Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (2)

1.

Въздухът беше рядък, хладен и обилно напоен с аромат на смола и вечнозелени дървета. Слънчевата светлина, отразяваща се от заснежените била над върховете им, беше ослепителна, а в ушите на пътниците непрестанно ечеше оглушителен шум на буйни планински потоци, които се спускаха по скалистите склонове към реките на обширните равнини в Даршива и Гандахар десетки левги под тях. Грохотът на водата, побягнала лудо към своята дългоочаквана среща с великата река Маган, бе съпроводен от тихия, меланхоличен шепот на вятъра, промъкващ се сред вечнозелените борови, елови и смърчови гори. Вековни високи дървета растяха по високите ридове, устремили върховете си към небето. Пътят на керваните, по който вървяха Гарион и неговите приятели, се изкачваше все по-нагоре, лъкатушейки край бясно препускащи потоци, за да стигне главоломно високите планински хребети. От върха на всяко възвишение пред погледа им се откриваше друго, след него трето, а над всички тях се възвисяваше гигантският планински масив, чиито върхове се устремяваха към облаците — планинските исполини искряха чисти и първични, обвити в мантии от вечен сняг. Гарион бе бродил и по-рано в планините, но за пръв път през живота си виждаше такива огромни върхове. Знаеше, че тези колосални заострени от длетото на природата гиганти се намират на десетки левги, но планинският въздух беше толкова чист, че му се струваше възможно да ги докосне — стига да протегне ръка към тях.

Тук цареше вечен покой — ведро спокойствие, което изтри сякаш с магическа пръчка спомените за размириците и трудностите, които ги сполетяваха в долините, прогони далеч грижите и дори мислите за тях. Всеки завой, всеки покорен хребет разкриваше нови хоризонти пред очите им — все по-великолепни, по-главоломно зашеметяващи, затова пътниците просто яздеха очаровани, без да произнесат нито дума. Построеното от човешка ръка изглеждаше толкова незначително тук. Човек никога не би могъл да докосне величието на тези вечни планини.

Беше лято, дните бяха дълги, пълни със слънчева светлина. Сред листака край лъкатушещата пътека пееха птици, ароматът на затоплените от слънцето вечнозелени дървета се смесваше с опияняващия дъх на цветя, покрили като благоуханен килим безкрайните стръмни планински поляни. От време на време пронизителен писък на орел огласяше скалите.

— Хрумвало ли ти е някога да преместиш другаде столицата на империята си? — обърна се Гарион към императора на Малореа, който яздеше редом с него. Кралят на Рива приказваше съвсем тихо. Струваше му се, че ако заговори на висок глас, ще оскверни великолепието, което ги обкръжаваше.

— Не, подобна мисъл никога не ми е хрумвала, Гарион — моето правителство не би могло да изпълнява задачите си оттук. По-голямата част от членовете му са мелцени. На пръв поглед мелцените са прозаични люде, но истината е, че не са такива. Боя се, че чиновниците ще прекарват половината от времето си, наблюдавайки природата, а през останалата част ще пишат лоши стихове. Няма да вършат никаква работа. Освен това представа си нямаш какво е времето тук зиме.

— Сигурно има много сняг, нали?

— Огромни преспи — отговори императорът. — Тукашните хора направо не могат да минат през тях.

— Че тук живеят ли някакви хора? Не видях жив човек.

— Има — трапери, ловуващи диви животни заради кожите им, златотърсачи и други като тях. — Закат се усмихна едва-едва. — Според мен се заемат с такава работа само да си имат някакъв претекст да бъдат тук — някои хора предпочитат самотата.

— Тук е наистина най-подходящото място за тях.

Откакто напуснаха войсковия лагер на Атеска на брега на река Маган, императорът на Малореа се беше променил. Сега изглеждаше по-слаб и мъртвешкия поглед отдавна вече го нямаше в очите му. Също като Гарион и останалите, той яздеше предпазливо, целият в слух, с очи, отворени на четири. Ала промяната не бе засегнала само външния му вид, а и душата му. Закат беше замислен, дори меланхоличен човек, склонен да изпада в периоди на черна депресия ала същевременно бе безкрайно амбициозен. Гарион често бе имал поводи да се увери, че амбициите на малореанеца и неприкритата му жажда за власт бяха не толкова водещата движеща сила в живота му, колкото вечно желание да се подлага на тежки изпитания. Вглеждайки се по-дълбоко в същността на този човек, кралят на Рива си мислеше, че болезнените амбиции на Закат произтичат от дълбоко вкорененото у него желание да сложи край на собствения си живот. Закат като че се хвърляше главоломно заедно с всичките военни и природни сили на своята империя в невъзможни битки с тайната надежда, че в крайна сметка ще се изправи срещу силен противник, способен да го убие, смъквайки от плещите му бремето на живота, което бе непоносимо за него.

Сега Закат беше друг човек. Срещата му с Кайрадис на бреговете на река Маган го бе променила завинаги. Светът, който винаги бе изглеждал плосък и безинтересен, сега сияеше с нови багри пред очите му. Понякога Гарион дори си мислеше, че открива слабия лъч на надеждата по лицето на своя приятел. Всъщност императорът на Малореа никога не се бе появявал пред хората с маската на човек, окрилен от надежда, и не можеше да се преструва, че изпитва подобно чувство.

Когато излязоха от един широк завой на пътя, Гарион видя вълчицата, която беше намерил преди време в мъртвата гора в Даршива. Тя ги очакваше търпеливо, отпусната на задните си лапи. Поведението на животното го учудваше все по-дълбоко. Наранената лапа на вълчицата беше оздравяла, от време на време тя се откъсваше от групата и бродеше из гората, ала винаги се връщаше, без видими признаци, че се безпокои дали ще открие следите им. Изглежда, беше доволна, че е член на странната им глутница. Докато се движеха в гората и дивите, ненаселени земи, тази нейна особеност не им създаваше проблеми, ала скоро щяха да стигнат сред хора и появата на свиреп, неопитомен вълк, оглеждащ се нервно наоколо, меко казано, щеше да привлече вниманието на всички.

„Как се чувстваш, малка сестричке?“ — попита я учтиво Гарион на езика на вълците.

„Добре съм“ — отвърна му тя.

„Откри ли някакви следи от своята глутница?“

„Наоколо има много вълци, ала те не са мои родственици. Ще остана с вас още известно време. Къде е вълчето ми?“

Кралят на Рива погледна през рамо към малкия кабриолет с две колела, който подскачаше по неравния път след тях.

„То е с моята другарка в онова нещо с кръглите, въртящи се крака.“

Вълчицата въздъхна.

„Ако продължи да седи при нея още малко, няма да е в състояние да излиза на лов — изрече неодобрително тя. — И ако твоята другарка продължава да го храни толкова много, стомахът му ще се разшири и то няма да може да оцелее през годините, когато няма достатъчно дивеч.“

„Ще поговоря с нея за това.“

„А тя ще те послуша ли?“

„Вероятно не, но въпреки това ще разговарям с нея. Тя е привързана към малкото и й е приятно то да стои при нея.“

„Скоро трябва да го науча как да ловува.“

„Зная. Ще обясня това на моята другарка.“

„Благодаря ти. — Вълчицата замълча за миг и го погледна предпазливо. — Продължавайте напред нащрек. Тук живее някакво особено същество. Вече няколко пъти улавям миризмата му, макар че още не съм го виждала. Но съм сигурна, че е много едро.“

„На какво можеш да го оприличиш?“

„По-голямо е от твърдолапестия, който си яхнал“ — Тя погледна многозначително към Кретиен. Продължителното познанство с вълчицата бе направило големия сив жребец по-малко нервен, ала Гарион все пак подозираше, че конят му би се чувствал много по-щастлив, ако тя не се приближава толкова много до него.

„Ще съобщя на водача на глутницата за това, което ми каза“ — обеща кралят на Рива. Бе забелязал, че вълчицата необяснимо защо избягва Белгарат, и предполагаше, че поведението й отразява някои неизвестни нему страни от етикецията на вълците.

„В такъв случай аз ще продължа да търся своята глутница — рече тя и се изправи. — Може случайно да се натъкна на онзи звяр и тогава всички ще узнаем какъв е той. Ала миризмата му ми подсказва, че е опасен. Храни се с всичко, каквото му попадне — поглъща дори такива неща, които ние, вълците, избягваме.“ — След това тя се обърна, затича с големи скокове и скоро потъна безшумно в гъстата гора.

— Това е неестествено — отбеляза Закат. — Хора да разговарят с животни!

— Това е черта, типична за моето семейство. — Гарион се усмихна. — Отначало и аз не вярвах, струваше ми се, че е невъзможно. Птиците винаги идваха и разговаряха с леля Поул — обикновено за яйцата си. Оттогава зная, че пернатите просто обожават да приказват за своите яйца. И че понякога са доста глупави. Вълците се държат много по-достойно. — Той замълча за миг. — Не е необходимо да споменаваш пред леля Поул, че съм казал това.

— Пак ли проявяваш хитрост, Гарион? — засмя се Закат.

— Просто благоразумие — поправи го Гарвон. — Ще трябва да отида да поговоря с Белгарат. Ти бъди внимателен, отваряй си очите на четири. Вълчицата каза, че наоколо имало някакво особено животно — било по-едро от кон и много опасно. Намеква, че било човекоядно.

— Как изглежда?

— Не го е виждала. Ала е усещала миризмата му и е попадала на следите му.

— Ще бъда нащрек.

— Добре — рече Гарион и пое назад към Белгарат и леля Поул, които оживено обсъждаха нещо.

— Дурник има нужда от кула някъде в Долината на Алдур — казваше Белгарат.

— Не виждам причината за това, татко — отговори му Поулгара.

— Защото всичките ученици на Алдур имат кули, Поул — традицията е такава. Той трябва да се учи. Как би могъл да го направи, ако му се пречкаш в краката непрекъснато?

Тя го измери с продължителен, хладен поглед.

— Е, може би трябваше да се изразя по друг начин.

— Не бързай да изречеш първите думи, които ти хрумнат, татко. Готова съм да почакам.

— Дядо — рече Гарион. — Току-що разговарях с вълчицата и тя ми съобщи, че в гората има някакво много едро животно.

— Може би мечка?

— Не мисля. Вече няколко пъти е улавяла миризмата му и би ми казала, ако е мечка.

— Имаш право.

— Не се изрази със съвсем същите думи, но намекна, че звярът не подбира особено какво тъпче в търбуха си. — Той замълча. — Може би си въобразявам, но не смятате ли, че тази вълчица е твърде особена?

— Какво по-точно имаш предвид?

— Използва много повече думи, отколкото е необходимо, и може би точно това ме кара да подозирам, че иска да ми каже нещо, но не се осмелява.

— Просто е твърде интелигентна. Това не е типична черта за съществата от женски пол, ала все пак някои от тях я притежават.

— Към каква очарователна тема се насочи разговорът ни — отбеляза Поулгара.

— О — каза възрастният мъж любезно. — Ти още ли си тук, Поул? Помислих си, че вече си се заела с някаква друга работа.

Погледът, който му хвърли тя, беше леден, ала Белгарат изглеждаше съвсем необезпокоен.

— Предупреди останалите — каза той на Гарион. — Ако животното беше обикновено, вълчицата не би приказвала с теб по този въпрос. Каквото и да е то, едно е сигурно — че е необичайно, а необичайното винаги е опасно. Кажи на Се’Недра да не изостава назад с кабриолета. — Вълшебникът се замисли за миг. — Не споменавай нищо пред нея, за да не я разтревожиш, ала кажи на Лизел да се качи при нея.

— Лизел ли?

— Да, русокосата девойка. Онази с трапчинките.

— Зная коя е Лизел, дядо. Но не би ли било по-добре, ако при нея отиде Дурник — или Тот?

— Ако някой от тях се качи при нея в кабриолета, тя веднага ще се досети, че нещо не е наред, а това може да я изплаши. Животно, което е излязло на лов, усеща миризмата на страха. Нека не излагаме на опасност кралицата ти. Лизел е много добре обучена, освен това съм сигурен, че е скрила някоя и друга кама на най-различни места под дрехите си. — Вълшебникът се усмихна лукаво. — Силк би могъл да ни каже точно къде.

— Татко! — възкликна Поулгара.

— Искаш да кажеш, че това не ти е известно, Поул? Богове, та ти изобщо не си наблюдателна!

— Водиш с една точка — отбеляза Гарион.

— Радвам се, че ти направи впечатление. — Белгарат се засмя самодоволно.

Гарион обърна Кретиен така, че леля му да не може да види усмивката му.

Тази вечер проявиха повече предпазливост, докато вдигаха лагера. Избраха малка горичка от трепетлики, зад която се издигаше отвесна канара, а недалеч от предния й край течеше буйна планинска река. Щом слънцето потъна зад вечно заснежените върхове и полумракът изпълни клисурите и дефилетата със синкави сенки, Белдин се върна от далечната си обиколка.

— Не е ли прекалено рано за лягане? — каза гърбавият магьосник троснато, след като пространството около него просветна и той отново възвърна човешкия си облик.

— Конете са уморени — отвърна Белгарат и хвърли бърз, кос поглед към Се’Недра. — Пък и пътят е много стръмен.

— Почакай да видиш какъв ще стане по-нататък — рече Белдин и закуцука към огъня. — Пред нас наклонът е още по-голям.

— Какво е станало с крака ти?

— Имах малък спор с един орел — орлите са глупави птици, да знаеш. Не можа да различи гълъб от ястреб, та се наложи да го образовам. Клъвна ме, докато изскубвах цял наръч от перата по крилете му.

Поулгара изсумтя.

— Той започна пръв.

— Тръгнали ли са някакви войници подире ни? — попита Белгарат.

— Да, няколко даршиванци, но са на два или три дни път от нас. Армията на Урвон се оттегля. След като самия него и Нахаз вече ги няма, войниците не виждат никакъв смисъл да остават тук.

— Така поне част от тях няма да се втурнат по петите ни — намеси се Силк.

— Не бързай да се радваш — предупреди го Белдин. — Сега пазачите на храма и карандите вече ги няма и даршиванците могат да съсредоточат всичките си усилия срещу нас.

— Да, имаш право. Дали знаят, че сме тук, как мислиш?

— На Зандрамас това със сигурност й е известно и не смятам, че ще запази в тайна тази информация от войниците си. Може би утре привечер ще стигнем до снега по склоновете и тогава ще трябва да помислиш как да при криеш следите на групата. — Гърбавият магьосник се огледа и попита: — Къде е вълчицата?

— Отиде на лов. Търси следи от своята глутница.

— Това ме подсети да ти съобщя нещо — тихо каза Белгарат, като се огледа, за да се убеди, че Се’Недра не може да го чуе. — Вълчицата каза на Гарион, че наоколо бродел някакъв опасен звяр. Довечера Поул ще излезе на разузнаване, но няма да е зле, ако и ти огледаш местността. Не съм в настроение за никакви изненади.

— Добре.

Сади и Велвет седяха от другата страна на огъня. Бяха сложили пръстената бутилка на земята и се опитваха да примамят Зит и новородените й дечица с парченца сирене.

— Ще ми се да имахме мляко — рече Сади с пискливия си глас. — Млякото е много полезно за малките змийчета. Заздравява зъбите им.

— Ще запомня това — отвърна Велвет.

— Нима възнамерявате да изградите кариера на възпитателка и дресьорка на змии, маркграфиньо?

— Те са очарователни малки същества — отговори тя. — Чисти са, тихи са и не ядат много. Освен това са особено полезни в напрегнати ситуации.

Евнухът й се усмихна с обич.

— От тебе ще стане прекрасна нийсанка, Лизел.

— Ако питат мен — за нищо на света! — измърмори мрачно Силк.

За вечеря опекоха пъстърва, понеже след като подготвиха лагера за нощуване, Дурник и Тот отскочиха до реката с въдиците си. Откакто бе станал ученик на Алдур, Дурник наистина се бе променил, но не бе загубил ни най-малко от безкрайното си увлечение към любимия риболов. Вече не беше необходимо той и немият му приятел да обсъждат какво ще правят през свободното си време. Всеки път, когато лагеруваха в близост до езеро или поток, двамата просто автоматично се отправяха към брега.

След вечеря Поулгара излетя над мрачната, потънала в сенки гора, ала когато се върна, съобщи на приятелите си, че не се е натъкнала на следи от страшния звяр, за който ги бе предупредила вълчицата.

На следващата сутрин беше студено, дори мразовито. Дъхът на конете излизаше на кълбета пара.

Късно следобед стигнаха до снега по склона точно както беше предвидил Белдин. Снежната покривка беше тънка, но по-нататък се виждаха по-дълбоки преспи. Лагеруваха под линията на заснежената повърхност и тръгнаха рано призори. Силк беше направил хамут за един от товарните коне и след него, вързани с дълги въжета, се влачеха десетина обли камъни. Дребничкият драснианец огледа критично следите, оставяни от тях, и измърмори:

— Добре.

— Целта на твоя механизъм не ми е съвсем ясна — каза Сади.

— Следите, които оставят тези камъни, са също като от колела на каруца — обясни Силк. — От една страна, следите на коне могат да възбудят подозренията на войниците, които идат след нас. От друга — следи от каруци по пътя на керваните не биха привлекли ничие внимание, защото са съвсем в реда на нещата.

— Умно — отбеляза евнухът. — Но защо просто не отсечем клони от дърветата и не ги влачим след себе си?

Силк поклати глава.

— Ако заличим всички следи, ще възбудим още по-силни подозрения. По този път минават много хора.

— Ти мислиш за всичко, нали?

— Той е обучаван как да се промъква незабелязано в нашата академия в Драсния — обади се Велвет от кабриолета. — Понякога заличава следите си просто за да се упражнява.

— Не бих стигнал чак дотам в старанието си — отвърна дребничкият мъж обидено.

— Нима?

— Е, може би. Но защо пък трябваше да го казваш с толкова висок глас пред всички? При това „промъквам се“ звучи толкова грозно…

— Можеш ли да предложиш нещо по-благозвучно?

— Ами „избягвам неприятности“ е много по-точно и красиво, нали?

— Щом означава едно и също, защо да задълбаваме в терминологията? — Тя го възнагради с очарователна усмивка и две весели трапчинки.

— Въпрос на стил, Лизел.

Пътят на керваните се издигаше все по-стръмно и преспите край него ставаха все по-дълбоки. Снежни вихрушки се въртяха по склоновете, вятърът задуха по-силно, с хапещи, мразовити пориви.

По пладне планинските върхове пред тях изведнъж изчезнаха, забулени от зловещи кълбести облаци, нахлуващи от запад, а после вълчицата дотича с дълги скокове и каза на Гарион:

„Съветвам ви да потърсите подслон за глутницата и товарните животни.“

„Намери ли съществото, което живее тук?“

„Не. Но това е по-опасно от него.“ — Тя погледна многозначително към приближаващите се облаци.

„Ще съобщя на водача на глутницата.“

„Така трябва. — Вълчицата повдигна муцуната си към Закат. — Нека той ме последва. Малко по-нататък има дървета. Двамата ще намерим подходящо място.“

— Тя иска да отидеш с нея — обърна се Гарион към малореанеца. — Лошото време ще ни застигне и вълчицата смята, че трябва да се подслоним сред дърветата. Намерете подходящо място, а аз ще предупредя останалите.

— Снежна виелица? — попита Закат.

— Сигурно. Трябва да е наистина нещо сериозно, за да накара вълк да се оглежда така нервно. — Гарион обърна Кретиен и се върна назад, за да съобщи всичко на приятелите си. Стръмният хлъзгав път затрудняваше бързото придвижване, мразовитият вятър хвърляше ледени шепи сняг в лицата им, ала все пак скоро успяха да стигнат в гъсталака, до който вълчицата беше завела Закат. Дърветата бяха млади борове, израснали гъсто един до друг. Преди време — очевидно не много отдавна — лавина беше прорязала ивица след дърветата и бе натрупала огромна купчина клони и счупени стволове край една отвесно издигаща се скала. Дурник и Тот незабавно се хванаха на работа. Останалите им се притекоха на помощ и не след дълго издигнаха здрава дървена рамка, опираща се в скалата. Покриха я с брезента за палатките и се опитаха да я прикрепят към земята с тежки пънове и стволове. След това разчистиха пространството под брезента и въведоха конете в края на импровизирания заслон. Само минута след това бурята връхлетя върху тях с цялата си сила.

Вятърът виеше диво, всичко изчезна, погълнато от снежната вихрушка.

— Дали Белдин е добре? — попита Дурник разтревожено.

— Не се тревожи за Белдин — рече Белгарат. — Той се е борил с бури много пъти през живота си. Или ще се издигне по-високо от вихрушката, или пък ще се зарови в някоя преспа, докато всичко отмине.

— Но той ще замръзне! — възкликна Се’Недра.

— Не и под снега — увери я Белгарат. — Обикновено Белдин не обръща никакво внимание на времето. — Той погледна вълчицата — тя бе приклекнала на задните си лапи до входа на заслона и бе вперила поглед в снежната виелица. — „Благодаря ти, че ни предупреди, малка сестричке.“

„Сега съм член на вашата глутница, почитаеми водачо — отвърна тя със същия официален тон. — Благосъстоянието на всички е отговорност на всеки.“

„Мъдро казано, малка сестричке“.

Тя помаха с опашка, ала не каза нищо повече.

Виелицата продължи и след като се спусна мрак. Гарион и приятелите му седяха около огъня, който беше запалил Дурник. После, към полунощ, вятърът утихна така бързо, както се бе появил. Снегът продължи да се сипе до сутринта, а след това престана. Преспите извън заслона стигаха до коленете на Гарион.

— Ще се наложи да правим пъртина — рече сериозно Дурник. — До Пътя на керваните има четвърт миля, а снегът е покрил какви ли не неща. Сега нито е подходящото време, нито подходящото място конете да си счупят краката.

— А какво ще стане с моя кабриолет? — попита Се’Недра.

— Страхувам се, че ще трябва да го изоставим, Се’Недра. Снегът е прекалено дълбок. Дори да успеем да го завлечем до Пътя на керваните, конят няма да може да го тегли през преспите.

Тя въздъхна.

— О, такъв хубав кабриолет беше! — След това малката кралица погледна Силк с абсолютно невинно лице. — Бих искала да ти благодаря, че ми го зае за известно време, принц Келдар. Вече можеш да си го вземеш.

Тот се зае да проправя пъртина по стръмния склон към Пътя на керваните. Останалите мъже го следваха, разширяваха пътеката и внимателно опипваха терена с нозе, търсейки затрупани пънове и клони в снега. Изминаха почти два часа, докато проправят пъртина до Пътя на керваните; накрая всички дишаха тежко, изтощени от положените усилия на такава голяма надморска височина.

След това тръгнаха назад към заслона, където ги очакваха дамите, ала по средата на пъртината вълчицата изведнъж наостри уши и изръмжа.

„Какво има?“

„Онзи звяр — отвърна тя. — Излязъл е на лов.“

— Пригответе се! — извика Гарион на приятелите си. — Звярът е наблизо! — Кралят на Рива протегна ръка и измъкна меча на Желязната хватка.

Звярът излезе от гъсталака. Рунтавата му козина бе покрита със сняг, краката му се тътреха, леко присвити, придавайки на фигурата му застрашителен, дебнещ вид. Муцуната му беше отвратителна и смразяващо позната. Изчадието имаше малки свински очички, потънали под гъсти рунтави израстъци, наподобяващи вежди. Долната му челюст стърчеше напред, огромните жълти бивни, извити като дъги, се издигаха почти до челото му. То отвори уста и изрева, после започна да блъска масивните си гърди с юмруци и се изправи в цял ръст. Беше високо поне осем стъпки.

— Това е невъзможно! — възкликна Белгарат.

— Какво има? — попита Сади.

— Това е елдрак — отвърна вълшебникът. — А единственото място, където има елдраци, е Улголандия.

— Мисля, че грешиш, Белгарат — възрази Закат. — Ние го наричаме маймуноподобна мечка. В тукашните планини живеят няколко от тях.

— Господа, бихте ли приели предложението ми да обсъждате породата на звяра някой друг път? — рече Силк. — Главният въпрос сега е дали да се бием с изчадието, или да бягаме.

— Страхувах се, че ще кажеш тъкмо това.

— Трябва да му попречим да се добере до жените — каза Дурник и погледна евнуха. — Сади, отровата по острието на камата ти ще го убие ли?

Сади огледа несигурно косматия звяр и отговори:

— Сигурен съм, че ще го убие. Но звярът е прекалено голям и ще е нужно доста време, докато отровата подейства.

— Тогава ще привлечем вниманието му към себе си и така ще дадем време на Сади да го заобиколи — реши Белгарат. — Той ще го промуши с камата си, а ние ще го нападнем и ще се бием с него, докато се прояви ефектът на отровата. Разпръснете се и не поемайте никакви рискове. — Старият вълшебник проблесна за миг и се превърна във вълк.

Приятелите настъпиха срещу звяра в полукръг, с готови за бой оръжия, а той продължи да реве и да бие с юмруци гърдите си, изпаднал в дива ярост. След миг пое с тежки стъпки напред, изтърсвайки снега от стъпалата си. Сади се промъкна нагоре по склона, стиснал малката си кама. Междувременно Белгарат и вълчицата се спуснаха да разкъсат изчадието с острите си зъби.

Докато кралят на Рива напредваше с уверени крачки в дълбокия сняг, размахвайки заплашително меча си, умът му работеше точно и трезво. Гарион забеляза, че звярът не действа така бързо, като елдрака Грул. Не можеше да отблъсне острите, светкавични набези на вълците и снегът около него скоро се обагри с пръски от кръвта му. Изчадието нададе страшен рев и се втурна отчаяно срещу Дурник. Ала тъкмо в този миг Тот пристъпи напред и заби върха на здравата си тояга в грозната му муцуна. Звярът изрева от болка и разпери широко ръце, за да сграбчи немия в смазващата си прегръдка, ала Гарион стовари меча си върху рамото му, а в същото време Закат се сниши, скочи напред и започна да сече корема и гърдите на звяра.

Изчадието нададе страшен рев и се олюля.

— Твой ред е, Сади! — извика Силк, след това се наведе и направи лъжливо движение, опитвайки се да метне една от камите си към гърдите на звяра.

Вълците продължаваха страшните си набези срещу хълбоците и краката на изчадието, докато Сади внимателно се промъкваше откъм гърба му. То нанасяше отчаяни удари с огромните си ръце, опитвайки се да отблъсне нападателите си.

Изведнъж вълчицата се хвърли напред и с невероятна точност прегриза с острите си зъби сухожилието на левия му крак.

Писъкът на елдрака беше ужасяващ — още повече защото приличаше на човешки вопъл. Косматият звяр падна по гръб и сграбчи с лапите си осакатения си крак.

Гарион скочи напред, яхна гърчещото се тяло и вдигна високо оръжието си с намерението да го забие в косматите гърди на звяра.

— Моля те, недей! — изкрещя изчадието и животинското му лице се изкриви от ужас. — Моля те, не ме убивай!