дриадите в южна Толнедра. Хвърли бръз поглед към лицето на дребничката си съпруга и разбра, че тази прилика не е убягнала и на нея. Видът на малката кралица издаваше мечтателно задоволство, сякаш тя се вслушваше в някакви гласове, които никой друг не можеше да чуе.

По обяд настигнаха непознат пътник — белобрад мъж, облечен в дрехи, направени от еленова кожа. Дръжките на инструментите, които стърчаха от обемистия вързоп, натоварен на мулето му, подсказваха, че е златотърсач — един от онези странстващи отшелници, които се скитат из пустите земи по целия свят. Мъжът яздеше космато дребно конче, толкова ниско, че краката на ездача почти докосваха земята.

— Стори ми се, че чувам шум на приближаващи се хора зад гърба си — каза златотърсачът, когато Гарион и Закат — и двамата облечени в ризници, с шлемове на главите — минаха от двете му страни. — В тези гори няма жива душа — сигурно се плашат от проклятието над града.

— Мислех, че проклятието засяга само гролими — рече Гарион.

— Повечето хора обаче мислят, че не си струва да поемат риск. Вие накъде сте тръгнали?

— Към Кел — отговори Гарион. Нямаше смисъл да пази това в тайна.

— Надявам се, че са ви поканили да отидете там. Хората в Кел не гледат с добро око непознатите, на които просто ей така им е хрумнало да наминат.

— Те знаят, че идваме.

— О, тогава всичко е наред. Кел е странно място, пък и хората са особени. Разбира се, ако живеете в подножието на тази планина като тях, и вие бихте станали особняци след известно време. Ако нямате нищо напротив, ще яздя с вас още около две мили до отклонението към Баласа.

— Добре си дошъл — каза Закат. — Ала няма ли да пропуснеш ценно време, през което би могъл да търсиш злато?

— Миналата зима не можах да се измъкна от планината заради преспите — отговори човекът. — Припасите ми свършиха. Освен това от време на време жадувам да си поприказвам с някого. Кончето и мулето са добри слушатели, ала не ги бива да отговарят, а вълците толкова често бягат от място на място, че човек не може да подхване свестен разговор с тях. — Той погледна вълчицата и изненадващо за всички заговори с нея на езика на вълците. — „Как се чувстваш, майчице?“ — попита я златотърсачът. Акцентът му беше ужасен, думите му излизаха със запъване, ала речта му без никакво съмнение бе произнесена на вълчи език.

„Невероятно! — каза вълчицата изненадано, след това отвърна на ритуалния поздрав: — Доволна съм от живота си.“

„Радвам се да го чуя. Защо си с тези хора?“

„Присъединих се към глутницата им.“

„Разбирам.“

— А ти как успя да научиш езика на вълците? — попита го удивено Гарион.

— Значи го разпознаваш. — Старецът изглеждаше доволен от това и се наведе напред на седлото си. — По-голямата част от живота си прекарах в планината при вълците — обясни той. — Учтивостта изисква да знаеш езика на съседите си. — Златотърсачът се засмя. — Да си кажа честно, отначало нищо не разбирах, но като слушаш достатъчно упорито, полека-лека започваш да схващаш за какво става дума. Преди пет години прекарах цялата зима в една бърлога заедно с една глутница. Това много ми помогна.

— Значи са ти позволили да живееш с тях? — попита Закат.

— Мина известно време, докато привикнат с мен — призна старецът. — Ала аз им бях полезен и те постепенно ме приеха за свой.

— Че как им беше полезен?

— Бърлогата беше тясна и претъпкана, а пък аз нали си нося инструментите. — Той посочи с палец към мулето. — Направих пещерата по-широка и те ми бяха благодарни за това. После започнах да се грижа за малките вълчета, докато останалите излизаха на лов. Вълчетата бяха много добри. Играеха си като кученца. По-късно се опитах да се сприятеля с една мечка, ала нямах късмет. Мечките са неприветливи и студени същества, не обичат да общуват с никого, а пък елените са толкова плашливи, че и дума не може става да се сприятелиш с тях. С вълци обаче мога да се разбера по всяко време.

Кончето на стария ловец не се движеше особено бързо, затова останалите от групата скоро ги настигнаха.

— Намери ли нещо? — обърна се Силк към златотърсача и носът му потрепна от любопитство.

— Може би да, може би не — отвърна уклончиво белобрадият мъж.

— Прощавай — извини се Силк. — Не исках да си пъхам носа в работите ти.

— Няма нищо, приятелю. Виждам, че си честен човек.

Велвет едва успя да сподави подигравателния си смях.

— Просто така съм свикнал — продължи непознатият. — Не е особено умно да се разхождаш насам-натам и да се хвалиш колко злато си намерил.

— Разбирам те напълно.

— Обикновено не нося много със себе си, когато слизам в долината — само колкото ми трябва, за да си купя необходимите неща. Останалото оставям в планината.

— Тогава защо правиш така? — попита Дурник. — Имам предвид — защо търсиш злато? Не го изхарчваш, тогава защо въобще го търсиш?

— Така си имам някакво занимание. — Мъжът сви рамене. — Пък и ми служи като извинение да живея в планините. Човек се чувства някак лекомислен, ако стои там без причина. — Той отново се засмя. — Освен това е много вълнуващо да попаднеш на златна жила в някой планински поток. Както казват някои хора — удоволствието е по-голямо, когато намираш злато, отколкото докато го харчиш. Освен това златото е красиво и е приятно да го гледа човек.

— О, точно така, точно така — съгласи се въодушевено Силк. Старият ловец пак погледна вълчицата и след това погледът му се плъзна към Белгарат.

— От начина, по който реагира тя, разбирам, че водачът на групата си ти — отбеляза той.

При тези думи Белгарат го изгледа стреснато.

— Този човек знае езика на вълците — обясни Гарион.

— Невероятно — рече Белгарат, повтаряйки, без да ще, коментара на вълчицата.

— Тъкмо щях да дам един съвет на тези двама младоци, ала всъщност би трябвало да го чуеш ти.

— Ще го изслушам с интерес.

— Далите са странен народ, приятелю. Те имат особени суеверия — не бих казал, че приемат тези гори като свещени, ала във всеки случай са изключително силно привързани към тях. Не ви съветвам да сечете дървета — освен това, каквото и да става, не убивайте нищо — нито човек, нито животно. — Златотърсачът посочи вълчицата. — Тя вече го знае. Сигурно сте забелязали, че не излиза на лов по тези места. Далите не искат тази гора да бъде осквернена с кръв. Бих уважавал желанието им, ако бях на ваше място. Далите са готови да помогнат всекиму, ала ако оскърбите вярванията им, ще направят живота ви наистина труден.

— Благодаря — каза Белгарат.

— Никога не е зле човек да сподели с други онова, което е научил — рече старецът и огледа пътя. — Е — добави той, — вече е време да се разделим. Пътят за Баласа минава оттук. Беше ми много приятно да си поговорим. — Той учтиво сне рунтавата си шапка пред Поулгара, след това погледна вълчицата. — „На теб всичко хубаво, майчице“ — рече й той, след това смуши кончето. То пое напред в лек тръс, зави по пътя към Баласа и скоро се изгуби от поглед.

— Какъв приятен дядко — рече Се’Недра.

— Освен това ни даде полезна информация — добави Поулгара. — Хубаво ще е да се свържеш с Белдин, татко — каза тя на Белгарат. — Кажи му да остави на мира гълъбите и зайците, докато сме в тази гора.

— Забравих! — възкликна вълшебникът. — Веднага ще се погрижа. — И вдигна глава и затвори очи.

— Наистина ли старецът може да приказва с вълците? — обърна се Силк към Гарион.

— Знае езика им — отвърна кралят на Рива. — Не го говори много добре, ала го разбира.

„Сигурна съм, че го разбира много по-добре, отколкото говори“ — намеси се вълчицата.

Гарион се вгледа стреснато в нея, изненадан, че тя е разбрала разговора им.

„Езикът на хората не е труден и лесно се научава — обясни тя. — Както каза човекът с бялата козина по лицето, достатъчно е да си направиш труда да слушаш и го запомняш бързо. Но не бих си служила с речта на хората — добави тя критично. — Докато приказват, хората често държат езиците си в такова положение, че е лесно някой да им ги отхапе.“

В съзнанието на Гарион блесна интересна мисъл, придружена с пълната убеденост, че онова, което му е хрумнало, е съвсем правилно.

— Дядо — подхвана той.

— Не сега, Гарион. Зает съм.

— Ще почакам.

— Важно ли е?

— Мисля, че да.

Белгарат любопитно отвори очи и попита:

— Какво има?

— Спомняш ли си онзи разговор в Тол Хонет — сутринта, когато валеше сняг?

— Мисля, че да.

— Приказвахме следното — все ни се струваше, че нещата, които ни се случват, изглеждат такива, сякаш вече са се случвали.

— Да, сега си спомних съвсем точно.

— Ти каза, че когато двете пророчества се разделили, нещата в живота просто замрели… и бъдещето просто не може да дойде, докато те не се съберат отново в едно цяло. Допълни, че ще трябва да преживяваме серии от едни и същи събития отново и отново.

— Наистина ли съм казал такова нещо? — Възрастният мъж изглеждаше някак доволен. — Звучи задълбочено, нали? Но какво искаш да кажеш с това сега? Защо повдигаш този въпрос?

— Защото ми се стори, че отново започваме да преживяваме същия цикъл събития. — Гарион погледна Силк. — Спомняш ли си стария златотърсач, когото ние тримата срещнахме на път към Ктхол Мишрак?

Силк кимна малко несигурно.

— Този старец, с когото разговаряхме сега, не изглеждаше ли съвсем същият както онзи?

— Ами… — Силк присви очи. — Всъщност да. Белгарат, какво означава всичко това?

Белгарат присви очи и впери поглед в листата над главата си.

— Нека помисля малко — рече той. — Да, има известна прилика — призна той. — Двамата старци са един и същ тип мъже, и двамата ни предупредиха за нещо. Мисля, че е по-добре да извикам Белдин. Това може да се окаже много важно.

След малко ястребът със синя ивица по крилете изплува в лазурното небе и се превърна в човек.

— Какво ви развълнува толкова? — попита сърдито гърбавият магьосник.

— Току-що срещнахме един човек — отвърна Белгарат.

— Ами хубаво.

— Мисля, че е сериозно, Белдин — Белгарат бързо му обясни своята теория за повтарящите се събития.

— Звучи ми малко елементарно — изръмжа Белдин. — При това в теорията ти няма нищо забележително — обикновено всичките твои хипотези са такива. — Той се огледа с присвити очи. — Ала по всяка вероятност тази е твърде точна, доколкото успя да я обясниш.

— Благодаря — сухо каза Белгарат и описа двете срещи — първата в Гар ог Надрак, втората — тук, в планината. — Приликите са изумителни, нали?

— Дали не е съвпадение?

— Да отхвърлиш някакво съмнение, обяснявайки го като просто съвпадение, е най-добрият начин да си навлечеш неприятности — поне аз мисля така.

— Добре. В името на спора нека приемем, че не е съвпадение. — Гърбавият магьосник клекна край пътя и се замисли толкова дълбоко, че лицето му се изкриви. — Защо не развием теорията ти още малко? — измърмори той. — Нека разгледаме идеята, че тези повторения се случват в особено важни моменти от развитието на събитията.

— Нещо като пътепоказатели? — намеси се Дурник.

— Точно така. Дори аз не бих могъл да се сетя за по-подходяща дума. Да предположим, че тези пътепоказатели сочат наистина важни неща, които ще се случат в непосредствено близкото бъдеще — че са нещо като предупреждения.

— Чувам, че много пъти използвате думите „да предположим“, „хрумване“, „теория“ — рече скептично Силк. — Мисля, че затънахте здраво в царството на безпочвените разсъждения.

— Ти си храбър човек, Келдар — язвително каза Белдин. — Но да предположим, че нещо може би се опитва да те предупреди за възможна опасност, а ти предпочиташ да не обръщаш никакво внимание на това предупреждение. В такъв случай си или много смел, или много глупав. Разбира се, тъй като съм възпитан, предпочитам да те нарека „смел“, отколкото да използвам другото определение.

— Едно на нула за Белдин — промърмори Велвет.

Силк се изчерви и каза:

— Но откъде знаем точно какво ще се случи?

— Не знаем — отвърна Белгарат. — Обстоятелствата просто ни налагат да проявим по-голяма предпазливост, това е всичко. Получихме предупреждението. Останалото зависи от нас.

Вечерта взеха специални предпазни мерки, когато избираха мястото за лагера. Поулгара бързо приготви вечерята, а мъжете изгасиха огъня и веднага щом всички приключиха с храненето, Гарион и Силк застанаха на стража. Изкачиха се над лагера и впериха очи в здрача.

— Мразя това — прошепна Силк.

— Кое по-точно?

— Да зная, че нещо ще се случи, и да не знам точно какво. Ще ми се двамата старци да бяха запазили размишленията си за себе си.

— Наистина ли обичаш изненадите?

— Изненадата е нещо по-добро от това да живееш в ужас. Нервите ми не са същите, каквито бяха преди години.

— Понякога си прекалено напрегнат. Помисли си колко забавления са скрити в очакването.

— Ужасно съм разочарован от теб, Гарион. Мислех си, че си мило, разумно момче.

— Че какво толкова пък казах?

— Използва думата „очакване“. В това положение тя означава „грижи“, а грижите не са приятни никому.

— По-скоро е начин да се подготвим, ако наистина се случи нещо опасно.

— Аз винаги съм готов, Гарион. Затова съумях да живея толкова дълго. Но сега съм напрегнат като здраво обтегната струна на лютня.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Разбира се — отвърна саркастично Силк. — Но ако наистина го направя, какъв е смисълът от предупреждението? Нима не трябва да мислим за онова, за което са ни предупредили?

 

 

Още преди изгрев слънце Сади безшумно дойде до палатката на Гарион и прошепна:

— Някой се приближава към нас!

Гарион се измъкна от одеялата и ръката му автоматично посегна към меча, ала изведнъж спря. Старият златотърсач ги беше предупредил да не проливат кръв. Нима това беше събитието, което очакваха? Как трябваше да действат — да се подчинят на забраната или да я престъпят? Във всеки случай не биваше да чака, скован от нерешителност. Стиснал меча в ръка, Гарион бързо изскочи от палатката.

Светлината блестеше като стомана в безоблачното небе. Под клоните на дъбовете цареше не мрак, а по-скоро все още недостатъчно силна светлина. Гарион вървеше бързо, краката му избягваха с лекота трупаните десетки години купчини сухи листа, вейки и клони, осеяли земята.

Закат стоеше на върха на могилата, готов за бой.

— Къде са? — Гласът на Гарион прозвуча по-тихо от шепот.

— Приближават се от юг — отвърна Закат също шепнешком.

— Колко са?

— Не мога да преценя.

— Правят ли опити да се промъкнат незабелязано?

— Не. Онези, които видях, можеха да се скрият сред дърветата, ала просто продължиха направо през гората.

Гарион впери очи в засилващата се светлина на утрото. И ги видя. Всичките бяха облечени в бяло и не правеха никакви опити да се прикриват. Движенията им бяха решителни, от тях се излъчваше спокойствие и ведрото чувство, че не бързат за никъде. Движеха се, следвайки човека в началото на редицата, на разстояние десетина стъпки един от друг. Начинът, по който се движеха, му се стори странно познат.

— Само факлите им липсват — отбеляза Силк, който бе застанал зад Гарион. Дребничкият драснианец въобще не се опитваше да приказва тихо.

— Мълчи! — изсъска Закат.

— Защо? Те бездруго знаят, че сме тук. — Силк се засмя язвително. — Помниш ли как беше на остров Веркат? — обърна се той към Гарион. — Двамата с теб пълзяхме половин час през мократа трева, преследвайки хората на Вард. Сега съм напълно сигурен — те са знаели през цялото време, че го правим. Можеше просто да отидем при тях и да си спестим всичките неудобства.

— За какво приказваш, Келдар? — попита Закат с дрезгав шепот.

— Става дума за поредното повторение на събития от теорията на Белгарат. — Силк сви рамене. — Гарион и аз преживяхме нещо подобно преди известно време. — Той въздъхна с искрено съжаление. — Животът ще стане ужасно скучен, ако никога не се случва нещо ново… — След това драснианецът започна да крещи: — Тука сме! Тука сме! — И заразмахва ръце към облечените в бяло фигури в гората.

— Полудял ли си? — възкликна Закат.

— Вероятно не съм, но лудите всъщност никога не знаят, че са изгубили разсъдъка си, нали? Тези хора са дали и дълбоко се съмнявам, че някой дал е причинил зло на друго човешко същество, откакто свят светува.

Водачът на странната колона спря в подножието на могилата и свали качулката на бялата си роба.

— Очакваме ви — обяви той. — святата пророчица ни изпрати за ви заведем в Кел, без да излагаме живота ви на опасност.