Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (19)

18.

Гарион беше виждал няколко пъти баба си — или нейния образ, — но приликата на чертите й с тези на леля Поул изглеждаше необичайна. Разбира се, имаше различия. Косата на леля Поул, с изключение на белия кичур на челото, беше тъмна, почти черна, а очите й бяха наситено сини. Поледра пък имаше светлокестеняви, почти руси коси, както на Велвет, а очите й бяха златисти като очите на вълк. Ала чертите на двете жени бяха почти еднакви — такива бяха и чертите на Белдаран, сестрата на леля Поул, чийто образ Гарион бе виждал един-единствен път. Белгарат, съпругата му и дъщеря му се бяха оттеглили в срещуположния край на стаята, а Белдин, облян в сълзи, проблясващи по навъсеното му лице, се беше разположил точно по средата между тях и останалите, охранявайки уединението им по време на дългоочакваната среща.

— Коя е тя? — попита объркано Закат.

— Това е баба ми — отвърна простичко Гарион. — Съпругата на Белгарат.

— Не знаех, че има съпруга.

— Откъде мислеше, че се е взела леля Поул?

— Въобще не се бях замислял за това. — Закат се огледа, забеляза, че и Се’Недра, и Велвет докосват очите си с кърпичките си, и попита:

— Защо всички са с влажни очи?

— Всички си мислехме, че е умряла при раждането на леля Поул и сестра й Белдаран.

— И кога се е случило това?

— Леля Поул е на над три хиляди години. — Гарион сви рамене.

Закат потрепери.

— И Белгарат е страдал през цялото това време?

— Да. — Тъкмо в този момент Гарион не искаше да приказва.

Искаше просто да се наслаждава с цялото си същество на топлотата, излъчваща се от лицата на хората от неговото семейство. Припомни си онова мрачно време, когато беше разбрал, че леля Поул всъщност не му е леля. Тогава се беше почувствал толкова ужасяващо сам — сирак в най-страшния смисъл на думата. Бяха изминали толкова години, но сега всичко беше наред. Почти всички от неговото семейство бяха тук. Белгарат, Поледра и леля Поул не говореха, защото думите бяха излишни. Те просто седяха на столовете един до друг, гледаха се в очите и се държаха за ръце. Гарион започваше полека да долавя силата на чувствата им. И въпреки това не се чувстваше изолиран от тях, а по-скоро така, сякаш споделяше радостта им.

Дурник прекоси стаята и отиде при приятелите си. Дори в очите на уравновесения, практичен ковач проблясваха сълзи.

— Защо не ги оставим сами? — предложи той. — Бездруго е време да започнем да опаковаме багажа. Трябва да хващаме кораб, нали знаете?

— Тя каза, че ти си знаел за нея — измърмори обвиняващо Се’Недра, когато двамата с Гарион влязоха в стаята си.

— Да — призна той.

— Защо не ми каза?

— Тя ме помоли да го запазя в тайна.

— Това не важи за собствената ти жена, Гарион.

— Така ли? — попита той, преструвайки се на силно изненадан. — Кога са създали това правило?

— Току-що го измислих — призна малката кралица. — О, Гарион — добави миг след това тя, обви ръце около врата му и го целуна. — Обичам те.

— Наистина се надявам, че е така. Ще опаковаме ли багажа?

 

 

Когато всички се събраха отново заедно, Белгарат, жена му и дъщеря му се бяха успокоили и посрещнаха приятелите си с отворени обятия.

— Би ли искала да ти ги представя, майко? — попита леля Поул.

— Познавам всички, Поулгара — отговори Поледра. — Бях известно време с вас, нали помниш?

— Защо не ми каза?

— Исках да проверя дали ще се сетиш сама. Малко ме разочарова, Поулгара.

— Майко — възрази леля Поул, — не пред децата.

И двете се засмяха с един и същ топъл, красив смях.

— Дами и господа — каза Поулгара. — Това е майка ми Поледра.

Всички се стълпиха около кестенявата жена, която бе станала легенда за тях. Силк с дълбок поклон целуна ръката й.

— Предполагам, лейди Поледра — изрече лукаво той, — че трябва да поздравим Белгарат. Като вземем всичко предвид, мисля, че ви се пада най-неизгодната част от сделката. Дъщеря ви се опитва да го промени вече три хилядолетия, ала все още не е постигнала видим успех.

Поледра се усмихна.

„Може би ще имам повече възможности да направя това, отколкото е имала дъщеря ми, принц Келдар.“ — Тя премина несъзнателно към езика на вълците.

— Добре, Поледра — изръмжа Белдин. — Какво всъщност се случи? След като се родиха момичетата, нашият учител ни съобщи, че ти вече не си сред нас. Всички помислихме, че си мъртва. Близначките се скъсаха от рев и нямах друг избор освен да опитам да се справя с тях. Какво стана в действителност?

— Алдур не те е излъгал, Белдин — отговори спокойно тя. — Наистина аз вече не бях сред вас. Виждаш ли, малко след като се родиха момичетата, Алдур и УЛ дойдоха при мен. Казаха, че ще ми възложат изключително важна задача, ала е необходимо да направя също толкова голяма саможертва. Трябваше да изоставя всички ви, за да се приготвя за нея. Първоначално отказах, но когато ми я обясниха, нямах избор и приех. Обърнах гръб на Долината и заминах в Проглу с УЛ да получа необходимите наставления. От време на време той се смиляваше и ми разрешаваше да се разходя незабелязано по света, за да видя как живее семейството ми. — Тя погледна Белгарат доста строго. — Двамата с теб ще трябва да обсъдим още много неща, стари вълко.

Белгарат трепна.

— И сигурно не можеш да ни кажеш никакви подробности за тази задача, нали? — попита Сади.

— Да, не мога.

— Така си и мислех — промърмори евнухът.

— Здравей, Ерионд — каза през това време Поледра.

— Здравей, Поледра — отвърна й той. Ерионд както винаги не изглеждаше изненадан от хода на събитията. Гарион беше забелязал, че той никога не се стъписва.

— Пораснал си от времето на последната ни среща — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се той.

— Готов ли си?

Въпросът предизвика хладна тръпка у Гарион — кралят на Рива внезапно си припомни странния сън в нощта преди да се разкрие истинската самоличност на вълчицата.

Някой почука на вратата, Дурник отвори и видя един въоръжен рицар.

— Негово величество ме изпрати да съобщя на вас и вашите спътници, че корабът ви чака в пристанището, милорд — каза рицарят.

— Аз не съм… — започна Дурник.

— Остави, Дурник — рече Силк. — Господин рицарю — обърна се той към въоръжения мъж на вратата, — къде можем да намерим Негово величество, за да се сбогуваме с него и да му благодарим за любезността и гостоприемството?

— Негово величество очаква вас и приятелите ви на пристанището, милорд. Там той ще си вземе сбогом с вас и ще ви изпрати към великото приключение, което ви предстои.

— Тогава ще побързаме, господин рицарю — обеща дребничкият драснианец. — Крайно невъзпитано от наша страна е да караме един от най-великите монарси на света да ни чака. Ти изпълни своята задача по начин, който ти прави чест, господин рицарю, и всички сме ти задължени.

Рицарят се поклони, после се отдалечи по коридора.

— Къде се научи да говориш така, Келдар? — изненадано попита Велвет.

— О, скъпа лейди — отговори Силк с изключително достолепие, — не знаете ли, че поетът се крие и под най-обикновената външност? Ако ви е угодно, ще обсипя с обилни комплименти всяка ваша така пленителна ненадмината черта. — Той я огледа нагло от главата до петите.

— Келдар! — възкликна Лизел и цялата се изчерви.

— Знаеш ли, това си е забавление — подхвърли Силк. — След като се научиш да си изкълчваш езика с „бидейки“, „имайки предвид“ и „поради което“, започваш да долавяш известна мелодичност и ритъм в този начин на изразяване.

Гарион си помисли, че Силк май няма предвид точно това под „забавление“.

— Заобиколени сме от шарлатани, майко — въздъхна Поулгара.

— Белгарат — поде сериозно Дурник, — няма особен смисъл да взимаме конете, нали? Имам предвид, че ще се катерим по скалите и ще газим в плитчините, когато стигнем рифа. Няма ли жребците само да ни пречат?

— Имаш право, Дурник — съгласи се възрастният мъж.

— Ще сляза долу при конюшните и ще говоря с конярите — рече ковачът. — Вие тръгвайте. Аз ще ви настигна. — След тези думи той се обърна и излезе от стаята.

— Много практичен човек — отбеляза Поледра.

— Поетът се крие и под най-практичната външност, майко — усмихна се Поулгара. — Няма да повярваш колко голямо удоволствие ми доставя тази негова черта.

— Мисля, че е време да се махаме от този остров, стари вълко — каза Поледра кисело. — Още два дни и всички ще седнат да съчиняват лоша поезия.

След малко дойдоха слугите и взеха багажа им да го отнесат до пристанището. Гарион и неговите спътници минаха през залите на двореца и излязоха на улиците в Дал Перивор. Въпреки че утрото беше светло и слънчево, на запад се трупаха тежки облаци — плътни и застрашителни, които красноречиво говореха, че е твърде възможно времето над Корим да е мрачно и лошо.

— Трябваше да предвидя, че ще е точно така — въздъхна Силк. — Ще ми се веднъж — поне веднъж — едно от тези поразителни събития да се случи при добро време.

Гарион напълно разбираше какво се крие зад привидно лековатите му шеги. Никой не очакваше утрешния ден, без да изпитва дълбоко вълнение и дълбоко стаени опасения. Предсказанието, изречено от Кайрадис в Реон, че един от тях няма да преживее срещата, тегнеше смазващо над всеки ум и по начин, стар, колкото самия човек, всеки се опитваше да победи страховете си. Кралят на Рива си припомни нещо и изостана да поговори с пророчицата от Кел.

— Кайрадис — обърна се той към момичето с превързаните очи, — трябва ли Закат и аз да носим оръжието си, когато стигнем рифа? — И подръпна предната част на жакета, който беше облякъл с голямо облекчение тази сутрин. Надяваше се никога вече да не му се наложи да облича тялото си в стомана. — Искам да кажа, че ако срещата е изцяло сблъсък на умове, няма да има нужда от мечове, нали? Но ако ще има битка, трябва да сме подготвени.

— Прозрачен си като стъкло, Белгарион — нежно го смъмри тя. — Искаш да измъкнеш от мен отговори на въпроси, които ми е забранено да обсъждам с теб. Постъпи както искаш, кралю на Рива. Все пак благоразумието подсказва, че малко стомана няма да е излишна. Нали тръгваме на път, изпълнен с изненади и опасности.

— Ще следвам напътствията ти — засмя се Гарион. — Разумните ти съвети са пътят на мъдростта.

— Някакъв немощен опит за хумор ли е това, Белгарион?

— Бих ли направил това, света пророчице? — Той се засмя и закрачи към Белгарат и Поледра, които вървяха, хванати за ръка, зад Закат и Сади. — Дядо, мисля, че току-що успях да измъкна отговор от Кайрадис.

— Това е първият подобен случай — отговори старият вълшебник.

— Мисля, че когато стигнем рифа, е твърде възможно да се разрази битка. Попитах я дали двамата със Закат трябва да носим оръжие. Тя не ми отговори директно, но каза, че хрумването ми не е за изхвърляне.

— Може би трябва да споделиш това с останалите. Нека не ги държим в неведение.

— Ще го направя.

Кралят, съпровождан от всички придворни, облечени в пъстроцветни одежди, ги очакваше на дългия кей, простиращ се в неспокойните води на пристанището. Въпреки приятната сутрин той носеше хермелинова роба и тежка златна корона.

— С радост поздравявам теб и твоите благородни спътници, Белгарион от Рива — започна високо владетелят. — И с тъга очаквам твоето отпътуване. Мнозина от присъстващите тук ме молиха да им разреша да изразят чувствата си по този въпрос, но следвайки вашия интерес, аз твърдо отказах, тъй като прекрасно зная, че мисията ви не търпи отлагане.

— Вие сте истински и верен приятел, ваше величество — отговори Гарион дълбоко признателен, че му е спестена цяла сутрин празнословни речи, и стисна топло ръцете на краля. — Знайте, че ако боговете ни изпратят победа през утрешния ден, веднага ще се върнем на този щастлив остров, за да изразим без задръжки признателността си към вас и хората от вашия двор, които се отнесоха към нас с такава благородство и почит. — Бездруго тъй или иначе трябваше да се върнат за конете. — А сега, ваше величество, съдбата ни ни очаква. Въпреки че имахме твърде малко време за достойно сбогуване, трябва да се отправим с кораба напред и решително да посрещнем онова, което ни е предопределено. И ако е угодно на боговете, ще се върнем при вас. Довиждане, приятелю мой.

— Сбогом и на теб, Белгарион от Рива — изрече кралят с треперещ глас. Беше готов да се разплаче. — Нека боговете дарят теб и спътниците ти с победа.

— Молете се да стане така. — Гарион се обърна решително, като отметна драматично плаща си, и поведе приятелите си по мостчето към кораба. За миг хвърли поглед през рамо и видя Дурник, който си проправяше път през човешкото множество. Това беше добре: веднага щом ковачът се качеше на палубата, Гарион щеше да се разпореди да отвържат всички въжета — така отпадаше необходимостта от по-продължителни сбогувания.

След Дурник идваха няколкото каруци, превозващи всичкия багаж. Вещите им бяха прехвърлени бързо на кораба, след което Гарион отиде да поговори с капитана, побелял стар моряк с обрулена от ветровете лице.

За разлика от западните плавателни съдове, чиито палуби от голи дъски обикновено бяха изтъркани до някакво подобие на белота и блясък, тук квартердекът и перилата бяха покрити с тъмен лак, а въжетата бяха нови и почти бели. Това внушаваше впечатление за безукорна, педантична чистота и подреденост — доказателство, че капитанът много се гордее със своя кораб. Самият той носеше малко овехтял син жакет и стоеше, отдавайки чест на легендарните си пътници. Яркожълто кадифено кепе беше небрежно нахлупено над едното му ухо.

— Това е всичко, капитане — каза Гарион. — Вече можем да отплаваме. Трябва да излезем от пристанището с отлива.

— Виждам, че и преди сте пътували по море, млади господине — рече одобрително капитанът. — Надявам се, че вашите приятели също имат опит в странстването по вълните. Винаги е голямо изпитание да вземеш хора от сушата на борда. Те сякаш никога не проумяват, че е твърде глупаво да плаваш срещу вятъра. — Той извиси глас и изрева оглушително: — Отвържете всички въжета! Пригответе се за отплаване!

— Речта ти не е като тази на острова, капитане — отбеляза Гарион.

— Щях да се учудя, ако вече съм се научил да приказвам като тях, млади господине. Аз съм от Мелценските острови. Преди двадесет години се носеха грозни слухове, че съм бил замесен в нечисти афери у дома, затова сметнах за благоразумно да се махна за известно време оттам. Дойдох тук. Няма да повярвате какво наричаха „кораб“ местните жители, когато пристигнах.

— Нещо като замък, плаващ по морето? — предположи Гарион.

— Значи сте ги виждали?

— Да, в друга част на света.

— Отплаваме! — изрева капитанът на екипажа. — Ето, млади господине. — Той се ухили на Гарион. — Ще ви измъкна за броени минути далеч от пристанището и никой няма да чува какво си приказваме. Това ще ни спести реките от красноречие. Докъде бях стигнал? А, да. Когато дойдох тук, корабите на Перивор бяха толкова неустойчиви, че една силна кихавица би ги преобърнала като нищо. Бихте ли ми повярвали, че ми отне пет години само за да го обясня на тези хора?

— Трябва да си бил удивително убедителен, капитане — засмя се Гарион.

— Една-две битки, в които използвах канджи, наистина ми помогнаха — съгласи се капитанът. — Въпреки че накрая трябваше да отправя предизвикателство към рицарите. Никой от тези дръвници не може да откаже на отправеното към него предизвикателство, така че предложих състезание около острова. Потеглиха двадесет кораба, а финишира само моят. Оттогава започнаха да слушат съветите ми. Прекарах следващите пет години в корабостроителниците — надзиравах как изработват корабите. Това ми донесе титлата баронет, не че това има някакво значение за мен. Мисля даже, че дори някъде имам замък.

Мощни звуци на рог долетяха от пристана — рицарите от кралския двор, като истински мимбрати, ги удостояваха с военни почести.

— Не е ли жалко? — каза капитанът. — Не мисля, че има и един-единствен човек на целия остров, способен да изсвири някаква мелодия. — Той погледна изпитателно Гарион. — Чух, че отивате към рифа Турим.

— Корим — разсеяно го поправи Гарион.

— Виждам, че сте разговаряли с хората от брега. Те дори не могат да произнесат правилно името. Както и да е, изпратете да ме повикат, щом решите точно къде искате да отидете. Водите около този риф са отвратителни. Това не е място, където можеш да си позволиш грешки, а аз имам няколко доста точни карти.

— Кралят ни каза, че няма никакви карти на рифа.

Капитанът намигна лукаво.

— Слуховете, за които споменах преди малко, накараха някои капитани от Мелцена да се опитат да ме проследят. Макар че „арест“ би била по-точната дума. Възнаграждението понякога предизвиква подобна реакция. Както и да е, веднъж минавах близо до рифа при спокойно време и реших да направя някои измервания. Винаги е полезно да разполагаш със скривалище, където другите се боят да те последват.

— Как се казваш, капитане? — попита Гарион.

— Креска, млади господине.

— Мисля, че можем да оставим обръщението „млади господине“. Наричай ме просто Гарион.

— Както кажеш, Гарион. Сега се махни от палубата, трябва да изкарам това старо корито от пристанището.

Говорът му беше различен и разстоянието от остров Перивор до Черек бе почти половината свят, но капитан Креска толкова много приличаше на Грелдик, приятеля на Барак, че Гарион изведнъж се почувства много сигурен. Той слезе долу и се присъедини към приятелите си.

— Имаме късмет — каза им той. — Нашият капитан е мелцен. Не е прекалено обременен със скрупули, но пък има карти на рифа. Вероятно е единственият човек в тези води, който притежава подобно нещо. Предложи да ни посъветва, когато дойде време да решим къде ще акостираме.

— Това ще ни бъде от помощ — каза Силк.

— Може би, но аз мисля, че основната му грижа е да не разбием кораба в някоя скала.

— Аз също подкрепям това — добави Силк. — Поне докато съм на борда.

— Връщам се на палубата — рече Гарион. — Да се затварям в задушна каюта винаги ме призлява.

— И ти си господар на остров? — попита Поледра.

— Просто въпрос на привикване с новите условия, бабо.

— Ясно.

Морето и небето непрекъснато се променяха. Тежките облаци все още прииждаха от запад, от запад идваха и огромните вълни, родили се в другия край на света, на източното крайбрежие на Ктхол Мургос. Макар като крал на островен народ Гарион да знаеше, че явлението не е необичайно, все пак изпитваше суеверен страх, като виждаше, че ветровете над повърхността се движат на запад, а тези високо над мачтите, сякаш ръководени от движението на облаците, летят на изток. Много пъти беше виждал подобно нещо, но сега не беше сигурен, че времето се подчинява на природните закони. Запита се какво ли биха сторили тези две вечни съзнания, ако той и неговите приятели не бяха намерили кораб. За миг си представи, че морето се разделя на две и се получава широк проход по дъното — камъни и пясък, осеяни с останали на сухо риби. Започна да изпитва засилващото се чувство, че не е господар на съдбата си. Както и по време на дългото пътешествие към Ктхол Мишрак, Гарион ставаше все по-уверен, че двете пророчества го тласкат към Корим за среща, която не е избрана от самия него. Ала тази среща бе върховното събитие, към което се стремеше цялата вселена от началото на дните. Печалните думи „Защо аз?“ потрепнаха на устните му.

А после дойде Се’Недра и се сгуши в прегръдките му, както през онези няколко първи, мъчителни дни, когато най-накрая бяха открили, че всъщност се обичат.

— За какво мислиш, Гарион? — попита тихо тя. Беше свалила сатенената си зелена рокля със старинна кройка, която носеше в двореца, и сега бе облякла сива дреха от топла вълна.

— Всъщност за нищо. По-скоро ме връхлитат разни тревоги.

— За какво се тревожиш? Ние ще победим, нали?

— Това още не е решено.

— Разбира се, че ще победиш. Ти винаги побеждаваш.

— Този случай е малко по-специален, Се’Недра — въздъхна той. — Има нещо друго освен срещата. Трябва да си избера наследник, а онзи, когото избера, ще стане новото Дете на Светлината и най-вероятно ще бъде бог. Ако избера погрешен човек, е възможно да създам божество, което ще предизвика колосални бедствия. Можеш ли да си представиш Силк в тази роля? Той ще пребърква джобовете на другите богове и ще изписва солени шеги сред небесните съзвездия.

— Той наистина няма подходящия темперамент за това — съгласи се малката кралица. — Много го харесвам, но се боя, че УЛ ще възрази твърде енергично. Какво друго те притеснява?

— Знаеш какво. Един от нас няма да преживее утрешния ден.

— Всъщност това не бива да занимава мислите ти, Гарион — печално каза тя. — Това ще съм аз. Знам го от самото начало.

— Не приказвай глупости. Мога да те уверя, че не си ти.

— Ооо? Как?

— Просто ще им заявя, че няма да направя избора, ако те наранят по някакъв начин.

— Гарион! — възкликна тя. — Не можеш да направиш това! Ще разрушиш вселената, ако го сториш!

— Е, и? Знаеш, че вселената не означава нищо за мен без тебе.

— Това е много мило, но не можеш да постъпиш така. Така или иначе няма да го направиш. Чувството ти за отговорност е твърде силно.

— Какво те кара да мислиш, че ще си ти?

— Задачите, Гарион. Всеки от нас има своя задача. Някои от нас — повече от една. Белгарат трябваше да разбере къде ще се състои срещата. Велвет трябваше да убие Харакан. Дори Сади имаше задача. Той трябваше да убие Нарадас. Аз нямам друга задача, освен да умра.

Тогава Гарион реши да й каже.

— Ти също имаше задача, Се’Недра — разкри й той. — И я изпълни много добре.

— За какво говориш?

— Не е възможно да си припомниш онова, което ти разказвам. След като тръгнахме от Кел, няколко дни ти беше много сънлива.

— Да, помня това.

— Ала това стана не защото сънят ти бе недостатъчен. Зандрамас влияеше на съзнанието ти. Правила го е и преди. Помниш ли, че ти прилоша по път за Рак Хага?

— Да.

— Беше друго заболяване, но причината за него пак бе Зандрамас. Тя се опитваше да ти влияе повече от година.

Се’Недра го зяпна.

— Както и да е, след като напуснахме Кел, Зандрамас успя да приспи съзнанието ти. Ти се заблуди и там, в гората, помисли, че си срещнала Арел.

— Арел ли? Но тя е мъртва!

— Зная. Но ти въпреки това беше убедена, че си я срещнала. Тя ти беше дала парцалена кукла, а ти помисли, че е нашето дете. После тази мнима Арел ти е задала няколко въпроса и ти си й отговорила.

— Какви въпроси?

— Зандрамас трябваше да разбере къде ще се състои срещата, а не можеше да отиде в Кел. Тя се представи за Арел, за да може да изтръгне отговорите от теб. И ти й каза за Перивор, за географската карта и за Корим. Това беше твоята задача.

— Значи съм ви предала? — Малката кралица беше поразена.

— Не. Спаси вселената. Зандрамас трябва да дойде в Корим в предопределеното време. Някой трябваше да й каже къде да отиде и тъкмо това беше твоята задача.

— Нищо не си спомням.

— Разбира се, че не си спомняш. Леля Поул изтри спомена за това от паметта ти. Вината всъщност не е твоя, а ти щеше да бъдеш смазана от угризения на съвестта, ако можеше да си припомниш какво се е случило.

— И все пак те предадох.

— Не. Ти направи онова, което трябваше, Се’Недра. — Гарион се усмихна малко тъжно. — Знаеш, че и двете страни се опитваха да сторят едно и също. Ние — както и Зандрамас, разбира се — се опитвахме да открием Корим и да попречим на другата страна да разбере къде е рифът, така че да победим поради неявяване на противника. Ала това просто не може да се случи. Срещата задължително трябва да се състои, защото едва тогава Кайрадис може да направи своя избор. Пророчествата няма да позволят да се случи другояче. И двете страни вложиха много усилия, опитвайки се да сторят нещо, което просто не можеше да стане. Всички трябваше да проумеем това от самото начало. Можехме да си спестим много неприятности. Единствената ми утеха е, че Зандрамас пропиля много повече усилия от нас.

— Все още съм сигурна, че аз ще изгубя живота си.

— Глупости!

— Само се надявам да ми дадат да подържа детето си, преди да загина — тъжно каза тя.

— Няма да умреш, Се’Недра.

Тя не му обърна внимание.

— Искам да се грижиш за себе си, Гарион — започна строго малката кралица. — Постарай се да се храниш добре, да се обличаш топло през зимата и не позволявай на сина ни да ме забрави.

— Се’Недра, ще престанеш ли?

— И последното нещо, Гарион — продължаваше твърдо тя. — Искам да се ожениш пак. Не желая да се скиташ тъжен и унил като Белгарат през последните три хиляди години.

— Разбира се, че няма. Освен това нищо няма да ти се случи.

— Ще видим. Обещай ми, Гарион. Ти не си създаден да бъдеш сам и се нуждаеш от жена, която да се грижи за теб.

— Свърши ли най-сетне? — чу се гласът на Поледра до тях. — Сигурна съм, че меланхолията е сладостно чувство, но нима всичко това не е прекалено драматично? Гарион е прав, Се’Недра. Нищо няма да ти се случи, така че я остави това благородство.

— Аз си зная, Поледра — упорстваше Се’Недра.

— Надявам се, че няма да си особено разочарована, когато вдругиден се събудиш и откриеш, че си в цветущо здраве.

— Кой ще бъде тогава?

— Аз — отвърна простичко Поледра. — Зная го от около три хиляди години, така че имах време да свикна. Поне имам този ден с хората, които обичам, преди да си отида завинаги. Се’Недра, този вятър е много студен. Хайде да слезем долу, иначе здравата ще настинем.

— Тя е точно като леля ти Поул, нали? — каза Се’Недра през рамо, докато Поледра я водеше твърдо по стъпалата към трюма.

— Естествено — каза Гарион.

— Виждам, че е започнало — обади се Силк някъде отблизо.

— Какво да е започнало?

— Сантименталните сбогувания. Всеки е убеден, че тъкмо той ще е човекът, който утре няма да зърне залеза на слънцето. Предполагах, че всички ще се качат тук един след друг да си вземат сбогом с теб. Мислех, че ще съм първият — просто защото тази церемония трябва да ми се махне от главата, — но Се’Недра ме изпревари.

— Ти? Теб нищо не може да те убие, Силк. Прекалено голям късметлия си.

— Аз сам изработвам късмета си, Гарион. Не е толкова трудно да играеш с подправени зарове. — Лицето на дребничкия мъж стана замислено. — Наистина добре се забавлявахме, нали? Мисля, че хубавите спомени надделяват над лошите, а това е почти всичко, на което човек може да се надява.

— Ти си не по-малко сантиментален от Се’Недра и баба ми.

— Наистина ли? Много лошо. Не се натъжавай твърде много от кончината ми, Гарион. Ако все пак се случи да бъда аз, това ще ми спести неудобството да взема едно много неприятно решение.

— О? И какво е това решение?

— Знаеш мнението ми за брака, нали?

— О, да. Говорил си на тази тема много, много пъти.

Силк въздъхна.

— Въпреки това ми се струва, че ще трябва да реша за Лизел.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва.

— Ти си знаел? — Силк изглеждаше изненадан.

— Всички знаят, Силк. Тя нареди нещата така, че да те спечели, и успя.

— Отчайваща работа — да ме спечели накрая, когато вече съм си изгубил ума по нея.

— Не бих казал, че си стигнал чак дотам.

— Сигурно съм съвсем изкуфял, щом се замислям за брак — каза Силк унило. — Двамата с Лизел можем да продължим по стария начин, но ми изглежда малко унизително да се промъквам по коридорите до спалнята й посред нощ. Пък и твърде много я харесвам за това.

— Само я харесваш?

— Добре де — отвърна троснато Силк. — Влюбен съм в нея. По-добре ли ти стана, като го казах?

— Исках просто да изясня какво е положението. За пръв път го признаваш — дори пред себе си, нали?

— Опитвах се да го избегна. Мислиш ли, че можем да поговорим за нещо друго? — Драснианецът се огледа и каза навъсено: — Ще ми се да намери друго място за летене.

— Кой?

— Този проклет албатрос. Пак дойде. — Гарион вдигна глава и видя бялата птица да лети точно пред носа. Облаците на запад бяха станали по-наситено виолетови с приближаването на утрото и албатросът сякаш излъчваше гореща бяла светлина.

— Странна птица — каза Гарион.

— Ще ми се да знам какво е намислил — каза Силк. — Отивам в каютата. Не искам да го гледам повече. — Дребничкият драснианец стисна ръката на Гарион и каза дрезгаво: — Забавлявахме се. Пази се.

— Не си тръгвай.

— Трябва да дам възможност на всички останали, които чакат реда си да ви видят, ваше величество. — Силк се засмя. — Мисля, че те чака потискащ ден. Отивам да разбера дали Белдин вече е намерил пиво. — Дребничкият крадец махна весело с ръка и се спусна по стълбите, водещи към каютата.

Прогнозата на Силк се оказа вярна. Един след друг приятелите на Гарион се качваха на палубата, сбогуваха се с него и всеки бе твърдо убеден, че тъкмо той ще загине. Като цяло денят наистина протече твърде мрачно.

Когато приключи последното тъжно сбогуване, вече се здрачаваше. Гарион се облегна на перилата и впери поглед в светлата фосфоресцираща диря зад кораба.

— Лош ден, а? — Отново беше Силк.

— Ужасен. Белдин намери ли пиво?

— Не ти го препоръчвам. Утре умът ще ти е много необходим. Качих се само за да се уверя, че скръбта, в която те потопиха приятелите ти, няма да те накара да се удавиш. — Силк се намръщи и попита: — Какво е това?

— Кое?

— Този клокочещ звук пред нас. Чуй!

Небето бе виолетово-черно — наситен, мрачен цвят, пронизван на места от гневни алени петна — там светлината на залязващото слънце се промъкваше през облаците. Ниско над хоризонта се виждаше ръждиво оцветена мъглявина, окичена с огърлица от морска пяна.

Капитан Креска се приближи с люлеещата се походка на човек, който прекарва малко време на брега, и каза:

— Стигнахме. Това е рифът Корим.

Гарион се вгледа в Мястото, което вече не съществува, мислите и чувствата му връхлитаха объркани, бързи, парещи.

Изведнъж албатросът нададе странен, почти триумфален писък и полетя напред.