Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (21)

20.

Както каютите на почти всички кораби на света, и тази на кораба на капитан Креска беше с нисък таван и с боядисани в тъмен цвят напречни греди. Мебелите бяха завинтени за пода, ала газените лампи се поклащаха върху поставките си, докато закотвеният кораб се люлееше върху вълните. Гарион в известен смисъл обичаше плаването в океана: дълбоките води му внушаваха спокойствие, прогонваха мислите далеч от съзнанието му. Когато беше на брега, му се струваше, че винаги бърза от едно място към друго, преминава през тълпи от хора и звуци, които му пречеха да се съсредоточи. Сред открито море имаше време да остане насаме с мислите си, а равномерният, безкраен бяг на вълните и бавното движение на облаците по небето им придаваше яснота и задълбоченост.

Вечерята беше съвсем проста — вкусна бобена чорба и дебели резени ароматен черен хляб. Всички седнаха на пейките около грубата маса, нахраниха се и започнаха да разговарят тихо: очакваха капитана, който беше обещал да се присъедини към тях.

Малкото вълче лежеше под масата до краката на Се’Недра и очите му следяха умолително всяко нейно движение. Се’Недра му подхвърляше късчета месо, когато мислеше, че никой не я наблюдава.

— Изглежда, прибоят е силен — рече Закат, заслушан в бученето на вълните, разбиващи се в скалите на рифа. — Твърде вероятно е това да ни създаде проблеми, когато се опитаме да слезем на брега, нали?

— Съмнявам се — отвърна Белгарат. — Тази буря навярно е подготвена от деня на сътворението на вселената и въобще няма да ни попречи.

— Вярата ти във фантастичните явления не е ли прекалено силна, Белгарат? — каза Белдин. — Не си ли прекалено самоуверен?

— Не мисля. Двете пророчества трябва да осъществят тази среща. Те се стремят към нея от създаването на света. Няма да позволят нещо да попречи на онези, които трябва да присъстват на това изключително събитие.

— Тогава защо изпращат подобна буря?

— Бурята не ще възпрепятства нито нас, нито Зандрамас.

— Тогава защо бушува така яростно?

— Вероятно е изпратена да държи всички останали далеч от това място. Само определени хора трябва да бъдат на рифа утре. Пророчествата ще се погрижат никой друг да не стъпи на тези брегове, докато нашата работа не приключи.

Гарион погледна Кайрадис. Лицето й беше спокойно, дори лъчезарно. Парчето плат върху очите й скриваше чертите й, ала сега кралят на Рива внезапно осъзна колко необикновено красива в действителност е тя.

— Хрумна ми нещо твърде интересно, дядо — сподели той. — Кайрадис, ти не ни ли каза, че Детето на Мрака винаги е било само? Означава ли това, че утре Зандрамас ще се изправи сама срещу нас?

— Не си разбрал правилно думите ми, Белгарион от Рива. Твоето име и имената на всеки един от спътниците ти са изписани сред звездите след самото сътворение на света. Ала онези, които ще съпътстват Детето на Мрака, не са от значение. Техните имена не се споменават в Книгата на небесата. Зандрамас е единственият пратеник на Тъмното пророчество, комуто е отредена важна роля. Другите, които ще доведе със себе си, са избрани напосоки. Броят им е ограничен, така че да отговарят по численост на твоите спътници.

— Значи битката ще бъде честна — промърмори одобрително Велвет. — Е, мисля, че ще се справим с тях.

— Ала на мен ми се струва, че нещо не е наред — каза Белдин. — Кайрадис, в Реон ти внимателно изброи хората, които трябваше да дойдат тук с Гарион. Доколкото си спомням, моето име не фигурираше в списъка. Мислиш ли, че са забравили да ми изпратят покана?

— Не, скъпи Белдин. Сега присъствието ти тук е необходимо. Зандрамас е включила към силите си личност, която не е спомената в пророчествата. Ти си тук да компенсираш този факт, макар и само по численост.

— Зандрамас не може да играе, без да мами, нали? — рече Силк.

— А ти можеш ли? — попита го Велвет.

— Това е различно. Аз играя за някакви си кръгчета от жълт метал — имам предвид монети, разбира се. Залозите в тази игра са много по-високи.

Вратата на каютата се отвори и капитан Креска влезе с няколко свитъка пергамент под ръка. Беше свалил жакета си и сега носеше брезентово моряшко палто с катранен цвят и нямаше шапка. Късо подстриганата му бяла коса беше в рязък контраст със силно потъмнялото му и обрулено от ветровете лице.

— Изглежда, бурята започва да стихва — съобщи той. — Поне около рифа. Не съм виждал подобно нещо.

— Бих се изненадал, ако беше виждал, капитане — каза Белдин. — Според нас това е първата и вероятно последната буря от този вид.

— Грешиш, приятелю — възрази капитан Креска. — Няма нищо ново в климата по света. Всичко се е случвало и по-рано.

— Остави го — тихо каза Белгарат на Белдин. — Той е мелцен и не е подготвен да приеме подобни неща.

— Добре — започна капитанът и отмести няколко чинии, за да сложи картите на масата. — Сега се намираме тук — посочи той. — В коя част на рифа искате да отидем?

— При най-високото възвишение — каза Белгарат.

— Така си и мислех — въздъхна Креска. — Това е единствената част от рифа, за която картите ми не са точни. По времето, когато трябваше да направя проучвания там, изневиделица ме връхлетя страшна буря и трябваше да се върна. — Капитанът се замисли. — Както и да е — реши той. — Ще спрем на около половин миля от брега и ще отидем с лодка. Ала трябва да знаете още нещо.

— И какво? — попита Белгарат.

— Мисля, че там има хора.

— Съмнявам се.

— Не познавам други същества, способни да кладат огньове. На северния склон на хълма има пещера — моряците от години виждат светлина там. Предполагам, че там живеят пирати. Никак не е трудно да излизат с малки лодки в тъмните нощи и да причакват търговските кораби в проливите.

— Огънят вижда ли се оттук? — попита го Гарион.

— Мисля, че да. Да се качим горе и да погледнем.

Дамите, Сади и Тот останаха в каютата, а Гарион и останалите последваха капитан Креска на палубата. Вятърът се беше укротил. Прибоят по бреговете на рифа вече не бе толкова страшен.

— Ето — каза Креска и посочи напред. — Оттук не се вижда съвсем ясно, но може да го съзрете. Щом стигнем срещу входа на пещерата, сиянието става наистина ярко.

Гарион забеляза тъмночервеникава светлина в подножието на масивния връх, издигащ се сред морето. Другите скали, изграждащи рифа, изглежда, бяха съвсем обикновени, но централният връх имаше по-различна форма. Той напомняше на Гарион за огромните скални зъбери на далечната планина Пролгу в Улголандия.

— Никой не би могъл да даде задоволително обяснение как върхът на това възвишение е срязан по този удивителен начин — каза Креска.

— Навярно историята му е много дълга — отвърна Силк и потрепери. — Тук е доста хладно. Защо пак не слезем долу?

Гарион изчака малко и тръгна редом с Белгарат.

— Откъде идва тази светлина, дядо? — тихо попита той.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Белгарат. — Но мисля, че може би причината е в самия Сардион. Знаем, че е в пещерата.

— Наистина ли?

— Разбира се. По време на срещата Кълбото и Сардионът трябва да се съберат на едно място, както ти и Зандрамас. Мелценският учен, който е откраднал Сардиона — онзи, за когото ни разказа Сенджи — е плавал около южния край на Гандахар, после изчезнал във водите по тези места. Прекалено е очебийно, за да е обикновено съвпадение. Сардионът е контролирал учения и той го е отнесъл точно на мястото, на което камъкът е пожелал да отиде. Вероятно ни чака в тази пещера от петстотин години.

Гарион погледна назад. Дръжката на меча му беше покрита в кожен калъф, но кралят на Рива беше убеден, че вижда приглушения блясък на Камъка на доброто.

— Нима Кълбото не реагира на присъствието на Сардиона?

— Може би още не сме достатъчно близо, пък и пътуваме по море. Водата обърква Кълбото. Възможно е и то да се опитва да се скрие от Сардиона.

— Наистина ли може да се справи с тази сложна ситуация? Забелязал съм, че обикновено мисли съвсем детински.

— Не го подценявай, Гарион.

— Тогава всичко се нарежда както е предопределено, така ли?

— Така и трябва бъде, Гарион. Иначе онова, което би трябвало да се случи утре, просто няма да се осъществи.

— Е, татко? — попита Поулгара, когато влязоха в каютата.

— В пещерата има някакъв огън — отвърна той. Но пръстите му казваха нещо различно: „Ще поговорим подробно, когато капитанът си отиде“. — Вълшебникът се обърна към Креска и попита: — Кога е следващият отлив?

Креска присви очи, изчислявайки времето.

— Току-що пропуснахме един — отвърна той. — Приливът настъпва сега. Следващият отлив ще е на разсъмване и ако наблюденията ми са верни, би трябвало голяма част от брега да остане свободна от вода. Сега ще ви оставя да си починете. Досещам се, че утре ще е напрегнат ден за вас.

— Благодаря ти, капитан Креска — каза Гарион и стисна ръката му.

— Няма защо, Гарион — засмя се Креска. — Кралят на Пелдан ми заплати пребогато за това пътуване, така че за мен е удоволствие да ви бъда от помощ.

— Добре — засмя се и Гарион. — Радвам се, когато приятелите ми успяват да забогатеят.

Капитанът се усмихна и излезе.

— За какво говореше той? — попита Сади. — Какъв е този отлив, след който ще се разкрият големи части от брега?

— Такъв отлив има само няколко пъти годишно — обясни Белдин. — Рядко явление, зависещо от положението на слънцето и луната.

— Изглежда, всичко на света полага огромни усилия, така че утрешният ден да бъде изключителен — отбеляза Силк.

— Е, татко — хладно каза Поулгара. — Огънят в онази пещера?

— Не съм сигурен, Поул, но силно се съмнявам, че наистина става дума за пирати — не и след всички неприятности, които пророчествата са създали, за да държат хората далеч от пещерата.

— Тогава за какъв огън става дума?

— Вероятно е Сардионът.

— Той може ли да излъчва червен блясък?

Белгарат повдигна рамене.

— Кълбото свети в синьо. Предполагам, че е логично Сардионът да блести с различен цвят.

— Защо не в зелено? — попита Силк.

— Зеленото е междинен цвят — обясни му Белдин. — Той е смес от синьо и жълто.

— Ти си същинска златна мина за ненужна информация. Белдин — измърмори Силк.

— Ненужна информация не съществува, Келдар — изсумтя гърбавият магьосник.

— Добре — намеси се Закат. — Какво ще правим все пак?

— Кайрадис — обърна се Белгарат към пророчицата. — В момента просто изказвам предположението си, но мисля, че то е твърде правдоподобно. Никой няма да достигне пещерата пръв, нали? Имам предвид, че пророчествата няма да допуснат Зандрамас да стигне там преди нас, нито нас пред нея.

— Невероятно! — промърмори Белдин. — Това наистина звучи логично. Зле ли ти е, Белгарат?

— Моля те — намръщи се Белгарат. — Е, Кайрадис?

Изражението й стана далечно, вглъбено. Гарион отново долови звуците на странния многогласен хор.

— Твоята мисъл е вярна, древни. Същата идея бе внушена на Зандрамас преди известно време, така че не ви откривам нищо, което тя вече не знае. Зандрамас обаче отхвърли заключенията, до които бе стигнала, и положи много усилия да заобиколи изводите, продиктувани от здравия разум.

— Добре — рече Закат. — Тъй като така или иначе всички ще стигнем там по едно и също време — и това е известно на двете страни, — няма особен смисъл да бъдем излишно предпазливи, нали? Предлагам просто да слезем на брега и да тръгнем към пещерата.

— По-добре да спрем за малко — ние с теб трябва да облечем доспехите си — каза Гарион. — Вероятно не е особено разумно да сложим броните на борда на кораба. Това може да изнерви Креска.

— Планът ти ми допада, Закат — съгласи се Дурник.

— Не съм толкова сигурен — колебливо каза Силк. — Промъкването крадешком има известни предимства.

— Драснианец — въздъхна Се’Недра.

— Изслушай мотивите му, преди да отхвърлиш предложението му, Се’Недра — каза Велвет.

— Положението в общи линии е следното — продължи Силк. — Дълбоко в себе си Зандрамас знае, че не може да пристигне преди нас в тази пещера, но въпреки това от месеци се опитва да го направи, надявайки се, че има някакъв начин да заобиколи правилата. Нека се опитаме да мислим по същия начин като нея.

— По-скоро бих изпила отрова — рече Се’Недра и потрепери.

— Трябва да го направим, за да разберем мотивите на противника си, Се’Недра. Сега Зандрамас напразно се надява, че може да ни попречи да отидем в пещерата — така ще избегне необходимостта да се изправи срещу Гарион. В крайна сметка той уби Торак, а никой с ума си не би се изправил охотно лице срещу лице с Богоубиеца.

— Ще премахна това прозвище от титлата си, когато се върна в Рива — навъсено каза Гарион.

— Щом искаш — отвърна Силк. — Какво обаче най-вероятно ще изпита Зандрамас, ако пристигне на входа на пещерата, огледа се и не ни види там?

— Мисля, че разбирам накъде биеш, Келдар — промълви с възхищение Сади.

— Подобно нещо не би ти убягнало — отбеляза сухо Закат.

— Знаеш ли, наистина е блестящо, Кал Закат — увери го евнухът. — Зандрамас ще се почувства опиянена. Ще повярва, че е успяла да надхитри пророчествата и е спечелила въпреки техните повели.

— А какво ще стане после, когато се появим иззад някоя скала и тя разбере, че ще трябва да се изправи срещу Гарион и въпреки всичко трябва да се подчини на избора на Кайрадис? — попита Силк.

— Навярно ще е много разочарована — рече Велвет.

— Мисля, че думата „разочарована“ е твърде мека — каза Силк.

— Смятам, че „яд“ е много по-точна. Прибавете към този яд и внушителна доза страх — в такъв случай пред нас ще е изправен противник, неспособен да мисли ясно. Почти сигурни сме, че когато стигнем, ще се разрази битка, а човек винаги има предимство в боя, ако вражеският военачалник е разсеян.

— Това ми звучи логично като довод в тактически план, Гарион — съгласи се Закат.

— Подкрепям предложението на Силк — рече Белгарат. — Ако не друго, поне ще имам възможност да си върна на Зандрамас за всички пъти, когато е осуетявала плановете ми. Мисля, че ми е длъжница за това, дето унищожи цели откъси в Пророчествата от Ашаба. Утре призори ще поговоря с капитан Креска — надявам се да разбера дали бреговата ивица от източната страна на възвишението е широка. При силния отлив шансовете ни ще са доста добри. После ще си проправим път по склона на планината, ще се скрием близо до входа и ще изчакаме да се появи Зандрамас, след това ще излезем пред нея и ще я изненадаме.

— Мога да добавя още едно преимущество, което е дори по-значително — намеси се Белдин. — Аз ще отида на разузнаване и ще ви съобщя, когато тя дойде.

— Но не и като ястреб, чичо — предупреди го Поулгара.

— Защо?

— Зандрамас не е глупава. На този риф не живеят ястреби. Няма с какво да се хранят тук.

— Може би ще помисли, че бурята ме е отнесла в открито море.

— Значи искаш да рискуваш живота си, разчитайки на едно „може би“? Чайка, чичо. Превърни се в чайка.

— Чайка ли? — възрази гърбавият магьосник. — Тези птици са толкова глупави и толкова мръсни…

— Ти? Притеснен от мръсотията? — възкликна Силк, който броеше нещо на пръсти.

— Млъкни, Келдар. — заплашително каза Белдин.

— В кой ден от месеца е роден принц Геран? — обърна се Силк към Се’Недра.

— Седмия, защо?

— Отново сме изправени пред едно от онези неща, които очертават утрешния ден като изключителен. Ако съм преброил правилно, утре синът ти става на две години.

— Не е възможно! — възкликна малката кралица. — Детето ми се роди през зимата.

— Се’Недра — каза нежно Гарион. — Рива е близо до най-северната точка на света. Този риф е близо до най-южната. Сега в Рива е зима. Преброй месеците от раждането на Геран — времето, което прекара с нас преди Зандрамас да го отвлече, времето, изтекло, докато бяхме в Реон, странстването до Пролгу, после до Тол Хонет и Нийса, и всички останали места, където се налагаше да спираме. Мисля, че ако преброиш внимателно, ще видиш, че са минали близо две години.

Малката кралица се навъси, преброи внимателно месеците и накрая отвори широко очи.

— Той има право! — възкликна тя. — Утре Геран ще навърши две години.

Дурник постави длан върху ръката на риванската кралица и каза:

— Ще видя дали ще успея да направя нещо, което да подариш на сина си, Се’Недра. Той непременно трябва да получи подарък за рождения си ден, още повече след като беше отделен толкова дълго от семейството си.

Очите на Се’Недра се наляха със сълзи.

— О, Дурник! — изхлипа тя и го прегърна. — Ти се сещаш за всичко.

Гарион погледна леля Поул и размърда пръсти: „Защо не се приберете с нея и не я сложите да си легне? Тук свършихме работата си и ако тя мисли прекалено много за предстоящите часове, съвсем ще се разстрои. Утре бездруго ще е достатъчно тежък ден за нея.“

„Имаш право.“

След като дамите излязоха, Гарион и останалите мъже заговориха за миналото. Спомниха си в подробности за различните приключения, които бяха преживели заедно от онази ветровита нощ преди толкова години, когато Гарион, Белгарат, леля Поул и Дурник бяха напуснали фермата на Фалдор и се бяха озовали в света, където възможното и невъзможното се сливаха неумолимо. Гарион отново изпита онова чувство на пречистване, примесено с неуловимо усещане за нещо друго: сякаш чрез равносметката на всичко, случило се по време на дългото им пътуване до далечния риф, лежащ в тъмнината, той и приятелите му бяха съсредоточили всичките си усилия, за да засилят решимостта си и чувството за обща цел. Това, изглежда, им помагаше по някакъв начин.

— Мисля, че поприказвахме достатъчно — каза накрая Белгарат и стана. — Сега всички знаем какво остава зад нас. Време е да оставим спомените настрана и да се вгледаме напред. Да отидем да поспим.

Когато Гарион се вмъкна в леглото, Се’Недра неспокойно се размърда и сънено каза:

— Мислех, че ще останеш буден цяла нощ.

— Приказвахме си.

— Зная. Дори тук чувах гласовете ви. А мъжете си мислят, че жените непрекъснато бъбрят.

— А не е ли така?

— Навярно, но жената може да приказва, докато ръцете й са заети. А един мъж не е способен на това.

— Май имаш право.

За миг се възцари тишина.

— Гарион — проговори тя.

— Да, Се’Недра?

— Ще ми дадеш ли на заем онзи нож — малката кама, която Дурник ти е подарил, когато си бил още момче?

— Ако искаш да отрежеш нещо, кажи ми и ще го отрежа аз.

— Не, Гарион. Просто искам утре да имам нож.

— За какво ти е?

— Щом зърна Зандрамас, веднага ще я убия.

— Се’Недра!

— Имам пълното право да я убия, Гарион. Ти каза на Кайрадис, че не би могъл да го направиш, защото Зандрамас е жена. Аз не страдам от подобна деликатност. Ще изтръгна бавно сърцето й ако има такова. — Каза го със свирепост, каквато той не бе откривал никога в гласа й. — Искам кръв, Гарион! Много кръв. И искам да чуя как пищи, когато забивам ножа в нея. Ще ми дадеш ножа си, нали?

— Категорично не.

— Добре, Гарион — промълви тя с леден глас. — Сигурна съм, че Лизел ще ми даде една от своите ками. Лизел е жена и знае как се чувствам. — После малката кралица му обърна гръб.

— Се’Недра…

— Да? — Тонът й беше суров.

— Бъди разумна, скъпа.

— Не искам да съм разумна. Искам да убия Зандрамас.

— Няма да ти позволя да се излагаш на такава опасност. Утре ни предстоят много по-важни неща.

Тя въздъхна.

— Сигурно си прав. Но просто…

— Просто какво?

Тя се обърна и обви ръце около врата му.

— Няма значение, Гарион — отвърна малката кралица. — Хайде да спим. — Тя се сгуши до него и след няколко минути равномерното й дишане му подсказа, че се е унесла в сън.

„Трябваше да й дадеш ножа — укори го гласът в съзнанието му. — А утре Силк можеше да й го открадне.“

„Но…“

„Трябва да поговорим за нещо друго, Гарион. Помисли ли за своя наследник?“

„Ами, донякъде. Всъщност никой от тях не е подходящ.“

„Помисли ли сериозно за всеки?“

„Да, така мисля. Но все още не съм взел никакво решение.“

„Не очаквам да си направил своя избор. Просто трябва да помислиш за всеки от тях поотделно и да определиш внимателно качествата им в съзнанието си.“

„Тогава кога трябва да направя своя избор?“

„В последния възможен момент, Гарион. Може би Зандрамас е в състояние да чете мислите ти, ала не може да научи онова, което все още не си решил.“

„Ами ако направя грешка?“

„Не мисля, че това може да се случи, Гарион. Наистина.“

Гарион спа неспокойно. Сънищата му бяха хаотични, несвързани, будеше се често и отново потъваше в неспокойна дрямка. Първоначално се появи някаква изкривена картина на странните сънища, които го смущаваха през онази нощ преди толкова време на Острова на ветровете — точно преди животът му да се промени безвъзвратно. Въпросът „Готов ли си?“ отекваше отново и отново в съзнанието му. Той пак се изправи срещу Рундориг, а в ума му затрещя заповедта на леля Поул да убие своя приятел от детството. После се появи глиганът, който беше срещнал в снежната гора недалеч от Вал Алорн: звярът ровеше снега, очите му горяха с див гняв и омраза. „Готов ли си?“ го попита Барак, преди да освободи звяра. После изведнъж Гарион отново се изправи сред сивата равнина, заобиколен от фигурите на неразбираемата игра, опитвайки се да реши коя от тях да премести, а гласът в главата му непрекъснато го подтикваше да бърза.

Сънят неусетно се промени и пое в друго русло. Колкото и странни да са, сънищата ни имат известна прилика, тъй като са родени и оформени от собственото ни съзнание. Сега сънищата на Гарион сякаш бяха родени в чужд, враждебен ум — също както Торак беше проникнал в сънищата и мислите му преди срещата в Ктхол Мишрак.

Кралят на Рива отново се изправи срещу мурга Ашарак в гъстия Лес на дриадите, съсредоточи волята си, плесна с ръце и изрече фаталната дума „Изгори!“ Познаваше този кошмар. Той беше тревожил нощите му години наред. Видя как бузите на Ашарак започнаха да се сгърчват и да димят. Чу писъка на гролима, притиснал с ръце горящото си лице, но отхвърли жестоко молбата за милост и засили пламъка. Този път обаче действията му не бяха съпроводени с чувство на отвращение към самия себе си, което винаги беше съпътствало съня. Гарион бе изпълнен със свиреп възторг, с грозна радост, наблюдавайки как врагът му се гърчи и изгаря пред него. Дълбоко в съществото му нещо изкрещя да се отрече от тази светотатствена радост.

После отлетя в Ктхол Мишрак, пламтящият му меч потъна отново и отново в тялото на едноокия бог. Отчаяният писък „Майко!“ на Торак този път не го изпълни със съжаление, а с нарастващо задоволство. Гарион усети, че се смее, и дивашкият, безмилостен кикот заличи всички остатъци от човечност в сърцето му.

Крещейки в безмълвен ужас, Гарион се сви, отвратен не толкова от страшните образи на онези, които беше унищожил, а от радостта, обзела цялото му същество след отчаяната им агония.