Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (10)

9.

Тази сутрин Вечната Салмисра се отърва завинаги от услугите на Алдис, главния евнух в двореца. Зашеметен така силно от любимите си наркотици, Алдис се дотътри в тронната зала за ежедневния си доклад. Когато се приближи на няколко стъпки от платформата й, Салмисра долови вонята му и разбра, че евнухът е нарушил заповедта й никога да не се появява при нея, без преди това да се изкъпе. Тя наблюдаваше със студен поглед как Алдис се просна на мраморния под пред трона, готов да измърмори доклада си. Кралицата издаде съскаща заповед и изпод подобния на диван трон се измъкна малка зелена змия, чието съскане приличаше на мъркане на котка. След миг Алдис получи подобаваща награда за своето неподчинение.

Сега Вечната Салмисра замислено извиваше тялото си на трона и лениво наблюдаваше отражението си в огледалото. Предстоеше й неприятната работа да избере нов главен евнух, а тя не беше в настроение да се занимава с това. Най-сетне реши да не си прави труда — щеше да даде време на евнусите в двореца да се боричкат помежду си за височайшата длъжност. Подобни борби обикновено завършваха с няколко трупа, но пък в палата и бездруго имаше прекалено много евнуси.

Изпод трона се разнесе гневно съскане. Любимата й мъжка змия очевидно бе разстроена от нещо.

— Какво има, Езах? — попита кралицата.

— Не можеш ли да им заповядаш да се окъпят преди да ме накараш да ги ухапя, Салмисра? — отвърна жално Езах. — Можеше поне да ме предупредиш какво да очаквам. — Макар че Салмисра и Езах бяха от различни породи, езиците им не се различаваха много и двамата се разбираха.

— Извинявай, Езах. Прав си — би трябвало да го правя. — В остър контраст с поведението си към хората, към които се отнасяше с дълбоко презрение, кралицата на змиите бе винаги любезна с влечугите — особено с отровните. В света на змиите това бе знак на истинска мъдрост.

— Вината не бе изцяло твоя, Салмисра. — Езах също бе змия и също се държеше учтиво. — Просто ми се ще да прогоня отвратителния вкус от устата си.

— Ще изпратя слугите да ти донесат паничка мляко. Може би това ще ти помогне.

— Благодаря, Салмисра, но вкуса от този човек ще пресече млякото. Всъщност ще ми се да изям една тлъста мишка — за предпочитане жива.

— Веднага ще се погрижа за това, Езах. — Тя се изви към един от евнусите от хора и изсъска: — Веднага отиди и хвани една мишка. Моят малък зелен приятел е гладен.

— Веднага, божествена Салмисра — отвърна раболепно евнухът, скочи и се оттегли към вратата, коленичейки на всяка крачка.

— Благодаря, Салмисра — изсъска доволно Езах. — Човешките същества са толкова нищожни, нали?

— Реагират единствено когато са обзети от страх — съгласи се тя. — И от похотливост.

— Това ми припомни да ти задам един въпрос — отбеляза Езах. — Имаше ли време да помислиш върху молбата, която отправих към тебе онзи ден?

— Изпратих хора да търсят навсякъде — увери го владетелката. — Но знаеш, че твоята порода е много рядка и ще е нужно доста време, докато намерят партньорка за теб.

— Ще почакам, щом се налага, Салмисра — отвърна Езах. — Ние сме много търпеливи… — Той замълча за миг. — Не желая думите ми да прозвучат обидно за теб, ала ако не беше прогонила Сади, сега нямаше да е нужно да полагаш толкова усилия. С неговата малка змия бяхме в много добри отношения.

— Имах удобен случай да забележа това. Досега би могъл да бъдеш баща.

Езах подаде главата си изпод трона и я погледна. Както всички останали влечуги от тази порода, и той имаше яркочервена ивица по цялата дължина на гърба си.

— Какво означава думата „баща“? — попита той с безстрастен, лишен от всякакво любопитство глас.

— Трудно е да ти обясня — отвърна кралицата. — Не зная защо хората много държат да бъдат бащи.

— Нима някое достойно същество наистина се интересува от извратените особености на хората?

— Мен никак не ме е грижа за тях — вече не.

— Винаги си имала сърце на змия, Салмисра.

— О, много ти благодаря, Езах — отвърна тя с доволно съскане. Замълча за миг, спиралите на тялото и неспокойно се размърдаха и се отриха една о друга, издавайки сух звук. — Трябва да избера нов главен евнух — замислено каза кралицата. — А това е твърде досадна работа.

— Защо ще си правиш този труд? Избери някой от тях съвсем произволно. Всичките човешки същества са еднакви.

— Повечето от тях, да. Все пак се опитах да разбера къде се намира Сади. Искам да го убедя да се върне в Стис Тор.

— Той наистина е по-различен — съгласи се Езах. — Почти съм склонен да повярвам, че между него и влечугите има някакво родство.

— Сади притежава редица качества, присъщи на змиите, нали? Краде, освен това е мошеник, но управляваше двореца много по-добре от всички, заемали досега въпросната длъжност. Ако не сменях кожата си точно когато той изпадна в немилост, може би щях да му простя.

— Смяната на кожата е винаги мъчителна — съгласи се Езах. — Ако нямаш нищо против, бих могъл да ти дам съвет, Салмисра — заповядай на хората да се държат по-далече от тебе, когато си в това състояние.

— Имам нужда неколцина от тях да ми бъдат подръка по всяко време. Ако не стават за друго, поне мога да ухапя някой.

— По-добре си хапвай мишки — посъветва я Езах. — Вкусът им е по-добър, а освен това можеш да ги поглъщаш цели.

— Ако успея да убедя Сади да се върне, ще разреша и твоите, и моите проблеми — изсъска сухо тя. — Някой ще управлява двореца, без да ми създава главоболия с глупави постъпки, а ти ще си върнеш малката игрива партньорка.

— Интересно хрумване, Салмисра — Езах се огледа. — Да не би онова човешко нищожество, което изпрати да ми донесе мишка, да я чака да порасне?

 

 

В късните часове на една снежна нощ Ярблек и Вела се промъкнаха в Яр Надрак тъкмо преди стражите да затворят градските порти. Вела беше оставила бледолилавите си копринени рокли в Боктор и сега носеше традиционните за нея кожени дрехи. И понеже беше зима, бе облякла върху тях самурено палто, което в Тол Хонет би струвало цяло състояние.

— Защо този град мирише винаги толкова лошо? — попита красивата жена своя собственик, докато двамата яздеха по засипаните с дълбок сняг и почти непроходими улици към реката.

— Може би защото Дроста подписа договор канализацията да бъде изградена от един негов братовчед. — Ярблек вдигна рамене и вдигна яката на окъсаното си палто. — Жителите на Яр Надрак плащаха високи данъци за канализационните шахти, но се оказа, че братовчедът на Дроста е много по-добър в присвояването на пари, отколкото като строител. Мисля, че това е фамилна черта. Дроста злоупотребява със собствената си съкровищница.

— Нима това не е пълен абсурд?

— Нашето кралство се управлява от абсурден крал, Вела.

— Мислех, че дворецът се намира ей там. — Тя посочи към центъра на града.

— По това време на нощта Дроста не е там — заяви Ярблек. — Щом слънцето залезе, той се чувства самотен и обикновено си търси компания.

— Значи може да е навсякъде из града, така ли?

— Съмнявам се. Само на няколко места в Яр Надрак го приемат с отворени обятия. Нашият крал не е любимец на поданиците си, знаеш го. — Ярблек посочи една мръсна тясна улица. — Да тръгнем натам. Ще спрем в представителството на нашия агент в града и оттам ще вземем подходящо облекло за теб.

— Че какво им е на дрехите ми?

— Самурените кожи привличат вниманието на хората в оная част на града, където ще отидем, Вела. А нашата цел е да останем незабелязани.

Представителството на огромната империя, създадена от Силк и Ярблек, се намираше на горния етаж на един обширен, тъмен като пещера склад, пълен с безброй бали ценни животински кожи и малореански килими. Агентът на Ярблек тук беше кривоглед надрак, казваше се Зелмит и по всяка вероятност беше наистина толкова неблагонадежден, колкото изглеждаше. Всъщност Вела никога не го бе харесвала и всеки път, щом се приближеше до него, откопчаваше ножниците на камите си. Правеше го по много очебиен начин — така бе сигурна, че надракът е видял добре движенията й и че няма да има недоразумения с него. Защото според законите на кралството Вела беше собственост на Ярблек, а Зелмит се славеше с репутацията на човек, който се отнася твърде свободно с имуществото на своя работодател.

— Как върви бизнесът? — попита Ярблек, когато двамата с Вела влязоха в тесния, отрупан с разни вехтории кабинет на агента.

— Справяме се — отвърна Зелмит с дрезгав глас.

— Искам конкретен отговор, Зелмит — рязко каза Ярблек. — От общи приказки направо ме заболяват зъбите.

— Открихме начин да заобиколим Боктор и да избегнем митническите власти на Драсния.

— Това е полезно нещо.

— Ще ни отнема повече време, но няма да плащаме таксите на драснианските митници.

Лицето на Ярблек грейна в усмивка.

— Ако случайно Силк мине оттук, не му съобщавай за това постижение — предупреди той агента. — Понякога той страда от пристъпи на патриотизъм, пък и в крайна сметка Порен му е вуйна…

— Въобще не съм си помислял да му казвам. Но ще трябва да продължим да прекарваме малореанските килими през Драсния. Най-добрият пазар за тях е все още Големият панаир в централна Арендия, а не можем да платим достатъчно голяма сума на никого, за да го накараме да ги превозва през Улголандия. — Агентът се намръщи. — Лошото е, че някой подбива цените ни. Докато не разберем какво всъщност става, може би трябва да намалим вноса им.

— Успя ли да продадеш скъпоценните камъни, които вкарахме контрабандно от Малореа?

— Естествено. Съумяхме да ги измъкнем през границите на нашето кралство и ги пласирахме на различни места, на юг.

— Добре. Цените на пазара винаги падат, щом се появиш само в един град с цял чувал скъпоценни камъни. Знаеш ли дали Дроста е на обичайното си местенце тази нощ?

— Отиде там веднага след залез слънце.

— Вела има нужда от някакво съвсем обикновено наметало — каза Ярблек.

Зелмит изгледа младата жена с премрежени очи.

Вела разтвори палтото си, стисна дръжките на камите и каза:

— Защо не се опиташ да ми посегнеш, Зелмит? Та веднъж завинаги да решим този въпрос.

— Нямах нищо непочтено наум, Вела — отвърна невинно той. — Просто се опитвах да реша колко голямо наметало трябва да намеря за теб.

— Забелязах — сухо отвърна тя. — Заздравя ли раната в рамото ти от камата, която хвърлих срещу теб миналия път?

— Все още ме наболява, когато времето е влажно.

— Трябваше да си държиш ръцете по-далеч от мен.

— Мисля, че имам едно старо наметало, което ще ти е по мярка. Но е доста оръфано.

— Толкова по-добре — заяви Ярблек. — Отиваме в „Едноокото куче“ и трябва да не бием на очи.

Вела свали самуреното си палто и го остави на един стол.

— Внимавай да не изчезне — предупреди тя. — Обичам тази дреха и няма да ми е приятно, ако се озове в товара на някой керван, поел към Тол Хонет.

— Не бива да го заплашваш, Вела — рече меко Ярблек.

— Това не беше заплаха, Ярблек — отвърна остро красивата жена. — Просто искам да съм сигурна, че е разбрал какво му казвам.

— Ще отида да донеса наметалото — измърмори агентът.

— Отивай — каза тя.

Наметалото бе не просто оръфано — приличаше на стара дрипа и вонеше така, сякаш никога не е прано. Вела го наметна върху раменете си с отвращение.

— Сложи си качулката — каза и Ярблек.

— Тогава после ще трябва да си мия косата.

— И какво от това?

— Знаеш ли колко време трябва да чакам, докато се изсуши грива като моята през зимата?

— Просто го направи, Вела. Защо винаги спориш с мен?

— Въпрос на принципи.

Търговецът се усмихна печално, после нареди на Зелмит:

— Погрижи се за конете ни. Ще вървим пеш. — И изведе Вела от тесния кабинет. Щом излязоха на улицата, Ярблек извади изпод палтото си верига, единият край на която завършваше с кожен нашийник, и каза на младата жена: — Сложи го около врата си.

— Не съм носила нашийник от години — отвърна тя.

— Това е за собственото ти добро, Вела — каза уморено търговецът. — Отиваме в много опасна част на града, а „Едноокото куче“ е най-отвратителното място в цялата столица. Ако имаш нашийник, никой няма да те закача — освен ако не иска да се бие с мен. Ако вървиш сама, някой от мъжете в кръчмата може да си направи погрешни изводи.

— Че нали затова си имам ками, Ярблек.

— Моля те, Вела. Най-интересното от всичко е, че май те харесвам и не искам някой да те нарани.

— Ти говориш за привързаност, Ярблек? — засмя се танцьорката. — Аз пък си мислех, че единственото нещо на света, което харесваш, са парите.

— Аз не съм пълен негодник, Вела.

— Ще се задоволя с теб, докато срещна истинската си любов — заяви тя и сложи нашийника около врата си. — Всъщност май и аз те харесвам.

Ярблек се ухили.

— Ала не чак толкова — допълни младата жена.

„Едноокото куче“ беше най-мръсната кръчма, в която Вела бе влизала, а тя бе влизала в много долнопробни дупки и евтини таверни. Откакто бе навършила дванадесет години, винаги бе разчитала на камите си, за да се предпазва от нежеланите домогвания на мъжете. И макар че рядко й се налагаше да убива някого — с изключение на няколко особено разпалени господа, — си бе спечелила репутацията на момиче, при което никой благоразумен мъж не би дръзнал да пробва късмета си. Понякога това малко я дразнеше, защото в някои случаи би се радвала на подобен опит. Няколко леки рани от хвърлената кама на безопасно място в тялото на пламенния обожател — това бе напълно достатъчно да поддържа името и честта й, добре — но след това какво? Е, на този въпрос никой не можеше да отговори.

— Съветвам те да не пиеш нито капка бира тук — предупреди я Ярблек, щом влязоха в кръчмата. — Бъчвата няма капак и в нея обикновено плуват няколко удавени плъха. — След тези думи той нави веригата на Вела около китката си.

Вела се огледа и каза:

— Това място наистина е отвратително, Ярблек.

— Просто живя прекалено дълго при Порен — отвърна търговецът. — Започваш да ставаш твърде изтънчена.

— Ами ако ти ударя един и те изтърбуша?

— Така те искам — ухили се Ярблек. — Хайде да се качим на горния етаж.

— Какво има там?

— Там са момичетата. Дроста не идва тук заради бирата и умрелите плъхове.

— Знаеш ли, това е наистина отвратително!

— Значи никога не си срещала Дроста. „Отвратително“ е първата дума, с която би могла да започнеш да го описваш. Дори на мен ми се повдига, когато си го представя.

— Нима мислиш просто да влезеш при него и да му кажеш: „Хей, ето ме“? Не трябва ли първо да огледаме обстановката, да подушим малко наоколо?

— Слушай, личи, че дълго си живяла в Драсния — отвърна търговецът, докато се качваха по стълбището. — Дроста и аз се познаваме. Той знае, че не е препоръчително да ме лъже. Ще разбера всичко, което ми е необходимо, и веднага ще се измъкнем от този вонящ град.

— Според мен и ти започваш да ставаш прекалено изтънчен.

В дъното на коридора имаше врата, пред която стояха двама въоръжени войници — присъствието им беше недвусмислен знак, че крал Дроста лек Тун е в стаята.

— Колко влизаха при него досега? — обърна се Ярблек към войниците.

— Три бяха, нали? — обърна се единият от войниците към другаря си.

— Вече им изгубих точната бройка — вдигна рамене вторият войник. — На мен всичките ми изглеждат еднакви. Три ли, четири ли, забравих.

— Сега кралят зает ли е? — попита Ярблек.

— Не е. Почива.

— Значи започва да остарява. Никога не се е нуждаел от почивка само след три момичета. Ще му съобщиш ли, че съм тук? Искам да му направя едно делово предложение. — Ярблек многозначително разклати веригата на Вела.

Единият от войниците огледа красивата млада жена и се ухили похотливо.

— Сигурен съм, че веднага ще се разбуди.

— А пък аз мога веднага да го приспя — отвърна Вела, разтвори наметалото си и показа дръжките на камите.

— Значи си от онези диви жени, дето живеят в горите, а? — попита я вторият войник. — Не трябва да те пускаме при краля с тези ножове.

— Искаш ли да се опиташ да ми ги вземеш?

— О, не и аз, момичето ми — отвърна предпазливо войникът.

— Добре. Много е досадно човек да точи камата си, а пък напоследък често ми се случва да я забивам чак до костите на разни господа.

Първият войник побърза да отвори вратата.

— Търговецът Ярблек, ваше величество — съобщи той. — Води едно момиче, което иска да ви продаде.

— Вече току-що си купих три — отвърна остър глас, след това се разнесе неприличен смях.

— Тя не е като тях, ваше величество.

— Колко мило, че ми даваш такава висока оценка — измърмори Вела.

Войникът се засмя.

— Влизай, Ярблек — заповяда кралят с пронизителен глас.

— Веднага, ваше величество. Хайде, Вела! — Ярблек дръпна веригата и и я въведе в стаята при владетеля на надраките.

Дроста лек Тун, крал на Гар ог Надрак, лежеше полугол на едно легло със смачкани чаршафи. Беше най-грозният мъж, който Вела бе виждала. Дори гърбавото джудже Белдин изглеждаше истински красавец в сравнение с него. Беше мършав и с опулени очи. Лицето му бе издълбано от ямички след някаква тежка шарка, а брадата му беше рядка и проскубана.

— Ти си истински идиот! — озъби се кралят на Ярблек. — Яр Надрак гъмжи от малореански агенти. Те знаят, че си партньор на принц Келдар, и им е добре известно, че на практика живееш в двореца на кралица Порен.

— Никой не видя, че идвам, Дроста — отвърна му Ярблек. — Пък дори и да са забелязали, аз имам напълно основателна причина да те посетя. — Търговецът отново разклати веригата на Вела.

— Наистина ли искаш да ми я продадеш? — попита кралят и започна да оглежда младата жена.

— Едва ли. Но на всички, които проявяват любопитство, можем да кажем, че не сме се споразумели за цената.

— Тогава защо си тук?

— Порен е любопитна да научи с какво се занимаваш в момента. Джевълин има няколко агенти в твоя дворец, но ти си достатъчно хитър и си успял да скриеш от тях какви всъщност ги вършиш. Помислих си, че ще спестя време, ако дойда направо при самия извор — тоест при тебе.

— Какво те кара да мислиш, че съм наумил нещо тайно?

— Винаги го правиш.

Дроста се разсмя пискливо.

— Имаш право. Но защо, в името на боговете, да разкривам тайните си пред теб?

— Защото ако не го направиш, ще се установя в твоя дворец и малореанците ще си помислят, че си тръгнал срещу тях.

— Това е чисто изнудване, Ярблек!

— Да, някои хора сигурно ще го нарекат така.

— Добре, Ярблек — въздъхна Дроста. — Но това, което кажа, трябва да стигне единствено до ушите на Порен. Не искам ти и Силк да се възползвате от него. Опитвам се да оправя отношенията си със Закат. Той беше много ядосан, когато му измених и се прехвърлих на страната на неговите врагове в Тул Марду. Императорът на Малореа ще завладее цял Ктхол Мургос, това е единствено въпрос на време. След като го направи, хич не ми се ще да се спусне на север срещу мен. Водех преговори с Брадор, началника на Бюрото на външните работи на империята, и вече почти постигнахме съгласие. Ще си запазя кожата, ако позволя на агентите на Брадор да минат през Гар ог Надрак, за да проникнат след това на запад. Закат е достатъчно прагматичен — ще се откаже от удоволствието да ме одере жив, ако съм му полезен.

Ярблек го изгледа скептично.

— Добре, Дроста. Има ли друго нещо? Онова, което предлагаш, едва ли ще възпре Закат да ти смъкне кожата, като че ли бели ябълка.

— Понякога си прекалено умен и това е вредно за самия теб, Ярблек.

— Хайде, изплюй камъчето, Дроста. Не искам да оставам тук цял месец — ако го направя, всички ще видят, че съм отседнал в Яр Надрак.

Дроста се предаде.

— Намалих вносното мито върху малореанските килими. Закат има нужда от приток на данъци, за да продължи войната в Ктхол Мургос. Щом аз намаля митата, малореанските търговци ще могат да продават стоките си по-евтино от теб и Силк по западните пазари. Целта на моя план е да стана толкова необходим на Негово императорско величество, че в крайна сметка да ме остави на мира.

— А аз пък се чудех защо печалбите ни от търговията с килими спадат така главоломно — замислено каза Ярблек. — Това ли е всичко?

— Това е, кълна се, Ярблек.

— Клетвите ти обикновено не струват пукната пара, кралю мой.

Дроста оглеждаше Вела с откровено възхищение, после попита:

— Сигурен ли си, че не искаш да ми продадеш това момиче?

— Истината е, че не можете да си позволите да ме купите, ваше величество — каза Вела. — Обаче рано или късно желанието да ме имате ще надвие разума ви. Тогава ще трябва да взема съответните мерки, за да ви възпра.

— Нима ще използваш камите си срещу собствения си крал?

— Опитайте и ще видите.

— Има още нещо, Дроста — добави Ярблек. — Отсега нататък аз и Силк ще плащаме същите вносни мита, с които облагаш малореанските търговци.

Очите на Дроста се опулиха още повече.

— И дума да не става! — изкрещя той. — Ами ако Брадор научи?

— Просто ще се постараем това да не стане, нали? Такава е цената, за да ме накараш да си затварям устата. Ако не намалиш митата за нас, ще разглася навсякъде, че си го направил за малореанците. Тогава въобще няма да бъдеш необходим на Закат, нали?

— Те ме ограбваш като пладнешки разбойник, Ярблек!

— Бизнесът си е бизнес — любезно каза търговецът.

 

 

Крал Анхег беше пристигнал в Тол Хонет, за да разговаря с император Варана, и когато го въведоха в покоите на владетеля, започна направо:

— Изправени сме пред голям проблем, Варана.

— Така ли?

— Познаваш моя братовчед граф Трелхайм, нали?

— Барак ли? Разбира се, че го познавам.

— Никой не го е виждал от дълго време. Изчезна някъде с огромния си кораб, освен това е взел със себе си някои свои приятели.

— Всеки на света има право да пътува из океана. Кои са тези приятели?

— Хетар, синът на Чо-Хаг, мимбратският рицан Мандорален и астурианецът Лелдорин. Взел е и фанатика от Улголандия Релг и собствения си син Унрак.

Варана се намръщи.

— Това е опасна група.

— Напълно съм съгласен с тебе. Щом тези хора се съберат заедно, очаквай неприятности както при природно бедствие. Според мен сега групата им търси мястото, където ще се разрази катаклизмът.

— Имаш ли някаква представа какво правят?

— Известна ми е посоката, в която са поели. Останалото са само голи предположения.

Някой учтиво почука и отвори вратата. Беше един от стражите.

— Пристигна един човек от кралство Черек, ваше величество — докладва той. — Моряк е и казва, че иска да говори с крал Анхег.

— Да влезе — нареди императорът.

Мъжът, който се появи в стаята, беше Грелдик и очевидно бе леко пийнал.

— Мисля, че разреших твоя проблем, Анхег. Щом те оставих на кея, обиколих да събера някаква полезна информация.

— Напълно ясно е, че си я събирал по кръчмите.

— Ами моряците не ходят из салоните за чай. Както и да е, натъкнах се на един капитан на толнедрански търговски кораб. Той натоварил на борда малореански стоки и поел на юг през Морето на Изтока към най-южната част на Ктхол Мургос.

— Това е много интересно, но не виждам каква връзка има с нещата, които ме интересуват.

— Та тоя капитан видял един кораб и когато му описах „Морска птица“, потвърди, че е видял тъкмо нея.

— Това все пак може да послужи като начало на търсенето ни. Накъде е тръгнал Барак?

— Че къде другаде? Естествено в Малореа.

 

 

След едноседмично плаване „Морска птица“ хвърли котва в пристанището на Дал Зебра на югозападния бряг на малореанския континент. Барак поразпита тук-там и поведе приятелите си към представителството на Силк.

Агентът на дребничкия драснианец беше много слаб мъж, не толкова поради недохранване, колкото от крайна преумора.

— Опитваме се да намерим следите на принц Келдар — обърна се към него Барак с буботещия си глас. — Работата ни не търпи отлагане и ще ви бъда благодарен, ако ни дадете някаква информация къде се намира нашият приятел.

Агентът се намръщи.

— За последен път получих вести от него, когато беше в Мелцена в другия край на континента, но това беше преди месец. А принц Келдар не се застоява дълго на едно място.

— Такъв си е Силк — измърмори Хетар.

— Имате ли някакво предположение накъде може да е тръгнал след Мелцена? — попита Барак.

— Това представителство е сравнително ново — отговори агентът. — Аз самият съм в края на маршрута на всички наши куриери. — Мъжът направи кисела гримаса. — Агентът в Дал Финда малко се ядоса, когато Силк и Ярблек отвориха представителство тук. Той мислеше, че аз ще бъда негов конкурент, затова понякога забравя да ми предава всички новини. Представителството му е отворено и работи добре, така че всички куриери винаги спират там. Ако някой в тази част на Даласия знае къде да търсите дирите на Келдар, това е тъкмо той.

— Добре. А къде се намира Дал Финда?

— На четиридесет левги нагоре по реката.

— Благодаря за помощта, приятелю. Имаш ли случайно карта на тази част на Малореа?

— Да, мисля, че мога да ви дам една.

— Ще ти бъдем много благодарни. Тази част от света не ни е позната.

— Значи ще поемем нагоре по реката? — каза Хетар, когато агентът на Силк излезе от стаята.

— Щом това е единственото място, където можем да научим нещо за Гарион, ще трябва да го направим — отвърна Барак.

 

 

Течението на река Финда не беше силно и гребците успяваха да се придвижват с добра скорост срещу него. В късния следобед на следващия ден Барак и спътниците му стигнаха до пристанището и веднага отидоха до представителството на Силк.

Неговият агент тук беше пълната противоположност на онзи в Дал Зебра: беше по-скоро много едър и набит, отколкото дебел, имаше огромни месести ръце и червендалесто лице, а освен това нямаше особено желание да им помогне.

— Откъде да зная дали наистина сте приятели на принц Келдар? — попита подозрително той. — Няма да разкрия местоположението му на хора, които са ми напълно непознати.

— Значи се опитваш да ни създаваш проблеми, така ли? — попита Барак.

Агентът изгледа огромния червенобрад мъж и преглътна мъчително.

— Не, но принцът желае да не разкривам никому къде се намира в момента.

— Така е, особено когато се опитва да открадне нещо — добави Хетар.

— Да открадне ли казахте? — възрази потресено агентът. — Принцът е почтен търговец.

— Освен това е и лъжец, мошеник, крадец и шпионин — продължи Хетар. — И така — къде е той сега? Научихме, че преди известно време бил в Мелцена. Накъде е тръгнал след това?

— Можете ли да ми опишете принц Келдар? — отвърна му с въпрос агентът.

— Той е нисък — започна Хетар. — Нисък и слаб. И прилича на плъх, заради дългия си остър нос. Освен това умее да приказва убедително и се мисли за много смешен.

— Това е твърде точно описание на принца — отстъпи агентът.

— Научихме, че приятелят ни е изложен на опасност — намеси се Мандорален. — Изминахме много левги по море, за да му се притечем на помощ.

— Аз пък се питах защо повечето от вас носят доспехи. О, добре. Последното, което научих за принца, бе, че е тръгнал към град Кел.

— Покажи къде се намира този град — каза Барак и разгъна картата.

— Ето тук — отвърна агентът.

— Тази река докъде е плавателна?

— На север чак до град Баласа.

— Добре. Можем да заобиколим с кораба южния край на континента и да тръгнем срещу течението на реката. На какво разстояние се намира Кел от нейните брегове?

— На около левга от източния бряг. Градът е разположен в подножието на огромна планина. Ала ако бях на ваше място, бих премислил всичко още веднъж. Град Кел има много особена репутация. Там живеят пророците, а те не посрещат непознати с отворени обятия.

— Ще трябва да рискуваме — заяви Барак. — Благодаря за помощта ти, приятелю. Ще предадем поздравите ти на Келдар, когато го настигнем.

На следващата сутрин поеха надолу по течението, към морето. Имаше достатъчно силен попътен вятър и платната се издуваха, така че гребците можеха да си починат. Малко преди обед до слуха им долетя силен грохот, после втори и трети — разнасяха се някъде пред тях.

— Буря — рече Мандорален. — И то доста силна.

Барак се намръщи:

— Небето е съвсем ясно, Мандорален. Освен това този тътен хич не ми прилича на гръмотевици. — След това гигантът извика на моряците: — Натиснете веслата и свалете платната! — После завъртя рязко щурвала и „Морска птица“ спря до брега.

Хетар, Релг и Лелдорин излязоха от каютата.

— Защо спираме? — попита Хетар.

— Нещо странно става пред нас — отговори Барак. — Мисля, че ще е по-добре да се огледаме, преди да сме направили някоя груба грешка.

— Да сваля ли конете на сушата?

— Не мисля, че е необходимо. Мястото, откъдето идва грохотът, не е далеч, пък и конниците обикновено привличат вниманието на всичко живо.

— Започваш да приказваш като Силк.

— Доста дълго съм пътешествал с него. Унрак! — извика той на сина си, който стоеше на носа на кораба. — Отиваме да проверим какъв е този шум. Ти отговаряш за целия кораб, докато се върнем.

— Но, татко! — опита се да протестира червенокосото момче.

— Това е заповед, Унрак! — изрева Барак.

— Слушам, капитане — отвърна Унрак недоволно.

„Морска птица“ се люлееше до покрития с храсталак бряг. Барак и другарите му слязоха на сушата и предпазливо тръгнаха напред.

Грохотът прозвуча още няколко пъти и сега всички се убедиха, че никак не прилича на гръмотевица.

— Каквото и да е това, съвсем не е далеч — прошепна Хетар.

— Най-добре е да останем скрити, докато не разберем какво става — рече Барак. — Чували сме подобен тътен в Рак Ктхол, когато се биеха Белгарат и Ктучик.

— Значи мислиш, че отново сме се натъкнали на вълшебници? — попита Мандорален.

— Не съм сигурен, но имам силното подозрение, че е точно така. Мисля, че трябва да не издаваме присъствието си, докато не видим кой или какво е там.

Стигнаха до края на гората и пред очите им се разкри широко равно поле.

Няколко облечени в черно фигури лежаха на тревата и от тях се издигаше гъст дим. Други се бяха струпали накуп и трепереха страхливо.

— Мурги ли са това? — попита сепнато Хетар.

— Струва ми се, че не, милорд — отвърна Мандорален. — Ако ги огледаш внимателно, ще забележиш, че подплатата на качулките им е направена с различни цветове — не е черна. Цветовете показват различен ранг в йерархията на гролимите. Постъпи много умно, граф Трелхайм, като ни посъветва да проявим предпазливост.

— Защо телата им димят? — прошепна Лелдорин и нервно опипа лъка си.

Сякаш в отговор на въпроса му една облечена в черна пелерина фигура, чието лице бе скрито под качулка и която стоеше на върха на малка могила, направи презрително движение с ръка. От дланта й се откъсна тежко, нажежено до бяло огнено кълбо, полетя съскайки над полето и удари в гърдите един от уплашените гролими. След миг се разнесе познатият грохот. Гролимът изкрещя, притисна ръце към гърдите си и се просна на земята.

— Е, поне разбрахме какъв е този шум — отбеляза Релг.

— Барак — прошепна тихо Хетар, — това е жена.

— Сигурен ли си?

— Да, Барак. Мога да правя разлика между това как изглежда мъжът и жената.

— И аз мога, но не и когато са покрити с наметала.

— Гледай внимателно лактите й, когато повдигне ръце. Лактите на жените изглеждат различно от нашите. Според Адара това е така, защото жените се грижели за децата си.

— Страх ли те беше да дойдеш сам, Агачак? — попита презрително жената, застанала на върха на могилата, хвърли още едно огнено кълбо и след миг още един гролим се строполи на земята.

— Не се боя от нищо, Зандрамас — долетя глух глас от горичката в края на полето.

— Сега знаем кои са — рече Хетар. — Но защо се бият?

— Значи Зандрамас е жена? — попита удивено Лелдорин.

Хетар кимна и каза:

— Кралица Порен разбра това доста отдавна. Съобщи го на всички алорнски крале. Лично аз го научих от Чо-Хаг.

Зандрамас изби с небрежна лекота останалите трима гролими и извика:

— Е, Агачак? Ще излезеш ли от скривалището си, или да дойда да те измъкна от него?

Висока, подобна на мъртвец фигура се появи сред дърветата.

— Твоят огън не може да ме нарани, Зандрамас — каза йерархът и тръгна към жената с качулката.

— Не огън имах предвид, Агачак — сякаш измърка от удоволствие тя. — Виж каква ще бъде съдбата ти! — Изведнъж очертанията й се замъглиха и започнаха да блестят, а миг след това на мястото, където бе стояла тя, се появи огромен ужасен звяр с дълъг змийски врат и гигантски криле на прилеп.

— О, Белар! — изруга Барак. — Та тя се превърна в дракон!

Чудовището разпери крилата си и ги размаха. Подобният на мъртвец гролим се отдръпна, а после вдигна двете си ръце към небето. Разнесе се страховит гръм и изведнъж драконът бе обграден от всички страни в пелена от зелен огън. Гръмотевичният глас, който излизаше от устата на дракона, все още беше същият като този на Зандрамас.

— Трябвало е да обърнеш по-голямо внимание на заниманията си с магия, Агачак. Ако го беше сторил, щеше да знаеш, че Торак направи драконите неуязвими за всякакви вълшебства. — Чудовището се издигна във въздуха над ужасения гролим. — Между другото, Агачак — продължи Зандрамас, — ще ти съобщя една новина, която ще те направи щастлив — Урвон е мъртъв. Предай му моите поздрави, когато го видиш. — След това страшната твар се спусна рязко надолу и заби ноктите си в гърдите на Агачак. Той изкрещя пронизително, след миг огромен облак от сажди и огнени пламъци изригна от грозната паст на дракона и погълна лицето му. После чудовището откъсна главата му с отвратителните си зъби.

Лелдорин усети, че му се повдига, и се закашля.

— О, велики Чамдар! — прошепна отвратен той. — Та тя го изяжда!

Разнасяха се ужасяващи звуци на строшени кости — драконът продължаваше грозното си пиршество. Най-сетне, като нададе пронизителен триумфален вой, чудовището разпери огромните си криле и отлетя на изток.

— Вече безопасно ли е да се покажем? — обади се треперещ глас някъде наблизо.

— Най-добре е да го сториш веднага — зловещо каза Барак.

Мъжът беше тул. Още съвсем млад, с коса, подобна но цвят на изсъхнала тиня, и увиснали устни.

— Какво прави един тул тук, в Малореа? — обърна се Лелдорин към непознатия.

— Агачак ме доведе — отговори младежът. Тресеше се от страх.

— Как се казваш? — попита го Релг.

— Аз съм Нател, кралят на Мишрак ак Тул. Агачак обеща, че ще ме направи върховен владетел на всички ангараки, ако му помогна да свърши някаква работа тук. Моля ви, не ме изоставяйте сам. — Бузите му бяха облени в сълзи.

Барак изгледа спътниците си. По лицата на всички се четеше състрадание.

— Добре — рече неохотно гигантът. — Ще дойдеш с нас.