Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (29)

28.

Крал Белгарион, Върховен владетел на Запада, Повелител на Западното море, убиецът на бог Торак и най-големият герой на целия свят, води дълъг спор с равностойната нему владетелка Се’Недра, принцеса на империята Толнедра, перлата на династията Боруни. Поводът на техните разногласия беше въпросът кой от двамата ще получи честта да носи Геран — престолонаследника на кралство Рива, наследствен Пазител на Кълбото и съвсем доскоро — Дете на Мрака. Разгорещеният им разговор продължи твърде дълго — докато яздеха заедно със семейството си по пътя от Крепостта на алгарите към долината на Алдур.

Най-накрая Се’Недра отстъпи момчето с очевидна неохота. Точно както беше предрекъл вълшебникът Белгарат, ръцете на кралицата най-сетне се измориха от тежестта му и тя го предаде на съпруга си с нескрито облекчение, като не забрави да предупреди:

— Внимавай да не го изтървеш.

— Разбира се, скъпа — отвърна Гарион и сложи момчето пред седлото.

— Гледай да не изгори от слънцето!

След като го изтръгнаха от лапите на Зандрамас, се оказа, че Геран е съвсем добродушно дете. Приказваше с незавършени фрази, като се мъчеше да обясни нещо на баща си, и през цялото време малкото му личице оставаше напълно сериозно. По пътя им на юг малчуганът сочеше важно всички сърни и зайчета, мернали се за миг пред очите му, и от време на време задрямваше, отпускайки русата си къдрава главица върху гърдите на баща си. Ала една сутрин малкият бе твърде неспокоен и Гарион, без да се замисля особено, взе Кълбото от дръжката на меча и му го даде да си поиграе. Това достави огромно удоволствие на детето. Малчуганът го държеше в малките си ръце, вперил любознателен поглед нейде в безкрайните глъбини на сияещия камък. Често го долепяше до ухото си и слушаше песента му. Кълбото, както личеше, бе още по-доволно от детето.

— Това малко ме тревожи, Гарион — сгълча го Белдин. — Превърнал си най-мощния източник на енергия в цялата вселена в детска залъгалка.

— Та той е негов, или поне след време ще бъде. Трябва да се опознаят, не мислиш ли?

— Ами ако го изгуби?

— Белдин, наистина ли смяташ, че кълбото може да бъде изгубено?

Ала играта на малкия бе прекъсната най-неочаквано, когато Поледра изравни коня си с този на Върховния повелител на Запада.

— Още му е рано за това, Гарион — каза с укор тя, после протегна ръка и в нея се появи едно причудлива много особено изкривена пръчка. — Прибери кълбото, Гарион. Дай му това вместо него.

— Това не е ли пръчката само с един край? — попита той, изненадан от факта, че си спомня играчката, която Белгарат му беше показал в разхвърляната си кула в Долината на Алдур. Бе същата, с която бе отраснала леля му Поул.

Поледра кимна утвърдително.

— Това ще го занимава достатъчно дълго, надявам се.

Геран доброволно размени кълбото срещу новата играчка. Ала скъпоценният камък никак не беше съгласен и продължи да мърмори недоволно в ухото на Гарион още няколко часа.

Малката им група пристигна в къщата на следващия ден. Още от върха на хълма Поледра я огледа доста критично и рече на дъщеря си:

— Виждам, че си я променила.

— Защо мамо, да не би да имаш нещо напротив? — попита Поулгара.

— Не, разбира се. Къщата трябва да отразява характера на своя собственик.

— Сигурен съм, че ще има милион неща за поправяне — каза Дурник. — Тези огради са в окаяно състояние. Ако не ги оправя, в двора ще се изсипят поне стотина алгарски крави.

— Аз пък съм сигурна, че къщата се нуждае от пълно почистване — добави жена му.

Спуснаха се надолу по хълма, слязоха от конете и влязоха вътре.

— Невероятно! — възкликна възмутено Поулгара при вида на нищожния слой прах, който покриваше всичко. — Дурник, ще ни трябват метли!

— Разбира се, скъпа — съгласи се той.

Белгарат се зае да тършува из килера.

— Не прави такива неща, татко — каза тя със строг, нетърпящ възражение глас. — Сега искам ти, чичо Белдин и Гарион да излезете навън и да почистите бурените от зеленчуковата градина пред къщата.

— Моля!? — възропта вълшебникът. Не можеше да повярва на ушите си.

— Утре възнамерявам да садя — обясни му тя. — Трябва да прекопаете градината.

Тримата мъже поеха неохотно към навеса, където Дурник държеше инструментите.

Гарион изгледа градината с размери, достатъчно големи да изхранят немногобройна армия, и почувства, че е готов да се предаде предварително.

Белдин удари няколко пъти по земята с мотиката си.

— Това е нелепо! — избухна след миг той, захвърли злочестия инструмент и посочи с пръст почвата. Следвайки движението на пръста, в градината се появи бразда от прясно разорана почва.

— Леля Поул ще се ядоса — предупреди Гарион гърбавия магьосник.

— Няма, ако не успее да ни хване — изръмжа Белдин и погледна през рамо към къщата, където Поулгара, Поледра и риванската кралица работеха упорито с метлите и парцалите. — Твой ред е, Белгарат. Само гледай да не изкривиш браздите.

— Дай сега да се опитаме да измъкнем малко пиво преди да е усетила как сме се справили — предложи старият вълшебник, след като приключиха с разкопаването на градината. — Работата е тежка — дори ако се върши по нашия начин.

Докато се занимаваха с това, Дурник и Гарион се върнаха за малко до къщата. Дамите енергично въртяха метлите, но прахта отново се спускаше на местата, които вече бяха изчистили. Какво да се прави, понякога прахта ги върши тези работи.

— Къде е Геран? — сепна се изведнъж Се’Недра, захвърли метлата и се заоглежда тревожно. Очите на Поулгара придобиха унесен, вглъбен вид, после тя въздъхна с облекчение и каза съвсем спокойно:

— О, богове.

— Какво! — почти изкрещя Се’Недра, а ковачът бързо изскочи от къщата.

— Не се безпокой, Се’Недра — побърза да я успокои Поулгара. — Просто е паднал в потока.

— Просто паднал в потока ли? — Гласът на Се’Недра се повдигна с една октава.

— Това е любимо занимание за малките момчета — обясни Поулгара. — Няма нищо страшно. Гарион го правеше, Ерионд също, сега е ред на Геран. Не се притеснявай, той плува много добре.

— Но къде се е научил?

— Нямам представа. Сигурно момченцата се раждат с тази дарба, е, поне някои от тях. Гарион беше единственият, който се опита да се удави.

— Тъкмо плуването бе започнало да ми се удава, лельо Поул — възрази той. — Просто налетях на онзи дънер и си ударих главата.

Отначало Се’Недра го изгледа с ужас, а после избухна в сълзи.

Дурник се върна с Геран. От дрехата на малкия капеше вода, но това очевидно не разваляше удоволствието му.

— Много е кален, Поул — отбеляза ковачът. — И Ерионд обичаше да се мокри, но никога не съм го изваждал толкова кален от потока.

— Изведи го навън, Се’Недра — посъветва я Поулгара. — Ще окаля чистия под. Гарион, в навеса има корито. Изнеси го на двора и го напълни. — Вълшебницата се усмихна на майката на Геран. — Бездруго му беше време да се окъпе. Не зная защо, но малките момчета винаги имат нужда от къпане. Гарион се цапаше даже докато спеше.

 

 

В тази прекрасна вечер Гарион излезе навън и се присъедини към Белгарат, който седеше пред вратата на къщата.

— Виждаш ми се замислен, дядо. Какво има?

— Обмислям как да си подредя нещата. Поледра ще дойде при мен в моята кула.

— Е, и?

— Ще последва поне един век чистене и закачане на завеси по прозорците. Как може човек да гледа света навън, като пред очите му се мотаят някакви си пердета?

— Може пък да не направи чак такъв проблем. В Перивор тя каза, че вълците не са така привързани към чистотата като птиците.

— Тогава излъга. Повярвай ми, Гарион, излъга.

 

 

След два дни пристигнаха двама гости на коне. Въпреки че вече беше почти лято, Ярблек все още носеше дрипавото си палто и рошавата кожена шапка, а лицето му изглеждаше безутешно. Вела, изключително чувствената надракска танцьорка, беше облечена в обичайните за нея плътно прилепнали кожени дрехи.

— Какво си намислил, Ярблек? — обърна се Белгарат към съдружника на Силк.

— Идеята не беше моя, Белгарат, Вела настоя.

— Добре — започна властно красивата танцьорка. — Нямам цял ден за губене. Трябва да свършим колкото е възможно по-бързо. Изкарайте всички от къщата — искам да има свидетели.

— На какво точно искаш да станем свидетели? — попита Се’Недра.

— Ярблек ще ме продаде.

— Вела! — възмути се Се’Недра. — Това е отвратително!

— О, я остави това — прекъсна я танцьорката, огледа се и продължи: — Всички ли сте тук?

— Всички — отвърна Белгарат.

— Чудесно — възкликна тя, скочи от седлото и седна на тревата, кръстосвайки крака. — Да се захващаме за работа. Ти, Белдин, Фелдегаст или както там се наричаше — преди време в Малореа каза, че искаш да ме купиш. Това сериозно ли си го мислеше?

Белдин примигна.

— Ами — поколеба се той, — мисля, че наистина исках…

— Да или не, Белдин? — прекъсна го остро тя.

— Добре де, да, така беше. Ти си хубаво момиче, пък и в псувните и ругатните много те бива.

— Чудесно! И каква сума беше готов да предложиш?

Белдин се задави и лицето му внезапно почервеня.

— Не ми губи времето, Белдин! — скара му се тя. — Нямам цял ден за губене. Предложи някаква сума на Ярблек.

— Ти сериозно ли говориш? — възкликна Ярблек.

— По-сериозно от всеки друг път в живота си. Та колко смяташ да предложиш за мен, Белдин?

— Вела — възрази търговецът. — Това са пълни глупости.

— Млъкни, Ярблек! И така, Белдин, колко?

— Всичко, което притежавам — отвърна магьосникът и я погледна учудено.

— Това е прекалено относително. Посочи някаква точна цифра, не можем да се пазарим, без да започнем от нещо.

Белдин почеса сплъстената си брада и рече:

— Белгарат, още ли пазиш онзи диамант, който намери в Марагор преди нашествието на толнедранците?

— Да. Мисля, че е някъде в кулата.

— Там е и половината боклук от целия свят.

— Остави го на лавицата за книги край южната стена — помогна му Поледра. — Точно зад изгризаното от плъховете копие на Даринския сборник.

— Наистина ли? — изненада се Белгарат. — Ти пък откъде знаеш?

— Спомни си как ме нарече Кайрадис в Реон.

— „Жената, която наблюдава“ — така ли беше?

— Това отговаря ли на въпроса ти?

— Ще ми дадеш ли камъка на заем? — помоли се Белдин на брат си. — О, смятам, че изразът „ще ми го подариш ли“ би бил още по-подходящ. Съмнявам се, че някога ще успея да ти го изплатя.

— Разбира се, Белдин — отговори Белгарат. — Аз бездруго не го използвам.

— Можеш ли да ми го донесеш?

Белгарат кимна, съсредоточи се и протегна ръка напред. Диамантът, който се появи в дланта му, наподобяваше парче лед с бледорозов оттенък. Беше по-голям от ябълка.

— В името на зъбите, ноктите и краката на Торак! — ахна Ярблек.

— Бихте ли казали, о, вие двама нищожни славни люде със замъглени от алчност очи, че тази лъскава дреболия струва колкото тази прекрасна девица, която с такава увереност сте наумили да ми продадете? — рече Белдин и посочи камъка в ръката на своя брат вълшебник.

— Това е цена, стократно по-висока от най-огромната сума, плащана някога за жена, откакто свят светува — прошепна Ярблек, който гледаше камъка със страхопочитание.

— Това значи, че цената е подходяща — заключи триумфално Вела. — Ярблек, като се върнеш в Гар ог Надрак, ще разпространиш надлъж и шир тази новина. Искам през следващите сто години всяка жена в кралството да заспива със сълзи на очи, давейки се от завист за цената, на която съм била продадена.

— Ти си жестока жена, Вела — ухили се Ярблек.

— Това е въпрос на чест — заяви танцьорката и отметна катраненочерната си коса. — Видяхте ли, че не беше нужно чак толкова време? — Тя се изправи и изтупа прахта от ръцете си. — Ярблек, носиш ли документите за собственост над мен?

— Разбира се.

— Донеси ги, за да ме прехвърлиш на новия ми собственик.

— Вела, ще трябва да поделим цената между теб и мен — рече той и погледна тъжно розовия камък. — Ще е срамота обаче да разцепим на две този красавец.

— Задръж камъка за себе си — отвърна равнодушно танцьорката. — Той бездруго не ми трябва.

— Сигурна ли си?

— Задръж го и донеси документите, Ярблек.

— Съвсем ли си сигурна, Вела? — попита я още веднъж търговецът.

— През целия си живот не съм била по-сигурна за нещо.

— Но той е толкова грозен! Извинявай, но истината си е истина. Вела, какво те накара да избереш тъкмо него?

— Едно-единствено нещо — отвърна тя.

— И какво е то?

— Той може да лети. — Гласът на Вела бе изпълнен с възхищение.

Ярблек само поклати глава и се залови да тършува из дисагите на коня. След малко намери документите, донесе ги и ги прехвърли на името на Белдин.

— И какво да правя с тях? — попита недоволно гърбавият магьосник. Гарион разбра, че мърморенето му е само средство да прикрие чувствата, от които се страхуваше.

— Ако искаш ги задръж, ако искаш ги изхвърли — отвърна Вела. — За мен те вече не значат нищо.

— Това е чудесно, мила моя — съгласи се Белдин, после смачка документите на топка и ги вдигна високо над главата си. Хартията лумна в пламъци и след миг от нея остана само пепел. — Ха така! — рече той доволно и я издуха от ръката си. — Няма да ни тормозят повече. Е, момиче? Това ли е всичко?

— Не съвсем — отговори танцьорката, наведе се и измъкна две ками от ботушите си, после извади другите две от колана на кръста си. — Вече е готово — продължи тя и погледът й изведнъж светна с особена мекота. — Повече няма да имам нужда от тях. — След това Вела предаде камите на новия си собственик.

— О! — възкликна Поулгара и очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има, Поул? — попита разтревожено Дурник.

— Това е най-святото нещо за едно надракско момиче — обясни вълшебницата и избърса очи с крайчеца на престилката си. — Така тя изцяло се отдаде на Белдин. Толкова е красиво!

— Че за какво са ми притрябвали ножове? — пошегува се Белдин с усмивка, после започна да подхвърля камите във въздуха — те изчезваха, превръщайки се в малки облачета дим. След миг магьосникът се обърна. — Довиждане, Белгарат — каза той на стария вълшебник. — Добре се позабавлявахме, нали?

— За мен беше истинско удоволствие — отвърна той със сълзи на очи.

— Дурник — продължи Белдин, — по всичко личи, че ти си тук, за да ме заместиш.

— Говориш така, сякаш се каниш да умреш — отбеляза Дурник.

— О, не, Дурник, хич и не мисля да се преселвам в гроба. Просто малко ще се променя. Предайте моите поздрави на близнаците и им кажете „довиждане“ от мен. Обяснете им какво се случи тук. Наслаждавай се на новото си богатство, Ярблек, но все пак смятам, че аз спечелих повече от теб в тази сделка. Гарион, грижи се за света.

— Това е работа на Ерионд.

— Зная, но ти все пак го наглеждай.

Гърбавият магьосник не каза нищо на Се’Недра, просто я целуна твърде шумно по бузата. После целуна Поледра, която го погледна с огромна любов, припламнала в златистите й очи.

— Довиждане, стара краво! — рече той накрая на Поулгара и я потупа приятелски по задника. После погледна многозначително талията й и продължи: — Не те ли предупредих, че ще напълнееш, ако продължаваш да похапваш толкова сладкиши?

Тя го целуна през сълзи.

— Е, моето любимо момиче — обърна се Белдин към Вела. — Хайде да повървим малко. Имаме да си кажем много неща, преди да си отидем оттук. — Двамата се отдалечиха към върха на хълма, хванати за ръка. Щом стигнаха най-горе, спряха и поговориха известно време. След това се прегърнаха и вплетоха устни в дълга, страстна целувка. Без да се отделят една от друга, фигурите им блеснаха на слънцето, трепнаха и сякаш се разтвориха във въздуха.

Единият ястреб беше много познат на Гарион. По краищата на крилата му искреше яркосиня ивица. Ивицата по крилете на другия изглеждаше млечнолилава. Двете птици се издигнаха едновременно във въздуха и с лекота се понесоха във висините на озареното от светлина небе. Продължиха да се издигат нагоре във вълшебен сватбен танц, описвайки величествени спирали, накрая се превърнаха в две малки точици, проблясващи все по-високо и по-високо в небесния свод над Долината на Алдур.

След няколко секунди се стопиха. Никога вече нямаше да се завърнат тук.

 

 

Гарион и другарите му останаха в къщата още две седмици. После, като забеляза, че Поулгара и Дурник желаят да останат сами, Поледра предложи да си тръгнат. Като обещаха да се върнат още същата вечер, Гарион и Се’Недра взеха сина си и вече порасналото вълче и придружиха Белгарат и Поледра до сърцето на Долината.

По пладне стигнаха познатата ниска кула на Белгарат и се качиха по стълбите към кръглата стая на най-горния етаж.

— Внимавайте с това стъпало — предупреди ги разсеяно Белгарат.

За разлика от друг път, сега Гарион спря и позволи на останалите да минат напред. Наведе се, вдигна каменната плоча, която служеше за стъпало, и погледна под нея. Там имаше едно кръгло камъче с големината на лешник. Риванският крал го вдигна, сложи го в джоба си и намести плочата. Останалите стъпала бяха протрити по средата, но това не беше и тъкмо затова Гарион се зачуди колко ли векове — по-точно хилядолетия — старият магьосник е стъпвал по тях. После кралят на Рива продължи напред, изпълнен със задоволство.

— Какво направи? — попита го Белгарат.

— Оправих стъпалото на стълбището — отвърна той и му подаде камъчето, което беше намерил. — То се клатеше, защото ето това беше под каменната плоча. Вече всичко е наред.

— Това стъпало ще ми липсва, Гарион — оплака се дядо му, вгледа се в малкото камъче и се намръщи. — А! Сега си спомням — рече той. — Нарочно го оставих там.

— Че защо? — попита Се’Недра.

— Това е диамант, Се’Недра — обясни старият вълшебник и повдигна рамене. — Исках да видя за колко време ще го стрия на прах.

— Диамант ли? — възкликна тя и отвори широко очи.

— Подарявам ти го, ако го искаш — рече вълшебникът и й го подхвърли.

И внезапно Се’Недра направи една наистина себеотрицателна постъпка — като се имаше предвид толнедранският й произход, естествено.

— Не, Белгарат, благодаря, но не бих желала да се разделяш със стария си приятел. Преди да си тръгнем, ще оставим диаманта там, където го намерихме.

Белгарат се засмя.

Геран и вълчето си играеха до един прозорец, като в играта им често се чуваше твърде много ръмжене и скимтене. Вълчето най-безсрамно използваше всеки удобен момент да наруши правилата и близваше Геран по лицето, от което малкото момче се заливаше в смях.

Поледра оглеждаше внимателно кръглата стая, в която цареше пълен хаос.

— Чудесно е да си бъдеш у дома — рече тя, милвайки нежно с ръка облегалката на креслото, върху която личаха следи от ноктите на сова. — Прекарах почти хиляда години, кацнала на това кресло — призна тя на Гарион.

— И какво си правила, бабо? — попита я Се’Недра. Без да го усети, малката кралица бе започнала да използва обръщенията, обичайни за Гарион.

— Наблюдавах го — отвърна жената с кестенявата коса. — Знаех, че най-накрая ще ме забележи, ала не предполагах, че ще му трябва толкова много време. Трябваше да направя нещо необикновено, за да привлека вниманието му.

— О? И какво?

— Предпочетох да се превърна в човек — продължи Поледра, докосвайки с ръка гърдите си. — Той ме харесваше повече като жена, отколкото като вълчица или пък сова.

— Винаги съм искал да ти задам един въпрос — призна Белгарат. — Когато се срещнахме, наоколо нямаше други вълци. Ти какво правеше там?

— Чаках те.

Той трепна.

— Нима си знаела, че ще дойда?

— Разбира се.

— Преди колко време си разбрала за това? — попита Се’Недра.

— Малко след като Торак открадна Кълбото от Алдур — отговори вместо нея Белгарат, чиито мисли очевидно бяха другаде. — Учителят ме беше изпратил на север да разкажа на Белар какво се е случило. Превърнах се във вълк, за да се движа по-бързо. С Поледра се срещнахме нейде из местата, които днес са познати под името Северна Алгария. — Белгарат погледна жена си и продължи: — Кой ти беше казал, че идвам?

— Никой, Белгарат — отвърна тя. — Знаех, че един ден ще дойдеш, още от мига на своето раждане. Ала ти много се забави. — Поледра огледа стаята с критичен поглед и предложи: — Не е зле да поразчистим тук, пък и тези прозорци обезателно се нуждаят от пердета.

— Видя ли? — рече Белгарат на Гарион.

Последваха целувки, прегръдки и сълзи, които все пак не бяха чак толкова. Се’Недра взе Геран на ръце, Гарион грабна вълчето, после двамата тръгнаха надолу по стълбите.

— О! — сепна се Гарион по средата на стълбището. — Дай ми диаманта. Ще го сложа на мястото му.

— Няма ли някое обикновено камъче да свърши същата работа, Гарион? — предложи тя и очите й светнаха пресметливо.

— Се’Недра, ако толкова ти е притрябвал диамант, ще ти купя.

— Знам, Гарион, но ако задържа и този, ще имам два.

Той се засмя, измъкна скъпоценния камък от здраво стиснатото й юмруче и го сложи под стъпалото.

Метнаха се на конете и бавно се отдалечиха от кулата на Белгарат. Се’Недра държеше Геран в прегръдките си, а вълчето подтичваше край коня й, стрелвайки се от време на време след някой заек.

След като изминаха известно разстояние, Гарион чу познат шепот, дръпна рязко юздите и Кретиен спря.

— Се’Недра — каза тихо Гарион и посочи към кулата. — Погледни!

Малката кралица обърна поглед назад.

— Нищо не виждам.

— Чакай. Те ще излязат след няколко секунди.

— Кои?

— Дядо и баба. Ето ги.

Два вълка изскочиха от отворената врата на кулата и затичаха из обраслата в треви равнина съвсем близо един до друг. В устрема им имаше невероятна свобода и опияняваща радост.

— Аз пък си мислех, че първо ще се захванат с почистването. — рече Се’Недра.

— Това е по-важно, Се’Недра. Много, много по-важно.

 

 

Стигнаха къщата точно когато слънцето докосваше хоризонта на запад. Дурник все още се занимаваше с полската работа, а от кухнята се чуваше тихата песен на Поулгара. Се’Недра влезе вътре, а Гарион отиде при Дурник.

Вечерята им беше печена гъска и всички останали неща, които вървят с нея: сос, подправки, три вида зеленчуци и прясно изпечен хляб, напоен обилно с масло.

— Откъде се взе гъската, Поул? — попита Дурник.

— Наруших правилата — призна тя спокойно.

— Поул!

— По-късно ще ти обясня. Хайде да ядем, преди всичко да е изстинало.

След вечеря се разположиха пред камината. Не им беше студено, вратите и прозорците даже бяха отворени, ала огънят беше символ на дома — понякога хората изпитват нужда от огнище не само заради топлината.

Поулгара държеше Геран, притиснала буза в къдриците му. По лицето й се четеше блаженство.

— Само се упражнявам — прошепна тя на Се’Недра.

— Такова нещо никога не може да се забрави, лельо Поул — успокои я риванската кралица. — Та ти си отгледала стотици малки момчета.

— Е, не са чак толкова много, скъпа, но не е лошо да поддържам формата си.

Вълчето бе заспало на плочите пред камината. От време на време проскимтяваше и краката му потрепваха.

— Сънува — усмихна се Дурник.

— Не бих се изненадал — съгласи се Гарион. — През целия път на връщане от дядовата кула гони зайци. Не успя да хване нито един, но и не мисля, че наистина се опитваше.

— Като говорим за сънища — рече Поулгара и стана, — ти, жена ти, синът ви и вълчето сигурно ще искате да тръгнете утре рано призори. Хайде да лягаме.

 

 

Още с първите лъчи на утрото вече бяха станали, закусиха обилно, а после Дурник и Гарион излязоха да оседлаят конете.

Сбогуването не продължи дълго — за такова нещо между тях не можеше да става и дума, защото те, четиримата, никога нямаше да са истински разделени. Размениха си топли думи, имаше целувки и здраво ръкостискане между Гарион и Дурник, след което риванският крал и неговото семейство тръгнаха към върха на хълма.

На половината път Се’Недра се обърна и извика:

— Лельо Поул, обичам те!

— Зная, скъпа — отвърна й Поулгара. — И аз те обичам.